П. Г. Удхаус
Радост в утринта (18)

18.

Очевидно бе, че във Флорънс бушува мощно вълнение. Тя леко трепереше, сякаш изживяваше първия стадий на Паркинсонова болест, а физиономията й, доколкото успях да нагодя очите си към оскъдното осветление, приличаше на белтъка на твърдосварено яйце.

— Д’Арси Чийзрайт — отприщи се тя без дори да поздрави — е опърничав, магарешки вироглав, непоносим, тесногръд и тираничен бюрократ.

Думите й ме вледениха от главата до петите. Нападна ме усещането за непредотвратима гибел. Благодарение на дяволското старание на Едуин, тази поничка само преди няколко часа бе получила гиздава диамантена брошка, уж подарък от Бъртрам Устър. А сега, като капак, бе имала скандал със Стилтън, и то толкова конструктивен, че й бяха необходими цели шест красноречиви определения за да го опише. Щом една девойка употреби шест негативни епитета в желанието си да обрисува любимия, това непременно значи нещо. Едно определение сочи само леко спречкване. Шест вече са голямо скарване.

Не ми харесваше как се развиват нещата. Ама съвсем не ми харесваше. Струваше ми се, че си казва: „Да сравним единия и другия портрет.“ Имам предвид, че от едната страна застава учтив рицарски донор на скъпи брошки, а от другата — опърничав, магарешки вироглав, непоносим, тесногръд и тираничен бюрократ. Ако вие бяхте въпросното момиче, с кого щяхте да предпочетете да свържете съдбата си? Господи! Точно така.

Разбрах, че не бива да щадя усилия да пледирам каузата на Стилтън. Трябваше да я накарам да забрави какво й е причинил, за да я принуди да се разкарва наоколо, пухтейки като астматичка и да бълва епитети на всяка дума. Бе настъпил момента да употребя красноречието и убедителността си както никога досега. Налагаше се щедро да полея вода върху огъня, даже да я излея цялата, ако стане нужда.

— О, как можа! — извиках аз.

— Какво искаш да кажеш с това „Как можа“?

— Просто „как можа“. Нещо като протест, ако ме разбираш.

— Не си ли съгласен с мен?

— Смятам, че си го преценила погрешно.

— Не съм.

— Стилтън е разкошен човек.

— Нищо подобно.

— Не считаш ли, че точно хора като него са направили Англия такава, каквато е днес?

— Не.

— Не?

— Казах не.

— Да, вярно. Това каза.

— Той не е нищо повече от непрано зебло. Държа се безобразно грубо не само с мен, но и с татко. И то затова, защото татко не му позволи да арестува скитника в градинския сайвант.

Проблясъкът най-сетне ме озари. Думите й ми разкриха разковничето на проблема. Ако помните, бях се отделил от компанията Стилтън-Флорънс-чичо Пърси точно след като последният наложи президентското си вето на Проекта на младия полицай да опандизи Чичестър Клам. Съответно, бях обективно възпрепятстван да чуя репликите на Стилтън. Те, сега вече ми се проясни, ще да са били доста жежки. Стилтън, както вече посочих, е изключително бурна натура и когато го предизвикат не си подбира думите.

Спомних си времето в Оксфорд, когато се запалих по гребането и ми се падна за треньор. Ако реченото на чичо Пърси имаше съвсем бегла прилика с коментарите при оня случай по повод на корема ми, бях наясно, че отношенията са се обтегнали до скъсване. Сърцето ми се раздираше докато си представях сцената.

— Заяви, че татко спъвал дейността на полицията и че хора като него, на които крещящо им липсва чувство за граждански дълг, били причината за нарастващата престъпна вълна. Също и че татко представлявал заплаха за обществото и щял да носи пряка отговорност, ако половината население на Стийпъл Бъмпли го изпозаколят в леглата му.

— Не ти ли се стори, че се шегува?

— Не, въобще не ми се стори, че се шегува.

— Искам да кажа с шегобийско пламъче в очите?

— В очите му нямаше помен от каквото и да било пламъче.

— Сигурно си го пропуснала. Нощта е доста тъмна.

— Моля те, не ставай абсурден, Бърти. Надявам се, че притежавам достатъчно интелигентност, за да съм в състояние да разпозная отблъскващата проява на невъздържан нрав. Тонът му бе нетърпим. „И вие“ — рече той, докато сякаш погнусено изпиваше татко с погледа си — „наричате себе си мирови съдия. Тфу!“

— Сигурно ти се е счуло. Казал е „тук“.

— Тфу!

