П. Г. Удхаус
Радост в утринта (23)

23.

Тя се носеше на подскоци към мен като лейди Макбет, тръгнала да узнае от първа ръка горещите новини от гостната.

— Е? — попита тя и с момичешко оживление заби куките си в ръкава ми. — Направо ще падна от възбуда и напрежение, Бърти. Всичко добре ли мина? Подслушах мъничко през вратата, но не успях да разбера какво става вътре. Единственото, което се чуваше, беше гласът на чичо Пърси, който гърмеше и тътнеше като гръмотевица. От време на време се улавяше и някое твое изблейване.

Доста разпалено щях да оборя тезата й, че от особата ми са произхождали овчеподобни звуци, но тя не ми даде възможност да си отворя устния апарат.

— Но което най-много ме озадачи — продължи тя, — беше фактът, че според предварителната програма твоят глас трябваше да гърми и да тътне като гръмотевица, а изблейването следваше да се изпълнява от чичо Пърси. Боко пък въобще не можах да го чуя. Все едно, че го нямаше никакъв.

Потръпнах. Изглежда безпощадното отнемане на комката на радостта от устните на това свежо гейзерче спадаше към постоянните ми служебни задължения. Тъй или иначе насилих се да й предам лошите вести.

— Боко наистина го нямаше.

— Нямаше го?

— Не.

— Но нали целият смисъл…

— Знам. Обаче бе възпрепятстван по обективни причини, състоящи се от градинар с вила и пес, в жилите на който подозирам, тече вълча кръв.

И с шепа съчувствени слова й разкрих как слънчицето на живота й бе раздробено на съставни части от половинките обувки с връзки на чичо Пърси, и как го изпъдиха от имението с невидялото бял свят негово излияние.

Гранитно-сиво изражение скова чертите й.

— Значи Боко отново се държа като краставо магаре?

— Всъщност, този път не бих го нарекъл магаре. Не смяташ ли, че по-удачно е определението безпомощна жертва на съдбата?

— Можел е да се търкулне настрани.

— Невъзможно. Стъпалото на чичо Пърси покрива огромна територия.

Тя осъзна логичността на довода ми. Личицето й се размекна и тя попита дали нежното й папагалче сериозно е пострадало.

Претеглих въпроса.

— За физическите му наранявания бих казал, че са повърхностни. Докато вървеше, даваше вид на човек, който сам си е навигатор. В душевен план, обаче, състоянието му изглеждаше трагично.

— Бедното агънце! Толкова ми е чувствителен. Как преценяваш сегашната му позиция в класацията на чичо Пърси?

— В посока към дъното.

— Значи с това се изчерпаха възможностите ни?

— Донякъде, да. Но — успокоих я аз — съществува вероятност, ако позволят метеорологическите условия, слънцето да разсее черните талази. Всичко зависи от това как ще отреагира Устъровия ум на пришпорването, което ще му се окаже за половин-един час.

— Накъде биеш?

— Странни неща се случват напоследък, Ноби. Нали помниш как изпробвах патентования Фитълуъртов способ за измъкване от годеническите лапи на Флорънс?

— Като изрита Едуин?

— Точно. Пожънах нечуван успех.

— Но нали ти ми каза, че е било пълен провал.

— Не по очаквания от мен начин. Оказа се, че процесът има удивителен страничен ефект. Чичо Пърси, след като узна за акцията, която проведох, ме обяви за свой любимец. Излезе, че от години се е канел сам да изрита вагабонтското си отроче, но Флорънс винаги му пъхала прът между краката.

— Никога не съм и предполагала, Бърти.

— Надявал е маска върху лицето си, скъпа моя. Но иначе е таял копнежа вътре в себе си и снощи, след като Едуин му наръби задника с бухалката си, той е стигнал връхната си точка. Така че можеш да си представиш как се е почувствал, когато е разбрал, че презглава съм се втурнал към мината, която не е смеел да докосне. Революционизира целия си светоглед! Разтърси ми ръката, черпи ме с пура, шампанско и сега съм довереният му приятел и съветник. Гледа ме като божество.

— Да, обаче…

— Нещо смущава ли те?

— Само щях да кажа, че това е чудесно, прекрасно и възхитително, и че ти желая много, много щастие, но аз исках чичо Пърси да гледа не теб, а Боко като божество.

— Ще стигна и дотам. Дъртофелникът някога посвещавал ли те е в делата си?

— Само ми каза да не го безпокоя, защото е затънал до гуша в работа.

