Клифърд Саймък
Гробищен свят (9)

Глава 9

Както бе казал старецът, хората започнаха да прииждат почти веднага след залез слънце. Идваха сами или по двама, по трима, а понякога и по цяла дузина наведнъж, бяха изпълнили вече двора и се трупаха около масите, на които бе сложена храна. Други бяха в къщата, а някои от мъжете седяха в обора и си подаваха бутилки, които обикаляха напред-назад.

Масите бяха сложени късно следобед, когато някои от мъжете извадиха от бараката за дървен материал няколко магарета за рязане на дърва и ги сложиха на двора, а върху тях поставиха дъски. По същия начин бе издигната и платформа за музикантите и сега те седяха на нея и настройваха инструментите си, стържейки с цигулки и подрънквайки с китари.

Луната още не бе изгряла, но вече осветяваше небето на изток и зад поляната се очертаваха тъмните силуети на дърветата на фона на озареното небе. Някой срита някакво куче, то заскимтя и изчезна в мрака. Дочу се внезапен смях, избухнал сред група хора, застанали отстрани до една маса — може би някой бе разказал виц. Някой бе запалил голям огън, бе натрупал в него много дърва; пламъците вече ги поглъщаха и се извиваха високо във въздуха.

Мустанг стоеше в единия край на поляната близо до гората и от сиянието на големия огън сякаш трептеше. Елмър беше с една от групите близо до масата, на която бе сложена храната, и изглежда, бе зает с някакво оживено обсъждане. Огледах се за Синтия, ала не я видях.

Усетих някой да докосва ръката ми и когато се обърнах, видях, че старецът Хенри се бе приближил и стоеше до мен. Точно в този момент музиката засвири и двойките започнаха да се подреждат за танц.

— Стоите сам — каза старецът. Подухващият лек ветрец рошеше брадата му.

— Просто си стоя отстрани и гледам — рекох му. — Никога не съм виждал подобно нещо.

И наистина никога не бях виждал. Имаше нещо диво, примитивно и варварско в поляната; тук имаше нещо, от което човешкият род е трябвало досега да се отучи. Тук още съществуваше нещо от оня земен мистицизъм, който водеше своето начало от времената на кремъчната секира и оглозганата бедрена кост.

— Ще поостанете малко с нас — рече старецът. — Знаете, че ще бъдете добре дошли. Може да останете тук при нас и да си свършите работата, която сте запланували.

Поклатих глава.

— Ще обмислим това. Трябва да изпълним плановете си. Но все пак благодаря.

Сега те танцуваха — танцуваха някакъв доста дивашки, но не лишен от известна грациозност и лекота танц, който се играеше на двойки, а върху музикантската платформа един мъж с юнашки дробове пееше монотонна песен.

Старецът се изкиска.

— Тоя танц се нарича кадрил. Никога ли не сте чували за него?

— Не.

— И аз ще потанцувам — каза старецът, — но първо ще си пийна още едно, за да си посмажа ставите. Тъкмо се сетих…

Той извади една бутилка от джоба си и като измъкна тапата, ми я подаде. Усетих в ръцете си студенината на стъклото, долепих я до устните си и отпих. Уискито бе по-добро, отколкото предишната нощ. Беше пивко и меко и когато стигна до стомаха ми, не отскочи.

Върнах му бутилката, но той отблъсна ръката ми.

— Ударете му още едно. Много изоставате с пиенето.

И така ударих още едно. Усетих топлината на питието и започнах да се чувствувам добре.

Върнах бутилката и старецът отпи.

— Това уиски е от Гробището — рече той. — По-добро е от онова, което ние правим. Някои от момчетата отидоха тази сутрин до Гробището и направиха размяна за една каса.

Първият танц бе свършил и започваше следващият. Синтия се бе присъединила към новата група танцуващи. При светлината на огъня тя бе красива и танцуваше с гъвкава грация, която ме изненада, макар че не знам защо трябваше да мисля, че не е грациозна.

Сега луната бе изгряла и пътуваше по небето, а аз никога преди не се бях чувствал толкова добре.

— Пийни още едно — рече старецът, като ми подаде бутилката.

Нощта бе топла, хората бяха сърдечни, гората бе тъмна, огънят бе ярък, а Синтия танцуваше там и аз исках да отида да танцувам с нея.

Двойките се разделиха и аз започнах да се придвижвам напред с намерението да поканя Синтия на танц. Но преди да направя повече от една-две крачки, Елмър се запъти към мястото, опразнено за танците. Отиде до центъра му, изпълни една импровизирана джига, и щом свърши, един от цигуларите на платформата се изправи и започна да свири — ако не джига, то някаква весела музика и всички останали също засвириха.

