Уди Алън
По-силничко, моля, не чувам

Разберете, че си имате работа с човек, който, докато се возеше на влакчета на ужаса в Кони Айлънд, прочете на един дъх „Бдение над Финеган“, прониквайки с лекота в тъмните тайни на Джойс, въпреки яростното лашкане от което му се разклатиха пломбите. Знайте също, че съм сред малкото спецове, посетили Музея на модерното изкуство, който веднага забелязаха в смачкания буик точното взаимно преливане между нюанси и сенки каквото щеше да постигне и Одилон Редон, ако бе зарязал нежната недоизказаност на пастелите и хванеше лоста на автопресата. Освен това, момчета, като човек, чието прозрение ми позволи първи да поставя „Годо“ в перспектива за разцвет на многото объркани театрали, които се мотаят безцелно из коридорите през антракта, намръщени заради плащането на дребни сметки или разходите по лъскаво гадже, трябва да кажа, че моята връзка със седемте радости от живота е твърде здрава. Прибавете и това, че веднъж осем радиоапарата, надути едновременно в кметството едва не ме убиха, както и това, че все още понякога след работа кисна в едно мазе в Харлем, където бистрим прогнозата за времето и новините и където Джес, ратаят, нестъпвал през живота си в училище, успя една вечер да налучка стойността на „Дау Джоунс“ при затварянето на борсата. Изобщо много задушевна обстановка. И накрая, за да придобиете пълна представа за мен, отбележете, че не пропускам хепънинг и премиера в долнопробно кино, както и че редовно се изявявам на страниците на „Зрелище и поток“, интелектуално тримесечно издание, посветено на авангардните идеи в киното и улова на риба в сладки води. И това ако не са препоръки, достойни да бъда наречен Джо Чувствителния, пиши ме, братче, бегал. Но макар да съм подгизнал от проникновение като тулумба в захарен сироп, неотдавна ми бе напомнено, че имам културна ахилесова пета, която минава по целия ми крак и стига чак до врата.

Всичко започна един ден миналия януари, докато набивах парче от най-вкусната баница на света в бар „Макгинис“ на Бродуей и се измъчвах от гузната холестеролна халюцинация, че чувам как аортата ми се вледенява и става по-твърда от хокейна шайба. До мен стоеше изнервена русокоса мадама, чиито форми пулсираха под черна блуза, достатъчно предизвикателна да увълчи и невръстен скаут. От петнайсет минути молбата ми „Подайте ми подправките“ бе единственият контакт помежду ни, въпреки че на няколко пъти се опитах да пораздвижа нещата. Тя все пак ми подаде подправките и трябваше да поръся баницата си като доказателство, че наистина са ми трябвали.

— Чувам, че фючърсните цени на яйцата са скочили — престраших се най-сетне да подхвърля нехайно с вид на човек, чието хоби е да слива компании.

Без да подозирам, че приятелят й хамалин се е промъкнал зад гърба ми досущ като във филм с Лаурел и Харди, премрежих очи и с премалял от нега глас изръсих някаква мъдра мисъл от теоретичните трудове на невролога Крафт-Ебинг точно преди да изгубя съзнание. Когато се свестих, забелязах, че търча с всичка сила по улицата, за да се спася от гнева на цяла тайфа сицилиански братовчеди, наточили се да отмъстят за поруганата чест на девойката. Скрих се в тъмния хладен салон на кинотеатър за късометражни филми, където приключенията на Бъгс Бъни и три хапчета „Либриум“ върнаха нервната ми система в нормалното и русло. Започна главният филм, който се оказа научнопопулярна разходка из джунглите на Нова Гвинея — тема, бореща се за моето внимание в конкуренцията на „Мъхови образувания“ и „Как живеят пингвините“.

— Диваците — разказваше сънливо четецът, — чийто начин на живот не се е променил на йота от начина на живот на човека преди милиони години, убиват дива свиня (нейният жизнен стандарт май също не е помръднал през вековете) и вечерта стъкват огън, около който преиграват ловната сцена в пантомима.

