Херман Хесе
Дом на мечтите (3)

Трета част

След тихите сиви дни с хладен дъждовен ромон се появи южен вятър и влажно небе, с ярки гонещи се облаци; между гневно преплетените облаци сенки, черни като сажди, и бяла пробуждаща слънчева светлина се простираха нежни острови от изпълнена с копнеж пролетна синева. Във влажната черна пръст в неподвижни редици и кръгове стояха плътни и ярки червените напети лалета.

Ханс беше в оранжерията при баща си, през многото полуотворени стъкла нахлуваше влажен хладен въздух, само пристройката за чуждоземните растения стоеше още здраво затворена. Градинарят смесваше пръст от различни сандъчета през едно сито и пълнеше малки саксии, а старият Неандер във всяка засаждаше с леко притискане на пръстите малко младо растение летните цветя за прозорците, парапета на балкона и терасата. През полегатите прозорчета на покрива играеше неспокойната светлина на ветровития ден с трескаво бързи облачни сенки.

— Аз все още не преставам да мисля за онова — каза Ханс, — което ти неотдавна вечерта ми разказа за старите китайци.

Неандер не отговори. Грижливо и здраво притисна тъмната пръст около корените на едно растение.

— Ти наистина ли вярваш, че тогава те са живели от листата на цветя?

Бащата посегна към ново растение.

— Не зная — каза той, — смятам, че това не е важно. Но аз мога и да се заблуждавам. Не съм китаец, не съм стигнал толкова далеч, колкото са оттеглилите се в планините и тръгналите към безсмъртните. На нас навярно ни е по-трудно и за безсмъртните знаем толкова малко, все едно нищо. Нашето време е друго. За съжаление ние нямаме богове и някога ще загинем. Ние обаче сме изучавали много природата и проличава, че светът все пак не е станал по-беден. Божества нямаме, но притежаваме няколко такива тайни като рентгеновите лъчи. Така неочаквано в познатия свят се прокъсва една дупка и се вижда, че всичко е още много по-чудно, отколкото известните ни митологии. Не сме станали по-бедни, не, тъкмо обратното, някак по-бързо сме забогатели, а за това ни липсва главното. Той вдигна малката саксия и провери дали растението стои изправено.

— И какво все пак би било главното? — попита Ханс колебливо.

— Най-простото — каза баща му кратко и определено. После игриво добави:

— В Новия завет е разказан един случай.

Една сянка падна и през най-близкия отворен прозорец надникна красиво женско лице с кафяви очи.

— Че това е Ханс — извика Бети приветливо. — Ти си искал да ни посетиш вчера, когато бяхме излезли на разходка. Помози Бог, Ханс. Помози Бог, татко. — Тя влезе вътре леко приведена между протегнатите вейки на висящите растения и подаде ръка на двамата. — На Алберт му стана много мъчно, затова тази вечер ще дойдем тук.

Ханс оглеждаше Бети с любопитство, която в светлокафява рокля стоеше слабичка на влажната дъска за минаване. Отново му направи впечатление нейната черна коса стегнато сресана от тила нагоре. Той си спомни, че по прочутите вестници от Утамаро и други японски майстори познавачите особено възхваляват правилния финес на нагласата на косата, той самият притежаваше един такъв вестник и с мълчаливо задоволство установи същото съвършенство у Бети.

— Но аз ти преча, татко — каза тя бързо, — веднага ще си тръгна.

— Тогава вземи със себе си и Ханс — извика Неандер, — той ми говори твърде много. Тук аз трябва и да работя.

— Позволи ни да останем още един момент — помоли Ханс. — Толкова е хубаво как малките изправени растения стоят едно до друго в саксийките си. Погледни само, Бети.

И те останаха още известно време, докато бащата продължи своята деликатна работа, и наблюдаваха неговите обиграни вещи пръсти да изваждат от купищата разсад в една кутия малки растения, всяко да отделят изведнъж от другите и как те с израз на плахост и удивление стоят на новите си места.

— Те като че ли се страхуват — каза Бети.

Старият кимна — и те се страхуват също.

Тогава Бети тръгна напред, по влажната дъска, закопчавайки жакета си.

— Как си, мила снахичке? — попита Ханс, когато вече бяха навън.

Тя не пое лекия тон.

— Благодаря, добре — отвърна Бети сериозно. — Радвам се, че те срещнах. Бих искала да ти кажа нещо.