Елмър танцуваше. Винаги ми бе изглеждал флегматичен и тежък робот, ала сега нозете му тропаха бързо по земята и тялото му се извиваше. Хората се наредиха в кръг около него, ревяха и му подвикваха, като пляскаха насърчително с ръце, за да изразят одобрението си. Мустанг напусна позицията, която бе заел на края на гората, и заситни към кръга. Забелязвайки го, някой извика и кръгът от хора се разтвори, за да го пусне да мине. Той влезе вътре в кръга, застана пред Елмър и започна да се тътри и да тропа по земята с всичките си осем крака.

Сега музикантите свиреха бясно и увеличаваха темпото на музиката, а вътре в кръга Елмър и Мустанг реагираха съответно. Осемте крака на Мустанг се вдигаха и спускаха като обезумели бутала, а между тези танцуващи крака, които наподобяваха движението на помпа, подскачаше и се люшкаше неговото тяло. Под краката им земята гърмеше като барабан и ми се струваше, че усещам вибрациите през подметките си. Хората крещяха и ревяха. Някои, застанали извън кръга, бяха започнали да танцуват, а сега и другите последваха техния пример, като затанцуваха заедно с Мустанг и Елмър.

Погледнах настрани и видях, че старецът също танцуваше, скачайки лудо нагоре-надолу; бялата му коса се развяваше, а бялата му брада се ветрееше и тресеше от буйните му движения.

— Танцувай! — изрева той към мен, а гласът му излезе задъхан и хриплив от гърлото. — Какво става с теб, та не танцуваш?

И докато изговаряше тези думи, той бръкна в джоба си, измъкна бутилката и ми я подаде. Протегнах ръка, сграбчих я и започнах да танцувам. Измъкнах тапата от бутилката и я вдигнах към устата си, както танцувах; стъкленото гърло на бутилката изтрака в зъбите ми и малко алкохол се разля по лицето ми, но една хубава голяма глътка влезе в гърлото ми. Алкохолът ме удари в стомаха и остана там, топъл и плискащ се, а аз играех, размахал високо бутилката, и ми се струва, че дори покрещях малко — не че имаше някаква причина да се крещи, а просто заради изпълнената с радост нощ.

Всички бяхме чисто и просто полудели — полудели от нощта, от огъня и от музиката. Танцувахме без мисъл и без цел. Всеки танцуваше, защото другите танцуваха или защото там танцуваха две лъскави машини с присъщата им тромавост, превърната в несравнима грация; или може би танцувахме просто, защото бяхме живи и дълбоко в себе си съзнавахме, че няма да бъдем вечно живи.

Луната плуваше в небето и димът от дърветата в огъня се издигаше като стройна бяла колона нагоре в небето. Пискливите цигулки и звънливите китари пищяха, хлипаха и пееха.

Неочаквано, сякаш по команда (макар че нямаше никаква команда), музиката замлъкна и танцът бе прекратен. Видях, че други спират и самият аз спрях, като все още държах вдигната бутилката.

Усетих някаква лапа да дърпа вдигнатата ми ръка и един глас каза:

— Бутилката, човече. Имай милост, дай бутилката. Беше старецът. Дадох му бутилката. Той я употреби вместо показалка, за да посочи към една част от кръга, след това пъхна гърлото й всред брадата си и отметна глава назад. Бутилката забълбука и адамовата му ябълка заподскача в унисон с бълбукането.

Когато погледнах нататък, видях човек, застанал неподвижно. Бе облечен в някакви черни одежди, стигащи до земята, и имаше качулка, която покриваше главата му, така че единственото нещо, което се виждаше от него, бе бялото петно на лицето му.

Старецът се закашля полу задавен, започна да пръска слюнки и дръпна бутилката от лицето си.

— Преброителят на духове — рече той, като отново го посочи с бутилката.

Хората се отдръпваха назад и по-далеч от преброителя, а на платформата музикантите седяха изтощени и триеха лица в ръкавите на ризите си.

Преброителят остана там за момент, докато всички хора глупаво го зяпаха, а след това заплува — той не ходеше, а плуваше към центъра на танцовата площадка. Човекът с тръстиковата пищялка я вдигна към устата си и подхвана някаква свирня, която отначало напомняше шумоленето на вятъра, когато духа из тревите на моравата, а след това се усили и заизвива трели, които човек почти виждаше да висят във въздуха. Цигулките подхванаха нежно като фон на пищялката и сякаш някъде отдалеч глухо звъннаха китарите, после цигулките захлипаха и тръстиковата пищялка обезумя, а китарите забръмчаха като вибриращи барабани.