— Следователно си в неведение за американския магнат на име Чичестър Клам, с когото той трябва да проведе тайно съвещание, целящо да уточни въпросите по една важна сделка. Мистериозни търговски далавери. Та той ме помоли да изнамеря някакъв начин за уреждане на срещата. Ако успея, работата ви е в кърпа вързана.

— Това пък откъде ти дойде?

— О, боже, че нали сега на практика съм златното съкровище на чичо Пърси. При евентуален успех ще се превърна в платиненото му съкровище. Няма да е в състояние нищо да ми откаже. И тогава ще съм в изгодна позиция за разтапяне на сърцето му…

— О, небеса. Едва сега загрях.

— … и ще ви уредя двамата с Боко. Тогава ти на свой ред ще покажеш на Флорънс онова писмо и това ще ме уреди и мен.

— Но, Бърти, та това е гениално.

— Така е — скромно продължих аз. — Откриват се възможно най-розовите перспективи, обаче при условие…

— При какво условие?

— При условие, че измътя начин за провеждане на гадната тайна среща. Което в момента, дори и да заблъскам главата си в стената, не мисля, че ще стане.

— Бърти, има милиони начини.

— Я ми изброй тогава три.

— Ами първо би могъл… Не, сега разбрах какво искаш да ми кажеш… Сетих се. Питай Джийвс.

— Вече питахме Джийвс. Той се предаде.

— Джийвс?

— Знам. И аз страшно се шокирах. Отгоре на всичко се беше натъпкал с риба.

— Тогава какво ще правиш?

— Казах на чичо Пърси, че ще мисля.

— Може пък Боко да предложи някоя идея.

Тук вече се наложи да проявя неотстъпчивост.

— Бас хващам, че ще предложи — отсякох — и бас хващам, че идеята му ще ни завлече всичките в тресавището. Ще е нужен спасителен отряд с помпа да ни изсмуче отново. Обичам Боко като роден брат, но винаги съм поддържал становището, че единственото нещо, което не бива да го карам да прави, е да мисли.

Тя се съгласи с мен и призна, че ако съществува някакъв начин човек да накара нещата да тръгнат от трън, та на глог, Боко с лекота ще го надуши.

— Отивам да го видя — внезапно заяви тя, след като се занима в продължение на няколко минути със старателно мръщене на веждите.

— Боко ли?

— Джийвс. Не мога да повярвам на тези приказки, че се е предал.

— Сам той го каза.

— Не ми пука, Бърти. Пак не го вярвам. Ти да помниш Джийвс някога да се е предавал?

— Много рядко.

— Какво тогава — заключи тя и се завтече към помещенията на персонала.

Аз на свой ред продължих пътешествието си по коридора — мисля, че го извървях със забучен в земята поглед и излязох на открито.

Колко дълго съм размишлявал е невъзможно да кажа. Когато мозъчният генератор е натоварен до крайност, трудно се следи полета на времето. Затова не бих могъл категорично да определя дали десет или по-вероятно двадесет минути по-късно се изтръгнах от хватката на размишленията и открих Джийвс до себе си. Не бях усетил приближаването му, но с него почти винаги е така. Някак си изведнъж се материализира до теб, подобно на ония индийски мошеници, дето си разкарвали астралните тела напред-назад — изпарявали се на струйка дим в Рангун и съединявали наново телесните си части в Калкута. Май го вършили с разни огледала.

Забелязях и присъствието на Ноби, която се пукаше по шевовете от самодоволство.

— Нали ти казах — захили се тя.

— Ъ?

— За твоите измислици, че се е предал. Знаех си аз, че версията ти понамирисва на гнило.

Удивено се вторачих във въпросния обект. Вярно, изглеждаше в рядко интелектуална форма. Как само изпъкваше отзад главата му с мозъка! Как струеше прозорливостта от очите му! Но сам той бе признал в компанията на чичо Пърси и моя милост, че е матиран.

— Така ли мислиш, Ноби?

— Само се е избудалкал с вас. Хрумнала му е страхотна идея.

— Доколко е осведомен за най-новия развой на събитията?

— Току-що го запознах с тях.

— Съобщиха ли ти за краха на системата „Фитълуърт“, Джийвс?

— Да, сър. Както и за вашето rapprochment с Негово благородие.

— Моето… какво с Негово благородие?

— Rapprochment, сър. Изразът е френски. Признавам, че изненадата да ви сваря в такива дружелюбни отношения далеч не бе малка, но обяснението на мис Хопууд ми помогна да си изясня обстановката.

— И действително ли си стъкмил план за събирането на чичо Пърси и Клам?

