Клифърд Саймък
Гробищен свят (16)

Глава 16

Седяхме край огъня и обирахме последните парченца месо от костите на заека, а вълкът се бе излегнал встрани, с опашка удряше от време на време по каменния под, и ни наблюдаваше.

— Според теб какво ли му е станало на тоя вълк? — попита Синтия.

— Може да се е побъркал. Или да се е опитомил, след като е видял какво сполетя другите. Или пък просто ни дебне и приспива вниманието ни. А когато му се удаде сгоден случай, ще ни довърши и двамата.

Протегнах ръка и придърпах металния прът малко по-наблизо.

— Изобщо не мисля, че е така — каза Синтия. — Знаеш ли какво мисля? Той просто не иска да се върне.

— Да се върне къде?

— Да се върне там, където го държи Гробището където и да е това място. Помисли само. Той и останалите вълци, колкото и много да са, може да са били затворени от години и…

— Едва ли ги държат затворени. По-вероятно просто ги изключват, докато отново им потрябват.

— Тогава може би това е причината. Може би той не иска да се върне, защото знае, че ще го изключат.

Измърморих нещо. Цялата работа беше ужасно глупава. Може би най-добре беше, помислих си аз, да грабна металния прът и да пребия вълка. Единственото, което ме възпря, предполагам, бе подозрението, че човек трябваше доста да се потруди, за да го убие и че в процеса на убиването щях да изляза на второ място.

— Чудя се какво ли стана с преброителя — казах аз.

— Вълкът го подплаши. Няма да се върне.

— Поне да ни беше събудил. Да ни бе дал някаква възможност.

— Всичко мина благополучно.

— Да, но няма как да е знаел, че ще мине така.

— Какво ще правим сега?

— Не зная — казах аз. И това си беше самата истина. Наистина не знаех. Никога през живота си не се бях чувствал толкова неуверен за следващата крачка, която, трябваше да направя. Нямах ясна представа къде се намираме; според мене се бяхме изгубили в пустиня, пълна с диви зверове. Бяхме разделени от двамата по-силни членове на групата, а нашият водач ни бе изоставил. С нас се бе сприятелил един метален вълк, но съвсем не бях убеден в искреността на неговото приятелство.

С крайчеца на окото си долових движението и скочих на крака, но нямаше какво да сторя, освен да стоя и да гледам втренчено дулата на пушките. Пушките бяха в ръцете на двама мъже и в единия от тях познах големия звяр, застанал там, в лагера на крадците на трупове, начело на тълпата, която посрещнахме със Синтия, хванали в ръце безполезните криваци — точно преди Елмър да се втурне, за да осуети сблъскването. Малко се учудих, че го познах, защото тогава бях премного зает да наблюдавам всички останали членове на шайката, които бяха прекъснали нападението си срещу Мустанг, за да ни вземат на прицел. Обаче сега открих, че наистина съм го познал — злобната полуусмивка, размазана по лицето му, полу-притворените му очи и този нащърбен белег, който разсичаше едната му буза. Другия не можах да позная.

Бяха се промъкнали в единия ъгъл на пещерата и стояха там с насочени към нас пушки.

Чух как Синтия ахка от изненада и й казах рязко:

— Не ставай. Не мърдай.

Чу се дращене на метални нокти по скалата и нещо се приближи и застана до мен, като се опря тежко в краката ми. Не погледнах да видя какво беше. Знаех. Това бе Уулф, застанал до мен срещу дулата на оръжието.

Двамата мъже с пушките явно не го бяха забелязали, тъй като лежеше встрани от нас. Но сега, когато се появи в зрителното им поле, злобната усмивка изчезна от лицето на Големия звяр и челюстта му леко се отпусна. По лицето на другия пробяга нервен тик. Но те останаха на мястото си.

— Господа — казах аз, — струва ми се, че ще трябва да се оттеглите. Лесно можехте да ни убиете, но няма да доживеете да изминете и сто крачки.

