Стивън Уотсън
Преди да заспя (5)

Трета част
Днес

Отгръщам страницата и това е краят. Историята свършва тук. Минаха часове, докато я прочета.

Цялата треперя, не ми достига въздух. Имам чувството, че не само съм изживяла цял един живот за последните няколко часа, но и съм се променила. Не съм същата жена, която се срещна с доктор Наш сутринта; не съм тази, която се зае да прочете дневника. Сега вече имам минало. Усещане за себе си. Знам какво имам и какво съм изгубила. Лицето ми е мокро от сълзи.

Затварям дневника. Полагам усилие да се успокоя и настоящето бавно започва да се оформя. Полумракът в стаята. Бумтежът от багера на улицата. Празната чаша от кафе в краката ми.

Поглеждам часовника до мен и се стряскам. Едва сега правя връзката: часовникът е същият, за който прочетох в дневника, намирам се в същата дневна, аз съм същата тази жена. Едва сега проумявам в пълнота, че прочетената история е моята.

Отнасям дневника и чашата в кухнята.

На стената виждам същата мръсно бяла дъска, която съм видяла сутринта, същия списък с идеи за запълване на времето, старателно изписани с главни букви, същата бележка, която сама съм добавила: Багаж за довечера?

Взирам се в нея и вдишвам дълбоко. Нещо ме смущава, но не отгатвам защо.

Мисля си за Бен. Колко труден е бил неговият живот. В продължение на дълги години. Никога да не знае каква ще е жената, която се буди до него. Никога да не е сигурен доколко ще си спомня, колко любов ще мога да му дам.

Ами сега? Сега вече съм наясно. Знам достатъчно, за да можем и двамата да започнем отначало. Дали съм провела разговора както възнамерявах? Трябва да се е състоял, толкова сигурна съм била, че точно така трябва да постъпя, но нищо не съм написала. Може би съм дала дневника на доктор Наш, преди да ми се удаде възможност. Може би съм решила, че не е нужно да го записвам, щом вече съм споделила всичко с Бен.

Отгръщам дневника в самото начало. Ето, написано е със същата синя химикалка. Три думи, разтегнати нашироко под името ми. Не се доверявай на Бен.

Грабвам химикалката и ги задрасквам. Връщам се в дневната, оглеждам обстановката, взирам се в албума на масичката. Пак няма снимки на Адам. Бен не го спомена сутринта. Не съм видяла какво съдържа металната кутия.

Мисля си за моя роман — „За ранобудните птици“, — после поглеждам дневника в ръцете ми. Появява се изненадваща мисъл. Ами ако съм измислила всичко това?

Изправям се. Нужно ми е доказателство. Връзка между прочетеното и моментната реалност, знак, че миналото, за което съм прочела, не е плод на въображението ми.

Излизам от дневната. Закачалката си е там, в подножието на стълбите, с чифт пантофи отстрани. Ако се кача на горния етаж, ще открия ли кабинета, шкафа за документи? Ами сивата метална кутия в най-долното чекмедже, покрита с хавлиената кърпа? Ще намеря ли ключа в най-долното чекмедже на нощното шкафче?

И ако всичко това се потвърди, ще открия ли сина си? Трябва да знам. Хуквам нагоре по стълбите.

 

 

Кабинетът е по-малък, отколкото в представите ми, по-подреден от очакваното, но шкафът е тук, метално сив като оръжие.

В най-долното чекмедже напипвам пухкава кърпа, под нея кутия. Хващам я здраво, за да я извадя. Чувствам се толкова глупаво — внезапно осъзнавам, че или ще е заключена, или празна.

И двете ми предположения излизат погрешни. Вътре откривам моя роман. Не е екземплярът от доктор Наш — отпред няма отпечатък от забравена чаша кафе, книгата изглежда почти нова. Сигурно Бен я е запазил в очакване на деня, когато ще знам достатъчно, за да предявя авторството върху нея. Изваждам я, отдолу остава само една снимка. Аз и Бен — усмихнати срещу обектива, но и двамата изглеждаме тъжни. Като че ли е правена наскоро, защото лицето ми наподобява онова, което видях в огледалото, а Бен изглежда както сутринта, преди да излезе. В дъното се вижда къща, настлана с чакъл алея за коли, саксии с яркочервено мушкато. На гърба някой е написал „Уеъринг Хаус“. Сигурно е от деня, когато ме е взел, за да ме доведе тук.

Това е всичко. Няма други снимки. Нито една на Адам. Липсват дори онези, които съм намирала тук преди.

Има обяснение, казвам си. Трябва да има. Има причина синът ми да не е тук, да не го виждам никъде в къщата. Не може да няма причина.

Слизам долу да си направя чай. Кипвам вода, изваждам торбичка от кутията. Не я оставяй да се запарва твърде дълго, не изстисквай торбичката, иначе ще се отцеди твърде много танин и чаят ще горчи. Защо си спомням тези подробни наставления, а не си спомням да съм раждала? Някъде в дневната звъни телефон. Изваждам го от чантата си и вдигам. Бен.

— Кристин? Добре ли си? У дома ли си?

— Да — отвръщам. — Да. Благодаря ти.

— Излиза ли днес? — пита той. Гласът му звучи познато, но тонът е хладен. Мислено се връщам към последния път, когато сме говорили. Не си спомням да е споменавал за уговорка с доктор Наш. Може би не знае, мисля си. Или ме проверява, чуди се дали ще му кажа.

— Да — отвръщам. — Ходих при един лекар. — Продължително мълчание. — Бен?

— Извинявай. Да, чувам те. В задръстване съм. Прекъсваш ми на моменти. Исках само да се уверя, че не си забравила да приготвиш багажа.

Значи е знаел.

— Багаж? — повтарям въпросително. Не се сещам за какво говори. Имам чувството, че през мен е преминал цял един живот от последния път, когато сме разговаряли.

— Да — казва той. — За уикенда. Помниш ли?

Уморено звучи, струва ми се. Но не е ядосан.

— Разбира се — отвръщам и добавям: — Нямам търпение! — И това е самата истина. И за двама ни ще е хубаво малко разнообразие. Може би дори ново начало.

— Скоро ще се прибера — казва той. — Сложи всичко в една чанта. Ще ти помогна, като си дойда, но колкото по-бързо тръгнем, толкова по-добре.

— Ще се постарая — обещавам аз.

— В спалнята за гости има чанта. В гардероба е. Вземи нея.

— Добре.

— Обичам те — казва той.

Мигът се проточва твърде дълго, той вече е прекъснал връзката, когато му казвам, че и аз го обичам.

 

 

Влизам в банята. Аз съм жена, зряла жена, напомням си. Имам съпруг, когото обичам. Мислено се връщам към прочетеното в дневника за секса. Как ме е обладавал. Не съм написала, че ми е било приятно.

В състояние ли съм да изпитам удоволствие от секса? Ето че изобщо не знам. Пускам водата в тоалетната, събувам панталоните си, чорапогащника и бикините. Сядам на ръба на ваната. Колко чуждо ми е това тяло. Напълно непознато. Как мога с радост да го отдам, когато на мен самата то ми е чуждо?

Заключвам вратата на банята, после разтварям краката си. Отначало едва-едва, после по-широко. Вдигам блузата си и поглеждам надолу. Забелязвам стриите, които съм видяла в деня, когато си спомних Адам, бухналата топка пубисни косми. Питам се дали ги бръсна и ако не — аз ли така предпочитам или съпругът ми. Може би подобни неща нямат значение. Вече не.

Присвивам пръсти и с дланта си покривам хълмчето на срамната кост. Пръстите ми полягат върху лабиите, разтварят ги леко. Докосвам връхчето, което предполагам, че е клиторът, притискам леко, нежно прокарвам пръсти и ето че усещам леко вълнение. По-скоро обещание, отколкото истинска тръпка.

Чудя се какво ли ме очаква.

 

 

Откривам чантата в гардероба, точно както ми каза Бен. Компактна и здрава. Отнасям я в спалнята, в която се събудих сутринта, и я слагам на леглото. Издърпвам най-горното чекмедже — купчинките с моето бельо са подредени до неговото.

Подбирам дрехи и за двама ни, за него чорапи, за мен чорапогащници. Спомням си какво прочетох за нощта, в която сме правили секс, и се сещам, че някъде трябва да има чорапи и жартиери. Хрумва ми, че би било хубаво да ги намеря, да ги сложа в багажа. И за двама ни ще е хубаво.

Отварям гардероба. Изваждам рокля и пола. Панталон, джинси. Питам се що за двойка сме, когато сме на почивка. Дали прекарваме вечерите по ресторанти и уютни кръчми край горещите пламъци на истинска камина? Дали тръгваме пеша да обикаляме града и околностите, или вземаме такси до всяка от подбраните забележителности от предварително изготвена програма? Има неща, които все още не знам. Но разполагам с достатъчно време да ги откривам едно по едно. И да се наслаждавам на откритията си.

Готово, избрала съм дрехи и за двама ни, напосоки, може да се каже; сгъвам ги, подреждам ги в чантата. И ето че ме обзема трепет, прилив на енергия. Затварям очи. Видението е ярко, трептящо светло сияние. Отначало е неясно — едновременно далечно и разфокусирано — и аз се опитвам да разтворя съзнанието си, за да се приближи. Нещо ми подсказва, че това е спомен от нощта, когато съм се готвила да замина за Брайтън.

Виждам себе си — стоя пред отворена чанта, всъщност малък куфар от мека кожа. Вълнувам се. Чувствам се отново млада, като дете, което заминава на ваканция, или тийнейджърка, която се готви за среща; питам се как ли ще протече, дали момчето ще ме покани у тях, дали ще се стигне до секс. Цялото ми тяло тръпне в очакване на непознатото, усещам го на езика си. Премятам го в устата си, вкусвам го, защото знам, че няма да трае дълго. Издърпвам чекмеджетата едно по едно, избирам блузи, чорапи, бельо. Изкусително. Секси. Бельо, което се слага само в очакване да бъде съблечено. Добавям обувки на висок ток към тези с равни подметки, които съм обула, изваждам ги, после бързо ги връщам обратно. Изобщо не ги харесвам, но тази вечер ще развихрим фантазията си, ще се нагласим и ще се преобразим. Едва тогава посягам към другите, практичните неща, които ще са ми необходими. В огнено червена пухкава чантичка с цип слагам парфюм, душ гел, паста за зъби. Искам да бъда красива тази вечер, за моя любим, когото едва не изгубих. Добавям соли за вана. С аромат на портокалови цветчета.

Споменът се разтваря във въздуха. Отварям очи. Тогава няма как да съм знаела, че се приготвям за мъжа, който ще ми отнеме всичко.

Въздъхвам. И продължавам да приготвям багажа за мъжа, когото все още имам.

 

 

Отвън приближава кола и бавно спира. Двигателят угасва, миг по-късно се отваря врата, после меко се затваря. Ключ в бравата. Бен. Той е тук.

Притеснена съм. Изплашена. Не съм жената, на която каза „довиждане“ сутринта. Научила съм моята история. Открила съм себе си. Какво ще си помисли, като ме види? Какво ще каже?

Трябва да го питам дали знае за дневника ми. А ако го е прочел, какво мисли.

Той извиква името ми, когато затваря вратата.

— Кристин? Крис? Прибрах се.

В гласа му обаче не звънти радост; звучи уморено. Извиквам в отговор, за да знае, че съм в спалнята.

Първото стъпало проскърцва под тежестта му, пъшкане придружава събуването на едната обувка, после на другата. Сега ще нахлузи пантофите и ще тръгне към мен. Става ми приятно, че познавам неговите привички — дневникът ме е подготвил за тях въпреки безсилието на паметта ми, — но ето че докато се качва по стълбите, ме връхлита друго чувство. Страх. Спомням си написаното отпред в дневника ми. Не се доверявай на Бен.

Той отваря вратата на спалнята.

— Скъпа!

Не съм помръднала. Все още седя в края на леглото, пред отворената чанта. Бен се спира на вратата, аз ставам, разпервам ръце, тогава той се приближава и ме целува.

— Как мина денят ти? — питам аз.

Той сваля вратовръзката си.

— О, да не говорим за това. Нали заминаваме!

Звучи уморено. Започва да разкопчава ризата си. Преборвам се с инстинктивното желание да извърна очи, напомням си, че това е моят съпруг, когото обичам.

— Приготвих багажа — казвам плахо. — Дано не съм забравила нещо. Не знаех какви дрехи би предпочел.

Той събува панталона си, внимателно го сгъва по ръбовете, преди да сложи закачалката в гардероба.

— Сигурно си се справила.

— Не знам къде отиваме, затова се чудех за дрехите.

Той се обръща. Раздразнение ли улових в очите му?

— Ще прегледам чантата, преди да я занеса в колата. Не се тревожи. Благодаря ти, все пак си сложила началото.

Той сяда пред тоалетката и обува чифт избелели джинси. Прави ми впечатление, че са с идеален ръб.

— Бен — осмелявам се да попитам, — знаеш ли къде бях днес?

Едва сега ме поглежда.

— Да, знам — отвръща.

— Значи знаеш за доктор Наш.

Той извръща глава, сякаш за да скрие лицето си.

— Да, ти ми каза.

Виждам отражението му в централното и страничните огледала на тоалетката. Три образа на моя избраник за съпруг. Мъжът, когото обичам.

— Всичко ми разказа. Наясно съм.

— Нали нямаш нищо против, че се срещам с него?

— Трябваше да ми кажеш по-рано. Но не, нямам нищо против.

— А за дневника ми знаеш ли?

— Да, обясни ми, че ти помагал.

— Чел ли си го?

— Не. Ти ми каза, че е личен. Не бих се ровил в личните ти неща.

— А за Адам? Знаеш ли, че знам за Адам?

Забелязвам, че трепва, сякаш съм изстреляла думите като нападка. Изненадана съм. Очаквах да се зарадва.

Той се обръща и ме поглежда.

— Да.

— Не виждам никакви снимки. В къщата има много снимки, но нито една негова.

Той се изправя, прави крачка-две и сяда на леглото до мен. Хваща ръката ми. Ще ми се да престане да се отнася с мен, сякаш съм крехка порцеланова кукла и истината ще ме пречупи.

— Исках да те изненадам. — Пъха ръка под леглото и изважда фотоалбум. — Ето тук съм ги сложил.

Подава ми го. Тежък, тъмен на цвят, с корици, които несполучливо имитират черна кожа. Отгръщам предната и откривам наблъскани снимки.

— Исках да ги подредя както трябва — казва той. — И довечера да ти поднеса този подарък, но не ми остана време. Съжалявам.

Набързо преглеждам снимките. Адам като бебе, като малко момченце, после възмъжал; на някои е сам, на други с мен или с млада жена.

— Това неговата приятелка ли е? — питам.

— Една от тях — отвръща Бен. — С която се задържа най-дълго.

Поглеждам я по-внимателно. Тя е красива, руса, късо подстригана. Напомня ми на Клеър. Адам се смее, гледа право в обектива; тя е полуизвърната към него, по лицето й се чете и радост, и укор. Приличат на заговорници, сякаш човекът зад камерата им е разказал мръсен виц и е побързал да ги щракне. И двамата изглеждат щастливи.

— Как се казваше?

Бен се забавя с отговора.

— Хелън. Казва се Хелън.

Сърцето ми се свива: попитала съм в минало време, защото съм решила, че и тя също е мъртва. Прокрадва се и друга догадка; ами ако е умряла само тя… прогонвам я, преди да е добила форма и конкретност.

— Хелън ли беше последната му приятелка?

— Да. Смятаха да се сгодят.

Тя ми се вижда толкова млада, жадна за живот, с очи, изпълнени с надежда за онова, което я очаква. Още не знае какъв страховит удар й се готви.

— Искам да се запозная с нея.

Бен взема снимката от ръцете ми. Въздъхва.

— Не поддържаме връзка.

— Защо? — стреснато питам аз. Звучи ми неправдоподобно.

Знам, че съм имала план в главата си: отсега нататък във всичко да си бъдем опора. Да съживим онова, което ни свързва, разбирателството, любовта, докоснала другите, и ако не съхраним обичта един към друг, то поне към онова, което сме изгубили.

— Имахме разногласия. Трудно се разбирахме.

Поглеждам го. Явно няма желание да ми разкаже. Мъжът, написал писмото — мъжът, който толкова дълго се е грижил за мен и който в крайна сметка ме е обичал достатъчно, за да ме остави, а после да се върне да ме вземе, — сякаш е изчезнал.

— Бен?

— Имахме разногласия — повтаря той.

— Преди смъртта на Адам или…

— И преди, и след.

Илюзията за взаимна подкрепа изчезва, изместена от грозно подозрение. Ами ако съм се карала и с Адам? Той би взел страната на своята приятелка, нали?

— Аз и Адам бяхме ли близки?

— О, да. Допреди да загубиш паметта си. Но и тогава бяхте близки, разбира се. Много близки.

Думите му ме зашеметяват като боксьорски удар. Давам си сметка, че Адам е бил невръстно момченце, когато моята амнезия го е лишила от майка. Естествено, никога не съм се запознавала с годеницата му; и когато съм го виждала, то е било като за пръв път.

Затварям албума.

— Може ли да го вземем? — питам аз и добавям: — Искам пак да го разгледам.

— Разбира се — кима той.

 

 

Изпиваме по чаша чай, който Бен приготви, докато аз досъбрах багажа за пътуването, после се качваме в колата. Той е проверил какво съм сложила в чантата, извадил е повечето подбрани от мен дрехи, заменяйки ги с други по свой избор. Взел е и още една чанта, кожената с дълга дръжка за през рамо, с която излезе сутринта, и два чифта туристически обувки, прибрани на дъното на гардероба. Аз изчаках до вратата да натовари всичко в багажника, после да провери дали вратите са заключени, а прозорците плътно затворени. Питам го колко дълго ще пътуваме.

