Клайв Къслър, Грант Блекууд
Изгубената империя (20)

Глава 18

Остров Голям Сукути

Вървяха мълчаливо петнайсетина минути — Сам отпред, Реми след него. Придържаха се към по-твърдия мокър пясък, докато стигнаха до една шестметрова купчина камъни, разделяща плажа. Сам се покатери по хлъзгавите камъни, намери си равно място под ръба и надникна от другата страна. След няколко секунди се обърна и махна на Реми да се качи при него.

Двамата заедно надникнаха над камъните. Видяха кея на няколкостотин метра надолу по брега. От едната му страна беше вързана „Нджива“, с осветена в жълто кабина, а срещу нея стояха двата ринкера. Нямаше и помен от водача и пътника.

— Трябва да са минали маршрута отгоре-отгоре, за да се върнат толкова бързо — отбеляза Реми.

— Вероятно обхождат южната страна набързо. С онзи далекоглед на покрива, никой не би се осмелил да подходи от там.

— Сега поне знаем къде са всички. Не забелязвам никакво движение. Ти?

— Не. Имаме два варианта: по суша и по вода.

— По хълма има твърде много нестабилни камъни и никъде не можем да се укрием.

— Съгласен. Значи остава водата.

— Как ще се качим на „Нджива“?

Сам увеличи образа на бинокъла, за да види стълбата на „Нджива“. Беше под метър и половина висока, но от нея се излизаше право пред плъзгащата се врата на кабината.

— Няма да е по стълбата — каза той и се замисли. — На дхоу имаше една котва в кабината.

Реми се пресегна през рамо и потупа раницата си.

— Тук е. Импровизирана кука?

— Четеш ми мислите. Ще се закачим за перилото на кърмата и ще се издърпаме нагоре.

Слязоха обратно на пясъка, нагазиха във водата и заплуваха перпендикулярно на брега в безшумен, ефикасен бруст. Когато изминаха петнайсетина метра, се обърнаха на юг и продължиха успоредно на брега, докато стигнаха до кея. Спряха и се огледаха.

— Някакви движения?

— Не виждам.

— Тогава към ринкера.

Заплуваха отново, без да откъсват очи от кея. Скоро стигнаха до щурца на катера. Спряха за миг да си поемат дъх, да се ослушат и огледат. От кабината на „Нджива“ се чуваха тихи гласове, а после глух удар. Тишина.

Още удари.

— Някой използва чук — прошепна Сам. — Пипни този мотор.

Реми допря опакото на дланта си до извънбордовия двигател на катера.

— Студен е. Защо?

— Този трябва да има повече гориво. Чакай тук. Време е за застрахователната полица.

Той си пое дълбоко въздух, гмурна се и заплува към другия ринкер. Хвана се за планшира, подаде брадичка навън и се огледа. После се прехвърли на палубата и пропълзя до кормилото. Погледна стартера. Както и очакваше, ключовете липсваха. Претърколи се по гръб и бръкна в ремонтния отвор под таблото. Светна фенерчето и огледа проводниците.

— Като в добрите стари времена — промърмори той. Пет месеца по-рано бе направил същото с друг катер в едно езеро в Баварските Алпи. За щастие, и сега, и тогава свързването и тук беше съвсем просто: запалване, чистачки, светлини, клаксон. Прекъсна с швейцарското си ножче всички жици, като отряза колкото можа по-голяма част. Нави ги на топче и ги захвърли, после се измъкна и затвори прозорчето. Пропълзя обратно до планшира, огледа се набързо, спусна се във водата и се върна при Реми.

— Добре, ако всичко мине както трябва, ще избягаме с този катер.

Грабваме камбаната, вадим „Нджива“ от строя, ако можем, пренасяме камбаната тук…

— Как?

— Все някак ще успея. После ще мислим за хернията. Пренасяме камбаната тук и изчезваме, преди някой да се е усетил.

— А ако не мине добре? Не ми казвай, знам. Ще импровизираме.

Преплуваха до кърмата на „Нджива“ и веднага разбраха, че яхтата е всъщност по-голяма, отколкото им се бе струвало. Перилото на кърмата се намираше на три метра над водата. Реми измъкна котвата от раницата си и Сам я огледа.

— Много е къса — прошепна той. После й махна да го последва. Върнаха се обратно при катера. — Време е за план Б. Ще се пробвам със стълбата. — Реми отвори уста да каже нещо, но той не й позволи. — Няма друг начин. Ако скоча от кея, ще вдигна твърде много шум. Ти се качи в ринкера и бъди готова да потеглиш.

— Не.

— Ако ме хванат, бягай.

— Казах…

— Бягай в цивилизацията и се обади на Руб. Той ще знае какво да направи. Щом те няма, Ривера ще реши, че си се свързала с властите, и няма да ме убие, поне не веднага. Прекалено е умен за това; мъртвите тела създават повече проблеми, отколкото си струва.

