Уолтър Мосли
Черна красавица (29)

28.

Първата папка беше озаглавена „Норман Стайлс“. Съдържаше писмени показания под клетва за обвинения по нанасяне на побой и сексуално насилие върху мистър и мисис Брадли Розен от Норт Станли. Обвиненията по-късно били оттеглени и Стайлс подал в съда иск да му бъдат обезщетени загубите от неполучаване на заплата за времето, когато бил отстранен от работа в полицейското управление на Лос Анджелис.

Бил разпитван за един нещастен случай през 1954 година. Ставаше въпрос за един затворник на име Джон Доу, който умрял в килията си. Джон бил пиян и нарушил обществения ред преди и след ареста. Извършил самоубийство, обесвайки се с кожен колан.

Интересно защо, освен колана, носел и презрамки.

Командор Стайлс също така вършел и услуги като частен детектив за мистър Ходж. Бил телохранител на различни знаменитости от Холивуд и едри бизнесмени. Бил консултант по въпросите на сигурността при две срещи между хора, които си говорели само на малки имена.

Последната страница в папката на Стайлс представляваше стар доклад за арест от полицейското управление в Бевърли Хилс. На 14 юли 1939 година Марлон Ейди бил арестуван по обвинение за кражба с взлом. Арестът бил извършен в къщата на Албърт Кейн.

 

 

Папката на Кейн не съдържаше почти нищо. Имаше медицински доклад, целият на испански, от някакво здравно заведение на име Болница на милосърдните сестри в Мексико Сити с дата 1940 година. С оскъдните си познания по испански не можех да заключа какво е било лечението. Пациентът се казваше Джейн Смит.

Имаше някакво юридическо писмо от адвокат на име Бъртранд Фреско, изискващо прехвърляне на съдебни документи за Кейн. Писмото беше с дата 4 юни 1959 година. Предположих, че това е причината папката на Кейн да е толкова тънка: всичко останало вече беше у новия адвокат.

 

 

Телефонът започна да звъни някъде към два след полунощ. Вероятността да е някакво случайно обаждане беше много малка. Сбъркан номер или пък някой стар приятел, пиян и тъжен. Но най-вероятно означаваше беда. Поредната тухла в стената на килията ми.

Не ми се вдигаше, но можеше да е нещо свързано с децата или Джуел.

— Да?

— Какво има, Изи? Да съм ти направил нещо?

Още от първата дума разбрах, че е мъртвопиян.

— Одел, имам си достатъчно проблеми. Ако имаш да казваш нещо, казвай.

— Наистина имам да ти казвам нещо. Да-а. С теб бяхме приятели още от момчешките ти години, Изи. Взех те в моя дом, когато умираше от глад и нямаше къде да спиш. Давах ти пари, когато джобът ми беше буквално празен. И ти после взе, че се изсра на метеното.

— За какво говориш?

— Преподобният Таун…

— Одел, знам, че един ден трябва да си поговорим за това, но в момента се случват много важни неща…

Одел ме прекъсна преди още да съм завършил изречението си.

— Знам! Знам! Първо убиха Марлон. Единственият брат на Бети, а ти знаеш как го обичаше, до полуда. А сега убиваш и сина й.

— Сина й ли? За какво говориш?

— За Тери.

— Боксьорът?

— Той беше неин син. Те го оставиха да живее у Тайлърови, но той й беше син. И ти го уби.

— Не съм убивал Тери Тайлър.

— Как може да кажеш това, след като знаеш много добре, че си го убил?

Направих малка пауза, объркан от силата на обвиненията му. Не знаех дали съм виновен, или не. Може и да бях убил Тери. Не собственоръчно, но може би го бяха убили заради мен.

— Кой ти каза? — запитах аз, връщайки се в действителността. — Кой ти каза, че съм убил Тери?

Одел замълча.

— Одел!

— Остави ни на мира, Изи. Стой настрана от живота ни. — И ми затръшна слушалката.

 

 

Стигнах пред къщата му към три и почуках на вратата. Чуках поне пет минути. Никаква реакция. Когато обаче започнах да крещя, лампата на верандата светна и Мод се показа на прага. Беше с розова нощница.

— Знаеш ли кое време е?

— Пусни ме, Модрия! — изревах с цяло гърло.

Лицето й се сгърчи от страх и тя се дръпна от вратата. Връхлетях подир нея, оглеждайки вътрешността на чистата и добре подредена къща.

— Казах ти да ни оставиш на мира, Изи — разнесе се гласът му някъде отстрани.

— Одел! — изкрещя Мод.