— Зависи от трафика — свива рамене той. — Излезем ли от Лондон, ще стигнем бързо.

Отказ да отговори на въпроса ми, замаскиран с уклончиво обяснение. Питам се дали винаги се държи по този начин. Дали му е дотегнало от безбройните повторения през годините и дотолкова му е досадило, че вече изобщо не му се говори с мен.

Той е внимателен шофьор, поне това мога и сама да преценя. Кара бавно, някак демонстративно поглежда често в огледалото за обратно виждане, намалява и при най-нищожния риск от опасност.

Питам се дали Адам е шофирал. Сигурно да, щом са го взели в армията, но дали е карал, когато си е вземал отпуск? Дали е канил мен, своята безпаметна майка, дали ме е водил до места, които е предполагал, че бих искала да посетя? Или е решил, че няма смисъл, защото каквото и удоволствие да изпитам, то ще изчезне за една нощ, като снега, който се топи по топъл покрив?

Излизаме на магистралата, която води извън града. Започнало е да вали; огромни капки плющят по предното стъкло, за миг прозрачните сфери запазват формата си, после се стичат под тежестта си. В далечината слънцето залязва, потъва под облаците, застилайки бетона и стъклото с меко оранжево сияние. Красиво е и в същото време плашещо, а аз се боря със себе си. Толкова силно желая мисълта за сина ми да не е така абстрактна, но без спомени това е невъзможно. Умът ми препуска, опитва се да се съсредоточи върху нещо конкретно, в което да се вкопча, някоя солидна мисъл, но не откривам такава. Адам е живял в реалността, мисля си, но аз не мога да си го спомня, а без спомени нямам на какво да се опра. Продължавам да се връщам към единствената истина за мен — не мога да си го спомня, тъй че все едно не е съществувал.

Затварям очи. Мислено възстановявам прочетеното за нашия син този следобед и ето че пред очите ми изплува образ — Адам е мъничък, бута синьо велосипедче с три колела. Изпълва ме възторг, макар да знам, че в действителност не присъства в паметта ми. Там няма следа от случката, припомням си образа, оформил се в съзнанието ми следобеда, докато съм чела за него, а дори и тази представа е спомен от по-ранен спомен. Спомени за спомени — за повечето хора те се простират с години, цели десетилетия назад във времето, а за мен съществуват няколко часа.

Не успявам да си спомня моя син и прибягвам до най-безболезненото, единственото, което ще укроти пламналия ми мозък. Изпразвам главата си от всяка мисъл.

 

 

Миризма на петрол, тежка и сладникава. Тя полепва, нахлува в мен. Усещам болка във врата. Отварям очи. Пред мен е мокрото стъкло на колата, замъглено от дъха ми, но все пак различавам в далечината светлини, трептящи, размазани. Разбирам, че съм задрямала. Подпряна на стъклото, с килната глава. В колата е тихо, двигателят е изключен. Поглеждам през рамо.

До мен седи Бен. Той е буден, взира се напред през стъклото. Не помръдва, като че ли не е забелязал, че съм се събудила, продължава да се взира в тъмното с безизразно, празно, неразгадаемо изражение. Отмествам очи от него към предното стъкло, за да разбера какво гледа.

Виждам капака на колата, а малко по-напред ниска дървена ограда, едва-едва осветена от уличните лампи зад нас. Отвъд оградата не съзирам нищо, загадъчен черен мрак без очертания, насред който е увиснала пълната луна.

— Обичам морето — казва той, без да ме поглежда.

Едва сега установявам, че сме спрели на скалист връх над морски бряг.

— А ти? — Той се обръща към мен. Очите му са тягостно тъжни. — И ти обичаш морето, нали, Криси?

— Да — отвръщам, — обичам го.

Пита ме, сякаш не знае, сякаш никога преди не сме ходили до морския бряг, сякаш никога не сме пътували заедно. Страхът в мен започва да ми пари, но аз се съпротивлявам. Полагам усилие да остана тук, в настоящето, при съпруга ми. Опитвам се да си спомня всичко, което научих следобед от дневника.

— Ти го знаеш, скъпи.

Той въздъхва.

— Да, някога обичаше морето, но вече не съм сигурен. Ти се променяш. От години. Откакто се случи нещастието. Понякога се съмнявам дали изобщо те познавам. Като се събудя сутрин, не знам каква ще си.

Мълча. Не мога да измисля какво да кажа. И двамата сме наясно колко глупаво би било да тръгна да се браня, да го убеждавам, че греши. И двамата сме наясно, че аз съм последният човек, който може да каже колко се променям с всеки изминал ден.

— Съжалявам — изричам накрая.

Той ме поглежда.

— Недей, всичко е наред. Не е нужно да се извиняваш. Знам, че вината не е твоя. Ти за нищо не си виновна. Не е честно от моя страна да мисля за себе си.

Той отново поглежда към морето. Самотна светлина се мержелее в далечината. Лодка, която се носи по вълните. Светло петно насред море от лепкава чернота.

— Двамата ще го преодолеем, нали, Криси?

— Разбира се — припряно отвръщам аз. — Не се съмнявам. Това е ново начало за нас. Разполагам с моя дневник и доктор Наш, който е готов да ми помогне. Имам подобрение, Бен. Сигурна съм. Смятам отново да се захвана с писане. Няма причина да отлагам. Ще се справя. Сега, след като се свързах с Клеър, тя също може да ми помогне. — Хрумва ми идея. — Можем пак да се сближим, нали? Като едно време в университета. Ние, тримата. И съпругът й. Тя май спомена, че има съпруг. Ще се запознаем с него и ще излизаме заедно. Ще бъде чудесно. — Умът ми се препъва в лъжите, за които съм прочела, в безбройните поводи да се отнасям към Бен с недоверие, но аз ги пропъждам. Напомням си, че всичко това е изяснено.

Мой ред е да бъда силна. Да се настроя позитивно. Да пропъдя всяко съмнение. — Стига да си обещаем винаги да си казваме истината — добавям накрая. — Тогава всичко ще бъде наред.

Той се обръща с лице към мен.

— Ти ме обичаш, нали?

— Разбира се. Разбира се.

— И ми прощаваш, че те изоставих?

— Да — отвръщам. — Да, прощавам ти.

— Не съм го искал. Смятах, че така е правилно да постъпя. Нямах избор. Съжалявам.

Хващам ръката му. Усещам я едновременно топла и студена, леко влажна. Опитвам се да я задържа между дланите си, но той нито ми помага, нито се съпротивлява. Оставя я безжизнено отпусната върху коляното си. Стисвам здраво и едва тогава той като че ли забелязва, че съм го докоснала.

— Бен, разбирам. Прощавам ти. — Взирам се в очите му. Те също изглеждат лишени от живот, сякаш са се нагледали на ужаси и повече не могат да понесат.

— Обичам те, Бен — изричам аз.

Той снижава глас до шепот.

— Целуни ме.

Изпълнявам желанието му и после, когато се отдръпвам, той прошепва:

— Искам пак. Целуни ме.

Отново го целувам. Той продължава да ме моли, но не съм в състояние да го целуна за трети път. Оставаме така, загледани в морето, в отблясъците на луната по водната повърхност и в капките дъжд по стъклото, улавящи жълтото сияние от фаровете на минаващи коли. Само двамата, хванати за ръце. Заедно.

* * *

Сякаш минават часове. Бен е до мен, вперил очи в морето, с лице като безизразна маска. Обхожда с очи повърхността на водата, като че ли търси нещо, някакъв отговор в тъмното, и мълчи. Питам се защо ме е довел тук, какво се надява да намери.

— Наистина ли имаме годишнина?

Въпросът ми остава без отговор. Предполагам, че не ме е чул, затова питам отново.

— Да — тихо отвръща той.

— Годишнина от сватбата?

— Не. От нощта, когато се срещнахме.

Каня се да попитам дали така ще я отбележим, защото това не ми прилича на празненство, но решавам, че би било твърде жестоко. Не казвам нищо и в колата настъпва мълчание.

Пътят зад нас е притихнал, луната се издига високо в небето. Започвам да се тревожа, че ще останем тук цяла нощ, загледани в морето под неспирния дъжд. Преструвам се, че сподавям прозявка.

— Спи ми се — казвам на глас. — Може ли вече да тръгваме към хотела?

Той поглежда часовника на ръката си.

— Да — отсича. — Разбира се. Извинявай. — После пали мотора. — Трябва да вървим. Веднага отиваме.

Отдъхвам си. Едновременно умирам за сън и се плаша от безпаметния унес.

 

 

Крайбрежният път ту се спуска надолу, ту се изкачва, докато заобикаляме някакво село. Приближаваме друго, по-голямо населено място, което започва да добива очертания през мокрото стъкло. Пътят става по-оживен, появява се пристанище с привързани лодки, магазини и нощни заведения и ето че навлизаме в самия град. Отдясно като че ли във всяка сграда се помещава хотел: вятърът блъска бели табели, които приканват със свободни места. Улиците са пълни с хора; не е толкова късно, колкото съм предполагала, или пък в градове като този ритъмът на живота не се съобразява с часовника.

Поглеждам към морето. Навътре във водата се простира облян в светлина кей с увеселителен парк в края. Голяма шатра, влакче на ужасите, замък, от чиято кула се спуска спираловидна пързалка. Сякаш чувам писъците и виковете на смелчаците, които шеметно се въртят над непрогледното море.

В гърдите ми се надига необяснима тревога.

— Къде сме? — питам аз.

Над входа към кея има ярък неонов надпис, който не успявам да разчета през мокрото от дъжда стъкло.

— Пристигнахме — обявява Бен.

Чудя се дали не е чул въпроса ми, или е предпочел да не ми отговори. Колата прави завой в тясна уличка и спира пред една от цяла редица долепени къщи. Надписът над стрехата гласи „Хотел Риалто“.

Няколко стъпала водят до вратата, ограда от ковано желязо отделя постройката от пътя. Отстрани на вратата стои малка очукана саксия, в която някога трябва да е имало растение, но сега е празна. Внезапно ме обзема неистов страх.

— Идвали ли сме тук преди? — питам аз. Бен клати глава. — Сигурен ли си? Мястото ми изглежда познато.

— Сигурен съм — отсича той. — Може да сме отсядали някъде наблизо. Вероятно затова ти се вижда познато.

Кимам и полагам усилие да овладея нервите си. Излизаме от колата.

— Ела да се регистрираме, после ще се върна за багажа.

Загръщам по-плътно палтото си. Духа студен вятър, дъждът се лее. На бегом изкачвам няколкото стъпала и отварям вратата. На стъклото е лепнат надпис. Няма свободни места. Прекрачвам във фоайето.

— Нима си направил резервация? — питам Бен, когато и той влиза.

Намираме се в коридор. Напред има открехната врата, иззад която долита приглушеният говор от телевизор с намален звук. Рецепция не се вижда; звънец върху малка маса, надпис до него, който ни насърчава да го използваме, за да привлечем внимание.

— Да, разбира се — отвръща Бен. — Не се тревожи. — Той вдига звънеца.

В първия миг нищо не се случва, но ето че някъде от задната част на къщата се появява млад мъж, висок и непохватен; прави ми впечатление, че възшироката му риза виси над панталоните. Той поздравява, сякаш ни е очаквал, но в държането му няма сърдечност; изчаквам двамата с Бен да приключат с формалностите.

Междувременно се оглеждам. Очевидно е колко западнал е хотелът. На места килимът е прокъсан, боята по рамките на вратите се лющи. Срещу фоайето се вижда друга врата с надпис „Трапезария“, в дъното има още няколко врати — предполагам, към кухнята и помещенията за персонала.

— А сега да ви придружа ли до стаята? — пита високият младеж, след като двамата с Бен приключват.

С малко закъснение схващам, че всъщност говори на мен. Бен излиза навън, за да донесе багажа.

— Да — отвръщам аз. — Благодаря ви.

Той ми връчва ключ и двамата тръгваме нагоре по стълбите. На първата площадка има няколко стаи, но ние ги подминаваме и продължаваме нагоре. Къщата като че ли се смалява; таваните стават по-ниски, коридорите — по-тесни. Отминаваме една стая и заставаме в подножието на стълбище, което сякаш води до самия покрив.

— Стаята ви е горе — сочи с пръст мъжът. — Само една е.

Благодаря му, той се обръща и тръгва надолу, а аз се изкачвам по стъпалата.

* * *

Отварям вратата. Стаята е тъмна и по-голяма, отколкото очаквах. Отсреща има прозорец, през него се процежда сивкава светлина, открояваща тоалетка, легло, маса и фотьойл.

Спирам на място. Страхът отново ме сграбчва. Същото чувство изпитах още отвън, но сега е по-силно. Побиват ме студени тръпки. Нещо не е наред, но не мога да отгатна какво. Вдишвам дълбоко, ала не успявам да вкарам достатъчно въздух в дробовете си. Имам чувството, че съм под вода, още малко, и ще се удавя.

Затварям очи с надеждата, като прогледна, обстановката да е различна, но напразно. Изпълва ме неистов ужас от онова, което ще последва, като запаля лампата. Сякаш това просто действие ще отприщи катастрофално бедствие и ще настъпи окончателен край.

Питам се какво ли ще се случи, ако загърбя стаята както е обгърната в мрак и се върна долу. Мога спокойно да мина покрай високия млад мъж, да продължа по коридора, да подмина и Бен, ако се наложи, и да напусна хотела.

Ще ме помислят за луда, естествено. Ще ме открият и ще ме върнат. А аз какво ще им кажа? Че жената, която нищо не помни, е била споходена от опасение, от лошо предчувствие? Ще стана за смях.

Нали съм дошла тук със съпруга ми. С намерението да се помирим. С Бен съм в безопасност.

И тъй, запалвам лампата.

В първия миг светлината ме заслепява, а когато очите ми се приспособяват, вече виждам ясно. В стаята няма нищо забележително. Няма от какво да ме е страх. Килимът е сиво-кафеникав, пердетата и тапетите — на флорални мотиви, които не си подхождат. Огледалата на тоалетката са три, разположени ветрилообразно, над нея — избеляла картина с птица; фотьойлът е ратанов, с възглавници, облечени в поредния флорален мотив; леглото е застлано с оранжева кувертюра на ромбоидни шарки.

Представям си какво разочарование би било да се озовеш в такава стая, когато си заминал на кратка почивка, но макар Бен да е направил резервация за тази потискаща обстановка, моето чувство не е разочарование. Страхът е прегорял, превърнал се е в потрес, в противното чувство, че нещо не е както трябва, макар че все още не мога да обясня защо.

След кратко колебание затварям вратата. Правя усилие да се успокоя. Държането ми е направо глупаво. Параноично. Трябва да ангажирам ума и ръцете си. Да върша нещо.

В стаята е студено, леко течение разклаща пердетата. Прекрачвам навътре, посягам да затворя прозореца, но преди това поглеждам навън. От тази височина уличните лампи и накацалите по тях притихнали чайки изглеждат доста далеч. Оглеждам покривите, виждам студената луна, увиснала в небето, и морето в далечината. Забелязвам очертанията на кея, на замъка пързалка, мигащите светлини.

И ето че сега думите ясно се открояват. Надписът над входа на кея.

Брайтън Пиър.

Потръпвам от студ, но въпреки това по челото ми е избила влага. Най-сетне откривам логика. Бен ме е довел в Брайтън. Но защо? Нима смята, че е по-вероятно да си спомня случилото се тук, в града, където животът ми е бил изтръгнат? Дали не си въобразява, че най-сетне ще успея да си спомня кой ми е причинил всичко това?

В дневника съм записала как доктор Наш ми е предложил да дойдем тук и аз съм казала „не“.

Откъм стълбището се чуват стъпки, гласове. Високият мъж сигурно води Бен насам, в нашата стая. Сигурно му помага за багажа. Двамата са подхванали чантата от две страни, на тесните площадки се изчакват единият да мине напред. Бен скоро ще бъде тук.

Какво ще му кажа? Че грешно си е направил сметката? Че идването ми тук няма да помогне? Че искам да си ида у дома?

Мога ли да постъпя по този начин, когато той иска единствено да ми помогне?

Връщам се към вратата. Ще поема поне по-леката чанта, после ще разопаковам нещата ни, ще си легнем, а утре…

Просветва ми. Утре отново паметта ми ще е бяло петно. Сигурно затова Бен е взел и своята чанта. Вътре са снимките. Налепеният албум. Ще се наложи да използва всичко, с което разполага, за да ми обясни отново кой е той и докъде сме стигнали.

Дали съм си взела дневника? — питам се. Спомням си, че съм го прибрала в багажа, при бельото ми. Опитвам се да си вдъхна спокойствие. Преди да си легна, ще го сложа под възглавницата, така че утре да го намеря и да го прочета. Всичко ще бъде наред.

Бен приближава. Чувам го на площадката. Говори с високия мъж, обсъждат закуската.

— Най-добре я донесете горе — чувам го да казва.

Пристъпвам към вратата и тогава я виждам. Отдясно. Отворената врата към банята. Вана, тоалетна, мивка. Всъщност подът е приковал погледа ми, изпълва ме с ужас. Плочките са наредени по необичаен начин; черни и бели, на идиотски диагонали.

Зяпвам. Сега вече цялата съм скована от студ. Като че ли чувам собствения си вик, но може и да е крясък на чайка, прелетяла край прозореца.

И тогава се досещам. Разпознавам шарката.

Не само Брайтън е останал в подсъзнанието ми.

Била съм тук и преди. В същата тази стая.

Вратата се отваря. Не казвам нищо, когато Бен влиза, но умът ми препуска. Това ли е стаята, в която съм била нападната? Защо ме е довел тук? Защо не ме предупреди? Толкова дълго и упорито е крил от мен, че съм била нападната, и изведнъж ме води тук, точно където се е случило?