А там, вътре в кръга, танцуваше преброителят, но не с нозе — те не се виждаха поради одеждите, които носеше, — а с тяло, което се развяваше като парцал за миене на съдове, проснат на въже да съхне и шибан от вятъра, и това бе някакъв странен, изкълчен, клатушкащ се танц, какъвто би изпълнила марионетка.

Той не бе сам. Имаше и други с него — множество безплътни сенки, които не бяха дошли от никъде и танцуваха с него, а огънят светеше през безплътното блещукане на техните призрачни тела. Отначало бяха просто някакви очертания, ала докато ги гледах втренчено и смаяно, започнаха да приемат по-определени форми и черти, макар че не придобиха плът. Все още бяха мъгливи и неясни, но сега вече бяха по-скоро хора, отколкото привидения, и забелязах с ужас, че бяха облечени в носиите на множество различни раси от далечни звездни светове. Имаше един брадат разбойник, облечен във фустанелата и наметалото на оная далечна планета, която носи странното име Края на нищото, видях веселия търговец от планетата Кеш със своята великолепна тога, а между тях, облечена в окъсаната си роба и с наниз от скъпоценни камъни около шията, танцуваше в забрава девойка, която би могла да бъде само от Вега — планетата на удоволствията.

Синтия не ме докосна и не я чух да идва, но чрез някакво чувство, което не знаех, че притежавам, я усетих до себе си. Погледнах към нея и видях, че бе вдигнала очи към мен, а на лицето й имаше смесица от учудване и страх. Устните й мърдаха, ала не можех да я чуя поради оглушителната музика.

— Какво казвате? — попитах аз, но тя не успя да отговори, защото в момента, в който зададох въпроса, мощен тласък ме преобърна и се строполих на земята с такава сила, че дъхът ми секна. Паднах на едната си страна и се претърколих на гръб, тогава видях, донякъде изненадан, че Мустанг лети във въздуха нелепо разперил осемте си крака, докато навсякъде наоколо хвърчат горящи цепеници и главни, а облак дим плува нагоре, затъмнявайки блясъка на луната.

Направих опит да възобновя дишането си, ала не успях и внезапно ме обзе паника — паника, че никога вече не ще мога да дишам, че за мен дишането бе свършило. Сетне успях да вдишам, поемайки въздух на големи глътки, и всяка глътка бе толкова мъчителна, че се опитах да спра, но не можах.

Видях, че по цялата поляна хората бяха изпопадали на земята. Едни от тях ставаха, други се опитваха да станат, докато повечето просто лежаха на земята.

Изправих се с мъка на колене и видях, че до мен Синтия също се опитва да стане, и протегнах ръка да й помогна. Мустанг се беше проснал на земята и докато го наблюдавах, той най-сетне успя да се закрепи на крака, но два от тях — и двата от едната страна — се люлееха, и той стоеше неустойчиво стъпил върху останалите шест.

Край мен се чу и отмина трополене, Елмър се озова край Мустанг, задържа го прав и го подпря, за да му помогне да се движи. Изправих се на нозе и дръпнах Синтия до мен. Елмър и Мустанг идваха към нас и Елмър ни изкрещя:

— Изчезвайте оттук. Нагоре и напряко през хълма!

Обърнахме се и ударихме на бяг към оградата, върху която бяхме седели със стария Хенри половин следобед. И когато дойдохме до нея, разбрах, че осакатеният Мустанг не ще може да я прескочи за нищо на света. Сграбчих един от стълбовете и се опитах да го разклатя и след това да го съборя. Той започна да се клати напред-назад, ала не успях да го поваля.

Елмър, който бе наблизо, каза:

— Остави на мене.

Той вдигна единия си крак и ритна дъските, които се разцепиха и изпопадаха. Синтия се бе провряла през оградата и бягаше нагоре по хълма. Затичах след нея.

Тичешком хвърлих един бърз поглед назад и забелязах, че една от копито сено съвсем близо до обора гореше, подпалена по всяка вероятност от някоя от падащите главни, разхвърчали се във въздуха от експлозията, която бе осакатила Мустанг. В светлината на горящата копа се виждаха хора, които безцелно се лутаха.

Обърнат назад, без да гледам къде вървя, се блъснах в един кръстец, съборих го и паднах върху му.

