Херман Хесе
Дом на мечтите (2)

Втора част

Изправена и свежа майката седеше край масата, високата бронзова петролна лампа гореше с тиха, жълта светлина, вечерята беше изнесена и Ханс бе запалил цигара.

— Татко вероятно отново ще се разори — попита той и погледът му с удоволствие се задържа в лицето на майката как тя с високо вдигнати вежди и широко разперени ръце се стараеше да вдене иглата си.

Когато тя свърши, усмихна се към Ханс, но веднага отново се замисли.

— Вярвам, че няма — каза тя и замълча. Известно време шиеше, после остави работата си настрана и стоя с лакти опрени на масата. Ханс обаче се радваше на всяко нейно движение, на нейната здрава, изправена стойка, на дългите й бели ръце, на светлосивата копринена рокля с малки плисирани маншети.

— Как намираш татко? — попита тя неочаквано.

— О, съвсем както обикновено. Той изглежда чудесно. Аз го заварих в градината при розите.

— Да, той се чувства добре. Само е станал по-тих. Не намираш ли? За какво говорихте?

Ханс се замисли. Той веднага схвана какво имаше предвид тя.

— Той беше истински разговорлив. Ставаше дума за акациите и за самодивските дървета. Никога не бях почувствал толкова ясно колко странно татко се е сраснал с всичко това. То е като приказка, татко е вълшебникът и по тайнствен начин в нея.

— А той разпита ли те? За твоите изпити, за работите ти, за твоите приятели?

— Това не, не, ала аз и не очаквах. Все пак забелязах, че моето идване го зарадва. Татко никога не се е интересувал особено силно от онова, което не спада към неговия по-тесен кръг. И сам го е казвал. Ние говорихме за Алберт и тогава той смяташе, че и на него му върви както на баща ми, че живее повече в мислите си, отколкото в действителността.

Майката кимна, вгледана в светлината на лампата.

— Това е вярно — каза тя и затърси думи, — всякога беше така, но с времето стана по-силно. Татко има нещо свое, нещо от присъщото на особняка и то е съвсем добро. През последните години обаче той се чувства толкова самотен. Почти целия ден прекарва в градината или в оранжерията и с неудоволствие допуска да бъде обезпокояван там. Понякога аз мога да помагам за цветята и да остана там един час, всъщност обаче той винаги най обича да е сам и докато засажда или реже цветя, е потънал в мислите си. Това бе всякога, така, откакто навремето се отказа от длъжността си. Но тогава почти винаги прекарвахме вечерите заедно, четяхме си на глас един на друг или той ми диктуваше своите писма, често музицирахме или играехме шах. Сега всичко това постепенно престана, виждаш ли, понякога той ми създава грижи. Вече всеки ден след вечеря най-често отива горе в кабинета си или в своята китайска стая, няколко пъти преседя цялата вечер в оранжерията на тъмно.

Ханс сложи ръката си върху майчината ръка.

— Следователно ти също стоиш много сама?

— Ах, това не е нищо. Алберт идва често или някои гости, пък и винаги има достатъчно какво да се върши. Мъчи ме само от време на време, когато виждам татко толкова много сам с неговите откъснати от света мисли. Защото, виждаш ли, все пак сама не мога да схвана напълно как той всякога може да живее в своята тишина. Разбира се, зная, че е учен и мислител. Но по някой път просто ми е тъжно и едва ли не злокобно как може да живее така извън света. Отглежда своите цветя, но не за да ги покаже някому или да ги подари, той и над мислите си разсъждава не за да ги сподели.

