Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на семейство Фарго (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Клайв Къслър, Гари Блекууд. Изгубената империя

Американска. Първо издание

ИК „Pro book“, София, 2011

ISBN: 978-954-2928-26-3

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Танзания

Когато Сам и Реми се сблъскаха с танзанийската география, пренебрежимата преднина на „Нджива“ бързо започна да им изглежда непреодолима. Макар пътуването покрай брега и между населените места да беше сравнително лесно, осъзнаваха, че карането извън утъпкания път ще бъде същински кошмар. Единственият път на юг от Дар ес Салаам беше В2, който преминаваше през цяла южна Танзания, без да се приближава на повече от петнайсетина километра от брега, докато достигне село Соманга, на около сто и петдесет километра южно от остров Сукути. Като разбраха, че нито могат да достигнат целта си по пътя, нито да изпреварят „Нджива“, те се пренастроиха. Тъй като Ривера явно имаше силни приятели на своя страна, решиха да се подсигурят, вслушвайки се в гласа на параноята. Ако мексиканецът играеше според най-лошия сценарий в главата си, би предположил, че ще го последват от Занзибар или Дар ес Салаам, и познавайки възможностите на пътя, би очаквал да пристигнат с лодка.

Към полунощ, след пет-шест безплодни телефонни обаждания, най-сетне намериха местен пилот, който се съгласи на другата сутрин да ги откара до остров Мафия от пистата Рас Кутани в покрайнините на Дар ес Салаам. От там ги чакаше половин ден пътуване с лодка на север до остров Сукути — детайл, който оставиха в умелите логистични ръце на Селма.

Това беше Африка и двамата Фарго добре го знаеха. И преди бяха чували израза „африканска миля“, но сега за първи път видяха на практика какво означава той. Петдесет километровата разходка покрай брега се бе превърнала в сложна двеста и четирийсет километрова експедиция.

 

 

Трябваше да убият някъде една нощ и Сам изпълни обещанието си, като нае президентския апартамент в „Мьовенпик Роял Палм“ с гледка към океана. Прекараха следобеда в спацентъра, а после вечеряха в „Л’Оливето“, италианския ресторант на хотела.

— Имам чувството, че от месеци не сме стъпвали в цивилизацията — каза Реми.

— Не изглеждаш така — отбеляза Сам. Вечно изобретателната Реми беше открила в бутика на хотела семпла, но елегантна „малка черна рокля“ на Зак Позен.

— Благодаря.

Келнерът се приближи и Сам даде поръчката. После се обърна към Реми:

— Видях те, че четеш биографията на Блейлок в спацентъра. Някакви прозрения?

— Върви бавно. Засега мога да кажа само, че не е писана от Блейлок. Освен ако не е говорел доста зле английски. Подозирам, че е дело на Мортън. Но от какви източници е черпил информация, не знам. Едно от нещата, които ми направиха впечатление, е, че не се споменава нищо за живота му, преди да дойде в Африка. Всичко започва от деня, в който се появява в Багамойо. Няма никакви детайли за личния му живот до онзи момент.

— Интересно? А как е показалецът?

Реми сви рамене.

— Както може да се очаква. Сигурна съм, че Селма, Пийт и Уенди ще имат повече късмет с него. Все пак проверих дали някъде се споменава за „Офелия“, но не би.

— Странно. Ако си е направил труда да изпише всички йероглифи по камбаната, би трябвало поне да спомене за това. Изглежда като човек, който се опитва да скрие някаква тайна.

— Голяма тайна. Толкова голяма, че мексиканското правителство да убива хора вече седем години заради нея.

 

 

Автобусът на летището ги остави на Рас Кутани малко след зазоряване. С изключение на няколкото служители, които се суетяха в утринната мъгла, пистата беше тиха и пуста. Когато автобусът си тръгна, към тях се приближи мъж, облечен в сафари каки панталони, високи обувки и бейзболна шапка със знака на американските военни рейнджъри. Имаше късо подстригана черна коса и гъсти мустаци.

— Ед Мичъл — представи се той без предисловия.

— Сам и Реми Фарго — отвърна Сам. — Вие сте американец.

— Донякъде. Бивш, ако може така да се каже. Това ли е всичко? — попита той, като кимна към раниците им.

Двамата бяха оставили по-голямата част от багажа си при Вутоло, стар приятел и портиер в „Мьовенпик“.

— Това е.

— Добре. Ако сте готови, и аз съм готов.

Мичъл се обърна и закрачи. Сам и Реми го последваха до здравата, но доста очукана „Буш Еър Чесна 182“. Мичъл натовари багажа им, закопча ги на задната седалка и направи предстартова проверка. Пет минути след пристигането си на пистата вече летяха на юг.