— А-а-а!

Направо взе да ми домъчнява за чичо Пърси, доколкото е възможно на човек да му домъчнее за такъв чук като него. Защото просто нямаше как да се размине с всичко онова, което му се стовари на главата тая вечер. Първо Боко с неговото „драги ми Уърпълсдън“, сетне Едуин с бухалката си, а сега и Стилтън с неговите „тфута“. Изживя нощ, кошмарите от която щяха да го тормозят с години напред.

Тазнощното поведение на Стилтън бе новост за мен. Разкри бруталната и нечовешка страна на характера му, за която дотогава не хранех и най-малкото подозрение. В яростта, която сдържаше със сетни мъки, определено имаше нещо пагубно. Особено щом разбра, че няма да му дадат да арестува човека в сайванта. Превърна се в подивял звяр, когото са лишили от лелеяната жертва.

От ясно по-ясно беше, че акциите на Стилтън летяха устремно, ако вече не бяха стигнали пода на сутерена в сградата от чувства на Флорънс. Ала с нищо не можех да предотвратя трагичния завършек.

— Но въпреки всичко това Стилтън разкрива такова похвално усърдие!

— Ха!

— А като опреш до същината на нещата, в края на краищата именно заради това си усърдие той се разписва за седмичната си заплата.

— Я не ми говори за усърдието му. Беше противно. А когато му казах, че татко е напълно прав, се нахвърли върху мен като тигър.

До този момент, както можете да си представите, земята вече пареше под краката ми и понеже отчаянието ми нарастваше все повече и повече, взех да се вайкам вътрешно. Но въпреки това не можах да сдържа възхитата си от куража на Стилтън. Тъй се наредиха обстоятелствата, че по-голямата част от твърдата ни на времето юношеска дружба безследно изчезна, но не можех да не се преклоня пред човек, способен да се нахвърли на Флорънс като тигър. Според мен даже хунският вожд Атила не би осъществил този подвиг и в най-добрите си години.

През цялото време ми се искаше да не го е правил. Повтарях си, че Провидението го е подкокоросало и му е подшушнало гадостта на ухото. Защото за личното ми благо бе от жизнена необходимост любовта между тия двамата да цъфти и връзва. А те, уви, безразсъдно бяха разпилели златния й прашец. Туй любовта е чувствително растение, трябва грижливо да го поливаш и подкастряш. Което пък, от своя страна, не става като се нахвърляш на благородните девици като тигър.

— Осведомих го, че според съвременната прогресивна мисъл арестът само допълнително брутализира престъпника.

— А той какво ти отговори?

— „Нима?“

— А, значи абсолютно се е съгласил с теб.

— Нищо такова не е направил. Изрече го с най-неприятния си подигравателен глас. А аз му отвърнах: „Да, така е“. Тогава каза нещо за съвременната прогресивна мисъл, което дори ми е неудобно да повторя.

Зачудих се какво ли ще да е било. Очевидно нещо пиперливо, тъй като и слепец би видял, че още й ври и кипи отвътре. Забелязах, че ръцете й се бяха свили в юмруци, а взе и да потропва с крак по земята — безпогрешни симптоми, че на женската й Душа й е дошло до гуша. Флорънс е едно от онези момичета, които гледат на съвременната прогресивна мисъл като на лична дружка, и го приемат страшно навътре, ако подхвърлите някое злобно подмятане за сметка на последната.

Духът ми простена. Както се завъртаха нещата, всеки момент чаках да ми съобщи, че са разтурили годежа.

И тя точно това каза.

— Разбира се начаса развалих годежа си с него.

Въпреки че го предусетих безпогрешно, се провикнах с цяло гърло:

— Развалила си годежа?

— Да.

— О боже, не биваше да правиш това.

— Защо не?

— Стилтън е златен човек.

— Нищо подобно.

— Забрави грубите думи, които е изрекъл. В любовта трябва да се правят и жертви.

— Не те разбирам.

— Ами погледни на всичко това с неговите очи. При това, трябва да имаш наум, че Стилтън се записа в полицията с надеждата за мълниеносно изкачване.

— Е и?

