Уди Алън
Избрани откъси от дневника на Алън

Предлагам ви няколко откъса от пазения в строга секретност личен дневник на Уди Алън, който ще бъде публикуван посмъртно или след неговата смърт, което и от двете да стане първо.

Нощите ми са все по-кошмарни. Снощи имах неприятното усещане, че някакви типове се опитват да нахлуят в стаята ми и да измият главата ми с шампоан. Питам се обаче защо? Привиждаха ми се неясни сенки, а към три след полунощ долните гащи, които бях проснал върху един стол, ми заприличаха на Кайзера, качен на ролкови кънки. Когато най-сетне заспах, ми се присъни пак онова ужасно видение, че дива катерица се опитва да ми отмъкне печалбата от томболата. Пълна скръб.

Не мога да се отърва от мисълта, че охтиката ми се влошава. Астмата също. Връхлитат ме все по-често хрипове и ми се замайва главата. Чак се задавям и припадам. Стаята ми е влажна, постоянно ме тресе и имам учестено сърцебиене. Забелязах, че ми свършиха и носните кърпи. Нямат ли край тия мъки?

Идея за малък разказ: Мъж става една сутрин и разбира, че папагалът му е назначен за министър на земеделието. Обзема го люта ревност и решава да си тегли куршума, ала за зла участ пистолетът се оказва от онези, дето изхвърлят копие с флагче, на което пише „Бум“. То му се забива в окото и човекът остава жив — едно смирено същество, което за първи път може да се наслади на обикновените удоволствия от живота, като например фермерството или седенето върху вентилатор.

Мисъл: Защо човекът убива? За да яде. И не само заради това — често се налага и да удари една ракия.

Да се оженя ли за В.? В никакъв случай, докато не ми каже и останалите букви от името си. Ами кариерата й? Как да моля жена с такава хубост да се откаже от състезанията по ролкови кънки? Решения колкото щеш…

Пак опитах да се самоубия — този път намокрих носа си и го пъхнах във фасунга. Не щеш ли, взе, че стана късо съединение, което ме изстреля и се треснах в хладилника. Все още обзет от мисълта за смъртта, разсъждавам надълго и нашироко. Питам се има ли живот след смъртта и ако да, дали ще може там да ми развалят двайсетачка?

С брат ми се видяхме днес на едно погребение. Това ни се случва за пръв път от петнайсет години, но, както винаги той извади от джоба си свинско шкембе и ме плесна с него по главата. С течение на времето започнах да го разбирам. Най-сетне осъзнах, че думите му: „Ти си един гаден паразит, достоен само за изтребление“ са породени от състрадание, а не от гняв. Да си призная — той винаги е бил по-печен от мен: по-остроумен, по-изискан, по-образован. Да се чуди човек защо още работи в „Макдоналдс“.

Идея за разказ: Бобри купуват „Карнеги Хол“ и правят постановка на „Вацек“. (Жестоко хрумване, но каква да е фабулата?)

Мили Боже, защо съм толкова грешен? Дали защото мразех баща си, откакто видях в портфейла му телешка пържола, панирана със сирене пармиджано? Какво правеше там в края на краищата? Ако го бях послушал, сега щях да фасонирам шапки. Още го чувам да казва: „Да фасонираш шапки — това му е майката!“ Спомням си как реагира, когато му казах, че искам да стана писател. Рече ми: „Ти можеш да напишеш нещо само в съавторство с кукумявка“. Още не мога да проумея какво искаше да каже. Ама че кютюк! На премиерата на пиесата ми „Мехур за Гъс“ дойде в театър „Лицей“ облечен във фрак и с надянат противогаз.

Днес зяпах жълто-червения залез и си рекох: Леле, колко съм незначителен! Същото си помислих и вчера, макар че валеше. Натисна ме отвращение от самия мене си и пак ми щукна да се самоубия — този път като застана до застрахователен агент и поема дълбоко дъх.

Малък разказ: Мъж става сутринта и вижда, че се е преобразил в собствената си ортопедична стелка. (Тази идея дава възможности за многопластовост. В психологически план тя е квинтесенцията на Крюгер — ученика на Фройд, който открил сексуално излъчване в парче бекон.)

Емили Дикинсън изобщо не е права! Надеждата изобщо не е „онова нещо с перушината“. Онова нещо с перушината се оказа мой племенник. Ще трябва да го заведа в Цюрих да го прегледа специалист.

Реших да разтрогна годежа си с В. Тя не разбира творчеството ми. Снощи ми каза, че моята „Критика на физичната действителност“ и приличала на „Летище“. Скарахме се и тя пак започна да ме навива да имаме деца. Слава Богу, убедих я, че ще са прекалено невръстни.

Вярвам ли в Бога? Вярвах, докато не стана онази злополука с мама. Тя се подхлъзна на парче кайма и се пльосна като кюфте. Лежа в кома цял месец и не правеше нищо друго, освен да пее, колкото й глас държи, „Гранада“ на някаква въображаема херинга. Защо тази жена в разцвета на силите си трябваше да страда така — затова ли, че като млада дръзнала да се опълчи срещу общоприетите норми и се явила на сватбата си с бакалски хартиен плик на главата? И как да вярвам в Бог, като само преди седмица валцовете на електрическата пишеща машина защипаха езика ми? Гризат ме съмнения. Ами ако всичко е илюзия и нищо не съществува в действителност? В такъв случай жестоко съм се минал, като платих толкова много за новия килим. Ако можеше само Бог да ми даде някакъв знак! Като например да открие на мое име солидна сметка в швейцарска банка.

С Мелник днес пихме кафе. Той ми разказа за идеята си всички държавни чиновници да бъдат облечени като кокошки.

Идея за пиеса: Главният герой прилича на баща ми, но няма толкова голям палец на крака. Пращат го в Сорбоната да се научи да свири на хармоника. Накрая умира, без да е разбрал значението на единствения си сън, в който кисне до кръста в телешки бульон. (Очертава се разкошно начало на второ действие: две джуджета откриват отрязана глава в кашон с волейболни топки.)

Докато правех обичайната си обедна разходка днес пак ме връхлетяха мрачни мисли. С какво ме плаши толкова смъртта? С работното си време ли? Според Мелник душата била безсмъртна и продължавала да живее и след смъртта на тялото. Но ако тя съществува без тялото, дрехите ми ще висят на нея като на закачалка. Уф, майната му…

Не се наложи да скъсвам с В., защото тъй се случи, че тя избяга във Финландия с клоун от цирка. Всяко зло за добро, рекох си, макар да получих пак от онези ужасни пристъпи, при които… аха… да си изкашлям очите.

Снощи изгорих всичките си пиеси и стихосбирки. И по ирония на съдбата тъкмо хвърлях в пламъците шедьовъра си „Мрачният пингвин“, когато стаята взе, че се подпали, и сега ме съдят някакви типове Пинчънк и Шлосер. Киркегор бил прав, бе.