Те продължаваха да държат пушките си насочени към нас, но на края Големия звяр вдигна своята и остави приклада й да се плъзне до земята.

— Джед — рече той, — прибери си пушкалото. Тия хора ни изиграха.

Джед наведе пушката си.

— Струва ми се — рече Големия звяр, — че ще трябва да измислим нещо, за да се измъкнем, всички от това неприятно положение със здрава кожа.

— Влезте навътре — казах аз, — но внимавайте с пушките.

Те се приближиха до огъня, като вървяха бавно и някак плахо.

Хвърлих, бърз поглед към Синтия. Тя все още бе свита на пода, но вече не беше уплашена. Изглеждаше сурова и безжалостна.

— Флеч — каза тя, — господата трябва да са гладни, щом като са изминали целия този път. Защо не ги поканиш да седнат, докато аз отворя една-две консерви. Нямаме много, понеже пътуваме с малко багаж, но съм взела малко яхния.

Двамата ме погледнаха и аз им кимнах с глава доста рязко.

— Моля, заповядайте.

Те седнаха и сложиха пушките до себе си.

Уулф не помръдваше; стоеше и ги гледаше.

Големия звяр направи въпросителен жест към него.

— Ще мирува — рекох аз. — Само не правете резки движения.

Надявах се, че не греша. Обаче не можех да бъда съвсем сигурен.

Синтия се порови в една от раниците и извади тенджера. Стъкнах огъня и той лумна с ярка светлина.

— А сега — казах аз — да предположим, че ще ми разкажете за какво е цялата тая работа.

— Вие задигнахте конете ни — рече Големия звяр.

Джед добави:

— Тях търсехме.

Поклатих глава.

— Можехте да вървите по следите им с вързани очи. Нямаше да се затрудните. Конете бяха много.

— Е добре — рече Големия звяр, — открихме мястото, където сте се крили, намерихме също и бележката. Ей, тоя тук, Джед, той можа да я разгадае. А освен това знаехме за тази пещера.

— Това е място за лагеруване — рече Джед. — От време на време самите ние отсядаме тук.

Все още не ми ставаше напълно ясно, но не ги насилвах. Големия звяр обаче продължи да обяснява.

— Предположихме, че не сте сами, че с вас има някой. Някой, който познава местността. Хора като вас не биха тръгнали сами. А за да се стигне до това място, трябва цял ден да се върви усилено.

Джед каза:

— Това, което не мога да си обясня, е вълкът. Не включвахме вълка в сметките си. Мислехме, че досега той вече ще е изминал половината път до в къщи.

— Знаехте ли за вълците?

— Видяхме следите. Три вълка. Намерихме и каквото е останало от другите два.

— Не може да бъде — казах аз. — Вие идвате направо от мястото, където пренощувахме. Иначе няма как. Не бихте имали време да…

— Не ние — каза Джед. — Ние не сме видели нищо. Някои от другите. Те ни съобщиха.

— Те ви съобщиха ли?

— Ами да — рече Големия звяр. — Ние поддържаме връзка едни с други.

— Телепатия — каза Синтия тихо. — Това трябва да е телепатия.

— Но телепатията…

— Фактор за оцеляване — каза тя. — Хората, които са останали на Земята след войната, вероятно са се нуждаели от такива фактори за оцеляване. А и за мутациите трябва да е имало много фактори. Чудесни придобивки, стига най-напред да не те убият. Не е лошо да владееш телепатията, при това тя не може да те убие.

— Кажете ми — рекох аз на Големия звяр — какво стана с Елмър — с другите двама, които бяха с нас.

— Ония, металните — рече Джед.

— Точно тъй. Металните.

Големия звяр поклати глава.

— Нима искате да кажете, че не знаете? — казах аз.

— Можем да разберем.

— Е хайде тогава, разберете.

