Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (6)

Пета глава

В лабораторията на „Харкорт Биосайънсис“ цареше тишина и чистота. Високият кестеняв мъж се намръщи. Ранното пристигане на истинския отряд на „Сикрет Сървис“ беше възможност, която той бе предвидил в плана на мисията. Загубата на двамата мъже, които охраняваха входовете към института, бе далеч по-сериозно усложнение. Той заговори тихичко в малкия микрофон, закрепен върху ревера на сакото му.

— Сиера едно, тук е Прайм. Покрийте стълбите. Веднага!

Обърна се към хората, които бяха при него.

— Колко още?

Главният техник, нисък и набит, с подчертано славянски черти, го погледна откъм огромния метален цилиндър, към който прикрепяше устройство с дистанционно управление. Беше качил цилиндъра върху една от масите близо до прозорците на лабораторията.

— Две минути още, Прайм — прошепна той в своя микрофон и се ослуша внимателно. — Другите от нашия сектор потвърдиха, че също привършват — докладва той!

— Има ли проблем, агент О’Нийл?

Зеленоокият мъж се обърна и забеляза д-р Рави Парих, който го гледаше. Бринкър все още бе зает с анализа на проваления опит с нанофага, но колегата му индиец го наблюдаваше с подозрение.

Едрият мъж му пусна успокоителна усмивка.

— Няма никакви проблеми, докторе. Можете да продължите работата си.

Парих се поколеба.

— Каква е тази апаратура? — попита той накрая, сочейки към обемния цилиндър, край който се суетеше техникът. — Не ми прилича много на детектор за откриване на опасни материали или онова, което казахте, че ще монтирате в лабораторията.

— Уважаеми, доктор Парих… вие сте много наблюдателен човек — отговори внимателно зеленоокият.

Той пристъпи по-близо и сякаш правеше нещо обичайно, изведнъж удари учения по врата с дясната си ръка.

Парих се свлече на пода.

Изненадан от неочаквания шум, Бринкър се обърна. Шокиран, забеляза на пода асистента си.

— Рави? Какво…

Едрият мъж, който вървеше към него, се завъртя и го изрита силно. Токът му се заби в гърдите на изследователя и го просна върху бюрото. Бринкър си удари главата, после падна на пода и остана неподвижен.

* * *

Смит въртеше копчето на радиостанцията, превключваше на различните честоти и бързаше доколкото може. Ослушваше се внимателно. Само шумове и пращене. Никакви гласове. Никакви заповеди, които да долови и разшифрова.

С намръщена физиономия той свали слушалката от ухото си и изостави вече безполезната радиостанция. Време беше да действа. Ако остане още малко на място, прехвърля инициативата в ръцете на врага. Когато човек има насреща си аматьори, това е опасно. А срещу обучена сила бе равносилно на катастрофа. В този миг онези фалшиви агенти на „Сикрет Сървис“ методично изпълняваха някакъв много мръсен замисъл вътре в института „Телър“. Но каква ли бе играта им? — чудеше се той. Тероризъм? Взимане на заложник? Опасен индустриален шпионаж? Саботаж?

Поклати глава. Нямаше начин да разбере. Поне не веднага. Но каквото и да правеше врагът, сега бе моментът да го притисне, преди да е в състояние да отвърне. Повдигна се на едно коляно, като оглеждаше входа към института.

— Къде, полковник? — прошепна Диас.

— Вътре.

Очите на пазача се разшириха невярващо.

— Но това е лудост! Защо не изчакаш да дойде помощ? Там има най-малко десетима от тия копелета.

Смит хвърли бърз поглед назад към оградата и портата. Гневната тълпа излизаше от контрол — демонстрантите блъскаха и прескачаха оградата, някои удряха яростно по капаците и покривите на колите на „Сикрет Сървис“. За да не провокират и без това побеснялата тълпа, истинските федерални агенти се бяха прибрали в заключените автомобили. Ако охраната на института отвореше портите да ги пусне в двора, протестиращите също щяха да нахлуят. Изруга тихичко.

