Али Конди
Кръстопът (54)

54.
Касия

Сега е ранна пролет и ледът по брега на езерото в Централ започва да се топи. Понякога, когато отивам на работа, поглеждам през парапета на спирката на въздушния влак, за да видя сивата вода в далечината и червените клони на храстите по крайбрежието. Харесва ми да спирам тук. Когато гледам как вятърът образува вълнички по повърхността на водата и люлее клоните, си припомням, че имаше време — преди да се върна в Обществото, когато пресичах реки и каньони. Но гледката не е единствената причина да спирам тук. Архивистът, с когото търгувам, изпраща на това място някого, който да ме наблюдава — да гледа колко време ще стоя облегната на парапета и ще чакам. Това е нашият знак дали съм съгласна с условията на поредната ни сделка. Ако остана тук, докато дойде следващият влак — което обикновено са няколко секунди повече — това означава, че приемам. През изминалите месеци Архивистите ме опознаха като човек, който не търгува често, но за сметка на това предлага ценна стока.

Извърнах се от езерото и погледнах към града, към белите сгради и тълпите хора, облечени в черно, движещи се из него. Гледката ми напомни за пътя ми из Разлома и за онзи ден преди толкова много време, когато видях диаграма на тялото си с реките му от кръв и със силните му бели кости.

Точно преди следващият влак да влезе в спирката, тръгнах надолу по стъпалата. Цената беше прекалено ниска. Не можех да се съглася. Все още. Не знаех, че притежавам това качество. Не знаех, че и Кай носи всичко това в себе си. Мислех, че знам, но хората се движат по сложни и трудни пътища, също като реките, възпирани само от очертанията на своето корито, но понякога преливащи от него; хората са по-дълбоки, отколкото предполагах преди, и всичко преживяно се издълбава в тях като в камък.

Кай ми изпрати послание. Трудно е да се направи, но той се намира при бунтовниците, а и преди е успявал да постигне невъзможното. Посланието казва къде мога да го намеря. След като приключа с работата си, ще отида да се срещна с него.

Тази вечер. Ще го видя тази вечер.

Фигури по циментовата стена в дъното на стълбището, напомнящи заледени цветчета по стъкло на прозорец. Представях си, че изглеждат като звезди или цветя, нарисувани в най-съвършения момент от съществуването си; уловен миг красота, която ще изчезне прекалено скоро.