Кристофър Райх
Правилата на измамата (83)

81.

— Въздушен контрол Цюрих, тук е полет 863 на „Ел Ал“. Предприемам заход за кацане.

— Прието, „Ел Ал“ 863. Насочете се по курс едно-седем-нула и се спуснете на височина 10 400 метра. Вие сте номер шест в координатната мрежа.

— Прието.

Изпълнен с очакване, пилотът слушаше разговора между диспечерската кула на летище „Цюрих“ и полет 863 на „Ел Ал“.

Затвори очи, нашепвайки последна молитва. Помоли Му се да го води и да му даде сили. Помоли Го да му даде кураж, за да доведе нещата до успешен край. Не беше зъл човек. Потрепери при мисълта, че му предстои да отнеме шестстотин живота. Смъртта им щеше да го накара да почувства същата болка, каквато бе усетил и Исус при разпъването си на кръста.

— Време е — каза Джон Остин.

Влезе в гаража. Хората му вече бяха извадили стоманените ковчези от заключените шкафове и ги поставиха в центъра на помещението. Екипът сглоби „търтея“ с безупречна прецизност. Първо извадиха колелата и ги прикрепиха към корпуса. Дългите гъвкави части на крилете бяха сглобени и поставени по местата им. Остин докара носилката, върху която лежеше натоварената с двайсет килограма пластичен експлозив „Семтекс“ капсула и я прикачи към търбуха на безпилотния летателен апарат.

— Успешен полет — пожела той и погали стоманената плът на „търтея“.

Върна се във всекидневната, която му осигуряваше чудесна видимост към летището. Едната стена бе заета от апаратурата му — монитори за радара и камерата на носа. Цяла редица плоски екрани излъчваха показания за скорост, височина и местонахождение над земята. Точно в средата се намираше клавиатура с по един лост за управление от двете страни.

Пилотът се настани удобно на мястото си.

— Включвам двигателя — извика той и натисна копчето за запалване. Червената лампичка примига пет пъти и светна. Въпреки че се намираше извън „търтея“, пилотът сякаш усети събуждането му към живот. Завладя го неописуемо вълнение. Очакваше този момент от двайсет и осем години. Датата беше запечатана в съзнанието му като паметна плоча на историческа забележителност. 24-ти април 1980 г.

Операция „Орел“.

Той — Джон Остин, по онова време майор в американските военновъздушни сили — бе избран да пилотира водача в ескадрилата от самолети „Херкулес С-130“ на път към иранската пустиня. Мисията им — отчаян и смел до безумие план за спасяването на петдесет и трима заложници от американското посолство в Техеран. На борда заедно с него летяха още седемдесет и четири членове на новосъздадения отряд за специални операции, обучени от полковник Чарли Бекуит и водени от подполковник Уилям (Джери) Бойкин.

Полетът над пустинята вървеше по план, докато не попаднаха в хабуб, заслепяваща пясъчна буря в Голямата солена пустиня в югозападната част на страната. Тя продължи седем минути. Самолетът успя да преодолее изпитанието, въпреки яростната атака на пясъка и чакъла срещу турбовитловите двигатели. Приземи се успешно на планирания за целта участък, наречен „Пустиня едно“. Следваха го седем военни хеликоптера, излетели от американския самолетоносач „Нимиц“ в Арабско море. Тяхната задача беше да превозят елитния отряд войници до Техеран, за да освободят заложниците и да ги върнат обратно до самолета на Остин, който да ги отведе в Саудитска Арабия през Персийския залив.

Тогава настъпи катастрофата.

Единият от хеликоптерите кацна аварийно с повредена хидравлика от същата пясъчна буря. Друг пък обърна по средата на полета и загуби ориентация. Останаха с шест изправни хеликоптера, вместо нужните осем. Нямаше достатъчно място за превозването на всички заложници и мисията бе прекратена.

При излитането на един от хеликоптерите, носещото витло вдигна във въздуха вихрушка от пясък. Пилотът загуби видимост и връхлетя върху самолета на Остин, намиращ се на около петдесет метра встрани. Острието на перката сряза главния жироскоп на херкулеса, хеликоптерът загуби равновесие и рухна върху самолета. Последва мощна експлозия.

Остин помнеше удара и неволно обзелото го раздразнение. Какво, по дяволите, пак не е наред? — се бе зачудил. Последва ослепителен блясък и за част от секундата пламъците го погълнаха. Закопчан с колана към седалката си, Остин усещаше миризмата на собствената си горяща плът и не спираше да повтаря: „Мъртъв съм, мъртъв съм“.

Ала не беше. Разкопча колана си и успя да се измъкне от огнения ад. Косата му гореше, пилотската му униформа — също. Цялото му тяло бе погълнато от пламъци.

Неколцина от войниците го повалиха на земята и започнаха да го търкалят по грубия пустинен пясък, за да потушат огъня.

Дойде на себе си в хеликоптера на път към американския самолетоносач. Над него се бе надвесил военен санитар от флота. Остин се протегна и стисна кръста, който висеше от врата му. По ръката му пробяга разтърсващото усещане на избавлението и проникна до всяка точка от тялото му. Потъна в светлина. Но не от горещите пламъци, а светлината на изцелението. Точно в този момент Го видя. Видя Бог, Спасителя. Чу всяка Негова дума и обеща да Му се подчинява. Вече знаеше, че ще оцелее. Беше му възложена мисия и той щеше да я изпълни…

Той, Джон Остин, който не беше стъпвал в църква от първото си причастие на тринайсетгодишна възраст; поклонник на чашката; женкар, презиращ свещените обети на брака; комарджия, който редовно споменаваше божието име напразно; езичник в пълния смисъл на думата… Точно той бе избран да възвести Второто пришествие на неговия Бог, Исус Христос.

Остин направи стандартната предполетна проверка — елерони, задкрилки, масло, антифриз… Камерата на носа работеше. На екрана се виждаше улицата пред къщата. От двете страни на пистата светеха две редици от лампички, служещи за гранични маркери.

Натисна щурвала и „търтеят“ се придвижи напред.

Махди^[1] бе готов за полет.