Матю Райли
Петимата велики воини (13)

Шеста битка
Гробницата на Христос

Мъртво море

Израелско-йорданска граница

18 март 2008

2 дни преди последния краен срок

Военновъздушна база, Дубай

Обединени арабски емирства

18 март 2008, 22:00

„Халикарнас“ бе кацнал на една писта в затънтен край на ОАЕ, черна сянка на нощния хоризонт.

Джак седеше в кабинета си в задната част на самолета, осветен от една-единствена лампа, наведен над бюрото. На плота пред него лежаха пръснати книги, бележки и карти. Хор бе кацнал прилежно на стойката си и бдеше, Лили лежеше заспала на пода зад него. Един от двамата надзиратели от Спецназ стоеше на пост при вратата, а другият спеше в спалното помещение. Йоланте вземаше душ в отсека на екипажа.

Джак гледаше писмото на Яков, което бяха открили близнаците и което уж разкриваше вечното жилище на Исус Христос:

„Той почива в мир

на място, където дори могъщите римляни

се боят да отидат.

В бяло царство,

където не остарява.

Неговата мъдрост лежи все още с него,

защитена от близнак,

който пръв посреща всички крадци.“

Тъкмо се чудеше какво означава това, когато Мечо Пух и останалите се свързаха по видеоканала.

Джак им разказа за случилото се в Диего Гарсия, а Пух — за мисията им на остров Лънди и за това как Кийрън Кинкейд ги беше спасил на излизане. Пух, Стреч, близнаците и Кийрън сега бяха в Дъблин в една военна база, сред приятели, със заредения Стълб.

— Сега какво? — попита Мечо Пух.

Джак хвърли поглед към пазача от Спецназ, който с нищо не показваше, че разбира английски.

— Като че ли нямаме избор — рече той. — Трябва да продължим с Шестия стълб. Месоядния изпрати Лешояда, Ятагана и Мао да го открият, но не можем да позволим някой от тях да се добере до него. Трябва да го намерим първи.

— Което означава просто да намерим изгубената гробница на Исус Христос… — обади се Джулиъс.

— Наясно съм. — Джак показа купчината книги и бележки пред себе си.

Кийрън Кинкейд се появи на екрана до Мечо Пух.

— Джак…

— Да, Кийрън. — Джак усещаше какво предстои.

— Джак, Исус Христос е възкръснал от мъртвите и се е възнесъл телом на небето. Това не е въпрос на вяра. А общоприет факт. Няма гробница.

— Кийрън, благодаря ти, че спаси момчетата ми, но съжалявам, не мога да се съглася с теб. Виждал съм достатъчно шантави неща при пътуванията ми, за да твърдя, че когато стане дума за религия, няма факти, а само вяра. Можеш да вярваш в каквото си искаш. Междувременно аз смятам да открия въпросната гробница.

— Ножът опира до кокала, а ние сме по-назад от противниците си от обичайното, Джак — сериозно каза Стреч. — Разполагаме с два дни да положим Стълба на последния Връх, а нямаме представа къде се намира Стълбът, както и самият Връх.

— Знам, знам — рече Джак. — Но щом има живот, има и надежда.

— Е, значи това е нашият план? — попита Лаклан. — Така ли?

— Това е всичко, с което разполагам — уморено каза Джак. — Така че залягайте над книгите и ми помогнете. Ще ви се обадя, ако попадна на нещо.

Изключи връзката, въздъхна и отново се зае за работа.

 

 

След няколко минути влезе Йоланте, свежа след душа и само по шорти и прилепнал бял потник, който подчертаваше стройната й фигура. Обикновено вързаната й на опашка коса падаше свободно върху голите й рамене. Постави на бюрото на Джак чаша кафе и попита:

— Сериозно ли мислиш, че можеш да намериш Стълба на Исус?

Джак я погледна.

— Не мога да позволя руският ти братовчед да се добере до него и да го положи на последния Стълб. Трябва да го открия преди него.

Йоланте се облегна на вратата и внимателно се вгледа в него.

— Ако го откриеш, ще трябва да съобщя на Месоядния. Същото се отнася и за тях. — Тя кимна към войника при вратата. — В края на краищата ние трябва да те държим под око.

— Не е нужно да му го казваш — тихо рече Джак.

Йоланте се усмихна и поклати глава. После пристъпи в помещението и затвори вратата, като остави войника навън.

— Наистина си те бива, знаеш ли?

— Не мисля, че това е правилно.

— Но въпреки това продължаваш. Никога не спираш. Ти си най-решителният човек, когото съм срещала.

— Това е дар…

— Точно затова хората ти те следват. И — прошепна тя и пристъпи още по-близко — това може да е причината и аз да бъда убедена да те последвам. Предполагам, че мога да бъда убедена да не казвам на Месоядния…

Джак прекъсна опитите й с въпрос:

— Готова си да предадеш кралските фамилии?

— Подобно на всички фамилии, нашите също имат своите различия и дребни интрижки. Месоядния е най-старшият член на европейските владетелски родове, но някои във Великобритания го смятат за твърде безмилостен, твърде… непристоен. Кръвта му може и да е синя, но методите му са недодялани.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че Месоядния се грижи за Месоядния. Мисля, че съм дала на кралските си роднини много повече, отколкото те някога ще дадат на мен. — Йоланте облиза устни. — Мисля, че заслужавам някаква награда за усилията си. Моята фамилия очаква верността ми, докато ти спечелваш верността на своите хора. Непрекъснато ме впечатляваш, а това обикновено спечелва едно момиче…

Пристъпи зад Джак с плавни и тихи движения, наведе се и погледна бележките. Джак усещаше нежния допир на гърдите й върху рамото си. Дългата й коса миришеше на влага; прекрасната й женствена кожа ухаеше.

— Ти спаси живота ми на онзи Връх — рече той, без да я поглежда. — Не бях сигурен, че ще го направиш.

— Както вече казах, ти ме вдъхновяваш по начин, по който никой досега не го е правил.

Джак премълча.

Йоланте го погледна.

— Стана ми тъжно, когато научих, че госпожица Кисан те е предала. Не знаех.

— И аз. — Джак продължаваше да избягва погледа й.

Йоланте заговори отново, гласът й бе тих шепот, на милиметри от лявото му ухо.

— Едно момиче трябва да е лудо, за да се вижда с друг мъж зад гърба ти, Джак Уест. Ти си всичко, от което се нуждая.

Джак преглътна. Загледа се право напред, а в ума му се заблъскаха различни мисли и образи — на Зоуи във фермата му, покрита с прах; на Йоланте тук, прекрасна, ухаеща и притисната в рамото му, с този тесен и къс потник — на практика му се предлагаше; на Месоядния, който му съобщава, че Зоуи е спала с друг мъж; на Зоуи в резервоара, свела виновно глава. Обърна се да й отговори…

… и изведнъж почувства устните на Йоланте върху своите. Тя го целуваше — меко, чувствено, с неподправена страст.

Джак не помръдна. Затвори очи и я остави да го целува. Допирът на устните й бе направо наелектризиращ.

„Исусе…“

Йоланте бавно се отдръпна и го погледна в очите.

— Не е нужно да сме на различни страни във всичко това, Джак. Но дори и да сме, това не означава, че не можем да се насладим един на друг. Отивам в леглото си. Смятам да се отърва от тези дрехи и да спя гола за първи път от дни. Много бих се радвала, ако дойдеш…

После го целуна по ухото и излезе.

Джак седеше като вкаменен, загледан право напред.

После примигна, издиша и погледна към Хор. Соколът изкряска.

— Не ми го казвай — рече той и отново се хвана на работа.

Така и не отиде при нея.

 

 

Няколко часа по-късно Лили се събуди. Джак още седеше зад бюрото и отбелязваше нещо на някаква карта.

— Здрасти — сънено рече тя.

— Здрасти, хлапе.

— Какво правиш?

— Мъча се да открия за един ден онова, което други търсят от векове — гробницата на Исус Христос.

— Някакъв успех?

Джак сви рамене.

— Може би.

Показа й картата пред себе си. Беше на Мала Азия — Израел, Палестина, Йордания, Сирия и Турция.

— Близнаците направиха доста проучвания върху Исус — рече той. — Преровиха всички митове за случилото се с него след разпятието. Най-повтаряната теория е, че е прекарал остатъка от дните си в Масада, докато други смятат, че е заминал на изток и е стигнал до Кашмир в Индия.