Виждам, че високият мъж се задържа пред вратата, и ми се приисква да извикам, да го помоля да остане, но той се обръща, тръгва надолу и Бен затваря вратата. Сега вече сме само двамата.

Той ме поглежда внимателно.

— Добре ли си, скъпа?

Кимам, казвам „да“, но потвърждението звучи неестествено, сякаш е било насила изтръгнато от мен. Усещам как в гърдите ми се надига омраза.

Той хваща ръката ми. Стиска я на границата на болката; една идея по-силно, и щях да се възпротивя, една идея по-леко, и не бих забелязала.

— Сигурна ли си?

— Да — отвръщам аз.

Защо ми причинява това? Чудесно знае къде се намираме. Изводът се налага от само себе си: отдавна го е планирал.

— Да, добре съм. Малко съм уморена.

Нов проблясък. Доктор Наш. Той има пръст в тази работа. Защо иначе Бен ще си науми да ме доведе тук сега, след толкова години, в които не се е възползвал от подобна възможност?

— Защо не си полегнеш? — предлага той.

Навярно са се свързали, продължавам мисълта си. Бен му се е обадил, след като му разказах, че сме се срещали.

— Да, така ще е най-добре — чувам се да казвам. И се обръщам към леглото.

Навярно отдавна са се свързали. И доктор Наш ме е лъгал за всичко. Представих си го как звъни на Бен веднага щом свършва разговора си с мен, докладва му за моя напредък или липсата на подобрение.

— Послушно момиче — похвалва ме Бен. — Ще изляза да взема шампанско. Има едно магазинче наблизо. — Той се усмихва. — И после ще си легна при теб.

Обръщам се с лице към него и той ме целува. Удължава целувката. Бръсва устните ми със своите, слага ръка върху косата ми, гали ме по гърба. Боря се с желанието да се дръпна. Ръката му продължава надолу, спира на бедрото ми. Мъчително преглъщам.

На никого не мога да вярвам. Нито на съпруга ми, нито на човека, който твърди, че ми помага. Тези двамата са се сдушили, старателно са се подготвили за този ден, за да ме принудят да се сблъскам с ужаса от моето минало.

Как смеят, питам се. Как смеят?!

— Добре — казвам аз. Внимателно извръщам глава, леко го бутвам, за да ме пусне.

Той се обръща и излиза от стаята.

— Ще взема да заключа — казва той, преди да затвори. — За всеки случай…

Чувам как ключът се превърта и ме връхлита паника. Не знам какво да предприема. Не мога да повярвам, че ме е довел в тази стая, без да ме предупреди; за пореден път ме е излъгал. Чувам стъпките му надолу по стълбите.

Сядам на края на леглото. Кърша ръце. Не мога да укротя ума си, не мога да се спра на една мисъл. Умът ми препуска, сякаш в тази празнота без памет всяка мисъл разполага с твърде много място да набъбне, да се движи, да се сблъсква с останалите във водопад от искри, преди да се отплесне в неизвестна посока.

Какво да направя? Изправям се. В гърдите ми бушува гняв. Не мога да остана тук. Ужасява ме мисълта как той ще се върне, ще налее шампанско и ще легне при мен. Още по-отблъскваща е асоциацията как тялото му се допира до моето, в тъмнината на нощта ръцете му ме опипват, настойчиво ме притискат, за да изтръгнат желание да му се отдам. Как бих могла, когато моята същност я няма?

Бих направила всичко, минава ми през ума. Всичко, но не и това.

Не мога да остана тук, където животът ми е бил съсипан и всичко ми е било отнето. Опитвам се да пресметна с колко време разполагам. Десет минути? Или само пет? Отварям чантата на Бен. Не знам какво ме е накарало; не се питам нито защо, нито как, единствената ми мисъл е, че трябва да действам, докато го няма, преди везните отново да се наклонят и аз да остана в капана. Може би ключовете от колата са моята цел: да разбия вратата и да сляза по стълбите, да се втурна на улицата под дъжда, към колата. Не съм сигурна дали изобщо мога да шофирам, може би искам поне да опитам, да седна зад волана и да избягам колкото се може по-далеч.

А може би целта ми е да си взема снимка на Адам; знам, че са в чантата. Ще взема само една, после ще изляза от стаята и ще побягна. Ще тичам колкото ме държат краката, няма да спирам, а когато остана без сили, ще се обадя на Клеър, на когото и да е, ще призная, че повече не издържам, и ще помоля за помощ.

Бъркам надълбоко. Напипвам метал и пластмаса. Мека тъкан. И после топче хартия, свита на стегнато руло. Сключвам пръсти и издърпвам ръката си. Свалям ластика. Листовете се разтварят.

Хартията ми е позната. Плътна, с бледосини редове и отвесна червена линия за поле. Същата е като в дневника, който пиша.

После разпознавам почерка си и започвам да проумявам.

Не съм прочела цялата история. Има още. Още много страници.

Изваждам дневника. Преди не бях забелязала, но след последната изписана страница липсват някакви листове.

Внимателно са отстранени, изрязани със скалпел или бръснач, близо до гръбчето.

Изрязани от Бен.

 

 

Сядам на пода с пръснатите пред мен листове и дочитам останалата част от моята история.

Първият запис носи дата — петък, 23 ноември. В този ден се видях с Клеър, мисля си. Трябва да съм записала това вечерта, след като съм говорила с Бен. Навярно все пак сме провели разговора, който очаквах. Седя тук — започвам да чета, — на пода в банята, в къщата, в която се предполага, че живея от години. Дневникът е пред мен, химикалката — в ръката ми. Пиша, защото не ми идва наум какво друго мога да направя.

Наоколо са пръснати смачкани на топка салфетки, напоени със сълзи и кръв. Примигвам и пред очите ми се спуска прозрачна червена пелена. Щом избърша окото си, се стича нова капка.

Поглеждам в огледалото: кожата над окото ми е сцепена, също и устната ми. Когато преглъщам, усещам металния вкус на кръв.

Искам да спя. Да си намеря някое безопасно място, да затворя очи и да си отдъхна, като животно.

Ето това съм аз. Животно. Оцелявам от един миг до следващия, живея ден за ден и се мъча да разгадая света, в който съм се озовала.

Сърцето ми бие бясно. Препрочитам последния параграф, не мога да откъсна очи от една дума: кръв. Какво се бе случило?

Започвам да чета по-бързо, препъвам се в отделни думи, прескачам по някой ред. Не знам кога ще се върне Бен, а не мога да рискувам да ми отнеме листовете, преди да съм ги прочела. Може да не ми се удаде друг шанс.

Бях решила, че ще е най-добре да говоря с него след вечеря. Седнахме да се храним в дневната — чиниите с наденица и картофено пюре сложихме на коленете си — и когато и двамата приключихме, го помолих да спре телевизора. Това не му се хареса.

— Искам да поговорим — казах аз.

В стаята настъпи неестествена тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника и далечния шум на града. И моят глас, който звучеше глухо и вяло.

— Скъпа — каза Бен, като остави чинията си на масичката помежду ни. Полусдъвкана хапка месо бе закрепена отстрани на чинията, във воднистия сос плуваха грахчета. — Тревожили те нещо?

— Не — отвърнах аз. — Всичко е наред.

Не знаех как да продължа. Той ме погледна с широко отворени очи в очакване да кажа още нещо.

— Ти ме обичаш, нали? — Имах чувството, че събирам доказателства, подсигурявам се срещу евентуален упрек.

— Да — отвърна той. — Разбира се. За какво става дума? Какво не е наред?

Поех си дълбоко въздух.

— Бен, аз също те обичам. И разбирам какво те е подтикнало да се държиш по този начин, но знам, че си ме лъгал.

Още преди да довърша изречението, вече съжалявах, че съм започнала, но твърде късно. Забелязах как трепна. Погледна ме, разтегна устни сякаш да заговори, с обида в очите.

— Какво искаш да кажеш? Скъпа…

Сега вече нямаше как да се върна назад. Нямаше как да се измъкна от течението, в което бях нагазила.

— Знам, че много неща не си ми казвал, за да ме предпазиш, но не може повече така. Трябва да знам.

Той ми се стори объркан. А аз толкова много исках да чуя истината. Исках да си признае всичко, за да не се налага да обяснявам какво знам. За миг се заблудих, че точно така ще стане, но той ме опроверга.

— Какво искаш да кажеш? Не съм те лъгал.

Усетих надигащия се у мен гняв.

— Бен — казах аз. — Знам за Адам.

Изражението му се промени. Той преглътна, извърна очи към ъгъла на стаята. Откъсна топче от ръкава на пуловера си.

— Какво?

— Адам — повторих аз. — Знам, че сме имали син.

В първия миг той не каза нищо. Едва ли не очаквах да ме попита откъде знам, но ето че сама се досетих: този разговор не беше необичаен. Трябва да сме го водили и преди, като например в деня, когато видях романа си, а и в други дни, когато съм си спомняла Адам.

Побързах да го изпреваря, за да не се налага отново да слушам лъжи.

— Знам, че е загинал в Афганистан.

Той затвори уста, отвори я отново като в комична пантомима.

— Как така? Откъде знаеш?

— Ти ми каза — отвърнах аз. — Преди седмици. Дъвчеше бисквита, а аз бях в банята. Слязох долу и ти казах как съм си спомнила, че сме имали син, дори името му, а после ти ми разказа как е бил убит. Показа ми и снимки, на които сме аз и той, донесе ги някъде от горния етаж. Също и негови писма. Едно до Дядо Коледа…

Скръбта отново ме заля. Млъкнах.

Бен се беше вторачил в мен.

— Спомнила си си? Как…

— Записвам разни неща. От няколко седмици. Всичко, което успявам да си спомня.

— Къде? — Той повишаваше тон като че ли от гняв, макар да не разбирах за какво се ядосва. — Къде си писала? Не разбирам, Криси. Къде си записвала тези неща?

— В една тетрадка.

— В тетрадка — повтори той пренебрежително, сякаш бе най-обикновен бележник, пълен със списъци за пазаруване и телефонни номера.

— Дневник — уточних аз.

Той се размърда в стола, приведе се напред, сякаш да се изправи.

— Дневник? Откога?

— Не знам точно. От няколко седмици.

Нова пауза, последвана от въпрос:

— Може ли да го видя?

Раздразнението ми прерасна в желание за съпротива. И решителност да не му го показвам.

— Не — казах аз. — Още не.

Той сякаш се ядоса.

— Къде е? Искам да го видя.

— Бен, това е нещо лично.

— Лично? — изстреля той насреща ми. — Как така лично?

— Само за себе си съм го писала. Ще се чувствам неловко, ако го прочетеш.

— Защо? Писала ли си за мен?

— Разбира се.

— Какво си написала? Какво?!

Как да му отговоря? Поне за момента бях наясно колко много са измеренията на моето предателство към него. Упреците, изречени пред доктор Наш, мълчаливото ми недоволство. Съмненията, недоверието, подозренията. Спомних си лъжите, които бях изрекла, срещите с доктор Наш и Клеър, които бях запазила в тайна.

— Много неща, Бен. Записала съм много неща.

— Но защо? Защо ти е било да ги записваш?

Не можех да повярвам, че ми задава този въпрос.

— Искам да си обясня — отвърнах. — Да усетя живота си. Да съумявам да свържа един ден със следващия, като теб. Като всеки друг.

— Но защо? Не си ли щастлива? Не ме ли обичаш вече? Не искаш ли да бъдеш с мен тук?

Въпросът ме разтърси. Защо тълкуваше желанието да осмисля своя разпокъсан живот като желание за промяна?

— Не знам — отвърнах. — Какво е щастието? Щастлива съм, когато се събудя, струва ми се, макар че ако съдя по тази сутрин, по-скоро съм объркана. Не съм щастлива например, когато се погледна в огледалото и открия, че съм двайсет години по-възрастна, отколкото съм очаквала, че имам бели коси и бръчки около очите. Не съм щастлива, когато осъзная, че всичките тези години са били изгубени, били са ми отнети. Излиза, че в много моменти не съм щастлива. Но вината не е твоя. Щастлива съм, когато съм с теб. Аз те обичам. Имам нужда от теб.

Той се изправи и седна до мен. Заговори с омекнал глас:

— Съжалявам, просто се вбесявам, защото всичко е унищожено заради онази злополука с колата.

Гневът се надигна в мен, но аз го потиснах. Нямах право да му се ядосвам; той не знаеше какво съм научила и какво не.

— Бен — казах аз, — знам какво се е случило. Знам, че не е било злополука. Било е нападение.

Той застина. В пълна неподвижност. Гледаше ме с широко отворени, немигащи очи. За секунда си помислих, че не ме е чул, но ето че той попита:

— Какво нападение?

— Бен! — повиших глас аз. — Престани!

Не успях да се сдържа. Бях му казала за дневника, за мъчителните опити да подредя мозайката на моята история, а ето че той продължаваше да ме лъже, когато бе повече от очевидно, че знам истината.

— По дяволите, престани да ме лъжеш! Знам, че не е имало никаква злополука. Знам какво е станало с мен. Безсмислено е да се преструваш. Отричането на истината няма да ни доведе доникъде. Трябва да престанеш да ме лъжеш!

Той се изправи. Стори ми се огромен, както бе надвиснал над мен, блокирайки зрителното ми поле.

— Кой ти каза? Кой? Онази кучка Клеър ли? Тя ли си отвори мръсната уста да ти наговори тия лъжи? Тя ли си пъха носа, където не й е работа?

— Бен… — опитах се да го спра, но той ме прекъсна:

— Тя винаги ме е мразила. На всичко е готова да те настрои срещу мен. На всичко! Тя те лъже, скъпа. Криси, тя лъже. Повярвай ми.

— Не беше Клеър. — Наведох глава. Не можех да го погледна в очите. — От друг човек научих.

— От кого?

Аз мълчах.

— От кого? — викна той.

— Срещам се с един лекар — прошепнах. — Разговаряме. Той ми каза.

В първия миг Бен не каза нищо. Вместо това седна до мен, напълно неподвижно, само палецът на дясната му ръка бавно описваше кръгове около едно от кокалчетата на лявата. Усещах топлината на тялото му, чувах бавното му вдишване, сдържането на дъха, после изпускането на въздуха. Когато заговори, гласът му беше толкова тих, че с мъка разчленявах думите.

— Какъв лекар?

Не можех да измисля друго, освен истината.

— Името му е доктор Наш. Свърза се с мен преди няколко седмици.

Въпреки че думите излязоха от устата ми, имах чувството, че не аз разказвам собствената си история, а някой друг.

— И какво ти каза той?

Замислих се. Бях ли записала първия ни разговор?

— Не знам — отвърнах. — Мисля, че го нямам записано.

— Но си говорила с този доктор Наш? И той те е подтикнал да пишеш?

— Да.

— Защо?

— Искам да се оправя, Бен.

— И получава ли се? Какво сте правили вие двамата? Да не ти дава наркотици?

— Не, подлага ме на изследвания и тестове. Правиха ми скенер…

Палецът спря да се движи. Бен се обърна с лице към мен.

— Скенер? — повтори той неестествено високо.

— Да. Ядрено-магнитен резонанс. Доктор Наш смяташе, че може да помогне. Не са разполагали с такава техника в началото на болестта ми…

— Къде? Къде са ти правили този скенер? Ами тестовете? Къде си ходила за тези тестове? Кажи ми!

Започваше да ме обзема объркване.

— В кабинета му. В Лондон. Там има и скенер. Не си спомням точно.

— И как си ходила дотам? Как човек като теб може да стигне до лекарски кабинет? — Гласът му беше креслив, настойчив. — Как?

Опитах се да говоря спокойно, да върна разговора към някаква по-солидна почва.

— Той ме вземаше от тук. И ме караше до…

По лицето на Бен премина разочарование, което бързо се смени с гняв. Не знаех какво да очаквам. Не съм имала намерение разговорът да протече така, не съм искала да става толкова сложно.

Трябваше да се опитам да му обясня.

— Бен… — започнах аз.

Не бях подготвена за онова, което последва. В гърлото на Бен се надигна глухо стенание. То като че ли бързо набра сила, той не можеше повече да го сдържа и от устата му излезе ужасяващо хриптене, все едно нокти дращеха по стъкло.

— Бен? Бен! Какво ти е?

Той залитна, обърна се, за да не виждам лицето му. В първия миг се разтревожих да не е получил някакъв пристъп. Изправих се и протегнах ръка, за да се хване за мен.

— Бен!

Той не пое ръката ми, но успя да запази равновесие. Когато се обърна към мен, лицето му беше яркочервено, очите — широко отворени. В ъгълчетата на устата му се бе събрала слюнка. Лицето му приличаше на гротескна маска, толкова различни бяха чертите му от онези, които все пак познавах.

— Проклета тъпа кучка — процеди той и тръгна към мен. Аз се свих. Лицето му бе на сантиметри от моето. — Откога продължава тая история?

— Бен, аз…

— Кажи ми! Говори, мръсница такава. Откога?

— Няма никаква история! — възпротивих се аз. Страхът се надигна в гърдите ми. Задържа се на повърхността, после потъна. — Нищо!

Устата му дъхтеше на погълнатата храна. Месо и лук. Пръски слюнка ме удряха в лицето, по устните. Усетих топлата мокрота на гнева му.

— Ти спиш с него. Не ме лъжи.

Коленете ми се удариха в ръба на канапето, опитах се да мина встрани, да се отдалеча от него, но той ме сграбчи за раменете и ме разтърси.

— Винаги си била такава. Тъпа лъжлива кучка. Не знам как съм се заблудил, че с мен ще бъдеш различна. И какви си ги вършила, а? Тайно си се измъквала, докато съм бил на работа? Или си го привиквала тук? А може би сте го правили в кола на някое пусто място?

Ръцете му стегнаха хватката, пръстите и ноктите се впиха в кожата ми през блузата.

