Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (5)

5

Франклин Бейли — главен финансов директор на семейна верига магазини, беше пасажерът на Лукас в пет сутринта. Той често пътуваше през нощта нагоре-надолу по Източното крайбрежие и бе негов редовен клиент. Понякога, както днес, Лукас го закарваше до Манхатън на среща и го чакаше, за да го върне вкъщи.

И през ум не му мина да каже, че тази сутрин е зает. Знаеше, че едно от първите неща, които полицаите щяха да проверят, щеше да бъде къде е бил всеки работещ в близост до къщата на Фроли. Шансовете да попадне в техния списък бяха големи, тъй като Бейли живееше на Хай Ридж, което бе само на две преки от Олд Удс.

Разбира се, ченгетата нямаше да открият причина да го подозират, убеждаваше се сам. Вземаше хора и ги развеждаше из града вече двадесет години, и никога не го бяха глобявали за превишена скорост. Лукас знаеше, че съседите му в близкото градче Данбъри, където живееше, го смятаха за спокоен, самотен ерген, чието хоби е да лети с малък самолет, наеман от летище „Данбъри“. Беше му много смешно да обяснява, че обича да се разхожда — обикновено така казваше, за да прикрива редките случаи, когато вземаше резервен шофьор да го замести. Мястото, където се разхождаше, разбира се, обикновено беше къщата, която бе избрал да обере.

Тази сутрин на път да вземе Бейли той едва потисна изкушението да мине покрай дома на Фроли. Щеше да бъде лудост. Можеше да си представи какво става сега вътре. Чудеше се дали от ФБР вече са пристигнали, или все още не са. „Какво ли бяха открили?“ — питаше се с известна доза задоволство. Че ключалката на задната врата може да бъде отворена с кредитна карта. Че човек, скрит зад растящите около основата на къщата храсти, би могъл лесно да види как бавачката се е опънала на кушетката в дневната и бъбри с гаджето си по телефона. Беше съвсем очевидно, като се погледне през кухненския прозорец, че оня, който влезе вътре, може да стигне по задните стълби до втория етаж, без тя да го забележи. Че трябва да са били поне двама — единият да се отърве от момичето, другият да накара децата да мълчат.

Той спря пред алеята, водеща към къщата на Франклин Бейли в пет часа и пет минути, остави двигателя включен, за да е сигурен, че колата ще остане топла и приятна за голямата клечка, и се отдаде на представата за парите — неговата част от откупа.

Предната врата на красивата къща в стил Тюдор се отвори. Лукас изскочи навън и разтвори със замах задната врата на колата за своя клиент. Една от неговите малки любезности бе, че предната седалка винаги беше дръпната възможно най-напред, така че да осигури максимално място за краката на пътника отзад.

Бейли — мъж с посребрена коса към седемдесетте, едва-едва поздрави. Изглеждаше разстроен. Когато колата тръгна, той нареди:

— Лукас, завий по Олд Удс Роуд. Искам да видя дали полицаите все още са там.

Лукас почувства как гърлото му пресъхна. „Какво караше Бейли да иска да мине оттам?“ — зачуди се той. Клиентът му не беше от зяпачите. Сигурно имаше причина. Разбира се, Бейли беше голяма клечка в града, напомни си Лукас. По едно време дори беше кмет. Фактът, че щеше да се появи там, едва ли щеше да привлече внимание към лимузината, с която бе. От друга страна, Лукас винаги вярваше на студените тръпки, които го побиваха, когато бе в близост до обхвата на полицейския радар или до представителите на закона. А в момента направо го втрисаше.

— Както наредите, господин Бейли. Но защо трябва да има ченгета на Олд Удс Роуд?

— Очевидно не си гледал новините, Лукас. Тригодишните близначки на семейството, което се пренесе преди известно време в старата къща на Кънингам, са били отвлечени миналата нощ.

— Отвлечени? Вие се шегувате, сър.

— Щеше ми се да е така — отговори намръщено Франклин Бейли. — Досега нищо подобно не се е случвало в Риджфийлд. Срещал съм семейство Фроли няколко пъти и много ги харесвам.

Лукас измина двете пресечки, сетне зави по Олд Удс Роуд. Полицейските ограждения бяха пред къщата, в която преди осем часа той и Клинт влязоха и откраднаха децата. Въпреки безпокойството и чувството, че за него би било по-безопасно да не се мярка наоколо, той не можеше да престане да си мисли: „Само ако знаехте кой е тук, хапльовци такива!“.

Пред къщата на Фроли имаше паркирани микробуси на медиите. Двама полицаи стояха край жълтите ленти, за да попречат, на който и да е да тръгне по алеята към къщата. Държаха бележници в ръце.

Франклин Бейли отвори задния прозорец и моментално бе разпознат от дежурния сержант, който започна да му се извинява, че не може да му позволи да паркира.

Бейли рязко го прекъсна.

— Нямам намерение да паркирам, Нед. Но може би ще мога да бъда полезен. В седем имам среща и работна закуска в Ню Йорк и ще се върна към единадесет. Кой е вътре? Марти Мартинсън?

— Да, сър. И ФБР.

— Знам как стават тези работи. Предай на Марти визитката ми. Слушах новините половината нощ. Семейство Фроли са нови в града и изглежда, нямат близки роднини, на които да разчитат. Кажи на Марти, че ако мога да помогна, като лице за контакт с похитителите, аз съм на разположение. Кажи му, че помня как по време на отвличането на детето на Линдберг^[1], един професор е предложил да бъде лице за контакт и говорил с похитителите.

— Ще му предам, сър. — Сержант Нед Бейкър взе визитната картичка и си отбеляза нещо в бележника. След това с извинителен тон обясни: — Трябва да записвам името на всеки, който минава оттук, сър. Няма как, служба. Сигурен съм, че разбирате.

— Няма нищо, всичко е наред.

Полицаят погледна към Лукас.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка?

Лукас се усмихна със своята нетърпелива да услужи, подмазваческа усмивка.

— Разбира се, сержант, разбира се.

— Мога да гарантирам за Лукас, той е мой шофьор от години.

— Заповедите трябва да се изпълняват стриктно, сър. Сигурно сте наясно и с това.

Сержантът прегледа документите на Лукас, като същевременно го огледа внимателно. Безмълвно върна книжката и си записа нещо в бележника.

Франклин Бейли затвори прозореца и се облегна назад.

— Добре. Да вървим, Лукас. Това вероятно беше напразен опит, но кой знае защо имам чувството, че трябваше да го сторя.

— Мисля, че беше прекрасен жест, сър. Никога не съм имал деца, но мога да си представя как се чувстват бедните им родители в този момент.

„Само се надявам да се чувстват достатъчно зле, за да ни платят осем милиона долара“, помисли си същевременно и се подсмихна вътрешно.