— Усещам, че идва ред на едно „но“ — отбеляза Лили.

— Но това са само теории. Без реални доказателства нито за едната, нито за другата. Така че се нуждая от нова гледна точка — каза Джак. — Всеки, който е търсил гробницата на Исус, се е опитвал да следва стъпките на самия Исус, които в крайна сметка са митове и легенди. Мисля, че трябва да последваме стъпките на някой друг. Някой, който е познавал Исус. И мисля, че току-що открих този човек.

— Кой е той?

Джак посочи друг лист на бюрото си. Лили го беше виждала и преди.

— Брат му Яков.

Лили погледна листа:

— Това е подробно описание на епичното пътуване на Яков от Юдея до крепостта Ван, което откриха близнаците — каза Джак. — При това пътуване Яков е взел два от Стълбовете, които е имал.

— Добре…

— Е, нещо в този списък винаги не ми е давало мира. Нещо не беше наред. Сега вече знам какво.

— И какво?

— Намерих тази стара карта на Мала Азия и нанесох маршрута на Яков на нея. Виж.

Обърна картата така, че Лили да може да я разгледа:

— Виждаш ли? — попита Джак.

Виждаше го.

Яков не беше тръгнал по най-прекия път от Йерусалим до Ван. Беше направил голямо отклонение на юг, преди да продължи на североизток, като почти бе обиколил Мъртво море. Като списък от имена на селища това не си личеше веднага, но щом нанесеш маршрута на карта, всичко се набиваше на очи.

— Яков не е тръгнал от Йерусалим право към крепостта Ван — каза Джак. — Вместо това се е отклонил на юг, минал е през Масада и някои пустинни извори като Еин Геди и Еин Бокек, преди да стигне до Содом и извора до него, Еин Арадим. Едва след това е обърнал на североизток и е продължил бързо и направо към Ван.

— И какво мислиш? — попита Лили.

— Мисля, че преди да замине в изгнание до края на дните си, Яков е посетил гробницата на брат си. Но тя не е при Масада. Яков е продължил много след нея. — Джак посочи най-южната точка от пътуването на Яков. — Лили, мисля, че гробницата на Исус е някъде тук, покрай южния бряг на Мъртво море, в района на извора Еин Арадим в подножието на солните хълмове при Содом.

Мъртво море

Израелско-йорданска граница

19 март 2008, 07:00

Ден преди последния краен срок

Мъртво море е най-ниската точка от сушата на Земята. То се намира на цели 400 метра под морското равнище. Известно е най-вече с изключителната си соленост — по бреговете му се образува бяла кора солни кристали. Освен това площта му намалява поради постоянното изпаряване и всяка година ширината му се скъсява с около петдесет метра. Вярно на името си, Мъртво море наистина умира.

В най-южната му точка ще откриете планината Содом — редица неравни, бели като сняг заострени върхове от чиста сол — натриев хлорид. В подножието й има множество древни солни мини, отдавна изоставени.

— Солта е била изключително важна в миналото — обясняваше Джак на Лили, докато „Халикарнас“ спираше на пуст участък от пустинна магистрала от йорданската страна на солните хълмове. — Римските войници често са получавали заплатата си в сол. Преди появата на хладилниците са я използвали за запазване на месо. Римляните са добивали сол навсякъде, където е стъпил кракът им — от Германия до Юдея.

Излязоха от трюма на „Хали“ с джип, с който се бяха сдобили в Емирствата. Йоланте също бе с тях и като че ли изобщо не я беше грижа, че Джак не я беше навестил през нощта. Двамата им стражи от Спецназ, кръстени от Лили Динг и Донг, останаха със Скай Монстър при „Халикарнас“ — бяха преценили съвсем правилно, че самолетът е единственият начин Джак да се измъкне от това място.

Пред тях се издигаха странни бели хълмове, които приличаха по-скоро на високи купчини сняг, отколкото на пустинни възвишения. Мъртво море се простираше на север, ниско и равно, проблясващо под лъчите на изгряващото слънце.

— И от солните мини стават чудесни гробници — добави Джак, — тъй като солните кристали запечатват вратите, не допускат кислород и така идеално запазват всичко вътре.

Изкачиха се по склона и стигнаха до скромния пресноводен извор Еин Арадим — мястото, където Яков бе направил на пръв поглед ненужна спирка по пътя си към Ван.

Изворът представляваше малко бълбукащо езерце, от което на север се стичаше жалко поточе; бе толкова слабо, че се изпаряваше, преди да стигне до Мъртво море.

В солната планина до извора обаче беше изсечен вход към отдавна изоставена мина.

Входът бе запечатан с изсъхнали дъски и навят от десетилетия пясък. Под дъските към вътрешността изчезваха релси, на които ръждясваха няколко миньорски вагонетки. По земята се търкаляха смачкани керосинови лампи.

Очукани табели предупреждаваха на английски, иврит и арабски: „ОПАСНО: НЕСТАБИЛНИ/ПАДАЩИ БЛОКОВЕ“, „НЕ ВЛИЗАЙ“ и „ОПАСНО: ЗАПАЛИТЕЛНИ ГАЗОВЕ В МИНАТА (МЕТАН); НЕ ВЛИЗАЙ С ОГЪН“.

— Мина от трийсетте години на миналия век. Британска — каза Йоланте, след като огледа табелите на вагонетките. — Построени са в Шефилд през двайсет и втора.

— Но вероятно е прокопана на мястото на по-стара, още от времето на римляните — каза Джак.

— Запалителните газове, просмукали се в мина, не са особено приятни, когато се запалят — предупреди Йоланте.

Джак кимна към обемистата брезентова торба, която беше натоварил в багажника на джипа.

— Взех дихателни маски, както и голяма надуваема тапа в случай, че ни се наложи да изолираме някоя гадна част от мината.

— Това ли е единственият вход? — попита Лили.

— Съмнявам се — отвърна Джак. — На място като това може да има цели километри тунели. Вероятно по склоновете на планината има поне няколко входа.

— И какво по-точно ще правим? — попита Йоланте.

— Ще влезем — отговори Джак. — И ще видим какво ще намерим.

 

 

Джак откърти дъските на входа с една щанга и вкара малкия джип в мината.

Сякаш се озоваха в приказен свят — стените и таванът бяха напълно бели, изцяло от сол. Полупрозрачните кристали създаваха впечатлението, че се намират в замък от лед. Покритите с коричка бели пътеки бяха ужасно хлъзгави.

Намираха се в бял свят и въпреки че всеки тунел беше отбелязан с номер, всичко бе ужасно объркващо. Единственият трик, който можеше да измисли Джак за отбелязване на пътя, бе същият, използван от митичния Тезей в лабиринта на Минотавъра — оставяше по пътя светещи пръчки, така че поне да могат да се върнат.

Джак караше внимателно през мрежата белостенни тунели, които се издигаха и спускаха, виеха се и лъкатушеха.

Докато се спускаха все по-надълбоко в мината, забелязаха необичайна промяна — при повърхността тунелите бяха по-широки и по-добре изсечени, с релси за вагонетки и кабели за електричество по главните артерии; но с навлизането по-надълбоко атрибутите на съвременното минно дело постепенно изчезваха.

Тунелите станаха по-груби, по-заоблени и по-тесни; дървените греди, които поддържаха тавана, бяха по-дебели и груби. И номерата над всеки тунел вече бяха изписани с отдавна избледнели римски цифри.

Джак спря джипа.

— Вече сме в старата римска солна мина. — Погледна с опасение дървените подпори. — Да се надяваме, че тези греди ще издържат още малко. Вече е твърде тясно за джипа, ще продължим пеш.

Взе брезентовата торба от багажника на джипа и я метна през рамо.

 

 

Вървяха вече половин час.

— Имаш ли някакъв план? — уморено попита Йоланте. — Търсим ли нещо определено?

— Всъщност да…

Скоро излязоха на място, където тунелът се разделяше на три. И трите разклонения бяха затворени с небрежно заковани летви.

Обичайните съвременни предупреждения бяха изписани с яркочервена боя върху дъските, но при самите покрити със сол входове имаше и много по-стари надписи. Едва се четяха.

NOLI INTRARE. CANALIS INSTABILIS.

— На латински е — каза Лили. — „Не влизайте. Нестабилни тунели“.

— Дори римляните са имали мярка — отбеляза Джак. — Точно това търсехме.

— И то е? — попита Йоланте.

Джак се обърна към нея.

