Дейвид Балдачи
Първото семейство (3)

2

Шон погледна Мишел, докато караше. Бегъл, преценяващ поглед. И да го беше усетила, тя не го показа. Взираше се право напред.

— Кога се запозна с тях? — попита тя.

— Когато ги охранявах. Поддържахме връзка и след това. Наистина са симпатично семейство.

— Добре — кимна Мишел разсеяно, забила поглед в пътя пред тях.

— Виждала ли си Хорейшо напоследък?

Пръстите й се стегнаха около картонената чашка кафе от „Старбъкс“.

— Защо ме проследи до кабинета му?

— Защото знаех какво се каниш да направиш.

— И какво беше то по-точно?

— Да влезеш и да разбереш какво си му казала, когато те е хипнотизирал.

Мишел замълча.

— Е? Успя ли да разбереш?

— Доста късно е за посещения.

— Мишел, мисля, че трябва да поговорим…

— Аз пък мисля, Шон, че не трябва да ходим там.

Шон се вгледа в спускащия се мрак.

— Не отговори на въпроса ми — подкани го тя след малко.

— И ти не отговори на моя — отвърна той с раздразнение.

— Добре. Защо отиваме там толкова късно?

— Не съм го решил аз.

— Мислех, че се отбиваме ей така, за да оставим подарък за рожден ден.

— Купих подаръка, след като тя ми се обади. Тогава си спомних, че днес малката има рожден ден.

— Защо тогава ти се обади?

— Струва ми се, че е свързано с работа.

— Твоето симпатично семейство има нужда от частен детектив?

— И не иска да чака.

Излязоха от ветровития път и подкараха по алея с дървета от двете страни.

— Пущинак — промърмори Мишел.

— Частен — добави Шон.

В следващия миг пред очите им изникна голямата къща.

— Хубаво място — отбеляза тя. — Приятелката ти, изглежда, печели добре.

— Правителствени поръчки. Личи си, че федералните замерят хората си с пари.

— Каква изненада… Но къщата е тъмна. Сигурен ли си, че правилно си разбрал кога иска да се срещнете?

Шон спря колата отпред. Мишел остави кафето и извади пистолета от кобура на колана си.

— Това беше женски писък.

— Почакай малко. Не бързай да натискаш спусъка — каза той и я спря с длан. Трясъкът, който долетя откъм къщата, го накара да бръкне в жабката и да извади своето оръжие. — Да видим какво става, преди да се обадим на ченгетата.

— Иди отзад — каза Мишел. — Аз отивам отпред.

Шон слезе от колата и се промъкна край тухлената сграда в колониален стил до страничния гараж, където спря за миг, колкото да огледа терена, преди да продължи. След като от своя страна огледа наоколо, миг по-късно Мишел се залепи до предната врата.

Нямаше повече писъци или трясъци. Не се виждаха други коли. Би могла да извика, да попита дали всичко е наред. Само че ако не беше наред, така щеше само да предупреди лошите. Опита вратата. Заключена. Нещо я накара да дръпне ръката си. Не знаеше какво, но бе доволна, че го направи. Дъждът от куршуми проби дървената плоскост, от която се разхвърчаха трески. Мишел като че ли почувства как куршумите разкъсват тъмнината, преди да надупчат колата на Шон.

Тя отскочи от верандата, претърколи се, изправи се и хукна. Измъкна от джоба си телефона и набра 911. Чу гласа на диспечера. Миг преди да проговори, вратата на гаража се отвори с трясък и отвътре изрева пикап, който сви плътно вдясно и подкара към нея. Мишел се обърна, стреля по гумите, после по предното стъкло. Телефонът излетя от дланта й, защото се наложи да отскочи встрани и да се претърколи по ската край алеята. Падна върху листа и кал в отводнителна канавка. После надигна глава и погледна.

И пак стреля.

Както винаги изстрелът й беше безпогрешен. Улучи мъжа точно в гърдите. Имаше обаче проблем. Деветмилиметровият куршум с медна риза не го повали. Той се олюля леко, насочи оръжието си, прицели се и също стреля.