— Вижте какво, мистър — рече Джед, — на нас ни е необходим някакъв коз. Това е нашият коз.

— А пък нашият е вълкът. При това е тука.

— А може би не трябва да седим и да се пазарим — каза Големия звяр. — Може би е по-добре да станем съюзници.

— Затова ли се промъкнахте при нас, за да ни станете съюзници?

— Е, не — рече Джед. — Не съвсем за това. Естествено, доста бяхме озлобени. Вие разпердушинихте лагера ни, прогонихте ни, а после взехте конете ни. Няма нищо по-долно от това да отмъкнеш конете на някого. Да си кажем правичката, не се чувствахме настроени много приятелски.

— Но сега нещата се промениха. И нямате нищо против да станем приятели, така ли?

— Да речем — каза Големия звяр. — Някой пусна вълците по следите ви, а единствените хора, които биха могли да изпратят вълците, са хората от Гробището и според нашите сметки всеки, когото Гробището не харесва, трябва да бъде наш приятел.

— Какво имате против Гробището? — попита Синтия.

Тя бе доближила огъня и стоеше до Големия звяр с тенджерата в ръка.

— Вие крадете от Гробището. Разкопавате гробовете. Струва ми се, че ако не беше Гробището щяхте да стоите без работа.

— Те не играят честно — разхленчи се Джед. — Слагат ни капани. Всякакви проклети капани. Създават ни всевъзможни неприятности.

Големия звяр изглеждаше все още смаян.

— Ами как сте се помирили с тоя вълк? — попита той. — Предполага се, че тия същества не се сприятеляват с никого. Те всичките са човеко убийци, без изключение.

Синтия все още стоеше до Големия звяр, но беше вперила поглед през потока към хълма. Зачудих се, така между другото, какво ли гледаше, но това бе само мимолетна мисъл.

— Ако искате да се съюзите с нас — рекох аз, — какво ще кажете да започнем, като ни съобщите къде да намерим металните същества.

Всъщност не им се доверявах. Знаех, че не можем да се осланяме на тях. Обаче си мислех, че си заслужава да се помирим за известно време, щом можеха да ни дадат някаква представа за местонахождението на Елмър и Мустанг.

— Не знам — рече Големия звяр. — Наистина не знам дали трябва да ви кажем това или не.

С крайчеца на окото си забелязах, че Синтия направи някакво движение. Ръката й се вдигна и разбрах какво бе нейното намерение, макар че за нищо на света не проумявах защо правеше това. Не можех да я спра, но дори да можех, нямаше да го сторя, защото знаех, че тя сигурно има някаква сериозна причина. Оставаше ми да направя само едно нещо и аз го направих. Хвърлих се към пушката на Джед, която лежеше на каменния под до него, и докато бях в движение, Синтия стовари тенджерата с все сила върху главата на Големия звяр. Джед посегна към пушката си и двамата я сграбихме. Изправихме се на крака, вкопчени в пушката, и започнахме да се борим за нея, като всеки се стараеше да я изтръгне от ръцете на другия.

Събитията се развиваха прекалено бързо, за да мога да ги възприема подробно. Видях Синтия с пушката на Големия звяр в ръце, готова за стрелба. Големия звяр пълзеше по пода на четири крака и тресеше глава, сякаш по този начин се опитваше да намести и събере в едно мозъка си, а малко зад него лежеше катурнатата настрани и смачкана от удара тенджера. Уулф се бе превърнал в сребърна ивица, която препускаше през пещерата към входа, а навън, на отсрещния склон, тичаха някакви тъмни фигури. И някъде там, също навън, се чуваше слаба пукотевица, а в пещерата долитаха бръмчащи пчели и се сплескваха с тъп звук върху стените.