— Помниш ли писмото на Яков до Мария Магдалина във Франция? „Той почива в мир, на място, където дори могъщите римляни се боят да отидат. В бяло царство…“ Учените са приели, че Яков описва някакво враждебно за римляните място — Персия или Северна Европа. Никой обаче не се е замислял, че това място може да е затворено от самите римляни. Точно това търсех — мястото, поради което римляните са сметнали тази мина за прекалено опасна. Мястото, отвъд което „дори могъщите римляни се боят да отидат“.

Джак огледа разклоненията, сякаш ги преценяваше. След това замря абсолютно неподвижен.

— Но какво търсиш?

— Ш-ш-ш — прекъсна я той. — Не търся… слушам.

Пристъпи до левия тунел и надникна през дъските, вслушваше се напрегнато.

— Мамка му!

— Какво? — попита Йоланте.

— Слушай…

Йоланте се заслуша. И изведнъж чу.

Гласове. Далечни отекващи гласове. Някъде от затворената част на мината.

Бързо, тихо и решително Джак започна да сваля дъските.

— Някой вече е тук.

 

 

С изключителна предпазливост Джак тръгна по стръмната хлъзгава пътека, следван от Лили и Йоланте. Проходът като че ли свършваше с тъмна пропаст малко по-нататък.

— Дойдохме от север. Явно има и друг вход от юг…

Внезапно в края на тунела проблеснаха лъчи.

— Фенери… — прошепна Джак. — Тихо.

Запромъкваха се напред.

При пропастта Джак спря — проходът свършваше с откос, гледащ към друга галерия по-долу.

И там, в широката галерия, до голямо плоско устройство с формата на колело, Джак видя няколко души с фенери. Взираха се в някаква широка яма.

Ятагана и Мао Гонли, съпровождани от четирима от войниците от Спецназ на Месоядния.

— По дяволите — прошепна Джак. — Намерихме я.

Докато гледаше сцената от високата си позиция, Джак осъзна предназначението на тази галерия.

Това бе сборно място — шест шестметрови купчини сол бяха наредени в два реда по три, точно под краищата на тунели на по-високо ниво като неговия. Навремето робите, добивали солта в дълбините на мината, я бяха докарвали тук за координирано извозване до повърхността.

Хоризонталното устройство с формата на колело до Ятагана и Мао бе робско колело, което задвижваше излизащ от голямата яма конвейер. Конвейерът бе прикрепен към високо скеле — окованите към колелото роби го бяха въртели, за да вдигат кофите със сол от дъното.

А когато погледна към самата галерия, Джак изведнъж си даде сметката и за още нещо.

„Къде е Лешояда?“

Месоядния бе натоварил със задачата да открият Шестия стълб Мао, Ятагана и Лешояда. И тогава Лешояда се появи. Изкатери се по скелето от ямата…

… и държеше нещо, увито в плат.

Джак ахна.

Лешояда излезе от ямата, разви вързопа и Джак видя полупрозрачен диамантен паралелепипед.

Шестият и последен Стълб.

Стълбът на Исус.

Звукът се разпространяваше добре в подобното на пещера помещение. Чуха ясно гласа на Лешояда, когато се обърна към руснаците.

— Наградата за господаря ви — рязко каза саудитецът и го подаде на един от пазачите.

Командирът на руснаците изглеждаше доволен.

— Ще се върнем на повърхността да съобщим на генерала за находката ви.

Следвани от руските си стражи, Лешояда, Ятагана и Мао излязоха от галерията през един вход от юг.

Лили се обади:

— Татко, трябва да направим нещо. Те се измъкват…

Джак обаче не помръдна.

Продължаваше да се взира надолу към издигащото се от ямата древно скеле.

Йоланте го наблюдаваше внимателно.

— Какво има?

Джак цитира писмото:

— „Неговата мъдрост лежи все още с него, защитена от близнак, който пръв посреща всички крадци“. Близнак… — каза той, като продължаваше да се взира напрегнато надолу. — Близнак, който пръв посреща всички крадци…

И изведнъж се сети и каза тихо:

— Това е фалшификат.

— Какво? — възкликна Йоланте.

— Кое е фалшификат? — попита Лили.

Джак преглътна.

— Стълбът, който току-що взеха. Предназначен е да подлъже всеки, който дойде тук — да го накара да си мисли, че е открил истинския Стълб. Мао, Лешояда и Ятагана ще отнесат на Месоядния фалшив Стълб.

 

 

Стълба от римската епоха водеше от отвора на тунела до една от купчините сол в изоставената галерия.

Като вървеше бавно и тихо под светлината на две светещи пръчки, следван от Лили и Йоланте, Джак мина между високите купчини и спря на ръба на широката правоъгълна яма в края на галерията.

Отблизо робското колело се оказа доста голямо. От него висяха ръждиви окови.

Самата яма беше пълна с мътна белезникава течност.

— Саламура — каза Джак. — Явно са попаднали на вода, която е разтворила солта.

Няколко вързани дървени дъски образуваха над саламуреното езеро несигурен мост, по който можеше да се стигне до четири тунела на малко по-високо ниво от другата страна. Лешояда бе оставил в най-десния няколко светещи пръчки.

— Ти стой тук — каза Джак на Йоланте, след което се обърна към Лили. — А ти ела с мен.

— Защо да не дойда и аз? — запротестира Йоланте.

— Защото още не съм сигурен. Не мога да кажа кога ще ме убиеш или спасиш, така че по-добре засега да стоиш извън уравнението. Остани на стража.

Йоланте остана абсолютно невъзмутима.

— Чудесно.

Джак се спусна по стълбата в ямата. Лили го последва.

После също така бавно, почти благоговейно, двамата тръгнаха по несигурните дъски над саламуреното езеро и изчезнаха в десния вход.

Тунелът се оказа къс, само десетина-дванадесет метра. Свършваше с шахта с покрити със сол стени, която се спускаше право надолу. Над нея имаше греди във формата на буквата А, от които висеше въже — вероятно оставено от Лешояда.

Джак насочи лъча на фенерчето в шахтата.

На три метра под краката им започваше хоризонтален тунел, прокопан в стената. Отворът му беше покрит с начупена кора от сол, подобно на разбит печат. В него се виждаха още нахвърляни светещи пръчки.

— Лешояда доста е бързал — каза Джак. — Възползвал се е от първата възможност и е намерил близнака, който пръв посреща всички крадци.

Насочи лъча на фенерчето по-надолу, под тунела, в който бе проникнал Лешояда…

… и освети една полупрозрачна част в стената.

Лили затаи дъх.

Там долу имаше втори тунел, чийто вход бе покрит с пласт…

— Сол — каза Джак. — Запечатан е със сол. И това обяснява средната част от писмото: „Той почива в мир, на място, където дори могъщите римляни се боят да отидат. В бяло царство, където не остарява“. Не остарява, защото солта защитава тялото му от разрушителното действие на кислорода. Археолозите са откривали в солни мини в Румъния и Иран тела, които са от над хиляда години преди Христа, но с все още запазена кожа, коса и брада. Дори дрехите им са запазили цветовете си, защото солта е спирала достъпа на въздух.

Нагласи торбата на рамото си, хвана висящото на гредата въже и започна да се спуска в шахтата.

Лили тепърва започваше да разбира думите му.

— Тате, почакай. Да не искаш да кажеш, че там долу, наред с последния Стълб, лежи напълно запазеното тяло на Исус Христос?

В отговор Джак спря, погледна Лили в очите и кимна мълчаливо.

После продължи да се спуска.

 

 

Секунди по-късно Джак висеше пред стената на солната шахта и се взираше в полупрозрачната част на три метра под отвора на Лешояда.

Вдигна малкия пикел. Но изведнъж, незнайно защо, Джак Уест-младши се поколеба.

Беше разкривал много древни неща през живота си — свитъците от Александрийската библиотека, повечето от Седемте чудеса на света, гробниците на Александър Велики и Чингис хан.

Но това бе нещо друго.

Това бе нещо повече.

Това бе най-прочутият човек, вървял по Земята. Човек, вдъхновил религии, човек, чиито действия и думи се повтаряха две хиляди години след смъртта му. И най-вече — човек, за когото мнозина смятаха, че се е възнесъл телом на небето, след като е бил разпънат на кръст.

— Тате? — обади се Лили на шест метра над него. — Добре ли си?

Джак примигна.

— Да… да, добре съм.

Пое дълбоко дъх и заби пикела във фалшивата стена от сол.