След малко чуха гласа на Мичъл в слушалките.

— Ще се гмуркате, а?

— Моля? — не разбра Реми.

— Предполагам, че затова отивате на Мафия.

— А, да.

— Откога сте в Африка, мистър Мичъл? — попита Сам.

— Казвайте ми Ед. От около двайсет и две години. Дойдох през осемдесет и осма, за да монтирам едни радари. Влюбих се в това място и реших да остана. Бях летял със „Спад“ и „Хюи“ във Виетнам, така че тази професия добре ми пасна. Направих си фирма и останалото е история.

— Звучи познато — каза Реми.

— Кое?

— Влюбването в Африка.

— Да, има склонност да ти влезе под кожата. През няколко години си ходя до Щатите да се видя с приятели, но в крайна сметка винаги се връщам по-рано от предвиденото. — Мичъл се засмя за първи път. — Явно съм безнадеждно пристрастен.

— Какво знаете за остров Сукути? — попита Сам.

— Чудесно място за гмуркане. Свадлив собственик. Един тип на име Амбонисие Окафор. Там ли мислите да ходите?

— Просто ни хрумна.

— Можем да прелетим над него. Може да е купил острова, но не и въздуха над него. Ще ни отнеме петнайсетина минути.

Мичъл пренастрои курса и след няколко минути видяха острова в левия илюминатор.

— Сукути е част от архипелага Мафия, а според някои принадлежат на Веригата на подправките, заедно със Занзибар — обясни Мичъл. — Има Голям и Малък Сукути. Големият е разположен на север, а малкият — на юг. Виждате ли малкия канал помежду им? Понеже няма и двайсет метра широчина, официално се смятат за едно. Общата им площ е тринайсет квадратни километра. Виждате ли другия остров ей там, шест километра на юг? Това е Северен Фанджове.

— А онзи дългият помежду им? — поинтересува се Реми.

— Това е по-скоро атол, отколкото остров — риф и пясъчен нанос. Няма си име или поне аз не го знам. Просто е много близо до повърхността и прилича на твърда земя. Може да се ходи по него, но ще се газите във вода до колене.

— Онова кратери ли са? — попита Сам, надничайки през илюминатора.

— Мда. Преди Първата световна война германските бойни кораби и крайцери използвали Сукути и Фанджове за тренировки. На някои места са пробили дупки чак до водата. Затова Фанджове е толкова популярно място сред водолазите. Спускат се с въжета по кратерите и разглеждат. Всяка година загиват по трима — четирима. Вие…

— О, не. Само обикновено гмуркане.

— Внимавайте. Водата в радиус от три километра около Сукути принадлежи на Окафор. Разполага с патрулни лодки и въоръжена охрана. Опитва се да гони хората и от Фанджове, но там няма юридически основания. Ето там, на върха, е къщата му.

Сам и Реми проточиха шии да погледнат. Ваканционният дом на Амбонисие Окафор представляваше четириетажна вила в италиански стил, обградена от каменна стена, висока метър и половина. От къщата към всички краища на имението тръгваха спретнати пътечки, посипани с натрошени миди, които напомняха на разкривени спици на колело.

Шейсет и пет години по-рано в Тихия океан по същият начин бяха изглеждали японските крепостни острови по времето на Втората световна война. Оформени като конус, чиято задна четвърт е потопена във водата, южните ниски части на острова бяха голи и лишени от растителност, с изключение на някой храст или камък. На няколкостотин метра от брега лунният пейзаж отстъпваше място на тучна ивица дъждовна гора, която стигаше чак до границите на имението.

— Едни бункери вместо вилата и имаме умален Иво Джима — рече Сам. — Сигурно му трябва сериозен персонал да озаптява джунглата.

Две от пътеките привлякоха вниманието им. Едната водеше до кей на северозападния бряг на острова. Там бе вързана „Нджива“. Срещу нея стояха два катера „Ринкер“, като онзи, с който Ривера и хората му бяха откраднали камбаната. По палубата на яхтата се движеха фигури, но от тази височина лицата им не се виждаха.

Другата пътека водеше до поляна, оградена от боядисани в бяло камъни. В средата още камъни, вкопани, изписваха римското „Н“: хеликоптерна площадка.

— Ед, това е…

— Мда. Окафор има „Юрокоптер ЕС135“. Златна птичка. Не лети никъде с нея, освен при крайна необходимост. Символ на статута му, предполагам. Някой от вас лети ли?