Лицето на Джед бе разкривено цялото от страх или от гняв (не можех да реша от кое по-точно, но странното бе, че всред всичко, което ставаше, намерих време да се чудя). Устата му бе отворена, сякаш викаше, но от нея не излизаше нито звук. Зъбите му бяха като пожълтелите зъби на животно, а дъхът му бе отвратителен. На ръст той не бе едър колкото мен, нито толкова тежък, но бе жилав, бърз, як и пълен с енергия за борба, и още докато се борех за пушката, разбрах, че в крайна сметка щеше да ми я измъкне.

Големия звяр се бе изправил на нозе и заднишком се отдалечаваше бавно от огъня, втренчил като хипнотизиран ужасените си очи в Синтия, която бе насочила към него собствената му пушка.

Струваше ми се, че всичко това продължи много дълго, макар, предполагам, да не бяха изминали повече от няколко секунди, а ми изглеждаше, че ще продължава вечно. Сетне, съвсем неочаквано, тялото на Джед се изкриви по средата. Той разхлаби хватката си върху пушката, плъзна се настрани, като тупна на пода, и тогава видях как кръвта бавно се просмуква и обагря гърба му.

Синтия ми изкрещя:

— Флеч, да се махаме оттук! Стрелят по нас.

Но аз видях, че повече не стреляха. Бягаха да спасяват кожите си — малки тъмни фигурки на подскачащи мъже, които се мъчеха да се изплъзнат и да се изкачат по хълма. Видях двама-трима от тях да се катерят пъргаво по дърветата. Нагоре по склона, след тях, проблясваше стоманена машина и докато гледах, тя сграбчи едного в острите си стоманени челюсти и за момент разтърси тялото, преди да го запокити настрана.

От Големия звяр нямаше и следа. Той се бе измъкнал.

— Флеч, не можем да останем тук — каза Синтия и аз напълно се съгласих с нея. Мястото не бе подходящо за оставане — заради крадците на трупове, които бяха по петите ни. Сега, докато Уулф ги гонеше, бе време да се измъкваме.

Тя вече бе стигнала до изхода на пещерата и започна да се спуска по склона, когато я последвах. Загубих опора под краката си поради наклона и каменните отломки и се хързулнах възнак почти до рекичката, преди да успея да се изправя отново. Когато падах, изпуснах пушката и тъкмо се обръщах да я взема, когато нещо бръмна край ухото ми и изтръгна от земята на не повече от метър пред мен върху наклонения бряг малко облаче пръст, примесена със скални отломки. Претърколих се бързо и погледнах към хребета. Облаче синкав дим се издигаше и плуваше във въздуха над едно дърво, където се бе свила подобна на плашило фигура.

Забравих за пушката.

Синтия тичаше надолу по дерето, през което минаваше рекичката, и аз се завтекох след нея. Зад мен изгърмяха две пушки, ала куршумите сигурно минаха на голямо разстояние от нас, защото не чух свистенето им, нито пък видях къде удариха. Още няколко секунди, рекох си аз, и ще бъдем извън обсега им. Собственоръчно направени пушки, стрелящи с оловни куршуми, възпламенявани от собственоръчно направен барут, не можеха да бъдат много далекобойни.

Вървяхме из тесния пролом, който лъкатушеше между хълмовете. Те се спускаха стръмно от двете му страни, а клисурата бе задръстена от масивни камъни, които с течение на годините се бяха изтърколили от склоновете. Тук-таме в теснината между хълмовете растяха гигантски дървета. Нямаше никаква пътека, която бихме могли да следваме; никой човек с всичкия си не би тръгнал да върви из тоя пролом, освен при крайна необходимост. Стараехме се да намираме по възможност най-проходимите места, да заобикаляме скалите и дърветата и да прескачаме потока, когато се изпречваше на пътя ни.

Настигнах Синтия, която бе забавила ход пред огромен куп камъни, и след това продължихме заедно. Забелязах, че не носеше пушката на Големия звяр.

— Хвърлих я — каза тя. — Беше тежка. Пречеше ми да вървя.