Не беше много дебела — само около сантиметър — и поддаде лесно.

Скоро се оформи кръгла дупка колкото да мине човек и Джак пропълзя през нея със светеща пръчка в ръка.

След кратко пълзене по тесен тунел стигна до малка дървена врата, покрита по ръбовете със солни кристали.

Отново спря. Ако помещението зад вратата бе лишено от кислород и ако наистина там се намираше… е, не искаше да е онзи, който ще замърси това място с пресен кислород.

Извади от торбата надуваемата тапа. Изработена от прозрачен материал, тя бе замислена да се надува в по-широки проходи и да ги запечатва. Щеше обаче да свърши работа и тук. Две затварящи се с цип врати в средата играеха ролята на въздушен шлюз.

Джак наду тапата зад себе си и тя бързо изпълни тесния тунел. След като се увери, че е монтирана здраво, той отново насочи вниманието си към малката дървена врата.

Отвори я и солната кора се разчупи с рязък пукот.

Джак влезе.

 

 

Озова се в малка камера със стени от сол, в която едва успяваше да стои изправен. Стените бяха съвсем бели. Застоялият въздух миришеше на плесен.

В отсрещната стена беше изсечена ниша с размерите на ковчег. Над нея бе заковано парче дърво, върху което грубо бяха изрязани четири букви:

INRI.

Джак преглътна. „Това е надписът“. Истинският надпис…

Съкращение на IESVS NAZARENVS REX IVDAEORVM.

Исус от Назарет, цар на юдеите.

Джак свали поглед към самата ниша.

В нея лежеше човешка фигура, напълно увита в бяла тъкан, със скръстени на гърдите ръце във вечна почивка.

Там, където ръцете се срещаха, Джак различи правоъгълна издутина.

Стълбът.

Бавно, изпълнен с благоговение, Джак Уест-младши приближи увитата фигура.

Застана пред нея.

Чуваше как собственото му сърце пулсира в главата му.

За да вземе Стълба, трябваше да махне покривалото от лицето на фигурата.

Бавно дръпна плата.

Поради някаква причина, която не можеше да обясни, не бе в състояние да погледне самото лице — някъде дълбоко в себе си имаше чувството, че е недостоен да гледа в лицето такъв велик човек.

Александър Велики и Чингис хан бяха едно, но този тук бе съвсем различен.

Човекът беше различен.

Не воин в обичайния, военния смисъл на думата. Неговата война бе война на идеи — идеи, помели целия свят. Неговите победи бяха много по-дълговечни от постигнатото от Чингис, Александър или Наполеон. Техните успехи почти не ги бяха надживели. А победите на този човек продължаваха и до днес.

Джак преглътна.

Вземането на Стълба на Исус Христос бе достатъчно голямо светотатство. Не можеше да погледне самия човек.

И тъй, твърдо заковал поглед в гърдите на фигурата, Джак видя Стълба в идеално запазените ръце.

С крайчеца на окото си забелязваше брадато лице; брадата беше кестенява, очите — затворени, лицето — напълно спокойно.

Не можеше да го погледне директно.

Полека, бавно, с благоговение, Джак взе Стълба от идеално запазените ръце и за момент пръстите му докоснаха пръстите на предишния му собственик.

И през него пробяга електричество, усещане, което не приличаше на нищо преживяно до този момент — невероятно чувство за яснота и лекота. Премина през тялото му като светкавица от чиста…

Джак отново покри брадатото лице и чувството моментално изчезна. Все така не погледна лицето на фигурата.

Изпусна затаения си дъх. Стълбът бе в треперещата му ръка.

После Джак тихо излезе от покритата със сол камера и затвори малката дървена врата. Знаеше, че след време солните кристали отново ще я запечатат.

И си тръгна през прозрачния шлюз, без напълно да може да повярва какво е видял и направил току-що.

 

 

— Взе ли го? — попита тя.

— Да.

— А той… там ли беше?

— Там е. И изживяването беше неописуемо — тихо отвърна Джак. — Хайде, да вървим.

Пресякоха саламуреното езеро и започнаха да се катерят по скелето към галерията. Йоланте ги чакаше горе.

Лили се изкачваше първа, следвана от Джак, който я следеше да не се подхлъзне.

Джак чу писъка й, преди да разбере причината.

Късият мост от дъски между скелето и края на ямата полетя покрай невярващите му очи. Между тях и ръба зейна триметрова пропаст.

Бяха в капан на скелето.

Джак се качи при Лили и Йоланте и погледна през пропастта.

От другата страна стояха двама мъже с арбалети.

Лешояда и Ятагана.

Бяха се върнали.

 

 

— Знаели сте, че другият Стълб е фалшив — каза Джак.

Лешояда се усмихна.

— Естествено. Това място отдавна е познато на нашите хора. Същото се отнася и за тайните му. Нашият китайски колега в момента отнася онзи Стълб на руснака, без изобщо да подозира, че е безполезен. Стражите ни решиха, че вече не сме им нужни, и ни изоставиха тук, което бе добре дошло за нас.

— Мислех, че играете заедно с китайците — каза Джак.

— С наближаването на края партньорствата по взаимна изгода се развалят по естествен начин — рече Ятагана.

— Май фразата, която търсиш, е „Между крадци няма чест“ — отвърна Джак.

— Хвърли ми Стълба и може би ще пощадя момичето. Бъди сигурен, че на теб и на кралската кучка няма да ви се размине.

Джак стисна Стълба и прехапа устна.

Беше прецакан. Не можеше да стреля с огнестрелно оръжие в тази наситена с метан среда. Освен това нито той, нито Лили или Йоланте можеха да прескочат пропастта. Бяха в капан, без абсолютно никакъв избор.

Лешояда се ухили презрително и вдигна арбалета.

— Игра добре, Ловецо. Много добре. Но тук приключението ти свършва.

Джак затвори очи…

… точно когато отнякъде отекна друг глас:

— Още не!

Лешояда рязко се обърна. Ятагана, Йоланте и Лили също.

Джак нямаше нужда да го прави. Така или иначе познаваше този глас. Дълбок и дрезгав, той бе на единствения човек на този свят, който искаше да спре Лешояда и Ятагана повече и от самия него.

На Мечо Пух.

 

 

Мечо Пух стоеше със Стреч в северния край на галерията, между купчините сол. Очевидно бяха влезли в мината през същите тунели, през които беше минал и Джак, и бяха следвали оставените от него светещи пръчки.

Стояха срещу Лешояда и Ятагана като стрелци на улица в градче от Дивия запад.

Лешояда се ухили.

— Виж ти, виж ти. Тлъстият Захир цъфна.

Без да обръща внимание на саудитеца, Мечо Пух се обърна към Ятагана.

— Братко. Прост въпрос. Още ли си на страната на тази змия?

Ятагана се поколеба за миг, после вирна брадичка.

— Моят път е правилният, Захир. За нашата страна и за вярата ни.

— Ами баща ни в онази течна гробница в Русия? — попита Мечо Пух.

— Смъртта му е жертва, която съм готов да принеса — отвърна Ятагана. Лицето му изобщо не трепна.

— Значи си наистина изгубен…

— Не е нужно да умираш тук, Захир. Но ако се изпречиш на пътя ми, със сигурност ще умрем.

— Не искам да се бия с теб, братко — каза Мечо Пух. — Но ако се наложи, ще го направя. Не мога да те пусна. Съжалявам, че се стигна дотук.

И извади от колана си дълъг нож. Стреч направи същото.

На лицето на Ятагана цъфна изумена усмивка.

— Смяташ да се биеш с мен ли, Захир? С мен!? Още от деца нито веднъж не си успял да ме надвиеш. А твоят хилав еврейски приятел не може да се сравнява с Лешояда в умелото въртене на ножа.

Мечо Пух изобщо не се трогна.

— Може и да е така, братко. Но ти държиш в ръцете си наши приятели, така че ще се бием. Само един от нас може да напусне жив това място.

— Тъй да бъде — отвърна Ятагана. — Ще се бием.

И с бързината на змия вдигна арбалета и стреля. Стрелата се заби право в гърдите на Мечо Пух. В същото време Лешояда стреля по Стреч, но евреинът беше подготвен — извъртя се и стрелата профуча покрай него.

Мечо Пух се олюля, но остана на крака, със стърчащата от гърдите стрела.

Погледна Ятагана, сякаш не вярваше на станалото.

— Не съм казвал, че ще се бия честно — каза Ятагана.