— Това не е чак толкова лошо — каза синът успокояващо, — ти знаеш, на татко му е много приятно, когато хората разглеждат неговите лехи и ги хвалят. Той е тъкмо човек на изкуството или поет. Заради това, което занимава мислите му, забравя всичко. Мога добре да го схвана, но, естествено, да разбера и теб. Ние вече искаме от време на време отново да го разведрим. Също и теб, мамо, изобщо сега ще остана у дома при тебе безкрайно дълго. При вас е толкова добре и хубаво, че аз съвсем не мога да повярвам, че и тук има грижи и трудности. Знаеш ли, когато тази вечер идвах от гарата пеш насам през нивите и покрай дъбовете и гробището, и щом отдалеч видях нашия бряст и покрива, а после оградата, стълбището и къщната врата и как вкъщи отново се долавяше старият хладен дъх, а Лиза дойде и съобщи, че уважаемата госпожа е излязла, мили Боже, аз едва не прегърнах коректното старо момиче от радост и вълнение. И тогава се промъкнах до татко в градината при магнолиите, а люляковите храсти до верандата погалиха косите ми и чешмата звучеше така по старому и приятно, хубаво, всичко, месеците и годините продължаваха вярно да се стичат в своя стар басейн, и татко стоеше до стълбището, където има изглед, подаде ми ръка и започна да говори за магнолията, сякаш аз никога не бях се отдалечавал от къщи. Едва в този момент отново толкова правилно знаех колко красиво е всичко това и че никой на този свят няма по-красива родина. А татко бъбреше с мен и нямаше никакви въпроси и спомени. Аз просто отново бях при него и слушах как той от своя тих, благороден свят говори, знаех още: после ще дойде мама и тогава ще са положени грижи за въпросите и затрудненията и за всичко временно! Просто съвсем не мога да ти кажа колко радостен бях!

Сега майката се усмихна тихо, светлосивите й очи засияха топло, а упоритата й уста се смекчи в усмивка, мека и ласкава, тя изглеждаше, че прилича на сина си, сякаш е по-стара сестра.

— Вече бих искал да се насладя на още нещо — извика Ханс весел. — Ако сега бъдеш така мила и затвориш едното си око, аз бързо ще отида до килера с продуктите и ще си взема още едно парче от хубавия сладкиш. Мога ли?

Тя затвори едното си око и незабележимо кимна със същия жест, с който в детството му бе удовлетворявала подобни желания. А той изтича до кухнята, запали свещ и се върна с една малка чинийка.

— За благодарност искам да ти разкажа също нещо хубаво — изрече Ханс, докато ядеше. — А именно, нямам желание да лежа на ваш гръб, а да бъда прилежен. Имам предвид една хубава работа.

— Да строиш нещо ли? Да, имаш ли вече поръчка?

— Още не, ала може би ще имам една. Предстои конкурс, който още не е обявен. Издадоха ми това, знаеш ли, и то е добър знак. Ще бъде за банкова сграда в един швейцарски град.

— Тогава ти желая щастие, Ханс.

— Да, ала най-доброто е, че може да се направи нещо действително изискано, тъкмо преди два дни аз набързо се отбих там, за да видя дали изобщо трябва да участвам. Сега си представи малка, тиха странична улица, изключително стари, изискани къщи, в скромен благороден барок и една хубава градина помежду им, съвсем очароваща. Градината, разбира се, ще се махне, защото там трябва да се издигне сградата. Човек не може да си представи нищо по-хубаво. Това е нещо по-различно, отколкото в някаква градска улица да построиш още една обикновена сграда в повече.

— Фамозно е Ханс, но, естествено, не е лесно.

— И все пак е лесно. То е съвсем лесно. Трябва да бъде банка, а не търговска къща. Тя следва да се вмести съвсем фино и почтено между красивите стари сгради, вероятно ще трябва ние да не строим нищо по-високо от съседните постройки, във всеки случай не много. Аз ще дам сградата малко по-навътре зад тясна леха с растения и тогава фасадата съвсем малко, само една идея извита дъгообразно…

Ханс извади един бележник, почна да рисува усърдно. Майката седеше приведена и отново се чувстваше съвсем свързана с любимото си дете. Нямаше повече грижи, в света нямаше несъзвучия. Ханс беше тук, вървеше му, беше щастлив.

— Колко хубаво, момчето ми! Виж, често мислено съм си рисувала това, мига, в който ти за пръв път ще започнеш някаква красива постройка. Но не ти ли пречи, че ще трябва толкова много да внимаваш за съседските къщи?