— Бен! Причиняваш ми болка! — извиках с надеждата да го стресна, да го накарам да се опомни. — Бен! Престани!

Той спря да трепери, охлаби хватката едва забележимо. Недоумявах какво се бе случило, какво бе предизвикало конфронтацията. Струваше ми се невъзможно мъжът, сграбчил раменете ми с изкривено от ярост и омраза лице, да е написал писмото, което ми даде Клеър. Как бяхме стигнали до тук, настръхнали, враждебно подозрителни един към друг? Колко провали в общуването помежду ни бяха ни довели до това положение?

— Не спя с него — казах аз. — Той ми помага. Помага ми да оздравея, за да мога да водя нормален живот. Тук, с теб. Не искаш ли това? Бен?

Очите му се стрелкаха из стаята.

— Бен? — повторих аз. — Говори с мен! — Той замръзна. — Не искаш ли да се оправя? Нима не си се надявал да се случи? — Започна да клати глава бавно, от едната страна на другата. — Знам, че си го искал, през цялото време. — Вече плачех, по лицето ми се стичаха сълзи, но не спирах, хлипах и продължавах да говоря. Той все още не ме пускаше, но вече ме държеше съвсем леко и аз хванах ръцете му. — Видях се с Клеър. Тя ми даде писмото ти. Прочетох го, Бен. След толкова години. Прочетох го.

* * *

Тук има петно върху страницата. Мастило, примесено с вода, което е изсъхнало с очертанията на звезда. Сигурно защото съм плакала, докато пиша. Продължих да чета.

Не знам какво очаквах. Навярно съм си мислела, че той ще падне в прегръдките ми, ще се разридае от облекчение и ще останем така, прегърнати и безмълвни колкото дълго е необходимо, за да настъпи покой и да намерим отново пътя един към друг. После щяхме да седнем и спокойно да обсъдим всичко. Може би щях да се кача горе и да взема писмото, което Клеър ми даде, и щяхме да го прочетем заедно, и така да започнем бавно и постепенно отново да изграждаме живота си, стъпили върху солидната основа на истината.

Събитията не се развиха както се надявах. Настъпи миг на пълно вцепенение, кратък промеждутък, в който всяко движение спря, всичко притихна. Не се чуваше дишане, нито движението по шосето. До слуха ми не достигаше дори тиктакането на часовника. Все едно животът бе увиснал в безтегловност на границата между едно състояние и следващото.

Мигът отмина. Бен се отдръпна. Сякаш щеше да ме целуне, но ето че мъгла премрежи периферното ми зрение и миг по-късно главата ми се отметна с пукот и от челюстта ми изригна болка. Политнах, по-скоро канапето се надигна към мен, а после главата ми се блъсна в нещо твърдо и остро. Извиках. Не помня какво. Може би „Бен!“ или „Помощ!“, но каквото и да е било, помощ не дойде. Вместо това втори удар, след него още един. Затворих очи, но друг не последва, чух единствено звук от отдалечаващи се стъпки и хлопване на затръшната врата.

Отворих очи и едва си поех въздух. Килимът се простираше пред мен във вертикална посока. До главата ми се въргаляше счупена чиния, остатъци от сос се процеждаха на пода и попиваха в килима. Зелени грахчета се бяха разпилели до полусдъвканата хапка наденица. Входната врата се отвори, после с трясък се затвори. Стъпки по пътеката. Бен си бе отишъл.

Изпуснах въздуха от дробовете си. Затворих очи. Не заспивай, казах си. Не бива.

Насила прогледнах. Тъмни кръгове в далечината, мирис на разкъсана плът. Преглътнах. Вкус на кръв.

Какво направих? — запитах се. — Какво направих?

Качих се на горния етаж и открих дневника. По килима капеше кръв от сцепената ми устна. Не знам какво се е случило. Не знам къде е съпругът ми, не знам дали изобщо искам да се върне.

Само че той ми е нужен. Без него не мога да живея.

Страх ме е. Искам да видя Клеър.

 

 

Следват празни редове. Спирам да чета, опипвам челото си. На едно място ме наболява. Синината, която видях сутринта и покрих с фондьотен. Бен ме е ударил. Поглеждам отново датата. Петък, 23 ноември. Било е преди седмица. Цели седем дни с илюзията, че всичко е наред.

Ставам да се погледна в огледалото. Не е изчезнала. Избледняваща синина като от натъртено. Доказателство, че написаното от мен е истина. Питам се как ли съм се самозалъгвала, за да обясня раната си… или по-скоро какви лъжи ми е наговорил той.

Внезапно го чувам да трополи по стълбите и сякаш за пръв път осъзнавам напълно, че съм тук с Бен. Мъжът, който ме е ударил. Ключът се превърта в ключалката.

Усещам как се раздвоявам. Част от мен иска да побегне, да грабне непрочетените страници и да се махне, но останалото от същността ми иска да знае какво се е случило. Напъхвам листовете под възглавницата, лягам на леглото и когато той влиза в стаята, затварям очи.

— Добре ли си, скъпа? — тихо пита той. — Будна ли си?

Отварям очи. Стои до вратата с бутилка в ръка.

— Взех „Кава“, нямаше друго. Става, нали?

Кимам, но нищо не казвам. Той оставя бутилката на тоалетката и ме целува.

— Ще си взема душ — прошепва. Влиза в банята и пуска водата.

Щом се уверявам, че е затворил вратата, продължавам да чета. Нямам много време — едва ли ще се забави повече от пет минути, — тъй че трябва да чета възможно най-бързо. Очите ми бягат надолу по страницата, дори не изчитат докрай всички думи, но и това ми е достатъчно.

Минали са часове, които съм прекарала в тъмния коридор на празната ни къща, с откъснато листче в едната ръка и телефон в другата. Химикалка върху хартия. Размазан номер. Отсреща никой не вдигна, макар сигналът „свободно“ да звучеше безспир. Не ми е за пръв път. Животът ми се върти в кръг. Клеър я няма, не може да ми помогне.

Какво искам аз всъщност? За бягство ли жадувам? Да се махна от Бен?

Не. И все пак искам да седнем и да поговорим като разумни хора. И той да ме разбере; както и аз него. Нима не е възможно?

В такъв случай защо звъня на Клеър? Защото само Клеър може да ми помогне, да помогне и на двама ни.

А вероятно и тя не може.

 

 

Открих телефона, който доктор Наш ми е дал. Беше ме предупредил да не го търся у дома. „Обаждай се на служебния“ така ми каза.

Късно е. Сигурно си е тръгнал. Сега е с Джули и ще прекара вечерта с нея. Ще правят каквото правят нормалните хора. Нямам представа какво значи това.

Набрах номера. Не чух сигнал. Записан глас ме уведоми, че имам грешка, посъветва ме да проверя номера и да опитам отново; изпълних инструкциите, но пак се получи същото. Сега вече разполагах само със служебния му телефон.

Поседях така известно време. Безпомощна. Вторачена във входната врата с надежда фигурата на Бен да се появи в матираното стъкло и да извади ключа, но и със страх.

В някакъв момент реших, че не мога да чакам повече. Качих се на горния етаж, съблякох се, пъхнах се в леглото и написах ето това. В къщата все още няма никой друг. Скоро ще затворя тетрадката, ще я сложа под възглавницата, ще загася лампата и ще заспя.

После ще забравя и ще остане само този дневник.

 

 

Страх ме е да вдигна листа, да не би следващият да е празен… не, има още.

26 ноември — пише отгоре.

Той ме удари в петък. Два дни не съм написала нищо. През цялото това време сигурно съм вярвала, че всичко е наред.

Кой знае какви ми ги е разправял. Лицето ми е охлузено и ме боли. Няма как да не съм се досещала, че нещо не е наред, нали?

Днес ми каза, че съм паднала. Пробута ми най-тъпото клише и аз се хванах. И защо не? Колко пъти му се е налагало да обяснява коя съм аз, кой е той и как се е стигнало до това, като се събудя, да не знам къде съм, да се виждам в огледалото с десетилетия по-възрастна, отколкото предполагам, тъй че защо да оспорвам неговото обяснение за причината окото ми да е синьо и подуто, а устната сцепена?

Плюс това навярно такова е било желанието ми — да му повярвам. Може би отказът би бил равнозначен на признание, за което още не съм готова. И тъй, денят започна. Целунах го, преди да тръгне за работа, раздигнах масата след закуската. Напълних ваната.

А после влязох тук, открих дневника и научих истината.

Празни редове. Не съм споменала доктор Наш, струва ми се. Да не би той да ме е изоставил? Да не би да съм намерила дневника без неговата помощ?

Или съм престанала да го крия? Продължавам да чета.

 

 

По-късно се обадих на Клеър. Никой не вдигна и аз седнах в дневната. С нищо не успявах да се разсея. Хващах някое списание, после го връщах на място. Пуснах телевизора и прекарах половин час, зяпайки в екрана, без да забележа какво предават. Погледнах дневника, неспособна да се концентрирам, неспособна да пиша. Отново набрах номера й, няколко пъти всъщност, и все същият запис ме подканяше да оставя съобщение. Минаваше обяд, когато тя се обади.

— Криси! Как си?

Чувах Тоби, който си играеше някъде наблизо.

— Добре съм — отвърнах, макар да не отговаряше на истината.

— Щях да ти се обадя — извини се тя. — Чувствам се отвратително, а е едва първият ден от седмицата!

Понеделник. Дните не значат нищо за мен; всеки един се стопява неотличим от онзи, който го е предхождал.

— Какво има? — попитах.

— А, нищо. Ядосвам се с Роджър. По-точно със съпругата му. Играе ни по нервите. Цял ден висяхме при адвоката, нали си представяш?

Не можех да си представя, разбира се.

— Трябва да те видя — казах в слушалката. — Можеш ли да дойдеш?

— У вас ли? — Тя сякаш се изненада.

— Да — отвърнах. — Моля те. Искам да поговорим.

— Какво има, Криси? Прочете ли писмото?

Поех си дълбоко въздух, неволно снижих глас до шепот.

— Бен ме удари.

Чух я как ахна, може би от изумление.

— Какво?

— Преди няколко дни. Насинена съм. Той ми каза, че съм паднала, но аз съм записала, че ме е ударил.

— Криси, няма начин Бен да те е ударил. Изключено. Той не е способен на такова нещо.

Обзе ме съмнение. Да не би всичко да е плод на въображението ми?

— Имам го записано в дневника — жално казах аз.

Тя помълча миг-два, после попита:

— Според теб защо те е ударил?

Вдигнах ръце към лицето си, напипах подутините около очите ми. Усетих прилив на гняв. Беше ясно, че тя не ми вярва.

Върнах се мислено към онова, което имах черно на бяло.

— Казах му, че пиша нещо като дневник. Че съм се видяла с теб, също и за срещите с доктор Наш. Казах му, че знам за Адам, и го помолих да престане да се преструва, че не е съществувал. Казах му, че си ми дала неговото писмо и че съм го прочела. И тогава той ме удари.

— Просто така?

За момента обидите, които бе изрекъл, и обвиненията му бяха още в главата ми.

— Развика ми се. Нарече ме кучка. — В гърдите ми се надигна ридание. — Той… обвини ме, че спя с доктор Наш. Аз отрекох, а после…

— После какво?

— Тогава ме удари.

Тишина, после гласът на Клеър:

— Друг път удрял ли те е?

Замълчах. Нямаше как да знам. Може би да. Очевидно на Клеър й бе трудно да си представи, че Бен е способен на жестокост, но напълно възможно бе в отношенията помежду ни поначало да е имало насилие. В главата ми проблесна образ: аз и Клеър на демонстрация, вдигнали саморъчно направени плакати — „Зачитайте правата на жените“, „Не на домашното насилие“ — и си спомних как, макар да съчувствах на жените, обвързали се със съпрузи побойници, с които продължават да живеят, бях гледала на тях снизходително. Не разбирах защо просто не си тръгнат. Те са слаби, мислех си. Слаби и глупави.

Възможно ли бе и аз да съм попаднала в същия капан?

— Не знам — отвърнах на въпроса на Клеър.

Тя помълча малко, после каза:

— Трудно ми е да си представя Бен да удари когото и да било, но може би не е невъзможно. Господи! Той ме караше да се чувствам виновна, че ям месо. Помниш ли?

— Не — отвърнах. — Нищо не помня.

— По дяволите! Извинявай. Просто ми е трудно да си представя, че би посегнал на някого. Не докосваше нито месо, нито риба. Той дори муха не би убил!

Порив на вятъра развява завесите. Чувам тракането на влак в далечината. Писъци откъм кея. Долу на улицата някой изругава, следва пукотът на строшено стъкло. Нямам желание да чета по-нататък, но знам, че трябва.

Побиха ме студени тръпки.

— Бен е вегетарианец?

— Не ми казвай, че не знаеш — засмя се тя.

Извиках в ума си вечерта, когато ме удари. Парче месо, бях написала. Грахчета плуват в редкия сос.

— Не мога да си спомня — отвърнах. Изправих се и отидох до прозореца. По шосето нямаше движение, дърветата в градината отсреща леко се поклащаха от вятъра. — Но не ми се вярва. Бен яде месо. Не е вегетарианец. Поне сега. Да не би да се е променил?

Чух как Клеър изпусна въздуха от дробовете си. Настъпи продължително мълчание.

— Клеър? — Тишина. — Клеър? Там ли си?

— Да — най-сетне се обади тя. Звучеше ядосана. — В момента му звъня. Ще разнищя тая история. Той къде е?

В гърдите ми се надигна паника. Не исках тя да говори с него и в същото време го желаех.

— Сигурно е в училището. Каза ми, че няма да се върне преди пет.

— В училището? — повтори тя. — Сигурно имаш предвид университета. С преподаване ли се занимава?

Страх, който дори не можех да назова, започна да нараства в мен.

— Работи в едно училище наблизо — отвърнах. — Не мога да си спомня името.

— И какво прави там?

— Учител е. Завежда катедрата по химия. Така ми каза, струва ми се. — Почувствах се виновна, че не знам какво работи съпругът ми, че не мога да си спомня как печели парите, с които се издържаме. — Не си спомням — признах.

Вдигнах очи и зърнах подпухналото си лице, отразено в стъклото на прозореца. Чувството за вина се изпари.

— Учител? — питаше Клеър. — В кое училище?

— Не знам — отвърнах. — Мисля, че не ми е казвал.

— Нито веднъж?

— За тази сутрин съм сигурна, че не е. А за мен това е все едно никога.

— Извинявай, Криси — въздъхна тя. — Не исках да те разстройвам. Въпросът е… — Долових, че й хрумна нещо друго, затова не довърши изречението. — Можеш ли да намериш името на училището?

Спомних си, че на горния етаж има кабинет.

— Мисля, че да. Защо?

— Искам да се обадя на Бен, да говоря с него. За да се уверя, че ще си бъде у вас, когато дойда следобед. Не искам напразно да се разкарвам!

Забелязах, че се опитва да придаде хумористична нотка на гласа си, но не й го казах. Чувствах се безсилна, не можех да реша как е най-добре да постъпя, затова предпочетох да отстъпя пред моята приятелка.

— Искаш ли да затворя и пак да ти се обадя? — попитах, но тя каза, че ще изчака на телефона.

Внимателно оставих слушалката и се качих на горния етаж. В кабинета всяко нещо си беше на мястото, купищата книжа бяха наредени на спретнати купчини върху бюрото. Не ми отне дълго да открия някакъв формуляр; писмо за отминала родителска среща.

— „Сейнт Ан“ — казах, когато се върнах. — Да ти дам ли телефона?

Тя отвърна, че и сама ще го намери.

— Ще ти се обадя малко по-късно.

Отново пристъп на паника.

— Какво ще му кажеш? — попитах.

— Ще разнищя тая история — повтори тя. — Повярвай ми, Криси. Трябва да има някакво обяснение, нали?

— Да — отвърнах и затворих.

Нямах представа какво ще се случи. Чувствах се напълно безсилна. Внезапно ме обхвана страх. Ами ако първото ми предположение е било правилно? Ами ако Клеър и Бен все още са любовници? Може би в момента тя му звъни, предупреждава го. Тя подозира нещо, казва му сигурно. Бъди нащрек.

Спомних си прочетеното в дневника същия ден. Доктор Наш ми бе разкрил, че навремето съм проявявала признаци на параноя. Твърдяла си, че лекарите са в заговор срещу теб — това бяха неговите думи. Беше го потвърдила и доктор Уилсън. Склонност към конфабулация. Измислици.

Ами ако всичко това се повтаря? Ами ако съм съчинила тая история от начало до край? Всичко в дневника ми може да се окаже измислица. Параноя.

Припомних си казаното от доктор Наш в отделението, написаното от Бен в писмото. На моменти ставаше агресивна. Дадох си сметка, че може аз да съм предизвикала свиването. Първа да съм нападнала Бен. Той ми е отвърнал и после горе в банята съм взела химикалката и съм обяснила инцидента с една измислица.

Ами ако написаното в дневника означава, че състоянието ми отново се влошава? И че скоро наистина ще стане неизбежно да се върна в Уеъринг Хаус?

Вцепених се. Внезапно ме връхлетя мисълта, че това е причината доктор Наш да настоява да ме заведе там. За да ме подготви за връщането.

Не мога да направя друго, освен да чакам Клеър да позвъни.

 

 

Отново празни редове. Това ли се готви? — питам се. Дали ще се опита да ме върне в Уеъринг Хаус? Поглеждам към вратата на банята. Няма да го допусна, мисля си. Но как мога да го спра?

Има един последен запис от по-късно същия ден. Понеделник, 26 ноември. Добавила съм и часа: 6:55 вечерта.