Мечо Пух не помръдна. Може би беше в шок, може би…

После спокойно посегна, измъкна стрелата от гърдите си и я хвърли на земята. Беше с бронирана жилетка под ризата.

— Аз също — каза спокойно.

Ятагана и Лешояда захвърлиха безполезните вече арбалети и извадиха собствените си извити ножове. Пух забеляза, че оръжието на Ятагана е великолепният кинжал с позлатена и инкрустирана със скъпоценности дръжка, който баща им му бе подарил за тринадесетия му рожден ден — скъп дар от баща на първородния му син.

Пух и Стреч вдигнаха собствените си, много по-скромни ножове „Ка-Бар“.

Ятагана и Лешояда държаха оръжията си с остриетата надолу и назад, както го правеха бойците от специалните части.

И сражението започна.

Двете двойки се хвърлиха една срещу друга в полумрака на древната римска солна мина.

Джак с ужас гледаше как Мечо Пух и Стреч се хвърлят в ръкопашен двубой с Лешояда и Ятагана — двубой, който бе не само за техния, но и за неговия собствен живот.

Ако Пух и Стреч изгубеха, Джак щеше да бъде убит, а Лили — заловена.

Съдбата им беше изцяло в ръцете на приятелите им.

 

 

Остриета блеснаха и звъннаха и на ръба започнаха две отделни битки с ножове — Мечо Пух срещу Ятагана и Стреч срещу Лешояда.

Ятагана ревеше и нападаше брат си с широки яростни замахвания. Отначало Мечо Пух отбиваше успешно всеки удар и не отстъпваше. При всеки сблъсък от остриетата на ножовете летяха искри.

Но постепенно Ятагана го принуди да отстъпи и започна да му пуска кръв — отначало поряза на няколко места ръката му, после остави рани и по лицето. Мечо Пух обаче продължаваше да се сражава мрачно и решително.

Колкото до Стреч, той се озова в беда веднага щом Лешояда извади оръжието си. Ножът на саудитеца се движеше със замайваща скорост и единственото, което можеше да направи Стреч, бе да се отбранява.

Скоро стана ясно, че докато Стреч се сражава с всяка капка енергия, която може да изстиска от себе си, Лешояда просто си играе с него.

Саудитецът неумолимо го изтикваше към ръба на ямата. Стреч се подхлъзна, олюля се и отново вдигна ножа. Лешояда му нанесе удар и Стреч отлетя назад, удари се в голямото робско колело и за момент се обърна с гръб към противника си…

… и за свой най-голям ужас усети как студеното острие на ножа на Лешояда се забива в кръста му.

Замръзна. На челото му изби пот.

Лешояда се притисна в него и изсъска в ухото му:

— Усещаш ли го, чифутино? Усещаш ли острието ми в себе си?

Завъртя ножа. Огнена болка премина през тялото на Стреч. Той стисна зъби в агония и се свлече на земята. Ножът му се изхлузи от ръката му.

— Не! — изпищя Лили от скелето.

Стреч се обърна и видя умоляващите й очи, но беше останал без сили. Въпреки изтощението си посегна немощно към оръжието си с трепереща окървавена ръка.

Щрак!

Стреч се намръщи. Огледа се.

И видя, че Лешояда е закопчал лявата му китка с една от гривните на робското колело.

Стреч го погледна с ужас.

— Хайде, гледай смъртта на приятеля си — рече Лешояда. — После ще се върна и ще ти отрежа тъпата глава пред очите на момичето.

Стана и тръгна към продължаващите да се сражават Ятаган и Мечо Пух.

Стреч дръпна рязко ръка, но без резултат. Силите го бяха напуснали, а оковите бяха твърде яки.

В същото време Мечо Пух се мъчеше в собствената си битка с Ятагана — беше изтласкан към една от купчините сол и отчаяно отразяваше свирепите атаки на брат си.

И тогава видя приближаващия Лешояд, зърна свлеклия се на земята и победен Стреч — и осъзна, че всичко това бързо се превръща в катастрофа…

… а Ятагана внезапно проби защитата му и му нанесе ужасен удар в лявата половина на лицето.

Пух изрева и от лицето му пръсна кръв. Брат му го бе улучил в лявото око.

Мечо Пух рухна на земята, притиснал окото си с ръка. По лицето му се стичаше кръв.

Ятагана се изправи тържествуващо над него. Лешояда застана до рамото му.

Джак и Лили гледаха с ужас от скелето, неспособни да се намесят.

Краят на Мечо Пух наближаваше. Джак притисна Лили към себе си и закри очите й, за да не гледа какво предстои.

Пух седеше безчувствен до купчината сол, с разкрачени крака и сведена глава, от ужасната дупка на мястото на окото му бликаше кръв и се стичаше по брадата в скута му. Стисна слабо брадата си, сякаш се опитваше да спре потока кръв. Ножът все още беше в ръката му.

Ятагана приклекна пред него и поклати тъжно глава.

— Никога няма да те разбера, Захир. Но искам ти да разбереш мен, когато казвам, че сам си го докара до главата. Ти ме принуди да го направя…

Вдигна ножа си… а Мечо Пух замахна отчаяно към гърлото му!

Ятагана обаче опитно се дръпна, колкото върхът на ножа да профучи на сантиметър от адамовата му ябълка.

Усмихна се.

— Впечатляващ последен опит, братко, но както вече казах, не можеш да ме победиш. Никога не си можел. И сега нищо не може да те спаси.

С покрито с разрези, сол и пот лице, с черна кървава дупка на мястото на лявото око, Мечо Пух изгледа свирепо двуличния си брат. Дясната му ръка все още беше протегната, така че върхът на ножа му се намираше точно под брадичката на Ятагана.

Гласът му бе дрезгав шепот.

— Само още нещо…

— Ох, мамка му… — Лешояда го видя.

Но не и Ятагана.

— Ка…?

Компактният взрив от малкото парче пластичен експлозив, което Мечо Пух бе измъкнал от пръстена на брадата си и бе залепил за върха на ножа, взриви долната половина от лицето на Ятагана. Джобът застоял метан наоколо пламна ярко и изгори протегнатата дясна ръка на Пух.

Ужасен нечовешки писък разцепи въздуха — първобитен рев, смразяващ кръвта крясък — и когато димът от кратката експлозия се разнесе, пред очите им се разкри страховита версия на някога красивия Ятаган — само с половин лице, той пищеше въпреки липсата на долна челюст.

Цялата долна половина на лицето му беше отнесена от взрива и сега представляваше кървава пихтия, смес от кости, кръв, оголени зъби и висящо месо. Писъкът му бе писък на ужас, неверие и тотална агония.

Ятагана се олюля, изпусна позлатеното си оръжие и се вкопчи в другаря си, който се сви от отвращение…

… но в следващия миг Лешояда се окопити и се обърна към Мечо Пух…

… и видя как ръката му рязко се стрелна…

… и нещо се заби дълбоко в гърлото на Лешояда.

Той се олюля, посегна към гърлото си и стисна забилия се дълбоко в него позлатен кинжал на Ятагана. Мечо Пух го беше хванал за острието, когато Ятагана го беше изпуснал, и с едно бързо движение го беше запратил право в гърлото на Лешояда.

Лешояда се помъчи да поеме въздух, но трахеята му вече не работеше. Очите му се изцъклиха. Запрепъва се назад, лицето му стана пурпурно, той падна на колене и се строполи по очи върху твърдата сол, от което острието на ножа се показа от задната част на врата му. Тялото му се отпусна и не помръдна.

Ятагана още пищеше пронизително, когато стигна ръба на ямата и полетя в нея, падна в саламурата с цвят на мляко и пляска и се мята цяла минута, преди водата да напълни дробовете му. Накрая тялото му изплува на повърхността — отпуснато, неподвижно, мъртво.

И изведнъж в солната пещера се възцари тишина.

Мечо Пух отново се свлече до купчината сол — целият в кръв, ослепен и останал без сили.

— Стреч! — извика той. — Жив ли си?

— Да… засега… — изстена Стреч, който все още бе окован за колелото.

— Джак? — извика Мечо Пух със затворени очи.

Джак се взираше невярващо в него, изгубил дар слово — Мечо Пух току-що беше убил сам Ятагана и Лешояда в може би най-кървавата шибана битка, която беше виждал. Пусна Лили и тя изписка радостно, че Мечо Пух е жив, а лошите — мъртви.

— Джак… — отново извика Мечо Пух и отвори здравото си око.