— Естествено, големите клечки на върха няма да повишат току-тъй някакво си копойче с жълто около устата. Той трябва да ги шашне с нещо толкова невероятно, че да им секне дъха и да прошепнат благодарно: „Господ да поживи това пиленце!“ Със седмици, месеци дори, той се е покрусявал все повече и повече от страховитата почит, с която се ползва законът по тези места. В сърцето му е мъждукало пламъчето на надеждата да окошари я помияр без каишка, я заклет пияница или всякаква друга сган, паднала му в ръцете. Ненадейната поява на автентичен крадец трябва да му се е сторила манна небесна. Вероятно си е казал: „Сега вече ще им покажа на какво съм способен“. И тъкмо запретва ръкави и се кани да улови уникалния си шанс, когато чичо Пърси взема, че му скършва крилете. Това е предостатъчно да разстрои всяко уважаващо себе си ченге. Нормално е да се е позабравил и да е дал воля на чувствата си. Но той никога не влага смисъл в изреченото при такива разгорещени моменти. Да го беше чула веднъж в Оксфорд, когато ме порица, че съм си пъчил корема, докато греба. Със сигурност щеше да се закълнеш, че органически ненавижда корема ми и съдържанието му. А само след няколко часа седяхме лице в лице с него в „Клариндън“ и си вечеряхме. Помня, че си подложихме със супа, калкан и овнешко филе. А той беше самото дружелюбие. Ще видиш, че и сега е същото. Обзалагам се, че покаянието вече го разяжда и съжалява от дъното на душата си, че толкова некултурно е нагрубил съвременната прогресивна мисъл. Та той те обича до безумие. Сто процента ти го гарантирам. Знам го от достоверен източник. Тъй че съветът ми е да идеш при него и да му кажеш, че каквото било-било. Това е единственият начин да предотвратиш една грешка, за която иначе споменът ще те мъчи с години. Ако сега биеш шута на Стилтън, ще скубеш косите си, докато си жива. Защото той е най-свестният човек, когото познавам.

Млъкнах, едно да си поема дъх, и второ, защото ми се стори, че се поолях. Не знам точно каква реакция предполагах от нейна страна — вероятно наведена глава и безмълвно отронила се сълза, докато съзнанието й филтрира словото ми. Или може би гневна засечка, че доста съм се понаплюнчил. Но онова, което със сигурност не предполагах, бе да ме разцелува, при това с устрем, от който се вледених.

— Бърти, ти си изключителен! — и тя се засмя, резултат, който не бих постигнал дори да ми бяха предложили купища пари. — Такъв Дон Кихот си. Затова и те обичам. Ако те слуша човек, никога не би се досетил, че най-съкровеното ти желание е самият ти да се ожениш за мен.

Напънах се да проговоря, но не можах. Езикът ми се бе сраснал с небцето, а мозъкът ми бе изцяло парализиран. Изпитвах същото чувство, което, предполагам, е завладяло Чичестър Клам, когато са му затръшнали вратата на сайванта в лицето и е бил принуден да слуша тирадите на Боко. Кошмарно усещане, че си една мизерна пионка в ръцете на Съдбата.

Тя преплете ръката си с моята и започна да ми обяснява като гувернантка, въвеждаща изостанал ученик в дебрите на простата аритметика:

— Да не мислиш, че не разбрах? Скъпи мой Бърти, та аз не съм сляпа. Когато развалих нашия годеж, предположих, че бързо ще забравиш или че ще си ядосан, разгневен и ще таиш тежки, горчиви мисли спрямо мен. Едва тази нощ разбрах колко дълбоко съм се заблуждавала. Не друго, а брошката, която ми подари, отвори очите ми за истинските ти чувства. Съвсем излишно беше да ми купуваш подарък за рождения ден, ако не желаеше да ми покажеш, че продължаваш да ме обичаш. А ти си похарчил цяло състояние за нея… Разбира се, веднага разбрах какво се опитваш да ми кажеш. Пасваше си идеално с всичко, което си казвал и друг път. Например затова, че четеш Спиноза. Мислеше, че си ме изгубил, но продължаваше да четеш качествена литература заради мен. Дори те сварих и в книжарницата да си купуваш романа ми. Не мога да ти опиша как ме трогна. Вследствие на случайната ни среща, не си успял да превъзмогнеш желанието си и дойде в Стийпъл Бъмпли, за да си отново близо до мен. И как само се промъкна през нощта, та да застанеш под прозореца ми на звездната светлина… Не, нека не допускаме повече недоразумения. Благодаря на Господа, че съзрях навреме мълчаливите ти послания и че Д’Арси Чийзрайт разкри действителната си същност пред мен, преди да е станало твърде късно. Ще стана твоя съпруга, Бърти.

Не ми оставаше нищо друго освен да смотолевя едно „Благодаря“. Сторих го и с това диалогът ни приключи. Тя отново ме целуна, изрази предпочитанието за скромна церемония, само с най-близките роднини и познати, и изчезна.