Реми се намръщи и му хвърли изпепеляващ поглед.

— Хайде това да е план В. План Б е да не те хванат. Затънали сме до гуша, Сам.

— Знам. Бъди нащрек. Ще ти дам сигнал. Ако вдигна ръка с разперени пръсти, можеш да дойдеш. Ако е свита в юмрук, стой, където си.

Той свали ризата и обувките си, натъпка ги в раницата си и я подаде на Реми.

— Какво правиш?

— Дрехите капят, обувките скърцат.

— Сам, да не си тренирал за командос?

— Просто гледам военния канал.

Той я целуна и се гмурна. Преплува под катера, излезе да си поеме въздух под кея, а при следващото гмурване се озова до белия корпус на „Нджива“. Изплува до стълбата и се спря. От кабината се чуваха приглушени гласове. Двама мъже, може би трима. Напрегна се да долови нещо от разговора им, но не успя. Качи се на кея, легна ничком и се ослуша. После стана и пропълзя нагоре по стълбата. Преди последното стъпало отново спря, надникна, не видя нищо и излезе на палубата. Изправи се и се притисна към преградната стена.

Плъзгащата се врата се отвори и хвърли правоъгълник от жълта светлина върху палубата. Със сърце в гърлото, той бързо отстъпи покрай преградната стена и мина от другата страна на бака, където замръзна на място и си пое дъх.

Чу стъпки по палубата. Вратата отново се затвори. Стъпките затропаха надолу по стълбата. Сам направи крачка напред, погледна, но не видя нищо. Направи още една крачка и надникна над перилата. Един човек вървеше по кея. В края му чакаше бензинова количка с платформа „Къшман“, а зад нея — бяла количка за голф. Пред тях се виеше пътеката към хеликоптерната площадка и вилата.

Човекът се наведе над къшмана, извади едно гребло и две лопати и ги хвърли в храстите до пътеката.

— Освобождава място за товара — промърмори Сам на себе си.

Обърна се към ринкера, вдигна юмрук в знак „Стой там“, после се сниши и се прокрадна обратно до преградната стена.

Стъпките се върнаха по кея и стълбата, после вратата се отвори и затвори. Минаха три минути. Вратата отново се отвори. Сега се чуваха повече стъпки. Пъшкане. Влачеха нещо тежко по палубата… Сам надникна иззад ъгъла и на светлината от кабината видя трима мъже: Ривера, Ночтли и Яотъл. Между тях имаше сандък приблизително с размера на шеговития сандък, която Сам беше сковал на Занзибар.

Яотъл, най-едрият от тримата, слезе с гръб надолу по стълбата, крепейки сандъка отдолу, а Ривера и Ночтли го побутваха отгоре. Сам се отдръпна назад в сянката. Когато чу, че вече са на кея, припълзя до перилата и надникна.

Ночтли и Яотъл пристъпваха, хванали здраво въжените дръжки на сандъка. Ривера ходеше на няколко крачки зад тях. Тримата стигнаха до колите и оставиха сандъка върху къшмана.

Ривера заговори на испански. Сам долавяше само отделни думи:

— … закарайте… хеликоптер… бързо.

Къшманът запали. Гумите изхрущяха по пътеката, застлана с мидени черупки. След няколко секунди двигателят заглъхна и изгасна. Сам рискува отново да надникне над перилата. Ривера се връщаше по кея. Сам се отдръпна и се скри до стената. Мексиканецът се качи по стълбата и влезе в кабината.

Сам обмисли възможностите си. Нямаше желание да влиза в схватка с опитен и завършен убиец като Ривера, но в момента, в който онзи стигнеше до хеликоптера, той щеше да излети заедно с камбаната. Още повече, че каквото и да решаха да правят с Реми от тук насетне, щеше да е по-лесно, ако Ривера не участва в уравнението. Знаеше, че и дума не можеше да става да използва пистолета, защото шумът щеше да привлече вниманието на охраната. Трябваше да го направи по трудния начин.

Пое си дълбоко дъх и се промъкна покрай стената до плъзгащата се врата. За няколко секунди мислено проигра действията си, после се пресегна, натисна с палец дръжката и вратата се отвори със съскане.

Отвътре се чу гласът на Ривера:

— Ночтли? Яотъл?

Сам отстъпи леко назад, сви дясната си ръка в юмрук и я изнесе назад.

Сянка препречи светлината от кабината.

Зад касата на вратата се появи носът на Ривера, след това брадичката и очите му. Сам замахна право към слепоочието му, но мексиканецът имаше бързи рефлекси и извърна глава настрани. Юмрукът на Сам отскочи от слепоочието му. С пълното съзнание, че ей сега ще се окопити и ще грабне оръжието, каквото със сигурност носеше, Сам се хвърли през вратата. С периферното си зрение видя Ривера отдясно. Както и предполагаше, онзи се пресягаше за нещо зад гърба си.