— Няма значение — казах аз. И наистина нямаше значение. Всяка пушка даваше само по един изстрел, а ние нямахме нито куршуми, нито барут, за да я зареждаме отново (дори и да знаехме как да сторим това), след като изстреляме заряда й. Трудно се борави с такива пушки и подозирах, че човек трябва доста да постреля с тях, преди да започне да улучва понякога онова, в което се цели.

Стигнахме до едно място, където проломът се разклоняваше.

— Да тръгнем нагоре по тази клисура — предложи Синтия. — Те знаят, че слязохме по другата.

Кимнах с глава. Ако ни преследваха, вероятно щяха да предположат, че сме избрали по-лекия път — надолу по дерето, тръгващо от пещерата.

— Флеч — каза тя, — не взехме абсолютно нищо. Побягнахме без раниците.

Поколебах се.

— Бих могъл да се върна. Ти продължавай нагоре по клисурата. Ще те настигна.

— Не бива пак да се разделяме. Трябва да се държим заедно. Щяхме да избегнем всичко това, ако бяхме заедно с Елмър.

— Уулф ги принуди да се покачат по дърветата. Или са по дърветата, или са избягали.

— Не — каза тя. — Някои от онези по дърветата имат пушки. Освен това са прекалено много, за да се справи Уулф. Сигурно са се пръснали. Няма да може да преследва всички.

— Значи ги забеляза и затова цапардоса оня дангалак с тенджерата.

— Видях ги, когато се плъзгаха надолу по склона. Но и без това щях да го цапардосам. Не можехме да им се доверим, Флеч. Така че никакво връщане назад. Ще трябва и аз да дойда с теб, но се страхувам да тръгна.

Отстъпих. Не можех да реша честно дали й отстъпих, или самият аз не желаех да се върна.

— По-късно — казах аз. — По-късно, когато всичко свърши, ще можем да се върнем и да си приберем нещата.

Обаче знаех, че вероятно никога няма да го сторим. Пък дори и да се върнехме, можеше да не са там.

Тръгнахме нагоре по клисурата. По нея се вървеше така трудно, както и по оная, по която бяхме слезли; дори по-трудно, защото сега се изкачвахме.

Оставих Синтия да върви напред и започнах да се безпокоя. Когато напуснахме пещерата, сигурно и двамата сме били напълно обхванати от паника. Било е съвсем просто, отнемащо не повече от минута, да грабнем раниците си. Обаче не го сторихме и сега бяхме без храна, без завивки, без нищо. Освен огън, помислих си аз, запалката беше в джоба ми. Когато осъзнах, че имахме огън, се почувствувах малко по-добре.

Пътят бе убийствен и понякога трябваше да спираме, за да си почиваме. Ослушвах се за някакъв звук откъм пещерата, но не чувах нищо и започнах да се чудя, доста озадачен, дали това, което си спомнях; наистина се бе случило там. Разбира се, знаех, че се бе случило.

Наближавахме върха на хребета и клисурата постепенно изчезна. Изкатерихме се до билото. Хребетът бе покрит с гъста гора и когато стигнахме върха, се озовахме в приказно красива местност. Дърветата бяха дебели, обагрени в червено и жълто, по някои имаше пълзящи растения, които със своето тъмно злато и ярък пурпур се открояваха като рани в кората. Денят бе ясен и топъл. Гледайки цветовете, си спомних оня първи ден — само преди няколко дни, които повече ми приличаха на седмици, — когато тръгнахме от Гробището и се спуснахме по хълма до първата, разкрасена от есента гора, която изобщо виждах.

Стояхме и гледахме назад, откъдето бяхме дошли.

— Защо трябва да ни преследват? — попита Синтия. — Вярно, взехме им конете, но ако само това е причината, би трябвало да преследват конете си, а не нас.

— Може би за отмъщение. Някаква изопачена идея да си разчистят сметките с нас. Вероятно само една част от тях са по следите ни. Другите сигурно гонят конете.

