Уолтър Мосли
Черна красавица (15)

14.

Не поех ръката на стареца. Не исках да дължа никому нищо.

След около минута-две успях да се надигна.

— Добре ли си? — повтори той въпроса си.

— Какво искаш?

— Добре ли си?

— Да. Да, добре съм.

— Вие черните винаги се биете — изрече той. Още не бях готов за разходка, така че го оставих да продължи. — Би трябвало да извикам ченгетата. Открай време само се биете, глупаци с глупаци. Това момче, дето те удари, и то е същото. Едно от тях. Но не го знае. Да, не го знае.

— Какво не знае? — попитах.

— Винаги ще се намери някой чернокож да удари друг чернокож, така че всички бели да се скъсат от смях: „Вижте го този глупак — скъса от бой един от своите“.

Не отговорих нищо. Може би само кимнах.

Но знаех, че е прав.

Офисът на Сол Линкс се намираше на крайбрежната улица във Венис.

Карах натам, готов да излея гнева и огорчението си върху един бял. Но когато стигнах, видях малко запуснато розово бунгало, гледащо към празния плаж и плоския сив океан.

Никой не отговори на почукването ми, а дръжката на вратата не искаше да се завърти.

Одрах си лакътя, докато се вмъкна през прозореца.

Офисът беше почти празен. Бюрото представляваше просто една маса със сгъваем стол. Чекмеджета нямаше. Ламариненият кош за отпадъци беше покрит с празна кафява торба. Подът беше изметен и скоро излъскан. Нямаше метални шкафове със секции, но имаше малко дъбово бюро с чекмедже и отделение. В отделението имаше бутилка червено вино и револвер 38 калибър. Чекмеджето съдържаше купчина документи. Пъхнах револвера в джоба си, а документите сложих върху бюрото.

Мистър Линкс беше ловец, имаше лиценз за лов на дребен дивеч в Калифорния. Беше ветеран от войната и навремето беше вършил някаква работа за компанията „Крандал“. Ако се съдеше по книгата с ведомостите му, дължеше повече, отколкото имаше да взема. Нямаше нищо за адвокат или Елизабет Ейди, или семейство Кейн.

Видът на офиса му говореше ясно, че собственикът живее на ръба. Седнах на двудоларовия му стол и разтрих хълбока си. Болеше ме. Не се изненадах особено, че Сол Линкс избра точно този момент да се прибере.

Дрехите му бяха абсолютно същите, с изключение на вратовръзката. Тази беше небесносиня, от онова синтетично синьо, което не отива на нищо.

— Каква правите тук, по дяволите?

Струваше си охлузения лакът, за да видя физиономията, която направи при вида ми.

— Помислих, че не е зле да се отбия и да споделя с вас развоя на нещата.

— Ставайте от стола ми. Не можете да седите там. — Той хвърли поглед към шкафа.

Надигнах се от стола, като внимавах да не се усуквам много.

— Какво се е случило с вас? — попита Сол. Цялото му същество се стремеше към този шкаф.

— Заповядайте, седнете — казах аз, протягайки ръка към стола.

Последва момент на нерешителност. Сол размишляваше над шансовете си да се добере до револвера, преди да използвам внушителния си ръст, за да го спра и обезобразя.

Накрая пак надяна усмивката си и седна на стола.

— Какво ми носите?

— Запознах се с един ваш приятел.

„Кой?“ — запитаха очите му.

— Калвин Ходж.

Сол поклати глава и изду устни. Не.

— Запознахме се в резиденцията на Кейн. Трябваше да мина през един пост, на който пишеше „Имения Бевърли Хилс“.

— Не знам какво общо мога да имам с урока ви по география, мистър Ролинс. — Той се отпусна в стола, възвърнал сигурната си фасада на погребален агент. — Искате ли да пийнете нещо?

— Не, благодаря. Не пия. — Ухилих се и измъкнах револвера от задния си джоб. Отворих го и дръпнах барабана, за да видя дали е зареден, после вдигнах ударника и го сложих на масата. Винаги мога да възприема нещо полезно, дори и от див човек като Стайлс. Поместих го по-близо до мен, отколкото до него, но аз бях прав, така че той беше в по-изгодно положение.

— Готов е да гръмне веднага след като някой от двама ни го докопа — казах.

Сол буквално си разкъсваше очите между револвера и ръката ми. Тънка ивица пот изби по горната му устна.

— Виждаш ли, това е един от моментите, когато сме напълно равни. Няма никакъв майтап. — Вдигнах поучително пръста на лявата си ръка. Дясната ми беше в пълна готовност да посегне към оръжието, ако се наложи.

Не мислех обаче, че ще стигнем дотам. Сол Линкс беше предпазлив човек. Не държеше нищо инкриминиращо в офиса си. А това беше наистина изумително, защото дори и най-плахите и богобоязливи хора имат нещо, което ги инкриминира. Просто така са устроени хората.

— За какво става дума, Ролинс?

— Ходж ли те нае?

Той вдигна поглед към мен и размърда картофа, който му служеше за нос.

— Вече не си ангажиран със случая. Можеш да задържиш остатъка.

— Не искаш ли да открия Бети?

— Бих ти бил благодарен, ако ми оставиш собствеността. — Той кимна към револвера.

— Кой те нае, приятел? — попитах.

Раменете му се присвиха. Беше на косъм да скочи за револвера.

— Не е необходимо да отговарям на въпросите ти. Платих добри пари, а ти не си открил още нищо, доколкото виждам. Не можеш да ме уплашиш.

Вярвах му. Мистър Линкс беше корав мъжага. Ненапразно носът му бе загубил всякаква форма.

— Добре — казах накрая. — Ще се откажа от случая, защото още не съм открил нищо. Но ако ченгетата ми се изтърсят на гости с въпроси за Марлон или Ейди, или който и да е друг, когото съм търсил за теб, ще им дам името и номера ти.

Линкс дори и не даде знак, че е впечатлен от думите ми.

Дръпнах револвера от масата с такава бързина, че той дори не успя да мигне.

— Ще ти го изпратя — казах. Ставаше ми навик да разоръжавам отчаяни бели мъже.

Не се надигна да ме изпрати до вратата.

Едва навън осъзнах колко тъмно беше в офиса на Сол. Прозорците бяха малки, а най-силната му крушка едва ли надхвърляше шейсет вата.

До бунгалото стърчеше голям жълт казан за отпадъци, запълнен с всякакви боклуци в сбръчкани кафяви хартиени торби. Една обаче беше издута до пръсване.

Сетих се за чистия под на офиса на Сол и празния му кош за отпадъци.

Торбата беше пълна с всевъзможни боклуци и най-различни документи, като някои от тях носеха името на Сол Линкс.

Отнесох находката в колата, като се чудех на себе си.

Някои навици умират само със собственика си.