— Погледни, Франк. Не мисля, че идва подкрепление.

— Тогава да останем тук — възрази отново Диас. Той посочи с палец към паркираните зад тях джипове. — Само от тук могат да избягат. Да ги причакаме.

Смит поклати глава.

— Прекалено рисковано е. Първо, тези типове може да са решили въобще да не излязат. Второ, те знаят, че сме тук. Не пасат трева. Сигурно имат резервни планове за бягство, които не са малко — може с хеликоптер да ги вземат от покрива на сградата, а може да ги чакат други коли извън института. Трето, тези оръжия — той кимна към двата автомата МР5, които отмъкна, и пушката на Диас — не ни осигуряват достатъчно огнева сила да ги спрем при престрелка. Ако позволим на тия лоши момчета да ни нападнат, с нас е свършено.

— Тъпа работа — въздъхна ветеранът от пехотата и провери дали е зареден неговият „Ремингтън“. — Мразя да играя каубой като Джон Уейн. Не ми плащат достатъчно да се правя на герой.

Смит оголи зъбите си в усмивка.

— На мен също. Но това е положението. Предлагам ти да млъкнем и да действаме, сержант — въздъхна. — Готов ли си?

Намусен, но въпреки това решителен, Диас даде знак, че е готов.

С притиснат към гърдите си МР5 Смит стигна на бегом до десния край на огромната входна врата на института. Мускулите на стомаха му се напрегнаха в очакване на внезапната, разтърсваща агония от куршум, изстрелян откъм главното фоайе. Дишаше учестено. Притисна се плътно до огряната от слънцето стена.

Диас го последва след секунда.

Смит заобиколи ъгъла на вратата и с насочен напред автомат обходи с поглед вътрешността. Нищо. Огромното помещение изглеждаше празно. Приведен, той тръгна напред, прикривайки се зад мраморния парапет, висок до кръста му. През отворената врата ставаше течение и от бюрото на регистратурата се разхвърчаха листове хартия и се разпиляха по пода.

Смит занаднича зад парапета.

— Наведи се — извика Диас.

Смит мярна силует, който пробяга в коридора, вляво от него. Хвърли се на земята в момента, в който мъжът започна да ги обстрелва с деветмилиметров пистолет. Куршумите отскачаха от мрамора над главата му, разпращайки разтрошени парчета камъни из въздуха. Едно парче го улучи по дясната ръка и остави дълга червена драскотина.

Все още по корем на пода, Джон стреля три пъти, опрял автомата МР5 на раменете си. От прага на отворената врата Диас даде няколко изстрела и от гипсовите стени на института се откъртиха няколко големи парчета мазилка.

Смит изпълзя иззад парапета. Един куршум се удари вдясно от главата му. Претърколи се бързо, спря и остана да лежи по корем, но този път имаше ясна видимост към коридора.

Джон съзря стрелеца, който вече бе вперил очи в него. Разделяха ги не повече от петдесет стъпки. Беше набитият мъж със сериозното изражение, представил се като агент Фароус. Самозваният агент на „Сикрет Сървис“ беше коленичил, държеше с двете си ръце пистолет „Зиг Зауер“ и стреляше с отмерени движения. Нов куршум се заби в пода съвсем близо до главата на Смит, за пореден път разпращайки малки късчета супени плочки към лицето му.

Той преглътна острата болка и въздъхна. Насочи мерника си към стрелеца. Натисна спусъка. Автоматът изтрещя три пъти.

Два пропуска. С третия изстрел уцели Фароус в лицето, куршумът проби челото му и излезе през тила.

Смит скочи на крака и побягна към стълбището, което водеше към втория етаж на института. Трима от враговете бяха повалени, помисли той, но колко остават?

Диас мина на бегом през фоайето и залегна недалеч от него, до стълбището, готов за стрелба.

— Сега накъде, полковник? — попита той тихо.