— Може и така да е, но не мога да си наложа да го мисля. Тук се крие още нещо.

— Гробището — казах аз, без да съм съвсем наясно какво точно имах пред вид под тази дума, макар че Гробището наистина изглеждаше замесено по някакъв начин във всичко, което ставаше. Ала щом казах това, цялата картина се оформи в ума ми.

— Не виждаш ли — казах аз. — Гробището има пръст във всичко, което става. Те могат да оказват натиск. В селището някой получи каса уиски, за да се опита да взриви Мустанг. Да вземем крадците на трупове…

— Но крадците на трупове са друго нещо — каза Синтия. — Те крадат от Гробището. Гробището им поставя капани. Не биха сключвали сделки с Гробището.

— Виж какво, може би те просто се опитват да се подмажат малко на Гробището. Видели са, че вълците са по следите ни, а само Гробището би насъскало вълците по нас. Но вълците не успяха. За хора с техния начин на мислене това е изглеждало много просто, като благоприятна възможност. Щом вълците не са успели, занесат ли те главите ни, могат да изкарат нещо от това. От просто по просто.

— Възможно е — каза тя. — Небето е свидетел, че всичко се свежда до елементарни неща.

— А в такъв случай най-добре ще е да тръгваме.

Слязохме по склона, поехме по друго, осеяно с камъни дефиле и вървяхме по него, докато се съедини с малко по-широка клисура, по която се вървеше по-лесно.

Намерихме едно дърво, почти скрито под огромна лоза, и аз се покатерих на него. Птици и разни дребни животни бяха изпояли гроздето, но намерих няколко чепки, по които плодът се бе позапазил. Започнах да ги късам и да ги пускам през клоните на земята. Гроздето излезе малко кисело, но не обръщахме голямо внимание на това. Бяхме гладни и с него позалъгахме глада си, обаче знаех, че трябва по някакъв начин да похапнем още нещо освен гроздето. Нямахме въдички, но имах сгъваем нож, с който можехме да насечем върбови клонки и да стъкмим от тях рибарски сак, с който да уловим някоя и друга риба. Спомних си, че нямаме сол, но както бяхме гладни, щяхме да минем и без сол.

— Флеч — каза Синтия, — мислиш ли, че някога ще намерим Елмър?

— Може би Елмър ще ни намери — отвърнах аз. — Той сигурно ни търси.

— Нали оставихме бележка.

— Бележката я няма — напомних й аз. — Нали крадците на трупове я намерили, не помниш ли? Сигурно не са му я оставили.

Клисурата бе малко по-широка, отколкото оная, по която бяхме вървели от пещерата, но повече не се разширяваше. По-скоро сякаш хълмовете ставаха по-големи и настъпваха към нас. От двете ни страни имаше огромни отвесни скали, които се извисяваха до сто стъпки и повече. Клисурата изглеждаше все по-малко приятна. Постепенно ставаше все по-зловеща и по-страховита. Беше не само гола, но и безмълвна. Потокът, който течеше през нея, бе голям и дълбок, но в него нямаше плитчини и бързеи. Водата течеше безшумно, на тласъци и създаваше впечатление за огромна мощ.

На запад слънцето висеше ниско над хоризонта и осъзнах с известна изненада, че пътувахме от сутринта. Чувствах се уморен, но явно не чак толкова, щом бях вървял цял ден. Забелязах, че урвата пред нас бе прорязана от някаква пукнатина. Билото бе увенчано с дебели дървета и тук-таме се виждаха рошави кедри, вкопчени несигурно в повърхността й.

— Хайде да поразгледаме — казах аз. — Трябва да намерим място за нощуване.

— Ще измръзнем. Не носим завивките.

— Имаме огън.

Тя потрепери.

— Можем ли да накладем огън? Не е ли опасно?

— Не можем да минем без огън — казах й аз.

