Уди Алън
За жените на Ловборг

Едва ли има писател, който да е създал по-пленителни и сложни женски образи от великия скандинавски драматург Йорген Ловборг, известен на съвременниците си като Йорген Ловборг. Изтерзан и огорчен от убийствените си отношения с представителки на нежния пол, той даде на света такива живи и незабравими героини, като Джени Ангстрьом от „Гъше стълпотворение“ и госпожа Спеъринг от „Галошите на една майка“. Роден в Стокхолм през 1836-а, Ловборг (който първоначално се казвал Льовборг, докато не измъкнал буквата „ь“, за да си я лепне на челото) започнал да пише пиеси, когато бил на четиринайсет години. За първи път поставили негова творба на сцена, когато станал на шейсет и една. Драмата „Гърчещите се“ била посрещната нееднозначно от критиците, макар че консервативната част от публиката се изчервила от откровения подход към темата за гальовното отношение към сиренето. Творчеството на Ловборг може да бъде разделено на три периода. Първият обхваща пиесите, наситени с мъка, отчаяние, страх, ужас и самота (тоест комедии); вторият акцентира върху социалната промяна (Ловборг изобретил нови, по-сигурни методи за мерене на херингата); накрая са шестте велики трагедии, писани точно преди да се спомине в Стокхолм през 1902 г., когато от напрежение му окапал носът.

Първата незабравима героиня на Ловборг била Едвига Молдау от „Предпочитам алпийските песни“, саркастично изобличение на графоманията, обзела висшето общество. Едвига знае, че Грегер Норщад направил от рядък хоросан покрива на кокошарника, и когато той се срутил върху Клавар Акдал, който едновременно ослепял и оплешивял, гузната и съвест започва да я гризе. Следва сцена шедьовър:

 

Едвига: И какво… падна отгоре му?

Д-р Рорлунд: (след дълго мълчание). Да. Право върху главата.

Едвига: (с ирония). А той чий го е търсил в кокошарника?

Д-р Рорлунд: Той харесваше кокошките. Не всичките, уверявам те. Само някои. (Натъртва.) Имаше си любимки.

Едвига: Ами Норщад? Къде беше той по време на… нещастието?

Д-р Рорлунд: Намаза си тялото с праз и скочи в резервоара.

Едвига: (на себе си). Никога няма да се омъжа.

Д-р Рорлунд: Моля?

Едвига: Нищо, нищо. Хайде, докторе. Време е да ви изперем гащетата… вашите и на всички…

 

 

Едвига, една от първите наистина модерни жени прави презрителна гримаса, когато д-р Рорлунд я съветва да тича в кръг, докато Норщад се съгласи да му префасонират шапката. Тя много прилича на сестрата на Ловборг — Хилда, нервозна и властна жена, омъжена за избухлив финландски рибар, който в крайна сметка я прострелял с харпуна си. Ловборг боготворял Хилда и именно под нейно влияние се отучил от вредния навик да разговаря с бастуна си.

 

 

Втората незабравима героиня на Ловборг е от наситената с похот и ревност драма „Докато кървяхме тримца“. Молтвик Дорф, дресьор на аншоа, научава, че брат му Айуулф е наследил болест, дето не е за казване, от техния баща. Дорф решава да уреди проблема в съда, като твърди, че по право болестта се пада на него, но съдията Мендърс взема страната на Айуулф. Нета Холмквист, красива и арогантна актриса, се опитва да убеди Дорф да шантажира Айуулф, като го заплаши, че ще го натопи пред властите, задето е подправил подпис на пингвин под застрахователна полица. Следва сцена четвърта на второ действие:

 

 

Дорф: О, Нета. Всичко е загубено! Всичко!

Нета: За някой пъзльо може би да, но не и за мъж на място, с кураж.

Дорф: Кураж за какво?

Нета: Ами например да каже на Парсън Смейдърс, че няма шанс да проходи и до края на живота си ще скача като кенгуру.

Дорф: Не, Нета! Не бих могъл.

Нета: Ха, естествено! Знаех си аз!

Дорф: Парсън Смейдърс вярва на Айуулф. Едно време са си делили поравно дъвките. Още преди да се родя. О, Нета, недей…

Нета: Стига си хленчил. Банката в никакъв случай няма да продължи ипотеката върху солените кравайчета на Айуулф. А той вече е излапал половината.

Дорф: Какво ми внушаваш?

Нета: Нещо, което хиляди жени не биха се поколебали да сторят заради съпрузите си. Да накиснеш Айуулф в саламурата.

Дорф: Да сложа собствения си брат в туршия?

Нета: Защо не? Да не би да си му длъжник?

Дорф: Но чак такава жестокост! Нета, да го оставим да си носи татковата болест, дето не е за казване. Може пък да се разберем и да ми даде поне симптомите.

Нета: Никакви компромиси! Драйфа ми се от еснафското ти овчедушие! О, Молтвик, писна ми от този брак, от глупостите ти, от приказките ти, от всичко! И от тъпия навик да ходиш по соарета накичен с перушина.

Дорф: О. само това не.