— Тук съм — тихо отвърна Джак. — Тук сме и тримата.

— Малко съм… ранен… Джак — изпъшка Мечо Пух. — Дай ми… минутка… да си поема дъх.

— Приятел, след това, което направи, имаш цялото време на света.

 

 

Макар да им бе трябвал почти час, за да слязат в солната мина, им бяха нужни цели три, за да излязат.

Първо Джак трябваше да се погрижи за раните на Мечо Пух и Стреч, а те никак не бяха леки.

Мечо Пух успя сам да се добере до джипа, като се опираше тежко на рамото на Джак, но Стреч бе друга история. За да го извадят, Джак направи носилка от някаква стара дървена стълба и с помощта на Лили и Йоланте, които хванаха другия край, бавно и внимателно понесоха ранения си другар към джипа.

След което Джак трябваше да кара съвсем бавно, за да не друса Стреч повече от неизбежното.

По пътя Мечо Пух разказа как след разговора им тръгнали право насам, водени през последните етапи от предавателя на „Халикарнас“. В момента Кийрън и близнаците били горе — бяха се справили с руснаците Динг и Донг без проблеми — със заредения Четвърти стълб и с хеликоптер, нает от летището в Аман.

— Радвам се, че успяхте да стигнете навреме — каза Джак. — Спасихте ни задниците.

Най-после видяха пред себе си малък светъл правоъгълник — портата към горния свят.

Джипът излезе с ръмжене от мината и се озова под яркото слънце на пустинята.

Джак натисна спирачките, усмихна се облекчено и погледна надолу към „Халикарнас“ — очакваше да види близнаците и Скай Монстър с обезвредените Динг и Донг…

И посърна.

Наистина видя Скай Монстър и близнаците до „Хали“ — на земята, закопчани за подпорите на товарния отсек. И тримата седяха с наведени глави.

До „Халикарнас“ беше кацнал хеликоптер „Бел“ — онзи, който бе докарал Мечо Пух от Аман — но имаше и друга машина, спряла на пустинната магистрала.

Черен реактивен самолет, подобен на „Конкорд“, с остър клюновиден нос и монтирани на крилете ракети.

„Туполев-144“.

А на прашната площадка до мината, обграден от четирима войници от Спецназ и от Динг и Донг, стоеше Месоядния и чакаше Джак.

 

 

— Уест Младия. — Месоядния се ухили и противната му стоманена челюст проблесна. — Ама че полезен инструмент се оказа. Аз ще се погрижа за това. — Взе Стълба на Исус от Джак. — Много ще си подхожда с онзи, който приятелите ви положиха в Бристол Чанъл.

След като Джак и останалите бяха обезоръжени, Йоланте слезе от джипа, отиде при Месоядния и докладва:

— Китайският полковник се сдоби с фалшив Стълб, а саудитският шпионин е мъртъв.

— Кървавия Лешояд е мъртъв? — Месоядния изглеждаше искрено изненадан. — Уест Младия ли го уби?

— Не. Вторият син на Анзар Абас. Победи и по-големия си брат в двубой. Беше наистина впечатляващо.

— Не се съмнявам. — Месоядния погледна ужасно ранения Мечо Пух. — Кървавия Лешояд беше опасен човек.

— Мао обади ли ти се за Стълба, който е у него? — попита Йоланте.

— Обади се. Каза, че пътува към Източна Русия, но проследяващото устройство под кожата му показва, че той и хората му са тръгнали право към Шестия връх. Глупакът сигурно си въобразява, че може да се добере до Върха и да ме принуди да си сътруднича с него.

Докато те разговаряха, Джак гледаше Скай Монстър и близнаците.

„Какво се е случило тук? И къде е…“

— Здрасти, Джак. — Кийрън Кинкейд се появи зад Месоядния. Беше без белезници. И изглеждаше доволен.

Джак зяпна младия ирландски капитан. В първия момент не можа да проумее какво става, но после всичко си дойде на мястото — нападението на тайната квартира на Александър в графство Кери миналата година, „спасяването“ на Стреч, Пух и близнаците от Кийрън (от собствените му хора) при Четвъртия връх, положението тук. Кийрън беше помогнал на Мечо Пух и Стреч да „неутрализират“ Динг и Донг; след това те бяха влезли в мината да помогнат на Джак, а Кийрън бе освободил двамата от Спецназ и се беше погрижил за Скай Монстър и близнаците.

— Както вече ти казах, млади Уест, пипалата ми са дълги — каза Месоядния.

Джак не сваляше очи от Кийрън.

— Копеле гадно! Ти си им издал къде е квартирата на Александър. Само хората от вътрешния кръг на Колин О’Хара в Ирландия знаеха за нея, а ти беше част от този кръг…

Кийрън се усмихна с безгрижната усмивка на истински вярващ.

— Верността ми към Бог е по-голяма от верността към някаква нация, Джак.

— Какво?!

— Deus Rex, Джак. Божествените царе. Те са били избрани от Господ. Те управляват по Негова воля. Нациите са творение на хората. A Deus Rex са избраните съседи на самия Бог. Те са толкова близко до Него, колкото ти или аз никога не можем да се надяваме, че ще бъдем.

— Може би ти не можеш да се надяваш — отвърна Джак и си помисли за изживяването долу в гробницата.

— За мен е чест да им служа. Ти не разбираш и точно затова си изгубен — каза Кийрън.

— Нима? — отвърна Джак.

Йоланте и Месоядния бяха свършили разговора си и наблюдаваха развеселено размяната на реплики.

Месоядния гледаше Джак, но когато заговори, думите му бяха за ушите на Йоланте:

— Какво ти е мнението?

— Той е наистина забележителен, братовчеде — каза Йоланте. — Би било жалко. Предпочитам да не го правиш.

Месоядния сякаш се замисли над думите й.

— Ако вземем момичето, той ще тръгне след него, а това е твърде опасно. Ще трябва да бъде обезвреден, преди да положим последния Стълб. Не мога да го оставя…

— Аз ще го убия — твърдо каза Кийрън.

Месоядния го погледна, сякаш обмисляше предложението му.

Джак местеше поглед от Кийрън към Месоядния и Йоланте. Много добре осъзнаваше, че се решава съдбата му. Накрая спря очи върху Месоядния — окончателния арбитър, който бе потънал в мисли.

Докато Месоядния се колебаеше, Кийрън пристъпи зад Джак.

— Знаеш ли, Джак, ние с теб имаме повече допирни точки, отколкото предполагаш — прошепна му. — Като Зоуи Кисан например.

Джак наклони глава настрани.

— О, да, беше много сладка онази нощ в Дъблин — подсмихна се Кийрън.

Джак се загледа напред.

— Вярно, май я налях с повече алкохол, отколкото е свикнала, и може би добавих някои нещица в питиетата й, но нещата никога не опират само до алкохола, нали? — продължи Кийрън. — Тя всъщност го искаше, нали разбираш. Макар че трябваше да я видиш на сутринта, когато се събуди в леглото до мен. Направо не беше не себе си. „Ох, боже мой, какво направих! Какво направих!“.

Кийрън се изкиска.

Джак не каза нищо, но зъбите му изскърцаха.

— Ах, ти, мръсен двуличен предател! — озъби се Мечо Пух зад него. — Нали уж сексът извън брака е недопустим за религиозни фанатици като теб?

— Уви, това е моя слабост — небрежно отвърна Кийрън. — И в този случай, както и при други подобни преди него, изповядах греховете си в църквата и Господ в безкрайната си милост ми прости.

Джак продължаваше да мълчи. Физиономията му обаче беше убийствена.

Точно тогава Месоядния взе решение и каза на Йоланте:

— Вземи момичето. По-добре да ни е подръка, ако с момчето се случи нещо.

Съпровождана от шестимата войници от Спецназ, Йоланте дръпна Лили от Джак.

— Тате… — промълви Лили. Личеше си, че се страхува повече за него, отколкото за себе си.

Месоядния се обърна към Джак.

— Уест Младия. Ти си храбър мъж и се би добре — взе картечния пистолет „Скорпион“ на един от телохранителите си и го подхвърли грубо на Кийрън, — но, за жалост, времето ти изтече. Не мога да рискувам да те оставя жив. — Обърна се към Кийрън. — Убий него и останалите. После ела при нас в самолета. И, капитан Кинкейд, никакви игрички, никакви речи, никакво злорадство. Просто го направи. Действай.