Добър въпрос. Смит мислеше. Ако нарушителите планираха да вземат изследователите за заложници, повечето щяха да се насочат към бюфета на института — недалеч от мястото, където Фароус лежеше мъртъв. В такъв случай прибързани действия можеха да доведат до твърде много невинни жертви.

Смит обаче се съмняваше, че целта бе вземане на заложници. Цялата операция бе планирана прекалено добре, за да се отнася за нещо толкова просто и неизискващо кой знае каква подготовка. Това, че дойдоха преоблечени като агенти на „Сикрет Сървис“, говореше, че целта им е била безпрепятствен достъп до лабораториите.

Джон взе решение. Посочи към тавана.

Диас кимна.

Джон Смит и пазачът на института се придвижваха нагоре по централното стълбище един след друг, всеки момент готови да се отбраняват.

* * *

„ДА ПРЕБЪДЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИИТЕ! ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР ДА ПРЕБЪДЕ! НЕ НА МАШИНИТЕ НА СМЪРТТА!“

Малаки Макнамара бе избутан максимално близо до оградата от скандиращата тълпа. Беше начумерен. Мразеше подобни изблици на дивашки, безумни емоции. Чувстваше се много по-щастлив сам сред дивата природа, отколкото притиснат по този начин сред море от хора. В момента обаче не му оставаше нищо друго, освен да се движи заедно с тази влудяваща вълна. Знаеше, че ако се опита да върви срещу течението, ще го пометат и прегазят до смърт.

И все пак той си мислеше, че не бива да се оставя на течението като обикновена, пасивна марионетка.

Размърда се и със злоба започна да забива лакти в ребрата на хората около него. Уплашени от яростта му, те се отдръпваха. Направиха му достатъчно място, за да погледне назад към трибуната. Беше празна. Присви очи, докато премисляше ситуацията. Радикалите от Движението на Лазар, които настървяваха тълпата от над десет хиляди демонстранти, бяха изчезнали.

Къде ли са?

Дори сред множеството, мургавият канадец бе достатъчно висок, за да вижда какво става. Две от колите на „Сикрет Сървис“ се изтегляха на заден ход към началото на автомобилната алея. Смачканите капаци и покриви, изтръгнатите огледала и счупените стъкла свидетелстваха за силата на човешката буря, през която бяха преминали. Виждаха се малки групи щатски полицаи от Ню Мексико и шерифи от Санта Фе, които отстъпваха внимателно, за да не предизвикат цялостен бунт. Изкушени от възможността да заснемат драматичните събития за националните и международните телевизионни мрежи, няколко местни телевизионни екипа се бяха доближили прекалено до напиращите протестиращи.

Макнамара извърна поглед. Очите му затърсиха активистите на Движението, които искаше да види. Нямаше ги. Повече от любопитно, помисли си той невъзмутимо. Плъховете напускат потъващия кораб? Или хищници, притаили се другаде, за да нападнат поредната плячка?

Натискът на хората към оградата растеше. Под напора на толкова много тела на места мрежата хлътна навътре. Пазачите зад оградата вече бяха започнали да отстъпват назад към сравнително по-безопасната сграда на института. Канадецът поклати глава. Не бе никак учудващо. Само глупак можеше да очаква от малобройна полицейска сила да се изправи срещу десетхилядна тълпа на открито. Подобна дързост би била равносилна на самоубийство.

Изведнъж се вцепени, забелязвайки неколцина мъже, които се придвижваха целенасочено през пресата от изпълнени с омраза лица, зелени знамена, плакати и стиснати юмруци. Бяха младите здравеняци, които видя да пристигат предишния ден, всеки от тях преметнал продълговата раница през рамо.

Тълпата ги предпази от полицейска проверка и мъжете стигнаха до оградата необезпокоявано. Свалиха раниците, извадиха ножици за тел и с отмерени движения започнаха да режат металните връзки една след друга от горе надолу. Не след дълго цял участък от оградата на института се отцепи и падна. Хиляди демонстранти нахлуха през пролуката и се стекоха в откритото пространство пред масивната, боядисана в пясъчен цвят сграда на института.

„ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР!“ — продължаваха скандиранията. „НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИИТЕ! НЕ НА МАШИНИТЕ ЗА УБИВАНЕ!“

Без да е в състояние да направи нищо друго, синеокият мъж Малаки Макнамара ги следваше в тяхната лудост, крещейки като всички останали.

* * *

Смит напредваше в северна посока покрай стената на коридора на втория етаж в института „Телър“, стиснал здраво автомата МР5 и готов да стреля. Диас се придвижваше от другата страна.

Стигнаха до тежка метална врата, една от няколкото, които се отваряха към широкия коридор. Лампата на системата за охрана светеше червено. На табелката отпред пишеше, че това е лаборатория на „Вос Лайф Сайънсис“, отдел за човешкия геном. Диас посочи към вратата с пушката си.

— Влизаме ли? — прошепна той.

Смит поклати глава. В института се помещаваха толкова много различни изследователски отдели и всички бяха насочили усилията си към напредналите технологии, все много скъпи и потенциално ценни. Нямаше начин двамата с Диас да проверят всяка лаборатория и кабинет на този етаж.

Така че Смит бе решил да заложи на интуицията си. Насроченото посещение на президента в Санта Фе трябваше да популяризира научните изследвания в нанотехнологиите, извършвани от „Харкорт“, „Номура Фарматек“ и независим екип от института. Самозваните агенти на „Сикрет Сървис“ си бяха осигурили достъп именно до тези лаборатории. Смит бе убеден, че каквото и да търсеха, то бе свързано със северното крило.

Продължиха безшумно по централния коридор, докато стигнаха в далечния край на сградата, където се пресичаха два коридора под формата на буквата „Т“. Друго стълбище водеше към приземния етаж. Точно до първото стъпало беше желязната врата към лабораторията, наета от „Номура Фарматек“. Ако свиеха надясно, щяха да се озоват до помещенията на изследователския екип на института. Лабораторията на „Харкорт Биосайънсис“, ръководена от Фил Бринкър и Рави Парих, беше отляво надолу по коридора.

Смит се колебаеше. Накъде ли да тръгнат?

Внезапно предупредителната лампичка над вратата на „Номура Фарматек“ светна зелено.

— Клекни! — изсъска Джон.

Двамата се снижиха, подпряха се на едно коляно и зачакаха.

Вратата се отвори. В коридора се появиха трима мъже.

Двама от тях — единият русокос, другият плешив — бяха облечени в гащеризони като техници. Бяха приведени под тежестта на куфарите с инструменти, които носеха на рамо. Третият, по-висок и преждевременно побелял, беше в черно яке и камуфлажен панталон. Държеше малък автомат „Узи“.

Смит усети, че пулсът му се учестява. С Диас можеха да повалят мъжете с няколко изстрела. Без съмнение това щеше да е най-безопасният и прост начин на действие. Но ако ги убиеха, нямаше да узнаят какво става в института „Телър“. Въздъхна. Въпреки риска той се нуждаеше от пленници, които да разпита, а не от трупове.

Изправи се и насочи автомата МР5 към самозванците.

— Пуснете оръжията! — викна той. — Вдигнете ръце!

Напълно изненадани, те замръзнаха на място.

— Правете каквото ви казват — намеси се Диас с насочена към тях пушка, — преди да съм ви гръмнал.

Видимо все още изненадани от развоя на събитията, двамата мъже в гащеризони внимателно свалиха куфарите и вдигнаха ръце.

Недоволен, третият мъж също се подчини. Узито му издрънча върху плочките.

— Сега елате насам — каза Смит. — Бавно. Един по един. Първо ти — добави той, сочейки с дулото на автомата към високия побелял мъж, за когото подозираше, че е техен лидер. Самозванецът се поколеба.

