Кристофър Райх
Правилата на измамата (7)

5.

Маркус Фон Даникен се прибра в дома си малко преди единайсет часа. Под мишница стискаше две рози с дълги дръжки, увити в цветарска хартия. Тръгна през тъмните коридори към кухнята, където светеше само лампата над масата. Остави цветята и захвърли пистолета и портфейла си върху барплота. Потисна една прозявка, отвори вратата на хладилника и извади бутилка бира. На един от рафтовете го чакаха сандвич с шунка, картофена салата и лимонов пай, грижливо опаковани в целофан. Бележка от икономката му напомняше да прибере остатъците обратно в хладилника.

Той метна якето си върху облегалката на един стол, запретна ръкави и изми ръцете си на мивката. Изяде сандвича, а картофената салата и пая прибра дисциплинирано в хладилника, недокоснати.

Фон Даникен живееше сам в масивна дървена вила — алпийски стил — в подножието на хълмовете около Берн. Къщата бе твърде голяма за сам човек. Предаваше се от баща на син в семейството от деветнадесети век до днес. Не му харесваше да бъде сам тук, но още по-малко желание изпитваше да се мести. С годините успя да свикне с празните коридори, надвисналата тишина и тъмните стаи.

Върна се до масата и разви розите от хартията. Внимателно подряза стъблата им и ги сложи във ваза от ръчно духано стъкло — едната от двете, закупени по време на медения му месец от прочутата фабрика в Мурано. Беше се женил веднъж. Тогава имаше дъщеря и още една на път, затова къщата не му се струваше толкова голяма. Въпреки това, съпругата му настояваше да я продадат. Беше адвокат от Женева, смела и енергична жена, безупречен професионалист. Ала той не беше съгласен, считаше къщата за реликва — строга и консервативна като обществото в ония времена. Така и не успяха да разрешат спора си.

Фон Даникен светна лампите в дневната. Над камината имаше снимка на жена му и дъщеря му. Бе загубил двете си руси момичета — Мари-Франс и Стефани — в самолетна катастрофа преди петнайсет години. Смени розите от предишния ден със свежите и седна в старото си кресло да допие бирата си. Посегна към дистанционното и включи телевизора. За щастие в късните новини не споменаха нищо за проваления арест. Тръгна по каналите и се загледа в някакво предаване за френска литература. Френска или не, литературата не го интересуваше особено, но му хареса водещата — разкошна брюнетка на средна възраст. Спря звука и впери поглед в нея. Страхотно. Вече имаше и компания.

Телевизията му се струваше по-безопасна от истинския живот. През годините бе имал много първи срещи, доста по-малко втори и само две връзки, продължили повече от шест месеца. И двете жени бяха привлекателни, интелигентни и добри в леглото. Нито една обаче не можеше да се сравнява със съпругата му. Веднага щом го осъзнаеше, връзките му тръгваха към своя край. Не отговаряше на обажданията. Срещите ставаха все по-редки. Или пък най-често ги отлагаше в последния момент заради някой от случаите, по които работеше. И на двете жени не им отне дълго да схванат посланието. Странно, но преживя разделите тежко и доста по-болезнено, отколкото му се щеше да признае.

Мобилният му телефон иззвъня.

— Да?

— Обажда се Видмер, от цюрихската полиция. Имаме проблем. Убийство в Ерленбах. Златния бряг. Професионална работа.

Фон Даникен изпъна гръб и изключи телевизора.

— Но защо аз? Звучи ми като случай за криминалната полиция.

Ала вече бе на крака. Отиде в кухнята и изля студената бира в мивката. Закопча кобура за колана си, облече якето и взе портфейла си.

— Името на жертвата излезе в ИСВС — обясни Видмер. — Файлът беше отбелязан като „секретен“, със забележка, че човекът е бил обект на проучване преди двайсет години.

ИСВС, или Информационна система за вътрешна сигурност, представляваше база данни на Федералната полиция, съдържаща досиетата на над петдесет хиляди души. Те всички бяха предполагаеми терористи, екстремисти или членове на чужди разузнавателни агенции, независимо приятелски или не.

— Кой е късметлията? — попита Фон Даникен и посегна към ключовете за колата си.

— Името му е Ламерс. Холандец. Има разрешително за постоянно пребиваване. Живее тук от петнайсет години. — Видмер пое дъх и напрегнато продължи: — Има и още нещо. Нещо, което трябва да видиш лично.

— След час и половина съм там.

* * *

Фон Даникен взе сто и десет километровото разстояние само за осемдесет и пет минути. Излезе от колата си, внимателно прекоси заледения тротоар и се мушна под плющящата от вятъра полицейска лента. Един от полицаите го забеляза и побърза да го поздрави.

— Добър вечер, сър.

Фон Даникен го потупа по рамото.

— Търся капитан Видмер.

— Там е — отвърна полицаят и посочи към гаража.

Фон Даникен закрачи по алеята за автомобили към подвижните лампи, поставени на местопрестъплението. Редица хилядаватови крушки осветяваха жертвата, сякаш бе на плаж в Сен Тропе. Погледна тялото и извърна поглед.

— Чудесно свършена работа — измърмори той.

Коленичилият до трупа плешив, широкоплещест мъж вдигна очи към него.

— Три куршума в главата, един — в гърдите — каза Валтер Видмер, началник на отдел „Тежки престъпления“ в цюрихската полиция. — Малък калибър. Дум-дум, съдейки по кървавата каша. Не е искал да рискува.

— Още ли смяташ, че е наемен убиец?

— Няма гилзи. Няма свидетели. — Видмер се изправи и сбърчи вежди. — Предполагаме, че стрелецът е блокирал гаражната врата с електронно устройство, за да е сигурен, че Ламерс ще излезе от колата.