Месоядния тръгна към самолета си, следван от телохранителите, Йоланте и Лили.

— Сбогом, Джак Уест-младши — каза Йоланте през рамо. — Моите извинения. Не мислех, че нещата ще приключат по този начин за теб.

Докато се отдалечаваше, Лили се взираше уплашено в Джак, Мечо Пух и лежащия на носилката Стреч.

Джак я гледаше как си отива.

Накрая я отведоха и пред него застана Кийрън. Държеше картечния пистолет насочен право в лицето му.

Без оръжие и този път без никаква възможност да направи каквото и да е, Джак изпъна рамене и затвори очи.

— Не по този начин…

И тогава, без дори да мигне, Кийрън Кинкейд дръпна спусъка.

 

 

На двайсет метра надолу по склона Лили и Йоланте чуха трясъка на автоматичния „Скорпион“.

Лили се обърна и видя Кийрън с оръжие в ръка. Джак не се виждаше.

Избухна в сълзи.

— Тате! Не!…

Йоланте само поклати глава и я помъкна към реактивния самолет.

И изведнъж Лили чу вика на Кийрън.

— Какво пра…

Рязко се завъртя. Йоланте направи същото…

… и видяха как Джак се хвърля с главата напред към Кийрън и го блъска с все сили. Двамата се затъркаляха от площадката от другата страна на хълма в облак от прах и пясък.

Месоядния също ги видя.

— В самолета! Оставете ги! — нареди той и се обърна към хората си. — Ракети! Повредете самолета им и унищожете хеликоптера!

Заобиколени от телохранителите от Спецназ, Месоядния, Йоланте и Лили се втурнаха към чакащия ги „Туполев“.

Докато я бутаха към лъскавия черен самолет, Лили погледна назад и прошепна:

— Давай, тате…

Секунди по-късно от крилата на самолета излетяха две ракети. Първата се заби в стъклото на наетия хеликоптер на Мечо Пух и го пръсна на парчета; втората улучи предния колесник на „Халикарнас“.

Пълната с азот предна гума на боинга избухна в газова експлозия и носът на грамадния черен самолет внезапно клюмна. Предният колесник — вече без гума — клекна на асфалта на пустинната магистрала.

„Халикарнас“ нямаше да полети в близко бъдеще.

Лъскавият черен „Туполев“ обърна, бързо набра скорост по магистралата и се издигна в небето.

 

 

Колкото до Джак, той се премяташе и търкаляше в прахта с Кийрън Кинкейд.

В мига преди Кийрън да стреля по него, Джак направи нещо съвсем просто.

Натисна през якето си копчето, което включваше големия колкото граната „кос“ в джоба му.

И тъй, за най-голямо изумление на Кийрън, всичките му куршуми профучаха безобидно от двете страни на Джак, докато картечният пистолет не защрака на сухо с изпразнен пълнител.

И в този момент Джак нападна.

Скочи с главата напред и улучи Кийрън право в слънчевия сплит, след което двамата се затъркаляха по каменистия склон.

Щом се озоваха в подножието на хълма, скочиха на крака.

Кийрън извади нож „Боуи“, но случилото се след това бе твърде бързо, за да може да го проумее.

Още не беше извадил ножа, когато Джак вече беше скочил върху него. Сграбчи дясната му ръка. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Чертите на Джак бяха изкривени от ярост, която смрази Кийрън до мозъка на костите.

После с брутална сила и противно хрущене Джак му счупи китката. Кийрън изпищя и дясната му ръка се огъна гротескно, но писъкът му внезапно секна, когато Джак замахна с все сили странично с ножа, който все още бе в ръката на Кийрън.

Ирландецът замръзна, олюля се, все още на крака, с изцъклени очи. После от дълбокия хоризонтален разрез на гърлото му шурна кръв — на цели потоци.

Ужасените му очи гледаха право в Джак, но вече не можеше да произнесе нито дума.

За разлика от Джак.

— Ще се видим в ада — каза му той през зъби. — Защото точно там ще идеш, ненормално фанатично копеле.

Кийрън се свлече в прахта с вперени в небето мъртви очи.

 

 

Кийрън бе мъртъв, а Месоядния беше отлетял. Джак отиде да прегледа пострадалия си екип.

Първо слезе при Скай Монстър и близнаците при товарната рампа на „Халикарнас“ и разряза пластмасовите им белезници.

Оказа се, че Скай Монстър е в безсъзнание — Кийрън го беше напръскал с някакъв спрей малко след като Мечо Пух и Стреч бяха влезли в мината. Когато дойде на себе си, пилотът повърна.

Близнаците също бяха упоени от Кийрън малко след пристигането им при мината — в бутилките им с вода беше сипано някакво сънотворно. Когато най-сетне се събудиха, бяха пребледнели и ги цепеше глава, също като Скай Монстър.

Междувременно Джак качи Мечо Пух и Стреч в лечебницата на „Хали“.

Заради унищожения колесник помещенията на самолета бяха килнати, но цялата апаратура работеше и в рамките на два часа, като работеше методично — Хор бе кацнал зад него, Джак Уест закърпи хората си.

 

 

В късния следобед на 19 март, сряда, Джак излезе от лечебницата, след като бе почистил раните на Стреч и Мечо Пух и ги бе упоил със силни успокоителни. Скай Монстър беше на пилотското място и продължаваше да повръща в една кофа на всеки петнайсет минути.

Близнаците бяха в главния салон. Все още бяха бледи. Пиеха „Гастролайт“.

— Е, какво е положението? — попита Лаклан, когато Джак влезе при тях и се тръшна в една седалка. — Тук ли завършва мисията ни, само на крачка преди финала?

Джак не отговори.

Погледът му бе прикован в пода.

— Месоядния разполага с всичко, което му е нужно — рече най-сетне. — У него са трите пречистващи камъка — Философският, Огненият и Чашата на Рамзес. Разполага също и с вода от извора, последния Стълб, двете плочки на Тутмос за заклинанието, както и с Лили и Александър, които да го прочетат…

— … а също така знае местоположението на Шестия и последен Връх, предполагам — каза Лаклан.

— Който ние така и не открихме — добави Джулиъс.

— Трябва да стигна до този Връх — тихо каза Джак. — Трябва да измъкна Лили и да спра Месоядния, преди да е извършил последната церемония.

— Джак! Слушаш ли ни изобщо? — попита Джулиъс. — Така и не открихме къде се намира последният Връх!

Джак се обърна към него. Лицето му бе спокойно и съсредоточено.

— О, аз зная къде е последният Връх.

— Какво!? — възкликна Джулиъс.

Хор го изгледа остро.

— Знаеш къде е последният Връх? — повтори Лаклан.

— От доста време — рече Джак. — Мисля, че Магьосника също се досещаше. Светлинното шоу при Стоунхендж не беше достатъчно само по себе си, но заедно с някои други фактори, които излязоха на бял свят, то ми помогна да намеря отговора.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лаклан. — Какви други фактори?

— Китайската финансова помощ за Чили преди два месеца — каза Джак. — Надписът от Египет: „Самотен бехен стои на стража на входа на най-великото светилище“. Разбира се, основният ключ бе изображението от щита на Чингис хан — на крайбрежен хълм с изправена на него фигура.

Джулиъс не можеше да се сдържа повече.

— Стига де, Джак! Кажи къде е, мътните да го вземат!

Джак тъжно сви рамене.

— Всъщност вече си бил там, Джулиъс. Ти също, Лаклан. Шестият връх е в Тихия океан, под Великденския остров.

— Малко съм тъп и схващам бавно — каза Лаклан, — но как всички тези неща сочат към Великденския остров?

Джак включи най-близкия компютър и зареди една от снимките на близнаците от Стоунхендж:

— Виждате ли горната лява част? Почти всичко е само океан. Реших, че може би е Тихият океан и че сушата вдясно е западният бряг на Южна Америка. Но това беше прекалено свободно предположение. Едва после видях рисунката на обобщителния лист на Магьосника…

Извади фотокопие на листа:

— Вижте картинката в долния ляв ъгъл, върху която Магьосника е написал „НЕ!“. Отначало не я разпознах, но това е карта на Великденския остров. Точките по краищата са местата, където са изправени статуите моаи покрай брега. А виждате ли, че Магьосника е написал „Равноденствие/Великден’08“? Всички си мислехме, че става дума за особения характер на Великден тази година, тъй като се пада точно на равноденствието. Но не е така. Става въпрос за Великденския остров — мястото на церемонията, която трябва да се извърши утре, по време на двойното равноденствие.