Докато се освободя и скоча отново на нозе, Елмър и Мустанг ме бяха отминали и се скриваха зад стръмния скат на хълма, облян от лунна светлина. Завтекох се с всички сили след тях. Лицето и ръцете ме смъдяха и горяха от насилственото съприкосновение с изсушените от слънцето житни стебла и когато попипах лицето си с ръка и я отдръпнах, усетих, че бе мокра и лепкава от кръвта, стичаща се от драскотините, оставени по кожата от острите сухи стебла.

Втурнах се по хълма под стръмния скат и далеч напред видях бялото петно на якето на Синтия почти до гората, която растеше под нивата. Недалече зад нея бяха Мустанг и Елмър. Мустанг се бе пригодил да върви с помощта на Елмър и те се движеха бързо.

Стърнищата и изсъхналите от есента бурени, които бяха пораснали между редовете, се търкаха в панталоните ми, когато тичах, а зад себе си чувах виковете и рева, които се носеха от поляната отвъд нивата.

Стигнах до оградата, която минаваше между нивата и гората, и видях, че там имаше проход, направен от Елмър, който бе разбил дъските с ритник. Шмугнах се през отвора и навлязох сред дърветата и тук, при все че лунната светлина още се промъкваше през клонака, трябваше да забавя крачки, да не би в устрема си да се блъсна в някое дърво.

Отстрани някой ми изсъска, намалих ход и се обърнах. Видях, че и тримата се бяха скупчили под един дъб с нискорастящи клони. Мустанг се беше подпрял на шестте си крака и изглеждаше добре. Елмър слизаше от дървото и влачеше някакви вързопи със себе си.

— Малко след мръкване ги донесох тук и ги скрих — рече той. — Подозирах, че може да се случи нещо такова.

— А знаеш ли какво се случи?

— Някой хвърли бомба — каза Елмър.

— Бомба на Гробището — казах аз. — Нали били взели каса с пиене.

— Като отплата — каза Елмър.

— Предполагам. И аз се чудех. Уискито беше страшно хубаво.

— Но какво ще кажете за преброителя и за духовете? — попита Синтия. — Ако това изобщо бяха духове.

— Те бяха за отвличане на вниманието — каза Елмър.

Поклатих глава.

— Става много сложно. Не може всички да са били замесени.

— Подценявате нашите приятели — рече Елмър. — Какво каза на Бел?

— Нищо особено. Отказах да бъда с него.

Елмър изсумтя.

— Това е оскърбление на върховната власт.

— А сега какво ще правим? — попита Синтия.

Елмър каза на Мустанг:

— Ще можеш ли известно време без мен?

— Ако вървя бавно.

— Флеч ще бъде с теб. Той няма да може да те крепи като мен, но ако паднеш, ще те вдигне на крака. С негова помощ ще се справиш. Трябва да намеря някои инструменти.

— Нали си имаш комплект инструменти — рекох аз.

И това бе така. Той имаше всякакви резервни ръце и куп други неща. Съхраняваха се в едно отделение на гръдния му кош.

— Може да ми потрябва чук и някои по-тежки инструменти. Краката на Мустанг са съвсем деформирани от удара. Може да се наложи да се поизчукат малко и да се понагласят, за да ги сложим обратно. Там, откъдето дойдохме, имаше една барака за инструменти. Беше заключена, но това не е проблем.

— Мисля, че е по-важно да се измъкнем. А ако се върнеш обратно…

— Те всички са объркани. С оня обор е почти свършено и те ще бъдат заети да гасят пожара. Ще успея да се промъкна вътре и след това да изчезна.

— Бързай — каза Синтия.

Той кимна.

— Ще бързам. А вие тримата вървете надолу по хълма, докато стигнете една долина, след това хванете надясно, по течението на потока. Флеч, ти вземи този вързоп, а вие, Синтия, ще трябва да се справите с оня, по-малкия. Другото оставете за мен; аз ще го донеса. В състоянието, в което се намира Мустанг, не може да се товари.

— Още нещо — казах аз.

— Какво?

— Откъде знаеш, че трябва да свием надясно и надолу по потока?

— Защото ходих на разузнаване, докато ти беше кацнал на оградата с твоето брадато приятелче и докато Синтия белеше картофи и се занимаваше с други домакински работи. От дългогодишен опит знам, че винаги е от полза да поразузнаеш терена, на който се намираш.

— Но къде отиваме? — попита Синтия.

— Далеч от Гробището. Колкото се може по-далеч — и рече Елмър.