Това, което спаси Мишел Максуел онази нощ, беше заключението, че нападателят й е с бронежилетка, и фактът, че самата тя беше достатъчно пъргава, за да успее да се изтъркаля зад огромен дъб, преди куршумите от картечния пистолет „Хеклер & Кох“, МР5 да полетят в нейна посока. Десетина се забиха в дънера, разхвърчаха се парченца кора и дърво. Все пак едно толкова дебело дърво винаги спасява дори от автоматични откоси.

Мишел не изчака нито секунда, защото една опитна ръка можеше да смени за миг празния пълнител на МР5 с пълен. Показа се иззад дървото, стиснала пистолета с две ръце. Този път щеше да се прицели в главата и да го повали.

Само че вече нямаше по кого да стреля.

„Мистър МР5“ я беше накарал да се скрие и беше изчезнал.

Тя се заизкачва предпазливо нагоре по ската с насочен пистолет. После чу как пикапът форсира и потегли. Забърза нагоре, хващайки се за клони и храсталаци. Когато стигна до пътя, пикапът вече не се виждаше. Хукна към колата на Шон, защото искаше да го преследва, но спря — видя, че от предния капак излиза пара. Погледът й спря върху дупките по ламарината. Те нямаше да отидат никъде с тази кола.

Те?!

— Шон! — изкрещя тя. — Шон!

— Вътре съм!

Изтича нагоре по стълбите, отвори с ритник каквото беше останало от входната врата и връхлетя във всекидневната с насочен пистолет.

Шон беше коленичил на пода, надвесен над жената, която лежеше по гръб, а ръцете и краката й бяха разперени, като че ли беше замръзнала в началото на парашутен скок. Очите й бяха отворени, но неподвижни и безизразни, защото беше мъртва. Червената коса докосваше раменете й. Не беше трудно да се разбере какво я е убило. Гърлото й беше прерязано.

— Коя е тя? — попита Мишел.

— Пам Дътън. Тази, с която трябваше да се срещнем.

Мишел забеляза надписа върху голите ръце на жената.

— Какво е това?

— Не съм сигурен. Някакви букви. — Приближи се. — Прилича на черен маркер.

— Има ли още някой в къщата?

— Да проверим.

— Не бива да пипаме нищо на местопрестъплението заради ченгетата — каза тя.

— Не бива и да оставим някой да умре, ако може да бъде спасен — възрази той.

Бяха нужни само няколко минути. На горния етаж имаше четири спални, по две от всяка страна на коридора, диагонално разположени. В първата намериха малко момиче. Беше в безсъзнание, но без видими наранявания. Дишането беше равномерно, имаше силен пулс.

— Колийн Дътън — каза Шон.

— Упоена ли е? — Мишел се вгледа в детето.

Шон повдигна единия клепач и видя разширената зеница.

— Така изглежда.

Във втората спалня лежеше момче в същото състояние като момичето.

— Джон Дътън — каза Шон, докато проверяваше пулса и зениците. — И той е упоен.

В третата стая нямаше никого. Четвъртата беше най-голяма. И не беше празна.

Мъжът лежеше на пода. Беше с панталони и тениска, бос. Едната страна на лицето му беше отекла и лошо насинена.

— Това е Тък Дътън, съпругът на Пам — обясни Шон и провери пулса му. — В безсъзнание е, но диша. Изглежда, са го ударили сериозно.

— Наистина трябва да повикаме ченгетата. — Мишел грабна слушалката от телефона на нощното шкафче. — Не работи. Сигурно са прекъснали линиите отвън.

— Звънни от мобилния.

— Изпуснах го, когато се опитаха да ме сгазят с пикапа.

— Кой се опита да те сгази?

— Едни момчета с картечни пистолети. Не видя ли никого, когато влезе?

Шон поклати глава.

— Чух стрелба, после влязох през задния вход. Чух още някакъв силен звук.

— Чул си как разбиват вратата на гаража. Май само аз съм се забавлявала тази вечер.