В момента той забеляза, че тя леко поруменява, а в очите и в ноздрите й долови странен израз, който познаваше от по-рано и съвсем не можеше да търпи. Той приличаше на високомерие и все пак потискаше, както сега Ханс почувства по-ясно отпреди единствено напрежението, с което Бети се преборваше със собствената си стеснителност. Без да говори, Ханс я погледна подканващо и окуражително в очите, с доверие, каквото никога не бе проявявал към нея. За пръв път стеснителността й за него не беше пречка, а приятна и вълнуваща с детско очарование.

И както той веднага долови, тя почувства без нещо друго — от погледа и държанието му — неговата приветливост, добрата му воля и в същия момент, че двете си приличаха, бяха сродни помежду си и едно към друго предопределени за разбиране и помощ. От нея отстъпи страхливата стеснителност, от него отпадна лошата привичка да я третира момчешки и малко присмехулно.

Вместо да продължи да върви към къщата, Бети сви по алеята с плодни дървета срещу горичката, в чиято покрайнина храстите вече проблясваха светлозелени.

— Това е заради Алберт — започна тя отново с по-свободен глас, — аз няма да те моля по-често от преди да бъдеш с него. Ти обаче знаеш — той е своенравен и чувствителен, а може би това е най-доброто у него, което сам винаги скрива и премълчава. Нека говоря открито! Алберт е по-труден от теб, не толкова открит, по-малко весел и онова, което е станал, му е струвало усилия. На теб всичко ти беше по-лесно, още в училище. Може би Алберт не е страдал от това, но все пак го е усещал и сериозно го мъчи, че вече няма към татко толкова свободно и доверчиво отношение.

Ханс кимна и замълча. Той чувстваше, че тя желае да каже още нещо друго. В горичката Бети се спря.

— Не зная, Ханс, дали ти намираш правилно, че говоря за това. Пък и то не е ново. Но не бива да смяташ, че аз искам да прехвърля вината другиму. Ако някой има вина за това, тогава съм само аз.

— Ти? — извика Ханс учуден.

— Да. Би било моя задача да направя живота на Алберт по-весел и по-лек. Вместо това аз самата съм спъвана от нещо и несръчна. Той би следвало да има около себе си някого, който възприема всичко по-леко, не придирва особено и гледа снизходително. Зная колко много желаеше да има деца, това разочарование също го потиска. Алберт не е такъв, какъвто сега често изглежда, той носи в себе си много и от татко, ала разсъжденията и мъките винаги са вземали превес.

„Алберт трябва да се радва, че има тебе!“ — искаше да извика Ханс, но чувстваше колко глупаво ще звучи. И каза само: — Ти се грижиш толкова добре за него.

Тя не би желала да чуе тъкмо това. С привичен жест Бети вдигна високо глава, в знак на отхвърляне изтегли веждите си нависоко.

„Какво бих могъл да направя аз?“ — мислеше Ханс смутен.

Бети веднага отново отпусна глава.

— Аз, не зная. Ти трябваше да си наясно по това. — И след пауза: — За да можеш да ми помогнеш.

При тези думи Ханс имаше усещането, че малка детска ръка доверчиво се мушва в неговата. Той се усмихна весело и каза, без да се замисля:

— Точно така, Бети. Естествено, искам да ти помогна.

Придружавана от Ханс тя пое по полския път. Той вървя с нея до края на града, където спираше трамвая. Двамата се ръкуваха бегло, но почувстваха това като преживяване. Бяха станали приятели.

Вечерта Бети дойде с Алберт, те седяха на масата, Ханс срещуположно на брат си, когото наблюдаваше с ново съучастие. Алберт, малко прехвърлил тридесетте, вече нямаше нищо младежко във външността си. Той носеше в бръчките на челото и във вече леко прошарените коси по слепоочията си следите на нервна слабост и на една за неговата натура не лека длъжност. Днес обаче бе в добро настроение, разговорлив и поносимо весел. Отново той наблюдаваше брат си и старата му привичка — седеше на стола притеснен, неудобно и постоянно променяше позата си. Откри още веднага при първата словесна престрелка с леко неудоволствие отново жестовете, с които Алберт, при всеки неочакван за него нелюбим обрат на разговора, докосваше слепоочието си с дланта на лявата ръка, сякаш за да се успокои от някаква надигаща се болка. Този беше жестът, преди всичко, с който Ханс в годините на момчешка чувствителност бе отблъснат заради него, неразбираемият по-стар брат навремето му бе ставал напълно противен. Следователно докосването до слепоочията изглеждаше така, като че ли Алберт се оплакваше от несправедлива атака към спокойствието му и държеше отговорен за болезненото си чувство нападателя. Ханс гледаше на това с усмивка, но у него още бе останал един привкус от някогашното отблъскване. Впрочем той отново внимателно наблюдаваше биещото на очи лице на Алберт, което бе взело своеобразни черти от двамата родители и ги бе подчертало, а именно: при него в усмивката се появяваше лек присмехулен, почти неприятен скептицизъм, който у баща им изразяваше най-мила духовност, носът на Алберт беше от баща им, и ухото, само при него богатото оформяне на ноздрите се повишаваше до неспокойна и болезнена чувствителност. Светлосините очи, по форма и цвят точно като майчините, живееха чужди в това лице, но все пак бяха най-хубавото в него. Колкото по-малко Ханс можеше да си представи своя брат като приятел, толкова повече го гледаше, мислейки за него, толкова по-силно му въздействаха родителските черти в братското лице, толкова по-магическа му изглеждаше тайната на кръвта, която го свързваше с Алберт.