— Да, сър. Следва да ви призная, че в последния си разговор умишлено подведох Негово благородие. Осъзнавайки огромното значение, което предложението би имало за щастието на мистър Фитълуърт и мис Хопууд и за да можете да използвате влиянието си в техен интерес, реших, че е по-добре то да излезе от вас, сър.

— И да можеш с абсолютна сигурност да му станеш платиненото съкровище — обясни ми Ноби.

Кимнах. Не ми убягна тънкият му замисъл. Ако го анализирате, ще установите, че е подобен на хитринката на Бейкън и Шекспир. Бейкън, както несъмнено ви е известно, написал работите на Шекспир и сетне, вероятно защото му дължал пари или просто от добро сърце, му позволил да се кичи с лаврите. Споменах това на Джийвс, а той отвърна, че паралелът със Сирано дьо Бержерак щял да бъде още по-пряк.

— Сирене…

— Сър! Следва преди всичко да изтъкна, че естеството на плана, който съставих, предполага излагането му пред Негово благородие с известна доза деликатност. Считам, че неминуемо ще се изисква определен финес, който да го накара да даде съгласието си.

— Значи ли, че е един от по-завъртените ти планове?

— Да, сър. В тази връзка, ако ми разрешите да изкажа мнението си, мисля, че ще е най-добре да оставите нещата в мои ръце.

— Тоест, ти се нагърбваш да го навиеш?

— Абсолютно точно, сър. Разбира се, ще наблегна на факта, че вие сте родоначалникът на идеята и че аз само изпълнявам функцията на приносител или посредник.

— Както кажеш, Джийвс. Ти знаеш най-добре. А сега какъв е планът ти?

— Накратко следният, сър. Не виждам основателна причина срещата между Негово благородие и мистър Клам да не се проведе в съвършена безопасност и тайнственост на бала с маски, който ще се състои тази вечер в кметството на Ийст Уибли.

Съвсем се зашеметих. Напълно бях забравил, че забавленията в Ийст Уибли бяха насрочени за довечера. Което, от своя страна, след като си спомните с каква жар и нетърпение се гласях за тях, ще ви даде адекватна представа за въздействието на безпощадния ритъм на живот в Стийпъл Бъмпли върху сетивата ми.

— Та това е истинска бомбичка с конфети — ентусиазирано плямпаше Ноби.

Не можех да се подпиша под подобно изявление.

— Но съдържа фатален недостатък.

— Как така, недостатък?

— Ами я изпитай за следното твоята гранатка. Откъде чичо Пърси ще се снабди с костюм? Не може да цъфне там без подходящ тоалет. Защото маскарадът е задължителен за всички. С други думи, изправяме се пред препятствието, на което се натъкнал един от онези сватбени гости.

— Кой точно сватбен гост? Да не е онзи, който си скубел косите и се вайкал?

— Не, главният герой на една притча, който бил поканен на сватба. Обаче не се облякъл както подобава за случая и го изхвърлили навън като…

На върха на езика ми бе да изтърся „Боко от границите на Бъмпли Хол“, но успях да се удържа, за да й спестя болката. Но дори без красноречивото допълнение, безпристрастната логика в думите ми постигна целта си.

— Майчице! Съвсем бях забравила за опаковката. Я кажи как да се справим и с тоя проблем, Джийвс?

— Съвсем просто, мис. Страхувам се, сър, че се налага да заемете на Негово благородие костюма си на Синдбад Мореплавателя.

Извих на умряло, все едно бях котка, на която предлагат да се раздели с новороденото си котенце.

— Какво говориш, Джийвс!

— Страхувам се, че се налага, сър.

— По дяволите, това означава, че няма да мога да присъствам на тържеството.

— Опасявам се, че е така, сър.

— За какво ти е притрябвало да се изприщваш по скапаното тържество? — поиска да узнае Ноби.

Заръбах долната си устна.

— Абсолютно ли си убеден, че това е наложително, Джийвс? Добре си помисли. В края на краищата си изял целия улов риба.

— Крайно наложително е, сър. Убеждаването на Негово благородие да се яви на забава от подобно фриволно естество ще представлява значително затруднение. Причината се корени в опасенията, които Негово благородие храни по повод на евентуалната реакция на Нейна светлост в случай, че узнае за присъствието му там. Затова разчитам изключително на рижавите бакенбарди, допълващи костюма. Допускам, че те именно ще наклонят везните. Излагайки предложението пред Негово благородие, ще акцентирам върху безупречната маскировка, която последните предоставят, и която ще предотврати всякакво разпознаване от негови познати, с които може непредвидено да се сблъска.