Тя ми се обади след по-малко от половин час. А сега умът ми се люшка. Като махало. От едно нещо към друго и после обратно. Знам какво ще направя. Не знам какво ще направя. Знам… А може би по-точно е да се каже, че не се люшка, не отскача между два варианта, а намира трети и го превръща в център на орбита, в която кръжи. Вече треперя неудържимо, когато стигам до истината: аз съм в опасност.

Тази надвиснала опасност е осезаема и в същото време единственото, на което съм способна, е да взема химикалката и да я опиша. Да я опазя, докато не е станало късно.

Вече съм отгърнала на първата страница с намерението да запиша Не се доверявай на Бен, тъй че дори да не се зачета, да се натъкна поне на тези думи утре, когато се събудя, но виждам, че това вече е написано. Думите са там.

Не помня да съм ги писала. Но всъщност аз нищо не помня.

 

 

Празни редове, после текстът продължава.

Гласът й в слушалката ми се стори колеблив.

— Криси — каза тя. — Слушай.

Тонът й ме стресна. Седнах.

— Какво?

— Трябва да ти кажа нещо. Сутринта потърсих Бен. На телефона на училището.

Преглътнах на сухо. Заля ме усещането, че се нося без посока, в непознати води.

— Какво ти каза той?

— Не съм говорила с него. Исках само да се уверя, че действително работи там.

— Защо? — попитах аз. — Не му ли вярваш?

— Лъгал е и за други неща.

Нямаше как да не се съглася, но все пак попитах:

— Защо ще лъже за нещо такова? Защо ще ми казва къде работи, ако не отговаря на истината? А на теб как ти хрумна да провериш?

— Изненадах се, че работи в училище. Нали знаеш, все пак той е архитект. — Не знаех, разбира се. Откъде можех да знам? Не казах нищо. Тя продължи: — Последния път, когато говорих с него, се канеше да основе самостоятелно бюро. И ми се стори странно, че е постъпил на работа в училище.

— И какво стана? Какво ти казаха?

— Не можели да го безпокоят. Бил зает, имал час.

Отдъхнах си. Поне за това не ме бе излъгал.

— Сигурно е променил решението си — казах. — Относно кариерата. — Чувах се какво изричам, но сама не си вярвах. — Ще го попитаме, като се прибере.

Нова пауза.

— Криси? По телефона казах, че искам да му изпратя документи. В писмо. И поисках да знам на каква длъжност е.

— И?

— Не е никакъв завеждащ катедра по химия. Нито по естествени науки. На нищо не е шеф. Помощник е в лаборатория.

Тялото ми направи гърч. Може да съм ахнала, не помня. Още една лъжа се добавяше към предишните.

— Сигурна ли си? — Клеър мълчеше. — Но защо? Защо ще лъже за такова нещо?

Умът ми заработи трескаво, за да отгатна сама каква е причината. Възможно ли бе да се е чувствал неловко? Да се е притеснявал какво ще си помисля, ако науча, че от преуспяващ архитект се е превърнал в помощник-лаборант в квартално училище? Нима смяташе, че съм толкова плиткоумна, че ще го обичам повече или по-малко в зависимост от начина, по който изкарва пари?

Внезапно всичко си дойде на мястото.

— Господи — прошепнах, — аз съм виновна!

— Не! — буйно възрази Клеър. — Не е твоя вината.

— Напротив! Заради напрежението от грижите за мен. Заради необходимостта сам да се справя. Всеки Божи ден. Сигурно е пред срив. Може би той самият не знае кое е истина и кое не. — Разтаках се. Искаше ми се Клеър да е до мен и да не бяхме започвали този разговор, докато не дойде. — Сигурно е непоносимо. Дори и скръбта трябва да превъзмогва сам.

По линията настъпи тишина, но след миг Клеър попита:

— Каква скръб?

Казах си, че проявява безчувственост, грубост дори. Може би беше забравила колко отскоро знам за загубата.

— Адам — казах аз. И дори само изричането на името ми причини болка.

— Какво за Адам?

Просветна ми. Господи, помислих си. Тя не знае. Бен не й е казал. Осъзнаването ме сломи: трябваше отново да преживея мъката, да й разкажа за моя мъртъв син, да я успокоявам, когато научи истината, макар че през цялото това време аз копнеех да намеря кой да ме утеши. Напълних дробовете си с въздух и се изправих.

— Той е мъртъв — казах аз.

— Мъртъв? — смаяно повтори Клеър. — Кога? Как?

— Не знам точно кога. Бен като че ли ми каза, че станало миналата година. Бил е убит във войната.

— Каква война?

— В Афганистан.

И тогава Клеър каза:

— Криси, за какво ще ходи в Афганистан? — Прозвуча ми странно, сякаш се зарадва.

— Бил е в армията — отвърнах аз, но ето че сама се усъмних в думите си. Все едно най-сетне се докосвах до истина, която съм знаела през цялото време, но разумът ми е отказвал да я приеме. Чух как Клеър изсумтя, все едно й беше забавно. — Клеър — казах аз, — какво има? Какво не разбирам?

— Криси — каза тя. — Криси, скъпа, Адам не е бил в армията. Никога не е ходил в Афганистан. Той живее с приятелката си Хелън. Занимава се с компютри. Аз съм неговата кръстница, помниш ли? Чуваме се, макар и рядко.

Отне ми известно време да отгатна защо така настойчиво говори в сегашно време, но тя ме изпревари:

— Миналата седмица му позвъних, след като се срещнахме с теб. — Тя вече се смееше с глас. — Нямаше го вкъщи, но говорих с Хелън. Адам е жив!

 

 

Спрях да чета. В стаята е тихо. Нищо не чувам. Нищо не усещам. Просто се чувствам олекнала. Празна. Сякаш ще падна назад или ще отлетя. Смея ли да повярвам? Искам ли? Подпирам се на тоалетката и продължавам да чета, като смътно отбелязвам, че вече не чувам да шуми водата на душа.

Не помня какво стана после. Беше днес следобед, но аз губя нишката на времето. С мисълта си улавям само фрагменти, отделни моменти, но всеки е откъснат от останалите, сякаш са разпилени мъниста от някога цяла огърлица.

Трябва да съм залитнала и да съм се хванала за някакъв стол.

— Той е жив? — От гърлото ми излезе хрип, после дойде отрицанието. — Не. — Стомахът ми се обърна, преглътнах с усилие на волята. Мярна ми се вероятността Клеър да ме лъже, трябваше да го чуя отново. — Наистина ли е жив?

— Да — извика тя. — Да!

— Но… Но аз видях вестника. Изрезка всъщност. Там пишеше, че е бил убит.

— Няма начин да е истинска, Криси. Не е възможно. Той е жив.

Отново отворих уста, но ме зашемети взрив от емоции. Радост. Спомням си радостта. Чистото ликуване от съзнанието, че Адам е жив, защипа като мехурче на езика ми, но примесено с горчивия кисел привкус на страха и болката. Защо ме лъжеше Бен? Нарочно ли искаше да ме боли? Спомних си синините, представих си с каква сила ме е удрял, след като още си личат. Може би проявлението не е само физическо, може би в определени дни му доставя удоволствие да ми казва, че синът ми е мъртъв, за да види с очите си болката, която ми причинява. Възможно ли бе в други дни, когато си спомням бременността или раждането, той просто да ми казва, че Адам е заминал някъде, че работи в чужбина, че живее в другия край на града? Възможно ли бе да избира каква да е съдбата на нашия син в зависимост от това колко ми е ядосан?

В такъв случай защо не съм записала нито една от тези фалшиви версии, с които ме е мамил?

В главата ми нахлуха асоциации, образи на Адам, какъвто си го представях сега, фрагменти от събития, които навярно съм пропуснала, но нищо не се задържаше. Всяка мисъл се изплъзваше и изчезваше. Оставаше единствено надеждата, че е жив. Жив. Синът ми е жив. Мога да го видя.

— Къде е той? — попитах. — Къде е? Искам да го видя.

— Криси, Криси! — викна Клеър. — Запази спокойствие.

— Но…

— Криси — прекъсна ме тя. — Идвам при теб. Стой там.

— Клеър! Кажи ми къде е той!

— Тревожа се за теб, Криси. Моля те…

— Но…

— Криси, успокой се — повиши тон тя и ето че една мисъл проби през мъглата на объркването: държа се истерично. Вдишах дълбоко и се опитах да се укротя.

Клеър трябва да бе доловила пренастройката. Гласът й омекна.

— Адам живее в Бърмингам.

— Но нима не знае къде живея аз? — възкликнах. — Защо не идва да ме вижда?

— Криси… — започна тя.

— Защо? Защо не идва у нас? Да не би да не се разбира с Бен? Затова ли?

— Криси, Бърмингам е доста далеч. Адам има много работа, зает е.

— Какво ми казваш?

— Вероятно не може да идва до Лондон толкова често.

— Да, но той…

— Ти мислиш, че изобщо не идва. Не ми се вярва. Може би идва когато може.

Замлъкнах. Много неща не проумявах. Но Клеър сигурно беше права. В крайна сметка си водех дневник едва от няколко седмици. А преди това може и да беше идвал.

— Трябва да го видя. Искам да го видя. Смяташ ли, че може да стане скоро?

— Не виждам пречка. Но ако Бен наистина ти казва, че е мъртъв, трябва да говорим първо с него.

Разбира се, мина ми през ума. Но какво ще каже той? Нали смята, че все още вярвам на лъжите му.

— Той скоро ще се прибере. Ти можеш ли да дойдеш? Да ми помогнеш да разплета мистерията.

— Разбира се — отвърна тя. — Разбира се. Нямам представа каква е тая бъркотия. Но ще говорим с Бен. Обещавам ти. Ще дойда сега. Тръгвам веднага.

— Сега? Веднага ли?

— Да. Тревожа се, Криси. Нещо не е наред.

Тонът й ме смути, но в същото време почувствах радостно вълнение при мисълта, че много скоро може да видя моя син. Прииска ми се да видя снимката му, на мига. Спомних си, че имаме само няколко и всичките са заключени. Изведнъж ми хрумна да попитам:

— Клеър, имали ли сме пожар?

— Какъв пожар? — озадачено попита тя.

— Ние нямаме много снимки на Адам. И никакви от сватбата ни. Бен казва, че сме ги изгубили в пожара.

— Какъв пожар? — повтори тя.

— Бен казва, че в предишната ни къща е имало пожар. Много неща сме изгубили.

— Кога?

— Не знам. Преди години.

— И нямате никакви снимки на Адам?

— Имаме няколко — отвърнах аз. — Не са много. Но нито една като голям. И нито една по време на ваканции. И от медения ни месец нямаме снимки. Нито от Коледа. Никакви.

— Криси — произнесе тя с тих, премерен глас. Като че ли долових някакво ново чувство. Страх. — Опиши ми Бен.

— Какво?

— Опиши ми го. Как изглежда Бен?

— Ами пожарът? Кажи ми първо за него.

— Не е имало никакъв пожар — отсече тя.

— Но аз съм записала, че си го спомням. Прекипяла мазнина. Телефонът звъни…

— Трябва да си си въобразила.

— Но…

Тя вече не криеше безпокойството си.

— Криси! Не е имало пожар. Бен щеше да ми каже. Хайде, опиши ми го. Как изглежда той? Висок ли е?

— Не много.

— Черна коса?

Мозъкът ми изключи. Бях го видяла сутринта, но образът бе изчезнал, останала бе само бегла представа.

— Да. Не. Не знам. Започва да побелява. Има шкембе, струва ми се. А може би не. — Изправих се. — Трябва да видя снимката му.

Качих се на горния етаж. И ги открих — снимките, залепени около огледалото. Аз и моят съпруг. Щастливи. Заедно.

— Косата му е… кестенява — казах в слушалката.

Отвън като че ли спря кола.

— Сигурна ли си?

— Да — отвърнах.

Двигателят изключи, вратата се затръшна. Дистанционното на колата изпиука силно. Снижих глас.

— Мисля, че Бен се прибира.

— По дяволите! Отговаряй бързо. Има ли белег?

— Белег — повторих. — Къде?

— На лицето, Криси. Пресича цялата му буза. От злополука при скално катерене.

Прегледах снимките, извадих онази, на която двамата със съпруга ми закусваме по халати. Той е щастливо усмихнат, но освен едва набола брада по бузите му няма и петънце. Страхът заплашва да ме парализира.

Чух входната врата да се отваря. И глас.

— Кристин! Скъпа! Прибрах се!

— Не — отвърнах в слушалката. — Няма белег.

В мембраната прозвуча съскащ звук, нещо между удивление и въздишка.

— Мъжът, с когото живееш — каза тя. — Не знам кой е. Но това не е Бен.

Завива ми се свят. Ужасът е неописуем. Чувам да се пуска водата в тоалетната, но нищо не мога да направя, продължавам да чета.

Не знам какво стана. Последователността определено ми се губи. Клеър се развика.

— По дяволите! — започна да ругае тя и дълго не спря. Не успявах да уловя и една фраза. Съзнанието ми се предаде на паниката. Чух как се тропна входната врата, ключалката прещрака. Какво можех да направя? Извиках към мъжа, когото бях смятала за свой съпруг.

— В банята съм — изрекох на пресекулки. Отчаяна. — Слизам след минута.

— Ще дойда — заяви Клеър. — Ще те измъкна от там.

— Добре ли си, скъпа? — извика мъжът, който не е Бен.

— Да — отвърнах.

Чух стъпките му по стълбите и се сетих, че не съм заключила вратата на банята. Снижих глас.

— Не сега — казах аз. — Той е тук. Ела утре. Когато ще бъде на работа. Ще си приготвя нещата. Ще ти се обадя.

— По дяволите! — отново изруга тя. — Добре. Гледай да запишеш в дневника. При първа възможност. Не забравяй.

— Помогни ми — казах. — Помогни ми!

Помислих си за дневника, скрит в гардероба. Трябва да остана спокойна, казах си. Да се престоря, че всичко е наред, поне докато стигна до него и запиша, че съм в опасност.

Затворих, когато той бутна вратата на банята.

 

Това е краят. Трескаво прелистих нататък, но друго няма. Следващите страници са празни, виждат се само червените линии на полето и бледосините редове. Те очакват продължението на моята история. Само че тя спира дотук. Бен беше открил дневника, бе махнал тези страници, а Клеър не беше дошла. Когато доктор Наш взе дневника ми — трябва да е било на 27, вторник, — не съм знаела, че нещо не е наред.

В един мълниеносен проблясък картината ми се изяснява, разбирам защо дъската в кухнята толкова ме е озадачила. Почеркът. Спретнатите равни главни букви по нищо не приличат на почерка в писмото, което ми даде Клеър. Някъде дълбоко в себе си бях отгатнала, че бележките и писмото не са писани от един и същ човек.

Вдигам очи. Бен — или мъжът, който се представя за Бен — излиза от банята. Застава пред мен, облечен в същите дрехи, изучава лицето ми. Не знам колко дълго се е крил вътре и ме е наблюдавал как чета откъснатите страници, но очите му не издават нищо. Откривам единствено равнодушна пустота, пълно безразличие към онова, което вижда, сякаш то не го засяга.

Чувам се как изхълцвам. Изпускам листовете. Те се пръскат на пода като ветрило.

— Ти! — успявам да изрека. — Кой си ти?

Той мълчи. Гледа листовете пред мен.

— Отговори ми! — В гласа ми звучи императивност, макар да се чувствам безсилна. Умът ми препуска в опит да отгатна кой може да е. Някой от дома, предполагам. Пациент? Не откривам никаква логика. Паниката за пореден път се прокрадва успоредно с новата мисъл, която се оформя, после изчезва.

Ето че той вдига очи към мен.

— Аз съм Бен — изговаря бавно, сякаш да ми внуши очевидното. — Бен. Твоят съпруг.

Пълзешком се дръпвам назад. Не е възможно. Абсурд. Блъскам си главата да изровя какво съм прочела, какво знам.

— Не — казвам аз и повтарям по-високо: — Не!

Той пристъпва към мен.

— Да, Кристин. И ти го знаеш.

Страхът ме сграбчва. Преминава в ужас, повдига ме, задържа ме за миг във въздуха, после ме стоварва в сътворения от него кошмар. Припомням си думите на Клеър. Това не е Бен. И тогава се случва нещо странно. Установявам, че не съм прочела тези нейни думи, а си спомням как ги е изрекла. В главата ми има следа от паниката в гласа й, от страстта, с която изруга, преди да ми каже до какво заключение е стигнала и да повтори „Но това не е Бен“.

Спомням си.

— Не — казвам аз. — Ти не си Бен. Клеър ми каза! Кой си ти?

— Не помниш ли снимките, Кристин? Онези около огледалото в банята? Ето, взех ги, за да ти ги покажа.

Той прави крачка към мен, посяга към чантата си, която още е на леглото.

— Виж! — Подава ми няколко снимки със завити краища, но аз не ги вземам. — Виж! — повтаря той и когато поклащам глава, взема първата, поглежда я, тика я пред очите ми. — Това сме ние. Виж, ти и аз. — На снимката сме двамата. Седим в някаква лодка, плаваме по река или канал. Зад нас се вижда тъмна мътна вода, някакви водорасли. И двамата изглеждаме млади, кожата ни е опъната на местата, където сега е отпусната, очите ни нямат бръчки, те са широко отворени, щастливи. — Не виждаш ли? Погледни! Това сме ние. Ти и аз. Преди години. Отдавна сме заедно, Криси. Дълги години.

Съсредоточавам се върху снимката. Нямам друг изход. Изплуват образи; ние двамата, слънчев следобед. Бяхме наели лодка. Не помня къде.

Той вдига друга снимка. На нея сме доста по-възрастни. Сякаш е скорошна. Стоим пред църква. Денят е мрачен, той носи костюм, здрависва се с някакъв мъж, който също е в костюм. Аз нося шапка, която като че ли ми създава трудности; трябва да я придържам, сякаш вятърът ще я отнесе. Не гледам в обектива.