— Изкарах курс по управление на едномоторни летателни машини — каза Сам. — Имам десет летателни часа с хеликоптер. Оказа се по-трудно, отколкото предполагах.

— Адски си прав.

— Не виждам много пазачи и огради долу — обади се Реми. — Странно за човек, който толкова държи на личното си пространство.

— Славата му е такава, че вече не му трябва кой знае каква охрана. Преследва безмилостно нарушителите. Говори се, че някои от по-нахалните дори са изчезнали.

— Вярваш ли на това?

— Склонен съм. Окафор е бил генерал в танзанийската армия. Корав, страховит тип. Стига ли ви видяното?

— Да — отвърна Сам.

 

 

Останалата част от полета премина в мълчание, прекъсвано само от откъслечните приказки на Ед, който им показваше интересни елементи от пейзажа и им разказваше това-онова от африканската история. Малко преди седем и половина кацнаха на чакълената писта на остров Мафия и бързо стигнаха до терминала — варосана сграда с тъмносини первази и керемиденочервен ламаринен покрив. До нея под сянката на един баобаб седяха двама униформени служители от имиграционната служба.

Когато двигателите изгаснаха, Ед слезе и свали раниците им от багажното. Подаде им визитката си и със заговорническа усмивка рече:

— Пазете се, Фарго. Обадете се, ако загазите.

— Да не би да знаеш нещо, което ние не знаем? — усмихна се и Сам в отговор.

— Не, но от пръв поглед разпознавам авантюристите. Изглеждате ми доста оправни, но Африка е безпощадно място. На визитката ми ще намерите номера на сателитния ми телефон. Ще го оставя включен.

— Благодаря, Ед.

Стиснаха си ръцете, Ед се обърна и се отправи към военната барака с червен неонов надпис „БИРА“.

Сам и Реми метнаха раниците на гръб и тръгнаха към терминала, но двамината до баобаба ги пресрещнаха. След бегъл преглед на документите им надникнаха в багажа им, удариха печати в паспортите им и им пожелаха „Добре дошли“ на развален английски.

— Трябва такси? — попита единият и без да чака отговор, махна с ръка и свирна. Едно сиво, леко ръждясало пежо, спряло на обръщалото до входа за летището, заръмжа.

— Благодаря, но ще откажем — каза Сам. — Сами ще осигурим транспорта си.

Служителят го погледна озадачено, без да сваля ръката си.

Сам посочи пежото и поклати отрицателно глава:

La asante. — „Не, благодаря“.

Служителят сви рамене, махна на шофьора да не идва и каза:

Sawa. — „Добре“. После двамата с партньора му се върнаха под сянката на баобаба.

— Защо беше това? — неразбиращо попита Реми.

— Тези са в комбина. В най-добрия случай ще отнесем тлъста сметка, в най-лошия ще ни закарат на някоя пуста алея, за да ни оберат.

Реми се усмихна.

— Сам Фарго, къде отиде доверието ти в човека?

— Точно в момента е на същото място като портфейла ми — добре скрито.

Остров Мафия било не само популярно място за гмуркане, но и център на танзанийския черен пазар. Когато Сам й обясни всичко това, Реми се възхити:

— Същински исторически извор. Откъде научи пък това?

— Свалих си на айфона базата данни със „Световни факти“ на ЦРУ. Много е удобно. Хайде, ще повървим. Не е далеч.

— А какво гарантира, че няма да ни оберат на улицата?

Сам повдигна крайчето на ризата си, за да й покаже дръжката на пистолета на Яотъл.

Реми се усмихна и поклати глава.

— Само спокойно, каубой. Без стрелби като в спагети-уестърн.

 

 

Според картата пистата делеше най-големия град на острова, Килиндони, на северна и южна част, като първата бе разположена откъм вътрешността, а втората — откъм брега. Там щяха да намерят доковете и лодката, наета от Селма. Нямаше още осем сутринта, но слънцето грееше силно в ясното небе и само няколко минути след като напуснаха пистата, и двамата вече плуваха в пот. Усещаха как на всяка стъпка ги следят очи, много от тях — на любопитни деца, които вървяха успоредно на пътя им, махаха им и се усмихваха срамежливо на белите чужденци, дошли в тяхното село.

След двайсет минути по твърдия черен път, покрай който се редяха ламаринени, тухлени и картонени бараки, най-сетне стигнаха до плажа. По дюните се виждаха разнебитени навеси и складове за лодки, а навътре между вълните стърчаха дузина дървени докове. В залива се наброяваха трийсет — четирийсет лодки, от моторници на няколко десетки години до скифове и дхоу, с платна и двигатели. На брега работеха групички мъже и момчета, кърпеха мрежи, стържеха корпуси, чистеха риба.