Дългогодишните тренировки по джудо си казаха думата. Сам инстинктивно прецени позата на Ривера и откри слабото му място: все още леко зашеметен, мексиканецът се беше облегнал на стената, опитвайки се да се възстанови от атаката, отпуснал цялата си тежест върху левия крак. Без да обръща внимание на ръката с оръжието, Сам се спусна с де-аши-харай — подсечка на преден крак, с която го уцели точно под левия глезен. Ривера падна настрани и се свлече по стената, но ръката с оръжието не се отпусна. Сам видя пистолета, хвана китката му и използва инерцията, за да удари ръката му в стената. Изхрущя кост. Пистолетът падна и отскочи от застлания под.

Без да пуска ръката на Ривера, Сам направи голяма крачка назад, свали центъра на тежестта си и се завъртя в хълбоци, просвайки Ривера. Пусна китката и се хвърли на гърба му. Обхвана врата на противника си с дясната си ръка и започна да го души. Ривера реагира мигновено с удар с лакътя, точно под окото на Сам. Зрението му заигра и помътня. Извърна лице, но още един лакът го уцели във врата. Сам си спомни да диша и стегна хватката си. Използвайки краката си за противотежест, той се завъртя наляво, увличайки мексиканеца със себе си. Тогава Ривера допусна голямата си грешка: паникьоса се. Отпусна лакти и вкопчи пръсти в ръката на Сам. Той стисна още по-здраво, улови с дясната си ръка левия си бицепс и неумолимо наклони главата на Ривера към гърдите му, притискайки сънните му артерии. Съпротивата на Ривера рязко отслабна. След още секунда тялото му се отпусна безжизнено. Сам изчака още няколко мига, после го пусна и го отмести настрани. Изправи се на колене и провери пулса и дишането му: беше жив, но дълбоко заспал.

Сам постоя така десетина секунди, за да успокои дишането си, после стана на крака. Докосна скулата си с пръсти и по тях остана кръв. Отправи се към вратата, огледа се, за да се увери, че е чисто, и вдигна ръка с разперени пръсти. После се върна вътре.

Шейсет секунди по-късно Реми влезе през вратата. Тя погледна към безжизненото тяло на Ривера, после към Сам. Пусна раниците на земята и се прегърнаха. Тя отстъпи назад и завъртя главата му с показалец.

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност — успокои я той, като видя намръщеното й лице.

— Откъде знаеш как изглежда? Ще трябва да се шие.

— Свършиха се славните ми дни на красавец.

Реми кимна към Ривера.

— А той…?

— Само спи. Ще бъде доста кисел, когато се събуди.

— В такъв случай по-добре да не сме наоколо. Предполагам, че следва да похитим хеликоптер?

— Бяха така добри да натоварят камбаната на него. Грубо ще е от наша страна да допуснем усилията им да отидат напразно. А катерът…?

— Отскубнах жиците и ги изхвърлих през борда. Сега какво? Да го вържем ли?

— Няма време. Имаме изненадата на своя страна. Ако някой се върне да го търси, губим. — Сам се огледа. Отвори врата, зад която една стълба водеше нагоре. — Това трябва да е мостикът. Качи се и им повреди, доколкото можеш, средствата за комуникация.

— Телефонът и радиото за връзка със сушата имаш предвид, нали?

Сам кимна.

— Аз ще сляза долу и ще потърся някоя и друга базука.

— Моля?!

— На хеликоптерната площадка няма да сме сами и се съмнявам, че другите ще се зарадват да ни видят. Ако носим нещо голямо, силно и страховито, може да им променим мнението.

Сам коленичи, взе пистолета на Ривера — също полуавтоматичен „Хеклер&Кох“, и го подаде на Реми. Тя го огледа, после сръчно извади пълнителя, провери мунициите, върна го на мястото му, спусна предпазителя и го пъхна в колана си.

Сам я гледаше изумено.

— Канал „За дома и градината“ обясни тя.

— Щом казваш. Ще се видим пак тук след две минути.

Реми тръгна нагоре, а Сам слезе. Претършува шестте каюти, но намери само един револвер „Магнум .357“. Когато се върна горе, Реми вече го чакаше.

— Как мина? — попита той.

— Отскубнах и двете слушалки от гнездата им и ги хвърлих през борда.

— Ще свърши работа. Добре. Всички чакат Ривера на площадката. С малко късмет това ще са Яотъл, Ночтли, пазачът и пилотът. Най-много четирима. Ще се приближим с колата и ще се надяваме, че няма да заподозрат нищо, докато не стане твърде късно.

— А ако ни чака цяла делегация?

— Ще се оттеглим.