Кимнах. Прав беше. Реших да направя и тази поредна жертва. Устърови рядко си запушват ушите, когато им заговори гласът на Разума, даже ако това е равнозначно на поглъщане съдържанието на горчивата чаша.

— Вярно, Джийвс. И най-зоркият поглед не може да проникне зад тези бакенбарди.

— Не може, сър.

— Така да бъде.

— Благодаря ви, сър. Следователно незабавно ще посетя Негово благородие.

— И нека Господ ускори крачките ти, Джийвс!

— Благодаря ви, сър.

— И от мен същото, Джийвс.

— Благодаря ви, мис.

Той отплава, а аз се извърнах към Ноби с въздишка и й казах, че тази идея се оказа сериозен удар за мен и няма да се опитвам да го крия. А тя само още веднъж полюбопитства за какъв дявол толкова настоявам да се гипсирам от скука на някаква си, както я описа, дървеняшка селска забава.

— Ами първо, бях решил да шашна населението на Ийст Уибли с този Синдбад. Никога не си ме виждала като Синдбад Мореплавателя, нали, Ноби?

— Не.

— Все едно не си живяла. Обаче — продължих аз, — се явява още една причина, и ми се ще да ми бе дошла на ум преди Джийвс да духне, защото държа да чуя гледището му. Ако чичо Пърси се срещне на тази оргия с Чичестър Клам и всичко мине добре, той, разбира се, ще е в податливо състояние. Но въпросът е колко траят подобни податливи състояния? Защото току-виж до следващата сутрин той може вече да е загубил цялата си ковкост. Та за да ковем желязото докато е горещо, двамата с Боко трябва да сме там — аз, за да улуча психологическия момент и да обработя чичо Пърси, а Боко, за да продължи започнатото от мен.

Ноби ме разбра веднага.

— Да, и това трябва да се нагласи.

— Ако нямаш нищо против, ще покрача малко напред-назад.

Речено-сторено. Продължавах да изпълнявам умственото си упражнение, когато гласът на Ноби ме спря. Видях, че Джийвс се е завърнал от мисията си. Присламчвайки се към тях с най-добрата си скорост, забелязах, че той скромно тържествува.

— Негово благородие се съгласи, сър.

— Обаче…

— Следва незабавно да се отправя за Лондон, за да се срещна с мистър Клам и да осигуря съдействието му.

— Ясно. Обаче…

— Междувременно мис Хопууд насочи вниманието ми към проблема, който сте повдигнали, сър, и аз изцяло поддържам мнението ви, че вие и мистър Фитълуърт следва да присъствате на танцовото увеселение. Предлагам ви, сър, мистър Фитълуърт да ме закара до метрополията с автомобила си, като тръгнем възможно най-скоро, за да успеем да се върнем навреме. Докато аз разговарям с мистър Клам, мистър Фитълуърт ще е в състояние да се снабди с необходимите ви костюми. Смятам, че това предложение дава изход от затруднението, сър.

Замислих се за момент. Хрумването му наистина ми даваше изход от затруднението, както той сам се изрази. Единственото нещо, което продължаваше да ме човърка отвътре, бе, дали такава крайно деликатна поръчка като изборът на костюм за маскен бал може спокойно да се остави в нескопосните ръце на Боко. Защото той се числеше точно към хората, които като нищо ще ви домъкнат две бройки Пиеро.

— Няма ли да е по-добре аз да те закарам до Лондон?

— Не, сър. Мисля, че се налага да останете, за да поддържате куража на Негово благородие на нужната висота. Одобрението на плана не бе изтръгнато с лекота. В един момент се съгласяваше, после хвърляше бегъл поглед към портрета на Нейна светлост, който е окачен над вратата на кабинета му и отново започваше да се възпротивява. Ако го оставим сам, без непрекъснатото увещаване и окуражаване, страхувам се, че ще промени решението си.

Веднага прозрях правотата на думите му.

— Има истина в това, което казваш, Джийвс. Малко е нервен, така ли?

— Изключително нервен, сър.

Не можех да коря дъртофелника. Вече описах собствените си вълнения при сблъсъка си с погледа на леля ми Агата от портрета.

— Става, Джийвс.

— Много добре, сър. Бих ви препоръчал непрестанно изтъкване на ефикасността на бакенбардите. Както бях предположил, точно те наклониха везните в наша полза. Мистър Фитълуърт в резиденцията си ли е, мис? В такъв случай веднага тръгвам.