— После идва ред и на другите фактори — продължи Джак. — Великденският остров технически е част от Чили. Онези китайски „помощи“ за Чили са по-скоро подкупи за получаване на изключителни права върху острова за няколко дни. Предполагам, че в момента там има китайски войски. А онзи „бехен на стража“, който пази последния храм, не е египетски базалтов паметник, както е предполагал Наполеон, а…

— Една от четирите базалтови моаи, открити на Великденския остров — досети се Джулиъс. — През деветнадесети век англичаните взели двете най-големи…

— Но са били неправилните — рече Джак. — Трябвало е да вземат най-старата. Аз също съм бил на Великденския остров и знам, че по-късните статуи, общо около хиляда и двеста, са изсечени от вулканичен туф. И макар наистина да представляват впечатляваща гледка, те нямат особена стойност за мисията ни. Най-старите моаи обаче, които са може би на хиляди години и според някои са по-ранни от пристигането на полинезийците на острова, нямат никаква прилика с прочутите по-нови статуи. Те са по-малки, с по-закръглени глави. Приличат по-скоро на извънземни, отколкото на човешки същества. И най-старата базалтова статуя или бехен е все още на острова, съвсем сама в северозападния му ъгъл, на една платформа на име Аху Вай Мата. Именно тя е „самотният бехен на стража“, който Наполеон така и не открил. Което ме отвежда до изображението върху щита на Чингис хан.

Джак зареди снимката на щита:

— Виждате ли изображението отляво? Точно то разреши проблема за мен — изобразена е ивица суша, която страшно много ми прилича на северозападния ъгъл на Великденския остров. Мястото е уединено, далеч от основните туристически обекти, и само някой, който е бил там, би го познал, ако го види. Тази малка фигура на изображението е базалтовата статуя на Аху Вай Мата…

Джак млъкна.

Близнаците се взираха в него с увиснали челюсти.

— Да прощаваш езика ми — обади се Лаклан, — но, мамичката му, Джак. Наистина ли се сети сам за всичко това?

— Просто събрах парчетата — отвърна Джак. — А, и още нещо — изчисленията на Алби на времето за полагане на Стълбовете поставят двойното равноденствие в осемнадесет часа мексиканско време. Великденският остров попада в часовия пояс на Мексико, а самият час също има особено значение — тогава залязва слънцето. А в деня на двойното равноденствие, в момента, когато нашето слънце залязва точно когато изгрява Тъмното слънце, точно в шест вечерта на двадесети март, последният Стълб ще бъде изложен на въздействието на двете слънца едновременно и съответно ще бъде осветен от тях.

Джак се намръщи.

— За съжаление, всичко това не е достатъчно. Сега трябва да се добера до Великденския остров и да сложа край на цялата тая история веднъж завинаги.

— Но как ще го направиш? — невярващо попита Джулиъс. — Виж този самолет. Виж ни всички.

Джак направи точно това. Помисли си за екипа си и от това му призля.

Бяха разбити, ранени и окървавени. Гигантската мисия ги беше докарала до самия ръб.

Магьосника бе мъртъв.

Мечо Пух и Стреч бяха извън строя поради ужасните си рани; всъщност Стреч така и не се беше възстановил напълно от прекараното време в тъмницата на Мордехай Мюниц.

Скай Монстър повръщаше от нервнопаралитичния спрей на Кийрън.

Близнаците — и без това пострадали по време на храброто си тичане през Четвъртия връх, сега седяха пребледнели и натровени от упойващото вещество на ирландеца.

Лили бе в ръцете на Месоядния, на път към Шестия връх.

Изобщо нямаше смисъл да споменава Зоуи, Алби и Лоуис в леговището на Месоядния в Източна Русия, затворени в резервоарите с формалдехид.

А и самият той. Насинен и ранен, със счупен нос.

Екипът — този великолепен екип бойци от цял свят — бе превърнат в кървава пихтия.

И единственото, за което можеше да мисли Джак, бе: „Аз го направих. Аз им причиних това. Не ги водих достатъчно добре и ето го резултата. Значи аз трябва да поправя нещата“.

Стисна зъби и се изправи.

— Джулиъс, Лаклан. Имам нужда от помощта ви за последен път.

 

 

Трябваха им четири опита, но в крайна сметка успяха да нагласят джипа.

Тъй като „Халикарнас“ вече не беше способен за вертикално излитане, се налагаше да измислят друг начин да го вдигнат във въздуха.

Настанен в пилотското кресло, Джак подкара клюмналия самолет назад — предният колесник стържеше по магистралата. После даде рязко напред, при което носът леко се надигна и колесникът се оказа на няколко стъпки във въздуха…

… а близнаците бързо дадоха на заден с джипа и го спряха под колесника точно когато се спускаше…

Бам!

Дебелата подпора се стовари върху джипа и улучи точно голямата купчина торби с пясък, които близнаците бяха натрупали непосредствено зад предните седалки. Гумите на колата бяха изпуснати наполовина, за да компенсират разширяването на въздуха, когато се загреят.

По-голямата част от тежестта на самолета е в средната му част, предимно заради двигателите и горивото в крилете, така че джипът трябваше да понесе по-лекия носов отсек на „Халикарнас“. Пък и самият „Хали“ беше много по-лек от повечето самолети от неговия клас, така че Джак реши, че ако успеят да подкарат джипа, това ще намали тежестта още малко и може би ще успеят да вдигнат машината във въздуха.

Докато близнаците приготвяха джипа, Джак беше разтоварил излишните неща от „Хали“, както и всичките му пътници — Мечо Пух, Стреч и Скай Монстър.

После се качи сам в самолета. Дори Хор нямаше да му прави компания при тази последна мисия.

Пух, Стреч и Скай Монстър — с нещастния Хор, завързан на китката му — сега седяха на солния хълм и наблюдаваха хибрида между самолет и джип като зрители на футболен мач. Около тях се търкаляха бутилки вода, оръжие и толкова медицинско оборудване, колкото можеха да носят. Ако Джак успееше да вдигне „Халикарнас“ във въздуха, близнаците щяха да се опитат някак да ги закарат до Аман.

Подпрял предния си колесник на джипа, могъщият „Халикарнас“ изглеждаше съвсем нелепо на пустинната магистрала.

Скай Монстър гледаше тъжно от хълма.

— Този самолет бе същински проклет боен кон, член на екипа като всички нас. Дори и да успее да излети, Джак няма да може да го приземи като хората. Никога вече няма да го видя. Сбогом, „Халикарнас“.

Грамадният черен „Боинг 747“ изрева. Пътят стигаше чак до хоризонта без нито един завой.

— Добре, момчета — каза Джак по радиото. — Скоростта на излитане е двеста двайсет и пет километра в час. Просто стойте с мен, докато можете, после изключете от скорост и каквото и да правите, дръжте го да се движи право напред.

— Ще направим всичко възможно — отвърна Лаклан от джипа.

Джак усили двигателите на „Хали“.

Лаклан натисна газта на джипа.

И големият черен самолет пое напред заедно с автомобила, който играеше ролята на колесник.

Двете машини поеха по магистралата, набираха все по-голяма и по-голяма скорост. През цялото време Лаклан натискаше педала на газта до дупка и държеше здраво волана.

Пътят профучаваше покрай джипа, носът на „Хали“ се извисяваше над него и Джулиъс, и изведнъж близнаците усетиха как самолетът започва да ги бута напред.

— Изключи! — извика Джулиъс през шума. — Изключи от скорост!

Лаклан изключи от скорост и джипът полетя по пътя с ужасяваща бързина. Асфалтът засъска от двете им страни. Лаклан стискаше волана в отчаяни усилия да задържи колата по права линия.

— Не мога повече! — извика той. — Няма да мога да го удържа…

В този миг предната лява гума експлодира точно когато зад тях се разнесе мощен рев и джипът се завъртя на магистралата като пумпал. Когато най-сетне спря в пясъка до пътя, Лаклан и Джулиъс се обърнаха в седалките и видяха…

… издигащия се в небето „Халикарнас“!

Носът му се беше вдигнал от джипа в същия миг, в който гумата им не издържа.

Джак отлетя.

 

 

И тъй, след всички предишни мисии със своята група верни другари, в последната битка щеше да участва единствено Джак, сам-самичък.

Летеше в нощта, последната нощ преди деня на двойното равноденствие, към Великденския остров.