Ендрю Лоурънс
Астрална връзка (6)

Глава пета

Помоли едно такси да го закара до някой сносен хотел около Виктория, където, доколкото му беше известно, се намираше гарата за южните направления. Прекара нощта в една много по-удобна стая, спокоен, че вече не го преследват.

След изобилна английска закуска в леглото на следващата сутрин, позвъни на Кети в девет часа, предполагайки, че в този час може да й се обаждат приятели, американци или не.

Каза й, че е жизненоважно да се види с нея, а тя весело му предложи да дойде за обяд. И двамата й родители бяха излезли за през деня и къщата щеше да е на тяхно разположение.

Обясни му как да стигне дотам, включително и разписанието на влаковете до едно място на име Редхил, което бе най-близката гара. И той напусна хотела.

Пътуването през южните предградия на Лондон, със спретнатите редици ниски къщи и градини, отдалечени от железопътната линия, бе едновременно спокойно и удивително. Беше сам в купето и се наслаждаваше на гледката през прозореца. Въпреки че някои от пейзажите не бяха особено интересни, като например промишлените отпадъци в задните дворове на малки фабрики, други бяха прелестни — обширни зелени поля, китни дървета, крави, ферми и отново предградия.

На Редхил слезе и тръгна към изхода на гарата, срещна само няколко закъснели чиновници, които отиваха в канторите си в Сити.

Следваше инструкциите на Кети. Не беше много далече, за да наема такси, и все пак това се оказа една прилична разходка. Денят бе слънчев и приятен и той тръгна с бърза крачка, питайки на два пъти дали върви в правилната посока.

— Лодж хаус може да се види, като изкачиш хълма отляво — беше казала Кети. — Една ниска бяла двуетажна къща, името е написано на портите.

Видя името на портите и едва завил по чакълестата алея, видя също така тъмносинята кола с един мъж седящ на кормилото и твърде зает със себе си, както и късовълновата антена отзад.

И нея я наблюдаваха.

Въздържа се да не спира, а продължи направо към къщата и звънна на старовремския звънец.

Тя дойде бързо до вратата и ръцете й се обвиха около врата му, искрено зарадвана да го види. Беше си вързала две опашчици до ушите, които бяха придърпали къдравата й коса назад и я правеха да изглежда още по-млада. Носеше бяла тениска и джинси и престилка със Снупи.

— Гладен ли си? — попита, водейки го навътре.

— Доста…

— Аз съм прегладняла. Приготвила съм спагети. Чаках да дойдеш, преди да ги изям. Сега може ли да започваме?

— Разбира се.

— Отворих една бутилка от виното на татко. Не е най-доброто му вино, но се надявам да ти хареса.

Кухнята бе светла, съвременна, боядисана в синьо и бяло, с ниски прозорци, гледащи към една прелестна градинка и една полянка, водеща до ябълкова градина с висока ограда, която я скриваше от съседите. На стената до вратата бе окачен бял телефон.

— От дълго време ли живееш тук?

— Родена съм тук.

— В тази къща?

— Точно в тази къща. Фактически в стаята над нас.

Той седна до голяма кръгла маса, бяла, с абажур над нея. Беше по-скоро болнична, отколкото романтична.

— Как вървят нещата? — попита той. — Искам да кажа, с родителите ти.

— Добре. Простиха ми в замяна на добро поведение. При условие, че се правя на улегнала — което ще рече вечер да съм вкъщи и да гледам телевизия с тях — всичко ще бъде добре. Безумие, нали? Искам да кажа, че мога да отивам в Лондон през деня и да правя любов пет часа, но ако съм при тях преди залез-слънце, ще изглеждам същинска божа кравица.

Тя сложи на масата една купа със спагети, от които излизаше пара, и започна да сипва.

Той наля виното, наслаждавайки се на домашната атмосфера на малката сценка.

— Новото е, че ми предложиха работа във Франция. Монте Карло, ни повече, ни по-малко — каза тя.

— Каква работа?

— Пътническа агенция. Не е нещо интересно, но представяш ли си да живееш там!

— Говориш ли френски?

— Un peux, mais pas beaucoup. Съвсем мъничко. Не е там работата. Взимат ме, защото говоря английски. Приятел на татко, разбира се.

— Кога тръгваш?

— Скоро. Към края на месеца. Помислих, че може да дойдеш с мен. Ще делим един апартамент или нещо подобно? Не мога да си го позволя сама, наемите са астрономични, но може да живеем на село.

Идеята му хареса. Дори можеше да посети сеньор Капуела, без да се обвързва.

— Излизала ли си? — попита той.

— Искаш да кажеш до Лондон?

— Не, просто наоколо. Извън къщата, на покупки?

— Да, разбира се. Не съм затворник.

— Забелязала ли си да те следят?

Тя престана да дъвче спагетите, половината от които бяха в устата й, а другите висяха на вилицата. Тя ги смукна и задъвка бързо.

— Защо питаш?

— Някой ме следи последните два дни, може би по-дълго, и мисля, че следят и теб.