Пантомима? Ами да! Просветна ми! Това беше дупчицата в културната ми броня — единствената, разбира се, но тя ми тровеше живота от детство, когато изобщо не можах да разбера какво става в една няма постановка на Гоголевия „Шинел“, и останах с убеждението, че съм гледал как четиринайсет руснаци правят каланетика. Пантомимата винаги ми е била непонятна и тъй като ме дразнеше, просто реших да забравя за нея. Но ето че пак не можех да я проумея, и то в най-примитивната и форма. Движенията и жестикулациите на аборигенския танцьор солист не ми говореха нищо, както и изпълненията на Марсел Марсо, които пълнеха с благоговение хиляди зрители. Гърчех се безпомощно на мястото си, докато актьорът самодеец доведе до транс своите примитивни братя и накрая старейшините го затрупаха с банкноти. Тогава ми стана съвсем безинтересно и се измъкнах от салона.

Същата вечер у дома мисълта за поредния ми провал не ми даваше мира. Жестоката истина хапеше въпреки кучия хъс, с който прониквах във всяка сфера на артистичния свят, една-единствена вечер ме бе накарала да се почувствам като прост копач — тъп, безчувствен вол. Започнах да беснея от безсилие, но ми се схвана мускулът на бедрото и бях принуден да седна. В края на краищата, рекох си, има ли по-елементарна форма на общуване от пантомимата? Защо тази универсална форма на изкуство е достъпна за всички, с изключение на мен? Пак скочих да беснея и този път се развъртях здравата, но кварталът ми е тих и след няколко минути ме навестиха двама яки представители на деветнайсети участък, които ме информираха, че подобно поведение се наказва с глоба петстотин долара, шест месеца затвор или двете заедно. Благодарих им и се мушнах в леглото, където усилията ми да победя със сън чудовищното си несъвършенство завършиха с осемчасови нощни терзания, които не бих пожелал дори на Макбет.

Смразяващ пример за моята неспособност да разбера пантомимата ме връхлетя само след няколко седмици, когато ми донесоха вкъщи два билета за театър — награда, задето бях познал гласа на Мама Янси в радиовикторина. Първа награда бе бентли и в бързината да се обадя незабавно на радиоводещия бях изскочил чисто гол от ваната. Вдигнах телефонната слушалка с мокра ръка и понечих да изключа радиото с другата, което ме подхвърли към тавана, а токът угасна на километър околовръст, както когато Лепке седна на електрическия стол. При втората ми обиколка около полилея пресрещнах с глава отвореното чекмедже на шкафа в стил Луи Петнайсети и захапах парче от позлатената му украса. С яркочервен белег на лицето, нанесен сякаш от кухненски сатър в стил рококо, и с цицина на главата, голяма колкото щраусово яйце, едва сколасах да съм втори след госпожа Слийт Мазурски и се простих с мечтата да грабна бентлито. Наложи се да се утеша с два гратиса за постановка, която на всичко отгоре не се играеше на Бродуей. Фактът, че в нея участваше световноизвестен мим, охлади възторга ми до температурата на полярен ледник, но с надеждата да разваля кутсуза реших да ида. Тъй като не можах да предумам някоя дама да дойде с мен в краткия срок от само шест седмици, предложих втория билет като бакшиш на Ларс, летаргичен немец, който от време на време ми измиваше прозорците и беше чувствителен колкото Берлинската стена. Отначало той помисли, че малкото оранжево картонче става за ядене, но когато му обясних, че е предназначено за пантомима — единственото зрелище освен огъня, което би могъл да разбере, — благодарността му към мен нямаше граници.