За да го принуди да побърза, Джон се премести в напречния коридор. Вляво от себе си долови слабо движение. Обърна се рязко, а пръстът му вече натискаше спусъка. Но никой не стреля. Вместо това мярна малка масленозелена метална топка, която летеше срещу него. Тя се удари в близката стена, отскочи и се изтърколи към напречния коридор. За част от секундата Смит не можеше да повярва на очите си. Но десетте години тренировки, бойните му рефлекси, както и дивият животински страх си казаха думата.

— Граната! — изкрещя той.

Хвърли се на пода, претърколи се и прикри главата си с ръце.

Гранатата избухна.

Оглушителният взрив разкъса дрехите му и го хвърли във въздуха. Нажежени до бяло шрапнели изсвистяха над главата му, надупчиха гипсовите стени и изпочупиха лампите.

Почти оглушал от експлозията и все още с кънтене в ушите, Смит изпъна тялото си и бавно се надигна. Седна и изумен откри, че не е ранен. Автоматът му лежеше близо до него. Грабна го. Имаше драскотини по дръжката и гумените уплътнения, но иначе бе здрав. Слухът му започна да се връща. Вече долавяше викове откъм коридора, идваха от врата на лабораторията на „Номура Фарматек“. Двамата мъже в гащеризони, изподрани от остри метални парченца, се гърчеха в агония, а от телата им се стичаше кръв по плочките. Третият мъж, вероятно с повече късмет или с повече опит, не беше ранен и тъкмо посягаше към автомата си, който бе изпуснал.

Смит стреля три пъти в него. Той падна по очи и не се помръдна.

Джон се огледа за Диас. Беше мъртъв. Бронежилетката, която носеше, беше спряла повечето от шрапнелите на гранатата, но не и едно парче, което бе направило дупка в гърлото му. Смит изруга, гневен на съдбата, ядосан, че въвлече друг човек в тази битка.

Още една граната подскочи през коридора и се търкулна към стълбището. Тя обаче не избухна. Само изсвистя и изпусна гъст, дразнещ ноздрите, червен пушек във въздуха. За секунди двата коридора се изпълниха с гъст дим, който се носеше на талази.

Смит погледна над дулото на автомата, мъчейки се да долови признаци на движение сред дима. Ако стреляше напосоки, щеше да издаде местоположението си. Нуждаеше се от мишена.

Някъде отпред, дълбоко в червения кълбест облак два автомата „Узи“ трещяха, изпращайки дъжд от куршуми по коридора. Медните деветмилиметрови куршуми пробиваха нови дупки в стените или рикошираха от металните врати. Керамични вази се пръскаха. Разкъсани части от жълти и розови цветя хвърчаха из въздуха, раздиран от куршуми. Смит залегна на пода, опитвайки се отчаяно да се спаси от куршумите, които свистяха над главата му.

Изведнъж стрелбата спря и настъпи пълна тишина.

Изчака, без да мърда. Ослуша се. Долови заглъхващи стъпки по задименото стълбище. Намръщи се. Лошите момчета се измъкваха. Автоматичната стрелба трябваше да го задържи на място, докато избягат. Най-лошото е, че замисълът им проработи.

Смит се изправи и тръгна напред през ослепяващия го червен облак. Напъна се да види какво има пред него. Подритваше празни гилзи, които дрънчаха по плочките и трошаха отцепените от стената парчета мазилка. Димът над стълбището вече се разнасяше. Приведе се и погледна надолу. Ако нарушителите бяха оставили някой да ги прикрива, тези стълби щяха да се окажат смъртоносен капан. Но той не разполагаше с време да се върне до централното стълбище. Или трябваше да рискува, или да остане тук и да чака.

Готов за стрелба, той заслиза по широките стъпала. Ослепителна бяла светлина зад него озари внезапно коридора. Цялото стълбище се разлюля от серия мощни експлозии, идващи откъм лабораториите за нанотехнологии на „Номура Фарматек“ и института.

Реагира инстинктивно. Хвърли се върху стъпалата, претъркулвайки се презглава, докато сградата над него избухваше в пламъци.