— Господи! — каза тя, ала не изглеждаше толкова учудена. — Ела с мен! — добави тя и стана.

Все още с пълна уста, тя бързо преглътна малко вино и го поведе тичешком нагоре по постланите с пътека стълби до една много добре преустроена мансарда, уютно обзаведена като спалня. Той си представи, че от капандурата може да се види алеята за коли и пътят отвъд нея.

— Постой тук за момент — каза тя, спирайки го по средата на стаята. Тя доближи до прозореца и леко надникна. — Така, ела тук…

Той отиде до нея, погледна навън. Предната градина, алеята за колата, улицата, по която бе дошъл.

— За мъжа в синята кола ли говориш?

— Да.

— Той често стои там. Охрана. Татко оглавява многонационална компания и откак ИРА започна да заплашва живота на високопоставени лица, често го охраняват.

— Но баща ти днес го няма.

— Вярно.

Тя го поведе надолу към кухнята, малко объркана.

— Защо ли ме следят? — попита той.

— Сигурен ли си, че е така?

— Положително. Вчера един мъж ме следеше през целия ден навсякъде из Лондон. — И докато тя свърши със спагетите, той й разказа подробностите от миналата вечер и тази сутрин.

Кети мълчеше.

Нещо я тревожеше.

— Чудя се да не би той да ги кара да ме наблюдават? А покрай мене и теб — каза тя, размишлявайки на глас.

— Баща ти?

— Да. Може да проверява и мен, и теб. Може да е научил за случая с Ларс и да те следи.

— Колко е важен баща ти?

— Оглавява НФГ… Националната фармацевтична група. Имат връзки навсякъде: в политиката, във войската, в корабоплаването. Мисля, че дори правят напалм.

— Имах предчувствие за него — каза Пол, — което бе една допълнителна причина да искам да те видя.

— Казвай! — рече възбудено тя.

— Ако ми обещаеш нещо.

— Твоята дума е закон за мен.

— Колко телефона имате в къщата?

— Господи, не зная, пет… шест?

— Ако телефонът позвъни, докато съм в къщата, не отговаряй от този на кухненската стена. Както и не слагай тази престилка, когато вдигаш слушалката.

— Защо? — попита тя с широко отворени очи.

— Имах видение, че получаваш лоша новина, докато отговаряш от този телефон и носиш тази престилка.

— Ти си ме видял с тази престилка в тази кухня?

— Да.

— Но ти никога не си бил тук и аз купих тази престилка преди два дена, за рождения ден на мама.

— Аз съм медиум — каза той скромно, но твърдо.

Учуди се на силата си, но пък тя се държеше като дете и не го приемаше така сериозно, както той се надяваше.

— Докато чакаме обаждането — рече тя, разбирайки, че трябва да го разсее, — разкажи ми нещо за това… — Отиде до една тоалетна масичка, дръпна едно чекмедже, извади една брошка и му я подаде.

— Каква е наградата, ако позная?

— Целувка.

— Само?

— Ще получиш всичко, ако почакаш, докато не се доберем до Монте Карло, и не ти призлее.

— Ще летим или ще отидем с кораб?

— Зависи от теб.

Той разгледа брошката. Беше с изкуствени диаманти, изработена от около двадесет и пет малки и един голям диамант в центъра, във формата на сърце. Отпи глътка вино, облегна се удобно на стола, хвана я здраво в събраните си ръце, затвори очи, замисли се за формата и се концентрира в усещанията се.

Появи се картина, мисъл, много бързо, което му се стори забавно, беше кино, първо отвън, после вътре, залата, празна, обаче точно пълнеща се с хора. Имаше музика и завесите бяха осветени в розово от прожектори, музиката бе военна.

— Е? — попита след време Кети. В момента, в който тя се обади, картината изчезна, просто се изпари, той отвори очи.

— Видях едно кино, съвременно, празно, пълнещо се с хора, свиреше военна музика. Край.

— Как бяха облечени хората?

— Доста елегантно.

— Вътре или пред киното?

— И двете.

— Имаше ли много хора отвън?

— Да.

— Нещо за името горе на светлинната реклама?

Той се съсредоточи във видяното, опита се да си спомни.

— Не. Входът бе ярко осветен, трябва да е премиера. Нещо подобно.

— Майка ми я носеше на едно предварително представление на „Далечен мост“ — въздъхна Кети. — Никога не бе ходила на предварително представление и наистина бе много възбудена. Паднала от роклята й и трябвало да изчакат след това отзад, за да я търсят, което я притеснило. Паднала под нейната седалка. Съвсем невероятно.

В себе си Пол бе много доволен. Не очакваше това. Изглежда, до каквото се докоснеше, усещаше вибрации, или пък тя мислеше за онази премиера и това бе телепатия.

— Това ли очакваше да кажа? — попита той.

— Не, очаквах да кажеш нещо за баба. Беше нейна. Дядо я поръчал специално през 1923 година като дубликат на оригинала в банката. За диамантената им сватба. Твоето тълкувание бе много по-впечатляващо.