Вечерта на представлението двамцата — моя милост издокаран с пелерината си за опера, и Ларс, помъкнал своята кофа — с артистичен апломб изхвръкнахме от покоите на такси „Чекър“, влязохме в театъра и с величествени изражения на лицата стигнахме до местата си. Разгърнах програмата и с известно притеснение установих, че ни чака малко безмълвно забавление със заглавие „На пикник“. След вдигането на завесата на сцената излезе човече — едно джезве кокали — с белосано лице и по тясно черно трико. Съвсем обикновено облекло за пикник — и аз излязох така на излет в Сентрал Парк миналата година и това мина незабелязано, ако не се броят няколко подрастващи вагабонти, които го взеха за подкана да поизгладят издутините по тялото ми. Мимът разстла на земята едно одеялце и мъките ми започнаха. Защото жестовете, с които го стори, ми напомняха повече доене на коза. Сетне по доста сложен начин той си свали обувките, ала изобщо не бях сигурен дали изобщо бяха обувки, тъй като изпи едната, а другата изпрати по пощата в Питсбърг. Казвам „Питсбърг“, но всъщност това понятие трудно може да се изрази с мимики и сега, като поразмисля, ми се струва, че това, което играеше, беше не Питсбърг, а човек, който се опитва да мине с количка за голф през въртяща се врата, или пък двама души, които разглобяват печатарска машина. Какво общо има това с пикник, главата ми не можа да го проумее. После мимът започна да подрежда невидима колекция от четвъртити предмети, явно тежички колкото целият комплект на „Енциклопедия Британика“, които, подозирах, вадеше от кошницата си за пикник, макар че по начина, по който ги държеше, можеше да са и музикантите от Будапещенския струнен квартет, завързани и със запушена уста.

По това време за изненада на седящите до мен усетих, че, както обикновено, се опитвам да помогна на мима да разясни детайлите от сценката, като гласно гадаех какво прави.

— Възглавница… голяма възглавница. Не, не, май е възглавничка за кушетка. На такава прилича…

Това мое добронамерено участие в представлението често притеснява заклетите почитатели на немия театър и съм забелязал, че в такива случаи хората около мен изразяват неспокойството си под различни форми — като се започне от силни предупредителни прокашляния и се стигне до здрава плесница по темето ми, както стори веднъж дама от тайфа омъжени жени, замъкнали се на културно развлечение в Манхасет. Тази вечер някаква вдовица, копие на лешояд, ме удари през кокалчетата на пръстите с лорнета си и ми рече поучително:

— По-кротко бе, юнак.

После с майчина топлота ми обясни кротко и търпеливо — както се прави с ошашавен от шрапнел пехотинец, че мимът възпроизвежда по хумористичен начин различните неудобства, които обикновено съпътстват хората на пикник: мравки, дъждец и забравения по закон Божи тирбушон, който винаги предизвиква смях. Временно просветлен, избухнах в неудържим смях при мисълта за човек, притеснен от липсващ тирбушон, удивявайки се какви безгранични възможности предоставя това.

Накрая мимът започна да надува стъкло. Или надуваше стъкло, или татуираше студентите от Северозападния университет. Стори ми се, че бяха студентите от Северозападния университет, но можеше да бъде и мъжки хор… или машина за диатермия… или което и да било огромно, вече изчезнало чифтокопитно, в повечето случаи земноводно и обикновено тревопасно, чиито вкаменели останки са били намерени чак на Арктическия пояс. През това време публиката се превиваше от смях, гледайки маймунджилъците на сцената. Дори тъпанарят Ларс бършеше с гюдерия рукналите от очите му радостни сълзи. Но моето положение беше безнадеждно; колкото повече се напъвах, толкова по-малко разбирах. Налегна ме ужасно изтощение, изсулих краката от патъците си и реших, че ми стига за този ден. Следващото нещо, което си спомням, бяха две чистачки на балкона, които спореха как се лекува артрит. Окопитих се в тъмнината на салона, пооправих възела на вратовръзката си и отидох направо в „Райкърс“, където за разлика от пантомимата хамбургерът и шоколадовият мус изобщо не ми се опънаха, що се отнася до осъзнаването на значението им, и за първи път тази вечер се отърсих от чувството за вина. Така до ден-днешен си останах културно неусъвършенстван, но работя по въпроса. Ако на пантомимен спектакъл забележите естет, който мига на парцали, гърчи се и си мърмори под нос, приближете се да ми кажете здрасти… но гледайте да е в началото на представлението; не обичам да ме стряскат, когато съм задрямал.