— Липсва ми андреялът — промърмори Реми.

— При положение, че си има дупка от граната в средата на палубата, вече си е наш — успокои я Сам. — Можем дори да го извадим от дъното. За спомен. — Той се обърна и огледа постройките по дюната. — Търсим „Червената птичка“.

— Ето там — каза Реми, като посочи една сламена колиба на петдесетина метра надолу по брега, пред която стоеше голяма шперплатова табела метър на два с изрисувана яркочервена гарга.

Когато се приближиха до дървените стъпала, четирима мъже прекъснаха оживения си разговор и вдигнаха поглед към тях.

— Добро утро — поздрави Сам. — Търсим Бузиба.

Последва продължително десетсекундно мълчание.

Unazungumza kiingereza? — „Говорите ли английски?“, попита Реми, но не получи отговор.

Следващите две минути Сам и Реми използваха всичките си оскъдни познания по суахили, за да завържат диалог, но без резултат.

— Бузиба, не се дръж като кретен — чу се един глас зад гърба им.

Обърнаха се и видяха ухиления Ед Мичъл с по една бира във всяка ръка.

— Следиш ли ни? — попита Сам.

— Може и така да се каже. Вероятно сме единствените трима американци на този остров в момента. Реших, че малко солидарност няма да попречи. Познавам един дърт Бузиба тук — каза той, като кимна към сивокосия мъж на най-горното стъпало. — И говори английски. Прави се, че не може — така се пазари. Ед излая нещо на суахили. Другите трима мъже станаха и се прибраха в бара.

— Бъди джентълмен, Бузиба — каза Ед, — това са мои приятели.

Киселото изражение на стареца изчезна и на лицето му се разля широка усмивка.

— Приятелите на мистър Ед са и мои приятели — рече той.

— Казах ти да не ме наричаш така. — После Ед се обърна към Сам и Реми. — Гледа повторенията на онова телевизионно шоу[1]. Забавно му е да ме сравнява с говорещ кон.

— Английският ви е много добър — каза Реми, обръщайки се към Бузиба.

— Бива си го, нали? Повече от вашия суахили, а?

— Няма две мнения — съгласи се Сам. — Една наша приятелка трябва да ви се е обадила да резервира лодка.

— Мис Селма — кимна Бузиба. — Вчера. Лодката ви е готова. Четиристотин долара.

— На ден?

— Ъ?

Ед каза нещо на суахили и Бузиба отговори.

— За четиристотин ви я продава — обясни Ед на Сам и Реми. — Отказал се от риболова миналата година и от тогава насам се опитва да я продаде. Барът му носи достатъчно пари.

Сам и Реми се спогледаха.

— Вероятно ще платите същото за двудневен наем от когото и да било тук — добави Ед.

— Добре, нека я видим — рече Сам.

Четиримата слязоха на брега, където ги чакаше петметровият морскосин дхоу, закрепен на пет-шест V-образни дърводелски магарета. На пясъка до него седяха две малки момченца. Едното стържеше, другото боядисваше.

— Вижте. Огледайте — покани ги Бузиба.

Сам и Реми обиколиха лодката, за да потърсят загнило и други повреди. Сам провери сглобките с швейцарското си ножче, а Реми почукваше дъските. После Сам се приближи до кърмата и се качи по подпряната на нея стълбичка. След две минути се върна и рече:

— По платната има гнило.

— Ъ? — пак не разбра Бузиба. Ед му преведе, изслуша отговора и се обърна към Сам. — Ще ви даде нови срещу петдесет долара.

— Как е кабината? — попита Реми.

— Съвършено уютна. Не е „Мьовенпик“[2], но и по-лоши сме виждали.

— А моторът?

— Стар, но добре поддържан. Предполагам, че развива шест — седем възела.

Реми се приближи до щурца и огледа перката.

— Обзалагам се, че има нужда от нови лагери.

Ед преведе, изслуша и предаде:

— Казва, че за още петдесет ще ги ремонтира. След два часа ще бъде готова.

— За двайсет и пет. Да ми даде материали и инструменти, аз сам ще си го направя.

Бузиба издаде долната си устна и вирна замислено брадичка.

— Петдесет. Ще добавя вода за пиене и храна за два дни.

— Три дни — намеси се Реми.

Бузиба пак помисли и сви рамене:

— Три да бъдат.

Бележки

[1] Г-н Ед е говорещ кон от популярен шейсетарски американски сериал. — Бел.ред.

[2] Международна швейцарска верига хотели и курорти. — Бел.ред.