— Пам е мъртва. Тък е в безсъзнание. Джон и Колийн са дрогирани.

— Каза ми, че имали три деца.

— Така е. Изглежда, Уила я няма. Празната стая беше нейната.

— Била е в пикапа? Отвличане?

— Не съм сигурен. Ти какво видя?

— Тойота тундра, двойна кабина, тъмносиня. Не видях номера, защото полагах усилия да остана жива. Шофьор и стрелец. Мъже. На предното стъкло има поне една дупка от куршум.

— Ще ги разпознаеш ли, ако ги видиш?

— Не, но единият беше със специална бронежилетка, може би военна. Устоя без проблем на куршума от моя „Зиг Зауер“. И беше с черна маска, което прави разпознаването проблематично.

— Нямаше ли в пикапа дванайсетгодишно момиченце?

— Не видях. Може и то да е било упоено.

Шон извади мобилния си телефон, позвъни на 911 и предаде информацията. Прибра го и се огледа.

— Какво е това?

Мишел прекоси стаята и провери един сак, който се показваше наполовина от шкафа.

— Сак с дрехи, полуотворен. — Приклекна. — Има етикет. Полет 567 на „Юнайтед Еърлайнс“ до летище „Дълес“, с днешна дата. Извади книжна салфетка и улови с нея ципа на сака, за да го отвори още няколко сантиметра. — Мъжки дрехи. Трябва да са на Тък.

Шон погледна надолу към босите крака и фланелката на проснатия мъж.

— Вероятно се е прибрал, може би се е обадил на Пам и се е качил тук, да остави багажа си. Тогава… бам!

— Нещо ме тормози. Тази тойота тундра, която изскочи от гаража. Или е на Дътън, или лошите са вкарали своята кола вътре.

— Направили са го, за да не види никой, че качват в нея Уила.

— В пущинака? По това време? Оттук не можеш да видиш други къщи. Дори не съм сигурен дали има такива.

— А защо са взели Уила, а не някое от другите деца?

— И защо са убили майката и са оставили всички останали живи?

Шон безуспешно се опита да свести Тък.

— По-добре го остави. Може да има някакви вътрешни наранявания.

Върнаха се на долния етаж. Шон я поведе към кухнята и през нея към гаражите. Имаше три клетки за коли. В едната видяха мерцедес, нов модел, с четири врати. В другата имаше миниван крайслер. Третата беше празна.

Мишел посочи разбитата гаражна врата.

— Пикапът е бил тук. Знаеш ли дали Дътън са имали синя тундра?

— Не знам. По-вероятно обаче е да е била тяхна.

— Защото клетката е празна?

— Аха. Всички гаражи са пълни с всевъзможни боклуци, понякога дори и с коли. Щом има чиста клетка, значи е имало три коли, иначе третата клетка щеше да се използва за склад.

— Брей! Истински детектив!

Шон сложи длан върху предния капак на мерцедеса.

— Топъл е.

Мишел докосна една от гумите.

— Мокра е. Тази вечер валя. Сигурно Тък си е дошъл с него от летището.

Върнаха се във всекидневната и се втренчиха в трупа на Пам Дътън. Шон щракна ключа на осветлението с лакът, извади бележник и преписа буквите от ръката на жената.

Мишел приклекна и разгледа пръстите й.

— Под ноктите й, изглежда, има кръв и кожа. Може би се е защитавала.

— Забелязах. Дано открият нещо в масива с ДНК.

— А не трябва ли да има повече кръв? — попита Мишел.

Шон огледа трупа по-внимателно.

— Права си. Килимът би трябвало да е подгизнал. Струва ми се, че е срязана сънната й артерия. Кръвта й е изтекла доста бързо.

Мишел първа видя пластмасовото шишенце, което се показваше изпод лакътя на мъртвата жена.

— Дали е това, което си мисля?

Шон кимна.

— Празно шишенце. — Погледна партньорката си и попита: — Дали не са взели кръвта й със себе си?