Фон Даникен побърза да се върне на улицата. Гледката на размазаната физиономия на жертвата щеше да го преследва дни наред.

Маркус фон Даникен не се занимаваше с убийства и нямаше голям опит с тежки престъпления. Беше стигнал до този пост по друг път. След четири години като пехотен офицер постъпи в отдела за финансови престъпления към Федерална полиция и оттам започна бавното му издигане. Години наред се занимаваше с разследване на измами, фалшификации и пране на пари — светата троица в швейцарската банкова система. Докато най-после, преди десет години, направи големия си пробив — назначение като представител на Федерална полиция към швейцарските специални служби, отговарящ за авоарите на жертвите на нацизма.

Заработи рамо до рамо с директорите на най-големите банки в страната, дипломати от много държави и представители на безброй огорчени от нещо организации. И някак все успяваше да открие решение, приемливо за всички заинтересовани страни — швейцарското правителство, швейцарските банки, Световния еврейски конгрес, Белия дом, немското правителство и на последно място, самите недоволни страни. Наградата му не закъсня — прехвърлиха го в Службата за анализи и сигурност, смятана за елитния отдел на Федералната полиция.

— Ами съпругата му? — попита Фон Даникен и посочи към големия прозорец, гледащ точно срещу гаража. — Видяла ли е нещо?

Видмер поклати глава.

— Корава е. Родом е от Молукските острови. Казва, че заедно с децата са гледали телевизия, когато се е случило. Забелязала колата да завива по алеята, но не чула отварянето на гаражната врата, затова излязла да потърси мъжа си. Кълне се, че става въпрос за не повече от две минути. Зададох й обичайните въпроси: „Съпругът ви имал ли е врагове? Получавал ли е някакви заплахи напоследък? Нещо необичайно да се е случило през последните няколко дни?“ Твърди, че всичко е било наред.

— Вярваш ли й?

— Не вярвам на никого — отвърна Видмер.

— Може би господин Ламерс е познавал убиеца? Дали е възможно затова да не е отворил гаража? Може би го е очаквал?

— Едва ли. Намерихме отпечатъци от стъпки до дървата. Предполагам, че убиецът е бил скрит там, докато е чакал. Успя ли да разбереш нещо повече по пътя насам?

— Само това, че белгийската полиция го е държала под седмично наблюдение в Брюксел през 1987 година. Когато Ламерс се преместил в Швейцария, са препратили събраната информация към нас. Добавили сме го в ИСВС, както е редно. Има и още, но е архивирано и ще ми е под ръка не по-рано от утре сутринта. Мога да ти кажа, че откакто Ламерс се е преместил в Цюрих, се е държал като примерен гражданин. Плащал си е данъците. Не се е забърквал в неприятности. В ИСВС е пълно с хора като него. Сещаш се… Няма нищо нередно около него, все още.

— Има нещо нередно. Ела вътре.

Видмер тръгна напред по алеята и влезе в къщата. От фоайето се спусна по стълбите, водещи към апартамент с няколко стаи, точно до гаража.

— Един от моите хора искал да ползва тоалетната. Госпожата го изпратила долу, за да не цапа из къщата. Той се объркал и по погрешка влязъл в работилницата.

Фон Даникен мина покрай банята. Вратата й зееше отворена, а лампите светеха.

— Аха, объркал се е! — подсмихна се той.

Видмер включи осветлението в една от стаите в дъното на коридора. Работилницата представляваше истинско бижу от неръждаема стомана. Тезгях от неръждаема стомана, лавица за инструменти от неръждаема стомана; всичко блестеше като ново. Но това далеч не беше неделната работилница на някой аматьор. Тук нямаше триони и чукове. Имаше колекция от инструменти, последна дума на техниката, които явно бяха ползвани от професионалист.

Върху малка масичка лежеше найлонова торбичка с паспорти.

— Какво е това? — попита Фон Даникен.

— Моят човек ги открил в горното чекмедже.

— Сигурно е търсил тоалетна хартия.

Видмер сведе очи, личеше си, че Фон Даникен не беше вчерашен. Полицаят бе направил бърз, незаконен обиск на помещението. Веществените доказателства ставаха неприемливи, но какво от това? Ламерс така или иначе нямаше как да седне на подсъдимата скамейка.

— Холандия. Белгия. Нова Зеландия. — Той прехвърли паспортите един по един. — Пътешественик. Твоят човек случайно да е намерил нещо друго?

— Под тезгяха — отвърна Видмер. — Господин Ламерс, изглежда, е бил наясно, че има врагове. А, и внимавай. Зареден е.

Фон Даникен коленичи и надникна под долния рафт на тезгяха. Към задната стена беше прикрепен със скоби автомат „Узи“. Пулсът му се ускори.

— Опитай се да разбереш от кого го е купил — каза той, изправи се и събра паспортите. — Имаш ли нещо против да ги задържа?

— Трябва ми подписът ти — рече Видмер.

Фон Даникен му написа разписка върху лист от бележника си и му я подаде.

— Чисти сметки. Сега имаш за какво да разпитваш госпожа Ламерс. Предупреди я, че до двайсет и четири часа ще я депортираме заедно с трите й деца, ако не ни каже всичко, което знае по въпроса за трите паспорта на съпруга си. Да видим колко потайна ще е тогава.

— Това е малко грубо, не мислиш ли? — попита Видмер. — Съпругът й е жертвата, все пак.

Фон Даникен закопча палтото си и се запъти към вратата.

— Жертва? — Лицето му доби хладно изражение. — Човек, притежаващ три паспорта и зареден „Узи“ не може да е жертва. Или е престъпник, или шпионин.