— Тази е отпреди няколко седмици — продължава той. — Наши приятели ни поканиха на сватбата на дъщеря си. Помниш ли?

— Не — гневно отвръщам аз. — Не помня!

— Беше прекрасен ден — казва той и обръща снимката, за да я разгледа. — Прекрасен…

Спомням си какво съм прочела в дневника за реакцията на Клеър, когато й казах за вестникарската изрезка, съобщаваща за смъртта на Адам: „Не може да е истинска.“

— Покажи ми Адам — прекъсвам го аз. — Хайде! Покажи ми поне една негова снимка. Поне една.

— Адам е мъртъв. Умря, изпълнявайки воинския си дълг. Като герой.

— И все пак трябва да имаш снимка с него. Покажи ми една.

Той изважда тази с Хелън, която вече съм видяла. Нов прилив на гняв.

— Покажи ми поне една, на която сте двамата. Все някакви имаш, нали? Ако наистина си негов баща.

Той не казва нищо. Преглежда снимките в ръката си и за момент ми се струва, че наистина ще извади снимка на тях двамата заедно, но това не се случва. Ръцете му увисват до тялото.

— Не съм взел — казва той. — Останали са у дома.

— Ти не си негов баща, нали? Кой баща няма снимки със сина си? — Той присвива очи като че ли от яд, но аз не мога да се спра. — Кой баща би излъгал съпругата си, че синът им е мъртъв? Признай си! Ти не си бащата на Адам! Бен е неговият баща. — С произнасянето на името изникна образ. Мъж с тесни очила с тъмни рамки и черна коса. Бен. Повтарям името му, за да запечатам образа му в ума си. — Бен.

Името произвежда ефект върху мъжа, който стои пред мен. Лицето му помръква. Свежда очи надолу с неописуема тъга. Изрича нещо, но твърде тихо, за да го чуя, затова го моля да повтори.

— Не ти е нужен Адам — казва той.

— Какво?!

Гласът му укрепва, той ме поглежда право в очите.

— Адам не ти е нужен. Сега имаш мен. Нали сме заедно. Адам не ти е нужен. Бен не ти е нужен.

При тези думи малкото сила, която съм събрала, изчезва, а той сякаш се съвзема. Усмихва се и отново ме поглежда.

— Не се разстройвай — съветва ме бодро. — Какво значение има? Аз те обичам. Нищо друго не е важно. Нали? Аз те обичам и ти ме обичаш.

Той прикляка и протяга ръце към мен. Усмихва се и кима бързо-бързо, сякаш съм животно, което се опитва да подмами да излезе от дупката, в която се крие.

— Хайде — казва той. — Ела при мен.

Пълзешком отстъпвам още по-назад. Удрям се в нещо твърдо и усещам топлия лепкав радиатор зад гърба ми. Това ми помага да се ориентирам: намирам се под прозореца в далечния край на стаята. Той бавно напредва.

— Кой си ти? — повтарям аз, опитвайки се гласът ми да звучи равен и овладян. — Какво искаш?

Той спира. Все така е приклекнал пред мен. Ако протегне ръка, може да докопа стъпалото, коляното ми. Ако се приближи още малко, мога да го ритна, макар че не съм сигурна дали ще го достигна, а и съм боса.

— Какво искам ли? Нищо. Искам просто да сме щастливи, Криси. Както беше преди. Помниш ли?

Отново тази дума. Помниш. Минава ми през ум, че това е сарказъм.

— Не знам кой си — изричам аз едва ли не истерично. — Как така да помня? Никога преди не съм те виждала!

Усмивката изчезва. Лицето му посърва. Ето го критичния момент, сякаш за част от секундата предимството се накланя в моя полза и силите са изравнени.

Той отново се оживява.

— Знам, че ме обичаш. Така пише в дневника ти. С очите си видях. Знам, че искаш да сме заедно. Защо отказваш да си спомниш?

— Дневникът! Откога четеш дневника ми?

Той сякаш не ме е чул. Повишава тон едва ли не тържествуващо.

— Кажи де, кажи, че не ме обичаш.

Аз мълча.

— Видя ли? Не можеш. Не можеш да го кажеш. Защото ме обичаш. Не си спомняш, но ме обичаш. Винаги си ме обичала, Криси. Винаги.

И двамата сме на пода, един срещу друг.

— Спомням си как се запознахме.

Сещам се как ми е разказал — за разлятото кафе в университетската библиотека — и се чудя какво ли ще последва. Дали ще подхване същата история? Дали я е повтарял толкова пъти, че вече сам си вярва? Той продължава, без да ме изпуска от поглед.

— Ти работеше нещо. Ходеше в едно кафене всеки ден. Винаги сядаше до прозореца, имаше си любимо място. Понякога водеше и малко дете, но обикновено беше сама. Седеше с отворена пред теб тетрадка, или пишеше, или просто зяпаше навън. Беше толкова красива. Аз минавах оттам всеки ден на път към автобусната спирка и започнах да очаквам с нетърпение да тръгна към къщи, за да те зърна. Опитвах се да позная с какво ще си облечена, дали ще си с вързана или пусната коса, дали ще си поръчаш парче торта или сандвич. Понякога пред теб стоеше недокоснат кроасан, друг път в чинията бяха останали само трохи или дори нищо, само кафе. — Той се засмива, тъжно клати глава и аз си спомням разказа на Клеър за кафенето и разбирам, че говори истината. — Минавах оттам по едно и също време всеки ден и все не успявах да позная как решаваш кога да хапнеш. Отначало предположих, че имаш предпочитание за всеки ден от седмицата, но не се получи модел и реших, че може би връзката е определена дата. И от това нищо не излезе. Започнах да се чудя кога всъщност си поръчваш закуската. Помислих си дали не зависи от часа, когато идваш, тъй че започнах да излизам по-рано от работа и хуквах към кафенето с надеждата да видя кога пристигаш. И един ден теб те нямаше. Чаках, докато не се появи. Буташе детска количка и когато стигна до кафенето, се затрудни да влезеш. Изглеждаше толкова безпомощна пред това препятствие, че без да се замисля, аз пресякох улицата и ти държах вратата, докато влезеш. Ти ми се усмихна и ми каза „Много благодаря“. Беше толкова красива, Криси. Исках да те целуна още тогава, но не можех; и за да не си помислиш, че съм изтичал само за да ти помогна да влезеш в кафенето, аз те последвах и се наредих зад теб на опашката. Ти ме заговори, докато чакахме. „Много хора има днес.“ — „Да“, отвърнах аз, макар че в този час не беше чак толкова пълно. Просто исках разговорът да продължи. Поръчах си кафе и кифличка като твоята и за секунда се почудих дали да не попитам ще имаш ли нещо против да седна при теб, но докато ми направят кафето, ти вече си приказваше с някого, един от собствениците на заведението, струва ми се, тъй че седнах сам в ъгъла.

После започнах да ходя в кафенето почти всеки ден. Престрашиш ли се веднъж, става по-лесно. Понякога изчаквах да дойдеш или гледах да се уверя, че си вътре, преди да вляза, друг път карах на късмет. И ти ме забелязваше. Знам го. Започна да ме поздравяваш, подхвърляше по някоя дума за времето. И ето че веднъж се забавих и когато пристигнах, ти ме заговори: „Закъсняхте днес!“, докато минавах край теб с кафето и кифличката, и понеже забеляза, че няма свободни маси, предложи: „Защо не седнете тук?“ — и посочи стола на твоята маса, срещу теб. Този ден бебето го нямаше, тъй че попитах: „Сигурна ли сте, че нямате нищо против? Да не ви притеснявам?“ и после се ядосах, че съм изтърсил тая глупост, и се уплаших да не кажеш, че всъщност, да, наистина ще ти попреча. Но ти каза: „О, не, съвсем не! В интерес на истината, бездруго не ми върви. Ще ми бъде приятно малко да се разсея!“ И така разбрах, че искаш да си поговорим, а не просто да седна да си изпия кафето. Помниш ли?

Клатя глава. Решила съм да го оставя да говори. Да чуя всичко, което има да каже.

— Давай нататък — изричам аз и той продължава:

— Ами седнах при теб и си побъбрихме. Научих, че си писателка. Че имаш издадена книга, но втората нещо те затруднява. Попитах те за какво се разказва, но ти не пожела да ми кажеш. „Роман е — каза и после добави: — Или поне така се предполага.“ И изведнъж се натъжи, тъй че предложих да ти взема още едно кафе. Ти отвърна, че било много мило, но че нямаш пари в себе си да ме почерпиш и ти. „Не си нося чантата, когато идвам тук. Вземам пари само за едно кафе и нещо за хапване. За да не се изкушавам и да надебелея!“ Стори ми се странно — ако се съдеше по фигурата ти, изобщо нямаше причина да се притесняваш колко ядеш. Беше толкова тъничка. Въпросът е, че се почувствах поласкан. Така разбрах, че сигурно ти е приятно да си приказваме, а и ще се чувстваш задължена, тъй че ще трябва пак да се видим. Казах ти да не се притесняваш и отидох да взема по още едно кафе. И оттогава започнахме да се срещаме доста често.

Картината ми се изяснява. Макар да нямам памет, се досещам как стават тези неща. Случайна среща, разговор на чаша питие. Блазнещото усещане да разговаряш — да споделяш — с един напълно непознат, който не съди и не взема страна, защото просто не може. Постепенното установяване на близост, която води… до какво?

Виждала съм снимките, на които сме заедно — онези отпреди години, но и по-скорошните. Изглеждаме щастливи. Той е хубав. Не е красив като филмова звезда, но изглежда по-добре от повечето мъже. Не е трудно да разбера с какво ме е привлякъл. В някакъв момент трябва да съм започнала нетърпеливо да поглеждам към вратата, докато съм се опитвала да пиша, по-внимателно съм подбирала какво да облека, слагала съм си парфюм, когато тръгвам за кафенето. И един ден ни е хрумнало да идем на разходка, в някой бар или може би дори на кино и после това познанство неусетно е прескочило определена граница и е прераснало в нещо друго, нещо опасно.

Затварям очи, мъча се да си го представя и ето че започвам да си спомням. Двамата сме в леглото, голи. Семенна течност засъхва на корема ми, в косата ми, аз се обръщам към него, той избухва в смях и ме целува. „Майк — казвам аз. — Престани! Скоро трябва да тръгвам.“

Бен ще закъснее, няма кой друг да вземе Адам. „Престани!“ Той не ме чува. Навежда се, мустаците му докосват лицето ми и отново се целуваме, забравяме всичко, съпруга ми, детето ми.

Внезапно осъзнавам, че и друг път съм си спомняла този ден. Когато отново бях попаднала в кухнята на къщата, където съм живяла с Бен, не си бях спомнила съпруга си, а любовника си. Мъжът, с когото се чуках, докато Бен беше на работа.

Отварям очи. Отново съм в хотелската стая, той е все така на колене пред мен.

— Майк — казвам аз. — Името ти е Майк.

— Спомняш си! — възкликва той. Грейва от задоволство. Мускулите на лицето му потръпват — нещо средно между насмешка и гримаса. — Криси! Ти си спомняш!

У мен закипява омраза. Нима си въобразява, че това е игра?

— Спомних си името ти — отвръщам. — Нищо друго. Само името.

— Не си ли спомняш колко влюбени бяхме?

— Не. Не вярвам някога да съм те обичала, иначе със сигурност щях да си спомня нещо повече.

С тези думи искам да го нараня, но реакцията му ме изненадва.

— Бен обаче напълно си забравила. Нали? Значи не си го обичала. Нито пък Адам.

— Ти си побъркан. Как смееш, по дяволите! Обичала съм го, разбира се! Той е бил мой син!

— И все още е твой син. Но не би го познала дори ей сега да се появи. Нали? И смяташ, че това е любов? И къде е той? Къде е Бен? Изоставиха те, Кристин. И двамата. Аз съм единственият, който никога не е преставал да те обича. Дори и когато ме напусна.

Най-сетне получавам просветление. Откъде другаде ще знае той за тази стая, за миналото ми?

— Господи — едва изричам. — Ти си бил. Ти!

— Какво, Криси, скъпа? Какво аз?

— Не ме наричай „скъпа“. Побъркан извратеняк! Ти си ми причинил това! Ти си ме нападнал!

В този момент той окончателно скъсява дистанцията помежду ни. Обвива ръце около тялото ми, сякаш ме прегръща, започва да гали косата ми.

— Криси, скъпа — мърмори. — Криси, не говори така. Не го мисли. Това само ще те разстрои.

Опитвам се да го отблъсна, но той е силен. Притиска ме по-здраво.

— Пусни ме! Моля те, пусни ме!

Думите ми потъват в гънките на ризата му.

— Любов моя… — Той залюлява тялото ми както се успокоява дете. — Любов моя. Сладка моя, скъпа моя. Не биваше да ме напускаш. Нима не разбираш? Нищо от това нямаше да се случи, ако не си бе отишла.

Споменът отново се завръща.

 

 

Седим в кола. Късно вечерта е. Аз плача, а той зяпа през прозореца и не продумва.

— Кажи нещо — настоявам аз. — Каквото и да е. Майк?

— Не го мислиш сериозно. Не може да бъде.

— Съжалявам. Обичам Бен. Имаме си проблеми, да, но аз го обичам. Писано ми е да съм с него. Съжалявам.

Напълно съзнателно гледам да не усложнявам нещата, за да може да разбере. През последните няколко месеца малко по малко съм проумяла, че така е по-добре. Сложните неща объркват Майк. Той обича реда. Рутината. Нещата с предвидим резултат. Плюс това нямам желание да затъвам в подробности.

— Само защото дойдох у вас, това е причината, нали? Съжалявам, Криси. Няма да се повтори. Обещавам. Просто исках да те видя… и да обясня на съпруга ти…

— Бен — прекъсвам го аз. — Не се прави, че не знаеш името му. Бен.

— Бен — повтаря той, сякаш за пръв път произнася нова дума, чието звучене определено не му се нрави. — Исках да му обясня как стоят нещата. Да му кажа истината.

— Каква истина?

— Че ти не го обичаш вече. Обичаш мен. Искаш да бъдеш с мен. Само това щях да му кажа.

Чувам се как въздъхвам.

— Как не разбираш, че дори да беше истина, а то не е, не си ти човекът, който ще говори с него. Този човек съм аз. Нямаше право да се изтърсиш ей така.

Думите излизат от устата ми, а в главата ми се върти: какъв късмет, че Бен беше под душа, Адам си играеше в трапезарията и аз можах да убедя Майк да си отиде, преди да са го усетили. Тъкмо тази вечер окончателно бях решила да сложа край на тази връзка.

— Трябва да вървя — казвам. Отварям вратата, стъпвам на чакъла. — Съжалявам.

Той се накланя, за да ме погледне. Минава ми през ума, че все още го намирам привлекателен и ако не бе това увреждане от детството, за което само смътно се досещам, то тогава бракът ми щеше да е сериозно застрашен.

— Ще те видя ли пак? — пита той.

— Не — отвръщам аз. — Не. Съжалявам.

 

 

И ето ни тук, след толкова години. Той отново ме прегръща и най-сетне проумявам, че колкото и да съм се плашила от него, истинският ужас тепърва предстои. Започвам да пищя.

— Скъпа — казва той. — Успокой се. — Слага ръка върху устата ми и аз запищявам по-силно. — Успокой се! Някой ще те чуе!

Главата ми се отмята назад, блъска се в радиатора.

— Кристин!

Той ме е ударил, мисля си, или ме е разтърсил. Паниката ме връхлита.

— Престани! Престани!

Главата ми отново среща топлия метал и аз замлъквам. В гърдите ми изригва ридание.

— Пусни ме — увещавам го аз. — Моля те.

Той разхлабва хватката, но не достатъчно, за да се изплъзна.

— Как ме откри след толкова години? Как ме намери?

— Как съм те намерил? — учудва се той. — Та аз никога не съм те загубвал. — Нищо не разбирам. — Грижих се за теб. Винаги съм се грижил. Закрилях те.

— Ти си ме посещавал в болницата, в Уеъринг Хаус? Но…

— Не постоянно. Не ме пускаха винаги. Понякога им казвах, че идвам на посещение при друг пациент или че съм доброволец. Само и само да мога да те видя и да се уверя, че си добре. На последното място беше по-лесно. Всички тези прозорци…

Побиват ме ледени тръпки.

— Наблюдавал си ме?

— Трябваше да съм сигурен, че си добре, Крис.

— И се върна да ме вземеш, така ли? Не ти ли беше достатъчно онова, което ми причини тук, в тази стая?

— Когато разбрах, че онзи негодник те е напуснал, не можех да те оставя там. Знаех, че ще поискаш да бъдеш с мен. И че така е най-добре за теб. Трябваше да изчакам известно време, за да съм сигурен, че никой няма да ме спре. Но ако не бях аз, кой друг щеше да се грижи за теб?

— И те просто са ме пуснали с теб? — питам, защото ми звучи нелогично. — Не биха ме поверили на непознат!

Той не казва нищо. Чудя се какви ли лъжи им е наговорил, за да му позволят да ме вземе, после си спомням прочетеното в дневника: доктор Наш ми бе казал за жената от Уеъринг Хаус. Тя толкова се зарадвала, когато разбрала, че си се прибрала при Бен. Нов спомен нахлува в главата ми. Майк ме държи за ръка, докато подписва някакъв формуляр. Една жена, седнала зад бюро, ми се усмихва. „Ще ни липсваш, Кристин — казва тя. — Но вкъщи ще си щастлива. — Поглежда към Майк. — Със съпруга си.“

Проследявам погледа й. Не познавам човека, който ме държи за ръката, но знам, че съм омъжена за него. Сигурно е така. Той току-що ми го е казал.

— Господи! Откога се преструваш, че си Бен?

— Да се преструвам? — изненадва се той.