— Ах, то е направо чудесно. Такъв един уверен, бюргерски, съвсем не театрален барок, това е нещо много ценно. Този вид модерно строителство, което иска да бъде само истински оригинално, на мен ми е неизразимо противен. Аз често си мисля, ако всички къщи и улици са хубави и спокойни и биха искали да изглеждат благородни, тогава би следвало и всички да са приветливи и любезни. Ако обаче тогава всяка малка дързост от страна на архитекта трябва да изглежда така, като че ли той би бил Микеланджело и би трябвало да усеща нова ера, когато една нова къща, почти без прозорци и при това почти изцяло е изградена от стъкло, когато ако камък, дърво, желязо, керамика и мозайка и всичко е разбъркано едно през друго, някой иска да подтикне другите просто с истински бърз триумф, тогава светът няма да бъде в ред. Между приятели ние наричаме това концертна архитектура. Аз, разбира се, не зная докъде ще стигна, колко ще напредна в професията на строител архитект и дали ще ми се удаде да го направя така, както желая. Ако обаче някога при строеж имам хрумвания и искам да бъда оригинален, тогава те не бива да бъдат оригиналности, които отдалеч бият на очи. На света нищо не е толкова противно и неприятно от натрапващите се архитектури. — Той видя как майка му се усмихваше на неговото усърдие и усмихнат, замълча.

— Следователно ще направя моята барокова сграда толкова добре, колкото мога и тя няма да бъде грозна, това мога да обещая. Вярвам, че дори татко ще бъде съгласен, ако първо са готови чертежите. А той положително е най-строгият съдник, когото бих могъл да си потърся. Само с работата ще трябва още да изчакам, докато бъдат оповестени условията; иначе в края на краищата ще започна нещо, от каквото хората от банката не се нуждаят и тогава бих провалил напразно хубавата първа радост от творчеството. И тъй, първо ще си дам една малка ваканция! Искам още веднъж да бъда при вас у дома, както в годините на детството, с тебе и татко, без посещения и покани и не желая да правя нищо, освен да почувствам колко е хубаво тук.

Големият часовник удари десет и госпожа Неандер, както синът й хиляди пъти бе я виждал да го прави, прибра ръкоделието си, сложи очилата в кожената калъфка, отвори високите вратички на шкафа и огледа дали в коридора на перваза на камината свещниците са приготвени. После помоли Ханс да види заключена ли е къщната врата и му пожела лека нощ.

— Само си легни — предупреди тя, — в стаята си ще намериш всичко приготвено. Ние все още държим на старото домакинство с лампите и свещите, баща ти не желае електричество в къщата.

Тя запали два свещника — простия месингов за себе си и сребърния празничен с три дебели свещи за Ханс, и изгаси лампата. Ханс не би искал още да ляга да спи. Весел той почна да се изкачва нагоре по витата каменна стълба, тук или там виждаше в светлината на свещите познатите мили предмети да го поздравяват, искрейки: рамки на картини и високи вази, блестящи брави на врати и калаени съдове на високите лавици по стените. В неговата стая ухаеха теменужки, зад отворения прозорец черни стърчаха клоните на бряста. Той остави свещника на масата до неразопакования куфар и тръгна бавно насам и натам през стаята, в която бе прекарал толкова много момчешки години. Младежки години. Бе преживял студентски ваканции, когато всичко изглеждаше родно и по стария ред. Лавици с книги и глинени модели, сбирки с пеперуди и пневматични пушки, чанти и фотографии от пътешествия през ученическите му години, бюстовете на Гьоте и мъртвешката маска на Бетовен, шкафът с нотите и китарата.

Внимателно той се вгледа в пронизания от топлина здрач наоколо. О, колко е прав татко, че не желае електрическо осветление в тази къща! Всичко най-нежно на този час би изчезнало без преминаването през мрака на коридора и стълбището, без капризната игра на малките блестящи свещи по метал или стъкло, без топлата светлина на трите свещи от високия свещник.