Нета: (презрително). Ще ти кажа нещо, което само аз и майка ми знаем — ти си джудже.

Дорф: Какво?

Нета: Всичко в тази къща е преправено така, че да уйдисва на ръста ти. А ти си само метър и двайсет и пет.

Дорф: Не, недей! Ето, пак тази болка!

Нета: Да, Молтвик. Това е самата истина.

Дорф: Ох, капачките на коленете ми… ще се пръснат!

Нета: Ама че нищожество.

Дорф: Нета, Нета, отвори щорите…

Нета: Напротив, ще ги затворя.

Дорф: Светлина! Молтвик иска светлина…

 

 

За драматурга Молтвик е олицетворение на старата, разкапваща се и умираща Европа. Нета, от друга страна, е новата, жива и жестока Дарвинова сила на природата, която ще бушува из Европа през следващите петдесет години и ще намери най-съкровения си израз в песните на Морис Шевалие. Отношенията между Дорф и Нета са огледално отражение на брачната връзка на Ловборг със Сири Бракмън — актриса, вдъхновявала го през съвместния им живот, който продължил осем часа. След това Ловборг се женил няколко пъти, но само за манекенки от витрини на супермаркети.

Определено най-завършеният женски образ от всички пиеси на Ловборг е госпожа Санщад от „Меки круши“ — последната му натуралистична драма. (След „Меки круши“ той експериментирал с експресионистична творба, в която всички герои се казват Ловборг, но тя била посрещната на нож и през следващите три години до края на живота си авторът не си подал носа от плетения кош, в който се скрил.) „Меки круши“ дели мегдан с най-великите му произведения, а заключителният диалог между госпожа Санщад и снаха й Берте звучи не по-малко актуално и днес.

 

 

Берте: Кажи, че харесваш как сме обзавели къщата! Беше истинско мъчение — с една заплата на циркаджия, говорещ със стомаха си.

Г-жа Санщад: Ами къщата е… полезна.

Берте: Какво? Само това ли?

Г-жа Санщад: На кого му хрумна да плесне на стената този лос от червен сатен?

Берте: На сина ти. Хенрик е роден декоратор.

Г-жа Санщад: (троснато). Хенрик е глупак!

Берте: Не е вярно!

Г-жа Санщад: Че той до миналата седмица не знаеше какво е това сняг.

Берте: Лъжкиня!

Г-жа Санщад: Знам го аз скъпоценния ми син. Нали лежа в пандиза, защото не можа да произнесе правилно думата „дифтонг“.

Берте: Не е вярно!

Г-жа Санщад: Как не! И така се изложи пред един ескимос, какъв срам!

Берте: Не ща да слушам!

Г-жа Санщад: Щеш, не щеш — ще слушаш, мое сладко славейче! Нали така те нарича моят Хенрик?

Берте: (разридава се). Да, славейче! И дроздче! И хипопотамче!

 

Г-жа Санщад: Берте, мила Берте!… Наушниците на Хенрик не са негови. Собственост са на една корпорация.

Берте: Трябва да му помогнем. Да му обясним, че не може да литне, махайки с ръце.

Г-жа Санщад: (изведнъж я напушва смях). Хенрик знае всичко. Казах му, че не понасяш стелките му.

Берте: Така значи? Издаде ме!

Г-жа Санщад: Голям праз! Нали го няма? В Осло е.

Берте: В Осло ли?

Г-жа Санщад: С пустото си мушкато…

Берте: Да, да… Разбирам. (Излиза замаяна през френския прозорец в дъното на сцената.)

Г-жа Санщад: Да, мое мило славейче, най-после се измъкна от лапите ти. И след месец ще осъществи мечтата на живота си — да напълни шапката си с пепел. А ти си мислеше, че ще успееш да го задържиш затворен тук! Не си познала! Хенрик е дивак, частица от природата! Като мишле… или като кърлеж. (Проехтява изстрел. Г-жа Санщад изтичва в съседната стая. Пищи. Тя се връща бледа, потресена.) Мъртва… Щастливка. А аз… още имам да патя. Ето, нощта пада… бързо, бързо. Толкова бързо, а не съм сколасала, не съм почистила нахута.

 

 

Госпожа Санщад била отмъщението на Ловборг срещу неговата майка. Тази сербез жена израснала в цирка като акробатка на трапец. Баща му, Нилс Ловборг, го изстрелвали от топ на арената. Двамата се запознали във въздуха при изпълняване на номерата си и се венчали, преди да стъпят на земята. С течение на времето между тях се промъкнала неприязън и когато Ловборг станал на шест години, вече не минавал ден, без да се гърмят един друг. Тази непоносима домашна атмосфера дава отражение върху чувствителния Йорген и скоро той започнал да върши странни неща — например свалял шапка за поздрав на всяко печено пиле, което се изпречвало пред очите му. Години по-късно Ловборг споделил с приятели, че през цялото време, докато пишел „Меки круши“, изпитвал нервно напрежение, а на няколко пъти му се сторило, че чува гласа на майка си, която го питала как се стига до Стейтън Айланд.