— Да — отвръщам аз. — Преструваш се, че си Бен, моят съпруг.

Той изглежда объркан. Питам се дали е забравил, че не е Бен. После лицето му посърва. Изглежда обиден.

— Да не мислиш, че съм го искал. Бях принуден. Нямаше друг начин.

Едва забележимо той отпуска ръце и ето че се случва нещо странно. Шеметът в главата ми спира и за миг, макар да съм все така в плен на ужаса, ме изпълва странно чувство на трезво спокойствие. От нищото изниква мисъл. Ще го надвия. Ще избягам. Трябва да успея.

— Майк? — започвам аз. — Знаеш ли, разбирам те. Сигурно ти е било много трудно.

Той ме поглежда.

— Наистина ли ме разбираш?

— О, да, наистина. Признателна съм ти, че си дошъл да ме вземеш. И че си ми осигурил дом. Че си се грижил за мен.

— Сериозно?

— Да. Като си помисля само какво щеше да стане с мен, ако не беше дошъл. Нямаше да издържа там.

Долавям, че той омеква. Натискът върху ръцете и рамото ми отслабва, появява се едва доловимо, но определено усещане за милувка, която ми е още по-противна, но търпя, защото знам, че има вероятност да ми отвори път за бягство. Защото в момента мисля единствено за бягство. Трябва да успея. Макар и за миг получавам пълно просветление — внезапно виждам всичко съвсем ясно. Колко глупава съм била, мисля си, да седя на пода, докато той беше в банята, и да чета откраднатите страници от дневника ми. Колко по-лесно би било просто да грабна листовете и да изляза. Но после си спомням, че едва когато прочетох дневника докрай, добих реална представа за истинската опасност. Тихият вътрешен глас отново се обажда. Ще избягам. Имам син, когото изобщо не си спомням. Ще избягам. Обръщам глава, за да го погледна, и започвам да галя ръката му, положена върху рамото ми.

— Защо не ме пуснеш? А после ще поговорим как е най-добре да постъпим.

Той като че ли се замисля.

— А какво ще правим с Клеър? Тя знае, че аз не съм Бен. Ти си й казала.

— Едва ли е запомнила — казвам отчаяно.

Той се изхилва — глух, задавен звук.

— Не ме прави на глупак. Винаги се държиш с мен, сякаш съм идиот. Не съм глупав, ясно ли ти е? Знам какво ще стане! Защото си й казала! Всичко развали!

— Не! — бързам да отрека. — Не, не съм. Мога да й се обадя. Ще й кажа, че съм се объркала. Че съм забравила кой си. Ще й кажа, че съм те помислила за Бен, но съм сгрешила.

Почти съм готова да повярвам, че е възможно да го убедя, но ето че той стопява надеждата.

— Тя никога няма да ти повярва.

— Напротив — отричам аз, макар да ми е ясно, че точно така ще стане и тя ще се досети, че всъщност я умолявам за помощ. — Повярвай ми.

— Защо ти трябваше да й звъниш? — изръмжава той.

Гняв помрачава лицето му, ръцете му стискат по-здраво. — Защо? Защо, Крис? Толкова ни беше хубаво, допреди да ти хрумне да й звъниш. — Разтърсва ме и изкрещява: — Защо? Защо?

— Бен — казвам аз, — причиняваш ми болка.

И тогава той ме удря. Чувам звука, когато ръката му среща лицето ми миг преди да усетя пронизващата болка. Главата ми отхвърча настрани, блъсва се в стената.

— Да не си посмяла да ме наречеш отново с това име — изсъсква той.

— Майк — бързам да се поправя, сякаш мога да залича грешката. — Майк…

Той не ме чува.

— Писна ми да бъда Бен. Отсега нататък ще ме наричаш Майк. Ясно? Майк. Затова сме тук. За да загърбим всичко, което е било. Написала си в дневника, че ако си спомниш какво се е случило тук преди години, ще си възвърнеш паметта. Е, сега сме тук. Затова те доведох. Така че си спомни.

— Ти искаш да си върна паметта? — питам недоумяващо.

— Разбира се, че искам! Аз те обичам, Кристин. Искам да си спомниш колко ме обичаше. Искам отново да сме заедно. Но истински. — Замлъква за малко и после добавя почти шепнешком: — Не искам повече да съм Бен.

— Но… — Подушвам киселия му дъх, в който е примесено и нещо друго. Питам се дали е пил. — Ще се помирим, нали, Криси? И ще си бъдем както преди.

— Както преди? — не успявам да се сдържа. Главата ми пулсира болезнено, носът ми тече. Кръв ли е това? — питам се. Спокойствието се изпарява. Повишавам тон, викам с пълен глас: — Искаш да се върна в твоята къща? Да продължим както преди? Ти наистина си побъркан!

Той вдига ръка да запуши устата ми и ето че лявата ми ръка е свободна. Посягам да го ударя, бръсвам лявата му буза, но не достатъчно силно. И все пак успявам да го изненадам. Той полита назад, пуска и другата ми ръка.

Макар и трудно, се изправям на крака.

— Кучка! — пъшка той, но аз правя крачка напред, прескачам тялото му и се мятам към вратата.

На третата крачка той ме сграбчва за глезена. Падам с трясък. Под тоалетката е пъхната табуретка, главата ми се удря в ръба и аз падам като покосена. Имам късмет, че тапицерията омекотява удара, но от сблъсъка тялото ми се усуква. Пронизваща болка пробожда гърба ми, забива се в шията, уплашвам се да не съм си счупила някой прешлен. Тръгвам пълзешком към вратата, но той не пуска глезена ми. Придърпва ме с пухтене и смазващата тежест на тялото му ме притиска, устните му са на сантиметри от ухото ми.

— Майк — проплаквам аз. — Майк…

Пред мен е снимката на Адам и Хелън — на пода, където Майк я е хвърлил. Питам се как я е намерил и тогава ми хрумва, че Адам ми я е изпратил в Уеъринг Хаус и той я е взел заедно с всички останали, когато ме е отвел от там.

— Тъпа кучка — съска той в ухото ми. Едната му ръка е увита около шията ми, с другата е сграбчил косата ми на топка. Дърпа главата ми назад. — Защо ти трябваше?

— Съжалявам — проплаквам отново. Не мога да помръдна. Едната ми ръка е останала под тялото ми, другата той притиска с коляно в гърба ми.

— Къде беше тръгнала, а? — ръмжи като животно. От цялото му същество струи омраза.

— Съжалявам — опитвам аз отново, защото друго не ми идва наум. — Съжалявам.

Спомням си дните, когато тази дума вършеше работа; тя беше достатъчна, за да се изглади всякакво напрежение.

— По дяволите, престани да го повтаряш!

Главата ми полита назад, после рязко клюма напред. Челото, носът, устата ми влизат в съприкосновение с пода. Призлява ми от смазващото хрущене, от застоялата воня на цигари. Надавам вик. В устата ми има кръв. Прехапала съм си езика.

— И къде щеше да избягаш? Ти не можеш да шофираш. Никого не познаваш. През повечето време дори не знаеш коя си. Няма къде да отидеш, няма. Толкова си жалка.

Сълзите потичат, защото той има право. Жалка съм. Нямам къде да отида, а и да имах цел, сама не бих се справила. Клеър не дойде и сега дори тя не знае къде съм. Съвсем сама съм, мога да разчитам единствено на този, който е причинил нещастието ми, а дори да оцелея, утре сутрин и това ще съм забравила.

Ако оцелея. Думите отекват в мен и за пръв път си давам сметка на какво е способен този мъж. Може и да не изляза жива от тук. Ужасът ме зашеметява, но ето че отново чувам тънкото гласче. Не, не допускай да умреш тук. Не и пред неговите очи. Не сега. Направи невъзможното, ако трябва.

Въпреки болката извивам гръб и успявам да освободя ръката си. Хвърлям се напред и сграбчвам единия крак на табуретката. Не знам защо, нито как ще ми послужи тя. Въпросът е да не се предавам, а това е единственото, което успявам да хвана. Табуретката е тежка, тялото ми е извито под неудобен ъгъл, но все пак успявам да се извъртя и я вдигам над главата си, където си представям, че е лицето на Майк. Моето оръжие се удря в нещо, окуражителен пукот, в ухото ми свисти хриптене. Той пуска косата ми.

Оглеждам се. Паднал е назад, притиснал челото си с длан. Между пръстите му бликват струйки кръв. Поглежда ме в пълно недоумение.

Не е време да се питам какъв трябва да е вторият ми удар. С табуретката или с голи ръце. С каквото и да е. Трябва да го обезвредя на всяка цена, за да мога да изляза от стаята, да се спусна по стълбите, да отворя вратата и да извикам за помощ.

Въпросът е, че губя ценни секунди. Успявам да се изправя, един дълъг миг се задържам на крака, загледана в тялото на пода пред мен. Каквото и да направя сега, минава ми през ума, той печели. Във всички случаи печели. Отнел ми е всичко, дори възможността да си спомня какво точно ми е причинил. Обръщам се и правя движение към вратата.

Той се хвърля към мен с неистов крясък. Блъсва ме с цяло тяло, двамата се удряме в тоалетката, политаме към пода.

— Кристин! — хрипти той. — Крис! Не ме изоставяй!

Протягам ръка. Стига само да успея да отворя вратата, някой ще чуе и ще дойде, нали?

Той ме хваща през кръста. Като някакво гротескно двуглаво чудовище се придвижваме по силата на моята инерция.

— Криси! Обичам те! — не млъква той.

Този хленч, добавен към нелепите думи, ме подтиква да напрегна сили. Още малко, и ще стигна. Почти докосвам вратата.

Внезапно нахлува спомен от онази нощ преди толкова години.

Аз съм в същата тази стая, на същото това място. Посягам към същата тази врата. Преливам от щастие. Стените си препращат една на друга мекото оранжево сияние от запалените свещи, пръснати из стаята, въздухът е наситен със сладостния аромат на розите от букета на леглото. „Ще се кача около седем, скъпа“ — пишеше на листчето, пъхнато в него, и макар бегло да се запитах какво ли прави Бен долу, съм доволна, че разполагам с тези няколко минути, преди да дойде. Така ми се удава възможност да събера мислите си, да си напомня, че съм била на косъм да го изгубя, да се порадвам на облекчението, че най-сетне съм сложила край на авантюрата с Майк, да благодаря на съдбата, че с Бен си изяснихме разногласията и си обещахме да тръгнем по нов път. Как съм могла да допусна дори за миг, че искам да бъда с Майк? Майк никога не би проявил такъв жест — да организира изненадваща среща в хотел на морския бряг, да ми прати букет цветя у дома, да ми напише романтично писмо, в което да ме увери колко ме обича въпреки скорошните ни търкания, да ми се закълне, че любовта му е завинаги. Бен е извикал детегледачка за цялата нощ и от мен се иска единствено да отида до хотела, да се регистрирам, а той ще дойде, щом приключи със задачите си за деня. Майк е твърде самомнителен, за да му хрумне това, поне дотолкова го познавам. При него всичко се подлага на проверка, чувствата се претеглят, сравнява се колко си дал и колко си получил в замяна и балансът най-често го разочарова.

Хващам дръжката на бравата, завъртам я, дърпам.

Скъпи — готвя се да изрека, ала думата засяда в гърлото ми. Не Бен, Майк стои на прага. Той се промъква покрай мен, влиза в стаята и докато го питам що за нахалство е това, с какво право ме е подмамил тук, какво си въобразява, че ще постигне, умът ми кипи от възмущение: Подлец! Негодник! Как смееш да се представяш за моя съпруг? Нямаш ли капка гордост? Сещам се за Бен и Адам, които са у дома. Бен вече се чуди къде съм. Сигурно скоро ще се обади в полицията. Каква глупост от моя страна — да се кача на влака и да дойда тук, без да спомена на никого. Да повярвам, че мъжът ми ще ми изпрати напечатана на пишеща машина бележка, макар и напръскана с любимия ми парфюм?

— Щеше ли да дойдеш, ако знаеше, че ще се срещнеш с мен? — пита Майк.

Засмивам се.

— Разбира се, че не. Всичко приключи, нали вече ти казах.

Поглеждам цветята, бутилката шампанско в ръката му, всичко говори за елементарно пресмятане: романтиката предхожда прелъстяването.

— Господи! — чувам се да казвам. — Ти наистина си решил, че е достатъчно да ме подмамиш тук, да купиш цветя и шампанско, и готово? Аз ще се хвърля в обятията ти и всичко ще бъде както преди? Ти си луд, Майк. Побъркан си. Веднага си тръгвам, трябва да се върна при мъжа ми и сина ми.

Нямам желание да си спомням повече. Предполагам, че в този момент ми е нанесъл първия удар. Но какво се е случило после? Как съм се озовала в болницата? А ето че сега отново съм в същата тази стая. Кръгът се е затворил, макар че всички дни оттогава досега са ми били откраднати и аз сякаш не съм си тръгвала от тук.

Не мога да достигна вратата.

— Пусни ме! — изричам. Той се изправя в цял ръст. — Помощ! — започвам да викам. — Помощ!

— Млъкни — процежда той, но аз не реагирам. — Затваряй си устата!

Извисявам глас и тогава той ме бута настрани, като в същото време ме изтласква назад. Политам, таванът и лицето му се плъзгат надолу като падаща завеса. Главата ми се удря в нещо твърдо. Установявам, че ме е избутал в банята. Извивам глава и виждам плочките по пода, тоалетната чиния, ръба на ваната. На пода има сапун, лепкав и разкашкан.

— Майк! Недей…

Той вече е коленичил, ръцете му стискат гърлото ми.

— Млъквай! — повтаря той безброй пъти, макар че аз нищо не казвам, само плача. Боря се за въздух, очите и устата ми са мокри от кръвта и сълзите и не знам от какво друго.

— Майк…

Нямам въздух. Ръцете му увеличават натиска. Спомените прииждат. Цели забравени години се завръщат, всичките наведнъж, блъскат се да привлекат вниманието ми. Спомням си как натиска главата ми под вода. Спомням си събуждане в легло с бели чаршафи, в болнична нощница, и Бен, който седи до мен, истинският Бен, моят съпруг. Спомням си полицайка, която ми задава въпроси, на които не мога да отговоря. Мъж в бледосиня престилка седи на ръба на леглото ми, усмихва ми се, макар да ми казва, че всеки ден го поздравявам така, сякаш никога преди не съм го виждала. Малко русо момченце с едно липсващо зъбче ме нарича „мамо“. Един по един образите нахлуват. Изпълват ме. Сякаш насила. Тръсвам глава, за да прочистя мозъка си, но хватката на Майк се затяга. Главата му е над моята, очите безумни, немигащи, докато стиска гърлото ми и аз си спомням, че и преди съм преживяла това в същата тази баня. Затварям очи.

— Как смееш? — чувам, но не мога да разбера кой Майк ми говори, този тук и сега или другият, от спомена ми. — Как смееш? — повтаря той. — Как си въобразяваш, че ще ме лишиш от детето ми?

И тогава си спомням: когато ме е нападнал преди толкова години, аз съм била бременна. Не от него, а от Бен. Детето е щяло да бъде нашето ново начало. Но никой от двама ни не е оцелял.

 

 

Трябва да съм изгубила съзнание. Когато се свестявам, седя на стол. Не мога да помръдна ръцете си, усещам в устата си влакнеста материя. Отварям очи. В стаята е полумрак, светят само лунните лъчи през дръпнатите пердета и отраженията от бледожълтите улични лампи. Майк седи срещу мен, на края на леглото. В ръката му има нещо.

Опитвам се да проговоря, но не мога. Устата ми е запушена. С чорап може би. По някакъв начин е закрепен неподвижно; ръцете ми са вързани, също и глезените.

Това е била целта му от самото начало, мисля си. Да ме гледа безмълвна и неподвижна. Опитвам се да помръдна и той забелязва, че съм в съзнание. Лицето му е маска, изобразяваща болка и тъга. Поглежда ме право в очите. Не изпитвам друго, освен омраза.

— Ти си будна — казва той. — Прави пауза. Дали се канеше да добави още нещо? В състояние ли е да мисли? Ето че продължава: — Съжалявам. Съвсем друг беше планът ми. Не съм искал да стане така. Представях си как ще дойдем тук и това ще ти помогне да си спомниш. Нещо малко. Колкото и да е незначително. И после щяхме да си поговорим, аз щях да ти обясня какво се случи преди толкова години. Не съм го искал, Криси. Понякога просто изпадам в ярост. То е по-силно от мен. Съжалявам. Никога не съм искал да те нараня. Всичко провалих.

Поглежда надолу. Питам се дали плаче, дали има желание и дали е в състояние да продължи да говори. Толкова много неща исках да узная, но съм изцедена докрай, твърде късно е. Мога да затворя очи и да изпадна в забрава, да изтрия всичко.

Тази нощ обаче няма да заспя… а ако се случи, не искам да се събуждам.

— Превъртях, когато ми каза, че си бременна — проговаря той. Не вдига глава. Тихо мърмори, с брадичка, опряна на гърдите, и се налага да се напрягам до крайност, за да го чувам. — Не можах да го понеса. Изобщо не съм предполагал, че ще имам дете. Никога. Всички казваха… — Той прави пауза, сякаш размисля и решава, че е най-добре да запази за себе си някои неща. — Ти каза, че не е мое. Но аз знаех истината. И не можех да понеса мисълта, че въпреки това ще ме напуснеш, ще ми вземеш детето и аз никога няма да го видя. Не можах да го понеса, Криси.

Нямам представа какво иска от мен.