Хрумна му колко сроден в това отношение е със своя баща в любовта към нежната кожа и повърхностите на нещата, в усета към магическото на всичко видимо, на светлината на багрите. Как месинговите обковки на куфара отразяват светлината, как приведената сянка на високата печка пробягва по стената, това бе за него мило и вълшебно, отразяваше му се добре, вълнуваше го и му внушаваше мисли. Нещо повече, не мисли, а събуждаше едно прелестно пълнозвучно чувство за жизнеността на света, за тихия, упорит собствен живот на нещата, едно добро разсъдъчно и нежно чувство, без което той не би могъл да живее. Това беше присъщо на баща му повече, отколкото на другите хора, които той познаваше, това при случай да се чувстваш унесен в безкористно съзерцаване, едно предчувствие, че всички вещи са живи, междувременно съзнателността на човешкия живот често изглежда като несправедливост, суровост, дори вина. Една не толкова греховна вина, да се изкупи само за мигове чрез засилваща се любов към вещите, чрез някакво бегло, бързо отминаващо усещане за самотност и преходност. Една стъпка върху терасата до неговия прозорец го сепна. Ханс изтича. Там беше баща му, излязъл от кабинета си, стоеше, поемайки дъх, в бледата нощ между още голите вейки на глициниите по перилата на балкона и с вдигнато нагоре лице гледаше тъмните клони на бряста. Ханс не искаше да го смущава. Той знаеше, че баща му идва от самотата на своите мисли и търсеше според привичките си в края на деня още една гледка, едно вдъхване на аромат, един тон, малко невинна природа, за да утоли сетивата си и да вземе това в съня и сънищата.

И все пак го притесни и един нощен отзвук от разговорите с майка му и един прииждащ ужас към стария спокоен мъж, и той излезе, както в някогашните времена, през прозореца, при него.

— Хубава вечер, татко — извика той внимателно.

Старият се обърна.

— Хубава вечер, момчето ми. Доволен ли си?

Ханс пое неговата суха, още странно силна ръка.

— Ти си твърде много сам, татко.

Старият мъж поклати глава и се усмихна.

— Заблуждаваш се Ханс. Аз не съм сам. Така е единствено през младостта.

— Но мама положително понякога те чака, мисля си аз, примерно вечер.

— Смяташ ли? Хубаво е, че ми напомняш.

Неандер пусна ръката на сина си и направи няколко крачки, спря се, върна се и каза:

— В младостта, Ханс, човек е много сам и се долавя, че да бъдеш сам, не е хубаво. Затова човек търси приятели и се влюбва, открива семейството и отечеството. Това е много добро, така процъфтява светът. Но когато си достатъчно остарял, то вече не удовлетворява душата. Тогава приятелството и любовта, и отечеството също отново са само една черупка, която ни отделя от другите, разделя ни от цялото. А цялото е Бог. Никога ли не си чел китайски разкази?

— Мисля, че не. Не. Защо?

— Все едно. В китайските истории винаги се явява един и същ човек в различни фигури. Като младеж той принадлежи на родителите си, изучава професия. Като мъж се оженва и се грижи за своето семейство, извън това се научава да обича отечеството и при всичко да мисли за прадедите и за поколението на наследниците. Той бива деен и полезен, помага за ръководството на държавата. Едва на края обаче, в последната зрялост, открива, че всичко това е още самота и себелюбие. Тогава в някоя нощ напуска своята колиба и нивата си, своята жена и поданиците си, длъжността и книгите си и изчезва. Времето му е дошло. Отива в планината, за да живее от росата и цветята, и да свали от себе си всичко, което още е черупка. Тогава преминава към безсмъртните.

Неандер отново направи няколко спокойни крачки нагоре и надолу. В нощта белите му коси проблясваха бледо. Тогава още веднъж подаде ръка на Ханс.

— Спи спокойно, Ханс. Някога ще изпиташ радост от тези китайски истории, в тях има добри неща. Те и старият Гьоте, съвсем старият Гьоте, сега са ми най-скъпи от всички книги. Но за това имаш още време, още много време. Ти едва си преминал Вертер, ти още си в „Години на учение“.

С тези думи той излезе, от вратата към кабинета, която отвори, проникна поток светлина и обля фигурата му. Веднага след това стана тъмно и Ханс чу, че баща му отива в спалнята си.