Пукнатината бе тъмна. Обграждаха я каменни стени и погледите ни не достигаха до дъното й, защото колкото по-навътре в скалата отиваше цепнатината, толкова по-гъста ставаше тъмнината. Подът бе посипан с камъчета, но встрани, малко по-навътре от входа, една скална плоча се издигаше малко над пода.

— Отивам за дърва — казах аз.

— Флеч!

— Не можем да минем без огън. Ще трябва да рискуваме. Ако не запалим огън, ще измръзнем до смърт.

— Страх ме е — каза тя.

Погледнах я. В мрака лицето й беше неясно бяло петно.

— Най-после се изплаших — каза тя. — Мислех, че няма да се уплаша. Казвах си, че няма да се уплаша. Казвах си, че ще издържа. И всичко беше добре, докато се движехме и бяхме под ярката слънчева светлина. Но сега идва нощта, а ние нямаме никаква храна и не знаем къде се намираме…

Приближих се съвсем близо до нея, прегърнах я и тя се сгуши в ръцете ми, без да се противи. Обгърна ме с ръце и ме притисна здраво. И за първи път, откакто бе започнало всичко това — от мига, в който я видях да седи в колата, когато слизах по стълбището на управлението — помислих за нея като за жена и с известна изненада се зачудих защо го правех едва сега. Разбира се, отначало тя само ми досаждаше — изникна ей така, от никъде, стиснала здраво в ръка онова нелепо писмо от Торни, а сетне бяхме тъй съсипани от събитията, които ни връхлитаха едно след друго, че не беше останало време да мисля за нея като за жена. По-скоро тя бе добра спътница, която нито ни хокаше, нито изпадаше в истерични припадъци. Упрекнах се малко за начина, по който се бях държал. Нямаше да ми навреди, ако й бях оказвал малко внимание по пътя, и като премислях, ми се струваше, че не бях й оказвал никакво внимание.

— Ние сме като младенците в гората — каза тя. — Нали си спомняш старата земна приказка.

— Разбира се. Птиците дошли с листа…

И млъкнах. Защото приказката, като се замислиш, не бе толкова хубава, колкото изглеждаше. Не си спомням точно, но ми се струва, че птиците ги покриваха с листа, защото бяха вече мъртви. Като толкова много други приказки, помислих си аз, и тази бе разказ на ужасите.

Тя вдигна глава.

— Вече се съвзех. Извинявай.

Сложих юмрук под брадичката й и повдигнах лицето й нагоре. Наведох се и я целунах по устните.

— Нека сега отидем да съберем дърва — каза тя.

Слънцето бе почти залязло, но все още беше светло. Намерихме клони, които лежаха разхвърляни в подножието на урвата. Много от тях бяха от кедрови дървета — изсъхнали клони, нападали от дърветата, вкопчени в голата повърхност на скалата.

— Мястото е добро за огън — казах аз. — Никой не може да го забележи. Трябва да застанат точно срещу отвора; за да го видят.

— Ами дима? — попита тя.

— Клоните са сухи. Сигурно няма да пушат много.

Излезе, че бях прав. Дърветата горяха с ярък и чист пламък. Почти нямаше дим. Нощният мраз още не бе настъпил, ала ние се сгушихме близо до огъня. Той ни бе приятел и утеха. Прогонваше тъмнината далече. Събираше ни. Топлеше ни и ни обграждаше в магически кръг.

Слънцето залезе и оттатък пукнатината здрачът бързо се сгъсти. Светът потъна в мрак и останахме сами.

Нещо се размърда оттатък кръга на огъня, в откритото тъмно пространство. Нещо изтрака върху скалата.

Скочих на крака и тогава видях неясните бели очертания. Уулф влезе тичешком при нас, а металното му тяло блестеше на светлината на огъня.

От стоманените му челюсти висеше отпуснатото тяло на един заек.

Биваше си го Уулф да лови зайци.