— Мислиш ли, че не съжалявам? Безкрайно съжалявам за онова, което направих. Всеки ден. Виждам колко си объркана, изгубена и нещастна. Понякога съм до теб в леглото и чувам, че се събуждаш. Поглеждаш ме — ясно ми е, че не знаеш кой съм, усещам, че си разочарована и засрамена. То се излъчва от теб на вълни. Много е болезнено. Да знам, че сега никога не би легнала в едно легло с мен, ако имаше избор. После ти ставаш, отиваш в банята; след няколко минути се връщаш, толкова объркана, толкова нещастна, толкова страдаща. Прочетох дневника ти. Знам, че докторът ти вече е навързал нещата. Или скоро ще ги навърже. Клеър също. Знам, че ще тръгнат да ме търсят. — Той вдига поглед. — Ще се опитат да те вземат от мен. Но Бен не те иска. А аз искам да се грижа за теб. Моля те, Крис! Моля те, спомни си колко ме обичаше. Тогава ще можеш да им кажеш, че искаш да си с мен.

Той посочва разпилените по пода последни листове от дневника ми.

— Можеш да им заявиш, че ми прощаваш. И ще си останем заедно.

Клатя глава. Не мога да повярвам, че наистина иска да си спомня какво е направил.

Той се усмихва.

— Понякога си мисля, че по-добре да беше умряла онази нощ. По-добре и за двама ни. — Той замълчава, поглежда през прозореца. — Аз бих те последвал, Криси. Стига това да е твоето желание. — Отново поглежда надолу. — Лесно ще стане. Ти ще бъдеш първа. Обещавам ти да те последвам. Давам ти дума. Вярваш ми, нали?

Поглежда ме с очакване.

— Искаш ли така да стане? — пита той. — Ще бъде безболезнено. Обещавам ти.

Клатя глава, опитвам се да говоря, но напразно. Очите ми горят, притокът на въздух е нищожен.

— Не? — Като че ли е разочарован. — Ясно. Всеки живот е за предпочитане пред смъртта. Добре тогава. Сигурно си права. — Започвам да хълцам. Той клати глава. — Криси, всичко ще се нареди, не се тревожи. Как не разбираш? Тази тетрадка е проблемът. — Той вдига дневника ми. — Бяхме щастливи, преди да започнеш да пишеш. Или поне доколкото беше възможно. И то бе достатъчно, нали? Само да се отървем от тези хартии и после ще си бъдем както преди. — Той се изправя, измъква металното кошче изпод тоалетката, изважда разстланата торбичка за боклук и я хвърля настрани. — После ще стане по-лесно. — Той слага кошчето между краката си. — Съвсем лесно. — Пуска дневника ми, събира от пода последните няколко страници, хвърля ги отгоре. От джоба си изважда кутия кибрит, пали клечка, вдига един лист и го поднася към пламъка.

Поглеждам го с ужас.

„Не!“ — опитвам се да извикам, но от устата ми излиза само глухо ръмжене.

Той не ме поглежда, пуска пламналия лист в кошчето.

„Не!“ — опитвам отново, но и този път писъкът отеква само в главата ми. Моята история започва да се превръща в пепел, от спомените ми остава чист въглерод. Аз съм нищо без този дневник, мисля си. Нищо. И той печели.

Следващото ми действие не е плод на някакъв план. То е инстинктивно, неизбежно необходимо. С цяло тяло се хвърлям към кошчето. С вързаните ръце няма как да омекотя падането, изпуква някаква кост или става. Болка пронизва ръката ми, изплашвам се да не припадна, но запазвам самообладание. Кошчето пада, по пода се разпиляват горящи хартии.

Майк надава вик — нечленоразделен крясък — и пада на колене. Удря по пода, за да угаси пламъците. Зървам горящо късче, отхвърчало под леглото незабелязано от Майк. Пламъците облизват края на покривката, но аз не мога да стигна, нито да извикам, затова оставам да лежа и наблюдавам как покривката се подпалва. Започва да пуши и аз затварям очи. Всичко ще изгори, мисля си, и Майк, и аз, и никой никога няма да узнае какво се е случило тук в тази стая точно както никой никога няма да научи истината за случилото се тук преди толкова години. Историята ще стане на пепел и на нейно място ще се появят само догадки.

Закашлям се, сух спазъм, сподавен от чорапа, напъхан в гърлото ми. Започвам да се задушавам. Насочвам мисълта си към моя син. Никога вече няма да го видя, макар че ще умра поне със съзнанието, че съм имала син, че той е жив и здрав, че е щастлив. И на това съм доволна. Мисля си за Бен. Човекът, за когото съм се омъжила и след това съм забравила. Искам да го видя. Да му кажа, че сега, когато краят ми предстои, аз мога да си го спомня. Спомням си запознанството ни на купона на покрива, как ми е направил предложение на един хълм над града; спомням си сватбата ни в църквата в Манчестър, как позирахме за снимка под дъжда.

О, да, спомням си как съм се влюбила. Знам, че истински го обичам, винаги съм го обичала.

 

 

Спуска се мрак. Не мога да дишам. Чувам съсъка на пламъците, чувствам горещината от огъня върху устните и очите си.

Не ми е бил отреден щастлив край, нито тогава, нито сега. Наясно съм. Така да бъде.

 

 

Лежа на равна повърхност. Спала съм, но за кратко. Мога да си спомня коя съм и къде съм била. Чувам шум, рев на коли, сирена, която нито се усилва, нито отслабва, равен неспирен вой. Има нещо върху устата ми — чорап, намотан на топка, мисля си, — но все пак мога да дишам. Твърде уплашена съм и не смея да отворя очи. Не знам какво ще видя.

Само че трябва. Нямам избор, трябва да посрещна реалността.

Ярка светлина. Флуоресцентна лампа на ниския таван, с две успоредни метални тръби. Разстоянието между стените от двете ми страни е тясно, а те са твърди и блестящи, от метал и пластмаса. Различавам очертанията на чекмеджета и полици, натъпкани с пакети, има и апарати с мигащи лампички. Всичко се движи, леко вибрира, включително леглото, на което осъзнавам, че лежа.

Изотзад изниква лице на мъж, което се надвесва над главата ми. Зелена риза. Не ми е познат.

— Будна е — казва той.

Появяват се нови лица. Бързо ги разглеждам. Майк не е сред тях, и аз се отпускам, едва-едва.

— Кристин — чувам глас. — Криси, това съм аз. — Глас на жена, познат ми е. — Пътуваме към болницата. Имаш счупена ключица, но ще се оправиш. Всичко ще бъде наред. Той е мъртъв. Онзи мъж е мъртъв, не може вече да те нарани.

Ето че виждам жената. Тя се усмихва, хваща ръката ми. Това е Клеър. Същата Клеър от онзи ден, не младата Клеър, която бих очаквала на събуждане. Когато виждам обеците й, забелязвам, че са същите, които носеше последния път, когато се видяхме.

— Клеър? — питам аз, но тя ме прекъсва:

— Не говори. Стой спокойно. — Хваща ръката ми, стиска я лекичко. После се навежда, приглажда косата ми и ми прошепва нещо, което не чувам ясно, но звучи като „Извинявай“.

— Спомням си — заявявам аз. — Спомням си.

Тя се усмихва, отстъпва назад и на нейно място се появява млад мъж. Тясно лице, очила с дебели рамки. В първия миг си мисля, че това е Бен, после съобразявам, че Бен би трябвало да е на моите години.

— Мамо?

Изпълва ме сладостно облекчение. Същият е като на снимката с Хелън и ето че и него си спомням.

— Адам?

Нищо повече не мога да изрека. Думите засядат в гърлото ми, когато той ме прегръща.

— Мамо — отвръща той. — Татко е на път. Скоро ще бъде тук.

Придърпвам го, вдъхвам миризмата на моето дете и съм щастлива.

 

 

Не мога да чакам повече. Време е. Трябва да спя. Имам отделна стая, тъй че не е нужно да се съобразявам със строгите правила на болницата, но се чувствам изтощена, очите ми се затварят.

Бях говорила с Бен часове наред. Или така ми се струва, може да са били няколко минути. Каза ми, че е взел самолета веднага щом са му се обадили от полицията.

— От полицията ли?

— Да. Когато установили, че не живееш с човека, с когото си била според Уеъринг Хаус, ме потърсили. Не съм сигурен как са ме открили. Предполагам, че са тръгнали от стария ми адрес.

— А ти къде беше?

— Бях в Италия за няколко месеца — каза той. — Имам един проект там. Мислех, че си добре. — Той хвана ръката ми. — Съжалявам.

— Нямало е как да знаеш — казах аз.

Той погледна настрани.

— Аз те напуснах, Криси.

— Зная, всичко зная. Клеър ми каза. Прочетох писмото ти.

— Мислех, че така е най-добре. Смятах, че това ще ми помогне. Както и на теб. И на Адам. Опитах се да подредя живота си. — Той се поколеба, преди да продължи. — Мислех, че това е възможно само ако се разведа с теб. Реших, че така ще се почувствам свободен. Адам не ме подкрепи, макар да му обясних, че ти няма да разбереш и дори не помниш, че сме се оженили.

— Това помогна ли ти? — попитах аз. — Помогна ли ти да подредиш живота си?

Той отново се обърна с лице към мен.

— Няма да те лъжа, Криси. Имах други жени. Не много, но имах. Все пак минаха толкова години. Отначало нищо сериозно, ала преди няколко години срещнах една жена и заживях с нея. Но…

— Но?

Вече не сме заедно. Каза, че не я обичам и че никога няма да престана да обичам теб.

— Права ли беше?

Той замълча и понеже се страхувах от отговора му, побързах да попитам:

— А сега какво ще стане? Утре… утре ще ме върнеш ли в Уеъринг Хаус?

— Не — каза той. — Тя беше права. Не съм преставал да те обичам. Няма да те връщам никъде. Искам утре да си дойдеш у дома.

 

 

Сега го гледам. Седи на стол до мен и макар че вече хърка, с клюмнала напред глава, не пуска ръката ми. Виждам само очилата му, белега на бузата му. Синът ми току-що излезе от стаята, за да се обади на приятелката си и да прошепне „лека нощ“ на неродената си дъщеря. Клеър е отвън на паркинга, пуши цигара. Заобиколена съм от най-скъпите ми хора.

По-рано говорих с доктор Наш. Той ми каза, че съм напуснала дома преди около четири месеца, много скоро след като Майк започнал да ме посещава, представяйки се за Бен. Тръгнала съм си доброволно, подписала съм нужните документи. Не могли да ме спрат, дори да са били убедени, че си струва да направят опит. Когато съм напуснала, съм си взела малкото снимки и лични вещи, които все още съм имала.

— Затова снимките са били у Майк — казах. — Моите снимки, на Адам. Затова е имал писмото му до Дядо Коледа, акта му за раждане.

— Да — каза доктор Наш. — Били са при теб в Уеъринг Хаус и са заминали с теб. В някакъв момент Майк сигурно е унищожил всички твои снимки с Бен. Може би още преди да те пуснат от Уеъринг Хаус. Там има голямо текучество и не всички служители са знаели как изглежда Бен.

— Но как Майк се е добрал до снимките?

— Били са в албум в едно чекмедже в стаята ти. Не е било трудно да вземе снимките от него, когато е започнал да те посещава. Може дори да е мушнал вътре снимки на двама ви от времето, когато… ами когато сте се срещали преди години. Служителите в Уеъринг Хаус са видели с очите си, че мъжът, който те посещава, е същият, който присъства в албума ти.

— Значи Майк е взел снимките, когато ме е прибрал, и ги е скрил в метална кутия. После е измислил пожара, за да ми обясни защо са толкова малко.

— Да — отвърна той.

Изглеждаше уморен и гузен. Почудих се дали обвинява себе си за част от случилото се; надявах се да не е така. В крайна сметка той ми бе помогнал. Беше ме спасил. Без него…

Не искам да гадая къде щях да съм.

— Как ме откри? — попитах.

Той ми обясни, че Клеър не можела да си намери място от тревога след разговора ни, но все пак изчакала да й се обадя на следващия ден.

— Този мъж… Майк… трябва да е изрязал страниците от дневника ти същата вечер. Ето защо, когато ми го даде във вторник, не си заподозряла, че нещо не е наред, както и аз не заподозрях. Като не получила чаканото обаждане, Клеър ти звъннала, но разполагала само с номера на телефона, който аз бях ти дал, а Майк и него бил взел. Логично е да предположим, че от известно време е четял дневника ти. В Уеъринг Хаус разполагали само с един номер, който предполагали, че е на Бен, но всъщност това бил телефонът на Майк. Тя се озовала в задънена улица.

Представям си как този човек е открил дневника ми, започнал е всекидневно да го чете. Защо не го е унищожил?

Защото бях написала, че го обичам. И защото е искал да продължа да вярвам в написаното.

— Клеър не се ли е обадила в полицията?

— Обадила се е — кимна той. — Но минали няколко дни, докато наистина приемат сигнала на сериозно. Междувременно тя се обадила на Адам, който й казал, че Бен е в чужбина, а ти си в Уеъринг Хаус. Свързала се с дома и макар че отказали да й дадат домашния ти адрес, в крайна сметка отстъпили и дали моя номер. Тя ми се обади днес следобед.

— Днес следобед?

— Да. Клеър ми каза, че става нещо нередно и, естествено, като разбрах, че Адам е жив, се уверих, че е така. Дойдохме у вас, но вие вече бяхте заминали за Брайтън.

— Как се сетихте да ме потърсите там?

— Сутринта ти ми спомена, че Майк ще те води някъде за уикенда. На крайбрежието. Когато Клеър ми обясни какво става, отгатнах къде те е завел.

Отпуснах се назад. Чувствах се изморена. Изтощена.

Исках единствено да заспя, но ме беше страх. Страхувах се колко важни неща ще забравя.

— Но ти ми каза, че Адам е мъртъв. Каза ми, че е бил убит. Когато бяхме на паркинга. Повтори версията на онзи мъж.

— Защото я бях чул от теб — тъжно се усмихна той.

Помолих го да ми обясни.

— Един ден, няколко седмици след първата ни среща, ти ми каза, че Адам е мъртъв. Очевидно Майк ти беше казал така, ти му беше повярвала и ми го разказа. И аз го приех за чиста монета, нямах основание да се съмнявам и по-късно ти повторих същата история. Когато ме попита на паркинга, смятах, че ти казвам истината.

— Но аз си спомних погребението му. Ковчега…

Той се усмихна тъжно.

— Въображението ти…

— Но аз видях снимки. Онзи мъж. Показваше ми снимки, на които сме заедно, снимки от сватбения ни ден. Открих снимка на надгробен камък. С името на Адам…

— Сигурно ги е фалшифицирал.

— Преправил ги е?

— Да, с компютър. В наше време е много лесно да монтираш напълно правдоподобен колаж. Трябва да е предположил, че подозираш каква е истината, и ги е подхвърлил на място, където да ги намериш.

Спомням си колко пъти бях писала, че мъжът ми се е затворил в кабинета си и работи. Това ли е правел всъщност? Какво чудовищно предателство.

— Добре ли си? — попита доктор Наш.

— Да — усмихнах се аз. — Така ми се струва.

Погледнах го и осъзнах, че мога да си го представя в различно облекло, с много по-къса коса.

— Спомням си разни неща.

Изражението му не се промени.

— Какви неща? — попита той.

— Познах те, когато се събудих. Също и Бен. И Адам, и Клеър. Спомням си също, че се видяхме с нея онзи ден. Ходихме в кафенето при Александра Палас. Пихме кафе. Тя има син на име Тоби.

Той сякаш се зарадва, но много пестеливо.

— Доктор Пакстън наистина каза, че не открива видима причина за амнезията ти. Според него вероятно поне отчасти е причинена от емоционалната травма, както и от физическата. Нищо чудно последната травма да произведе обратния ефект или поне до известна степен.

Хванах се за думите му.

— Значи може да се оправя?

Той напрегнато се вгледа в мен. Имах чувството, че претегля думите си, каква част от истината мога да понеса.

— Трябва да призная, че е малко вероятно. Има определено подобрение през последните няколко седмици, но не и пълно възвръщане на паметта. — Той направи пауза, после продължи: — И все пак е възможно.

Усетих прилив на радост.

— Фактът, че си спомням случилото се преди два дни, не означава ли, че паметта ми се възвръща? Нали мога да оформям нови спомени? И да ги съхранявам?

Той заговори колебливо:

— Склонен съм да го допусна, да. Но, виж, Кристин, искам да си подготвена, ако ефектът се окаже само временен. Ще знаем едва утре.

— Когато се събудя ли?

— Да. Напълно възможно е, след като поспиш, всички спомени от днес да са изчезнали. И новите, и старите.

— И ще бъде същото като тази сутрин?

— Да — отвърна той. — Има такава вероятност.

Въздъхнах. Да се събудя и да съм забравила Адам и Бен ми се струваше твърде плашещо. То би било жива смърт.

— Но… — започнах аз, ала той ме прекъсна.

— Пиши в дневника, Кристин. У теб ли е?

Поклатих глава.

— Той го изгори. Така предизвика пожара.

Доктор Наш изглеждаше разочарован.

— Жалко. Но всъщност не е фатално, Кристин. Можеш да започнеш друг. Хората, които те обичат, са се върнали при теб.

— Аз също искам да се върна при тях.

 

 

Бяхме поговорили още малко, но той искаше да ме остави със семейството ми. Знам, че се опитваше да ме подготви за най-лошото — за вероятността утре да се събудя и да не знам къде съм, нито кой е мъжът, седнал до мен, или кой е човекът, представящ се за мой син, — но аз трябва да вярвам, че греши. Трябва да вярвам в това.

Поглеждам спящия си съпруг, силует в притъмнялата стая. Спомням си запознанството ни на онзи купон в нощта, когато наблюдавах фойерверките с Клеър на покрива. Спомням си как ми направи предложение, докато бяхме във Верона, и вълнението, което изпитах, когато казах „да“. Също и сватбата ни, брака ни, живота ни заедно. Спомням си всичко това. Усмихвам се.

— Обичам те — прошепвам аз, после затварям очи и заспивам.