Старият ми приятел се бе показал на вратата за кухнята. От сгъвката на лакътя му висеше двуцевка дванайсети калибър.

Запуших с длани ушите си и извиках:

— Не съм убивал Тери Тайлър, Одел. Отидох в къщата му…

— Одел, махни тази пушка! — изпищя Модрия.

— … и го открих там. Някой се промъкна зад мен и ме наръга в рамото, и ме халоса с един чугунен тиган.

Погледът на Одел беше прекалено дълбок, за да разгадая какво се крие в него.

— И знам две неща. — Само да не спирам! — Едното е, че този, който ме е наръгал, не е бил онзи, който е убил Тери, а второто е, че този, който и да е бил той, ви е казал за мен.

— Бети беше! — изкрещя Мод. — Одел, махни пушката!

— Бети? — Вече не гледах към Одел. — Бети ме е наръгала?

— Отишла да го пита къде може да открие Марлон и го открила на пода. И после чула, че някой идва, и решила, че това е убиецът, и го наръгала. И когато ни разказа какво се е случило, Одел разбра, че си бил ти.

— Къде е тя? — попитах.

— Не знаем — отвърна Мод. — Тя току-що ни се обади, за да ни каже за Тери. Да ни помоли да имаме грижата за погребението му.

— Каза ли ви и за Марлон?

Изпълненият с вина поглед, който си размениха, беше свидетелство за десетилетия честност. Нито единият, нито другият можеха да скрият вината си. Щях да се изсмея, ако нещата не бяха толкова трагични.

— Къде е той?

Главите и на двамата се завъртяха като на двойка костенурки, усетили нечия сянка над корубите си.

— Тук ли е? В къщата?

Пушката в ръката на Одел провисна и той залитна назад. Направи опит да рухне в един стол, но не можа да улучи и се свлече по стената на пода.

Мод притича към него и простена:

— О, скъпи!

Гледах известно време старите си приятели. Не исках да прекъсвам мъката им. Това беше болка, която бяха сдържали дни наред, и сега им трябваше време. Мод плачеше, Одел мигаше и мълчеше.

— Къде е той? — попитах пак.

— Долу в скривалището — отвърна Одел с глас по-слаб и от този на Мартин.

 

 

Едното му око беше широко отворено, другото представляваше лъскава цепнатина. Устната му беше отекла и набръчкана там, където е била разцепена. Усмивка на мъртвец. Беше облечен само с фланелка. Едната му ръка сочеше провисналите му гениталии. Другата беше извита пред тялото, прогонвайки някакво прекалено дружелюбно куче или случайна мисъл. Лежеше върху три издути торби, от които се стичаше вода. Върху гърдите и коленете му бяха положени още две.

— Лед — каза Мод. — За да не почне да се разлага.

— Как стана?

— Били са го, Изи.

— Кой?

— Някакви бели. Искали да им каже къде е Бети, но той не знаел. Искали да го убият. Престорил се, че е вече мъртъв, и когато го оставили, откраднал една от колите им и с последни сили се добрал до нас.

— Къде е колата?

— Одел я закара на две пресечки оттук и я заряза.

— Кога се случи всичко това?

— Веднага след като си тръгна оттук.

— Кой го е бил? — запитах настойчиво.

— Каза, че били от полицията, Изи. — Очите на Мод се уголемиха по начина, по които реагират бедните хорица при споменаването на ченгетата.

— Повикахте ли лекар?

Мод поклати глава и пак заплака.

— Той умря почти веднага, Изи. Виждала съм достатъчно мъртъвци, не мога да сбъркам. Не знаехме какво да правим заради ченгетата, така че го свалихме долу.

Одел стоеше до вратата, по-измъчен дори и отпреди малко.

— Къде е Бети, Мод?

— Не знам. Не ни каза къде е.

— А ти каза ли й какво е станало?

— Не — подсмръкна тя. — Тя беше толкова съкрушена, когато ни каза за Тери, че следващата такава новина щеше да я убие.

— Какво ще правите с него?

— Не знам. Трябва да го погребем — каза Мод.

— Не можеш да го закараш при погребален агент, освен ако не искаш само след минута ченгетата да цъфнат при вас.

— Прав си, не мога.

— Мога да ви изкопая дупка право тук. Можем да уредим и опело, пак тук.

— Ще се погрижим — каза Одел. После залитна назад към стъпалата.

— Къде е Бети? — попитах Мод. — От какво бяга?

— Ще го погребеш ли, Изи? — отвърна ми тя с въпрос.

— Да, миличка. Само го дръж в лед още два дни, докато уредя някои неща.