Марина Фиорато
Стъкларят от Мурано (17)

Седемнайсета глава
Писмо от мъртвец

Витория Миното бе крайно заинтригувана. Напоследък подобни състояния на ума бяха станали твърде редки за нея. Затова, за да се наслади изцяло на преживяването, тя бе предложила да се срещнат във „Флориан“. Щом така и така щеше да се изръсва с пари, поне да го направи по приятен начин.

Денят беше много приятен, но в бриза вече се усещаше дъха на есента, поради което Витория избра масичка съвсем в началото на прочутия салон в зелено и златно, където той лесно щеше да я забележи. За щастие днес нямаше да й се наложи да слуша струнни квартети или пиано. Голяма част от туристите вече си бяха заминали и Венеция се подготвяше да навлезе в обичайния си период на хибернация преди Карнавала. Като местен жител тя не можеше да не забележи, че след като училищните екскурзии и автобусите с туристи се извървят през лятото, Венеция най-сетне оставаше единствено на своите жители или на инцидентни възрастни двойки, почиващи тук само за уикендите.

Поръча си съсипващо скъпото кафе американо и запали цигара. После се обърна към площада, за да провери дали човекът, когото чакаше, пристига. А, да, ето го и него. Млад, добре изглеждащ, крачещ самоуверено и целенасочено през площада, разпръскващ гълъбите. Ставаше все по-добре и по-добре.

Позна я веднага.

— Синьорина Миното? — Беше същият глас от телефона — нисък, развълнуван, нетърпелив.

Тя наклони глава, издиша дима от цигарата и кимна.

— Да.

Той седна и без да пита, си взе една цигара от нейните и я запали. Тя веднага го хареса.

— Мисля, че знам нещо, което може би ще ви заинтересува. Става въпрос за Леонора Манин. Всъщност не точно за нея — за нещо много преди нея. За Корадо Манин. Имам чувството, че от него ще излезе хубава история.

Това е. Той я бе изрекъл. Думата, която тя обичаше, думата, за която живееше. Думата, която приковаваше вниманието й още от момиченце, когато седеше на коляното на баща си и затаяваше дъх всеки път, когато чуеше знаменателните думи: „Имало едно време…“ Как се молеше да остане още мъничко, да чуе по-нататък!

История.

— Слушам ви — кимна сега тя.