След вечерята Ханс покани братовата си жена да изпее нещо. Неандер едва бе чул молбата, когато усърдно я подкрепи. На него Бети не отказваше никое желание.

— С удоволствие — каза тя. — Какво бихте искали да чуете, татко? — Тя знаеше, че Неандер жадуваше за музика само тогава, когато изпитваше желание да чуе отново съвсем определено парче.

— Ако вие сте съгласни — каза старият любезно, — моля за арията на Хендел, която ти пя веднъж през зимата: „Quel fiore, che ride.“

— Тук ги няма нотите — отвърна Бети колебливо, — ще опитам по памет и ще си съпровождам сама. Но онова, което ще чуете, ще бъде само откъс. То е дует за два сопрана и всъщност ще е варварство, ако го изпея така, както за себе си самата бих комбинирала от двугласната част.

— Моля, само пей — извика Алберт.

Тя седна на пианото, малък старомоден роял, и тихо потърси акомпанимент. Тогава погледна към стария, после със сведени очи пред себе си запя с лек, ясен девичи глас чисто и коректно песента за цветето, което се усмихва в ранната утрин и живее само до вечерта.

— Колко красиво! — каза Ханс след пауза. — И само неща, които никой човек не знае. Къде си открила това?

— Беше по време на едно пътуване. Бях в Берн и разхождайки се привечер стигнах пред стария Мюнстер, видях хора да влизат вътре и узнах, че ще има органов концерт. Тогава чух песента от две певици, изпълнявана при акомпанимент на орган. Желаеш ли да чуеш още нещо, татко?

— Благодаря дете, мисля, че е достатъчно. Ти трябва да имаш търпение с един стар мъж, който не може да понесе твърде много музика. Впрочем мога ли да кажа, че при повторното слушане на песента малко ме разочарова? То е както с нейния текст, повече хубав, отколкото оригинален.

— Ти си жесток — извика Ханс живо. — Не може всяка малка хубава песен още да бъде и откровение.

Неандер остави светлите си сини очи да блестят.

— Момче, в случая вероятно имаш право. Но е съвсем странно как изкуството с годините може за някого да стане излишно. Хиляди композиции, картини, поеми, без които в предишните времена не можех да си представя живота, сега са ми станали толкова безразлични. Виждам се, че ще стигна до това, една-единствена книга и една-единствена музикална пиеса да бъдат достатъчни да задоволяват моята потребност от изкуство.

— Бих искал да познавам това — каза Алберт критично.

— Книгата предпочитам да не назова — продължи старият несмутен, — но музикалната творба вече зная. — Алберт го погледна въпросително, а и другите го гледаха с очакване. — Тя е „Actus tragicus“ от Бах. Освен нея няма никаква друга музика. Но, разбира се, докато изричам това, вече ми хрумва и един друг връх — „Ave verum corpus“ от Моцарт. Отвъд тези няма друга музика.

— Все пак намирам това несправедливо — каза Ханс замислен. — Ти би могъл в края на краищата да назовеш точно толкова добре арията на Херувима „Voi che sapete“ или двадесет други пиеси от същото равнище.

Неандер поглади бялата си брада, а приветливият му поглед се устреми към Бети над нейната блестящо черна, високо вдигната коса, отвъд към безценното.

— Признавам — кимна той бавно. — Беше сантиментално от моя страна. Винаги отново човек се вкопчва в нещо, което му е станало свидно, и смята, че това е вярност, а то е просто леност. Естествено, може да се мине без „Actus tragicus“ и без Моцарт, и без всичко това. Изобщо може да се мине и без изкуство. То е една фина и чувствителна кожа между нас и сърцето на света и естествено е по-добре да имаме тази тънка кожа, отколкото някаква броня — обаче, за да навлезем изцяло в сърцето на света, в последна сметка ни е потребно да пробием и тази най-нежна кожа. — Той се усмихна със своите някак виждащи надалеч очи…

Тук ръкописът свършва.