За момент замълчаха и Пол забеляза, че Кети погледна очакващо един-два пъти към телефона.

— Предполагам, че можеш да разбереш кой е този мъж? — каза накрая тя.

— По какъв начин?

— Може би като се докоснеш до колата му. Искам да кажа, че можеш да приемаш информация от неодушевени предмети.

— Не вярвам нещо толкова голямо като една кола да се събере в ръцете ми.

— Мислил ли си някога да разбереш за леглата?

— Леглата?

— Лягаш в леглото и получаваш усещания за последния, който е бил в него.

— Не.

— Искаш ли да опиташ?

Тя се държеше все така лекомислено, не го вземаше на сериозно, ала щом предпочиташе да прекара така скучния крайградски следобед, той бе съгласен. Имаше нужда да се освободи от себе си, имаше нужда да се посмее на света, в който живееше.

Стана, пое дълбоко въздух, придоби мистичен израз и каза:

— Да, искам да опитам, но ще ми е нужна асистентка. Едно от двойните легла на горния етаж ще свърши работа за първия експеримент.

— Не — каза Кети. — Опитай с канапенцето във всекидневната. То трябва да има история. Отиди и легни на него, а аз ще донеса кафето.

Той покорно отиде във всекидневната и легна на червеното кадифено канапенце, което бе твърдо и неудобно. Затвори очи, остави съзнанието си да се рее. Видя много кръстосани шарки от вътрешната страна на клепачите си, разбра, че това са негативни отпечатъци в ума му от заобикалящата го среда, тапетите на черти, тавана, квадратните рамки на картините. Чу шумове от кухнята, замириса му на лавандула, отвори очи и съзря китка изсушена лавандула в една медна купа на камината. Поглади червения плюш, махагоновото дърво, но не се получи нищо.

Когато тя влезе, той затвори очи и заговори с дълбок, тих шепот:

— Това е френско… аз съм във Франция в една червена стая, по стените е надиплена тежка червена коприна. Обстановката е от началото на века, млад мъж в изключително скъп костюм с избродирана жилетка, бакенбарди и къдрави мустаци седи на края на това канапенце. Сега влиза тя. Влиза тихо, косата й е вдигната нагоре, облечена е в розова вечерна рокля и боа. Прилича на теб. Съблича се, а той протяга ръка към нещо на стената. А, да… бич… камшик за езда…

— Ти се шегуваш!

— Сега тя свлича роклята си, обута е в черни чорапи; на бедрото има копринена роза, червена роза. Поглежда през рамо срамежливо към него, а той й посочва канапенцето. Сега тя съблича и долната си фуста и показва задните си части. Той пресича стаята, вдига камшика и… ох! — Той изохка леко.

— Ти си глупак, Пол.

— Това е канапенце в стил от царуването на Едуард, което дълго е служило в парижки публичен дом.

— В действителност пристигна от жилището на свещеник от Съфък, ако искаш да знаеш.

Тя седна до него и го погледна в очите.

— Очите ти са много странни, знаеш ли? — попита тя.

— Обикновено мъжът прави комплименти.

— Говоря сериозно. Понякога са доста демонични.

— Демонични?

— Може би демонични не е точната дума, проницателни и всевиждащи. — Тя го целуна леко по устните. — Прощаваш ли ми за онова, което направих на кораба?

— Мисля, че зависи какви вибрации ще получа от леглото на горния етаж.

Тя свали престилката и легна на канапенцето, притискайки се плътно до него, за да не падне, той я целуна, устните й имаха вкус на сос болонез, но той нямаше нищо против, защото тялото й бе малко, уязвимо и възбудено под бялата тениска, а краката й в тесните джинси — стегнати и еластични.

Изпиха бързо кафето и се качиха горе.

— Какво легло предпочиташ — голямо двойно легло, средно двойно легло или единично легло? Можеш да избираш измежду шест.

— Какъв е размерът на твоето?

— Единично. Обичам да ми е удобно, когато съм сама. Ще ме извиниш ли за момент? Трябва да отида до едно място.

Тя го остави на площадката и изчезна зад ъгъла. Той надникна в една стая с тапети на цветя и с подходящи към тях покривка на леглото и пердета. Погледна в друга, която би трябвало да бъде стаята за гости, други разцветки, но подобни, тогава някой влезе през външната врата долу.

Той застана на площадката, погледна надолу и видя един възрастен мъж, облечен представително със строг тъмносив костюм и носещ черно дипломатическо куфарче и чадър. Мъжът спря пред огледалото в коридора, остави чадъра на стойката, приглади сивата си коса и почувствал, че някой го наблюдава, погледна нагоре. Пол ахна ужасено.

Лицето му представляваше гол череп.

Нямаше кожа, нямаше очи, само един бял череп, който сякаш приемаше с дълбоко разбиране присъствието на Пол.

Мъжът влезе навътре в къщата и изчезна.

Пол се втурна надолу по стълбите да провери и тогава Кети излезе от банята.

— Какво правиш?

— Мисля, че видях баща ти да влиза.

— Не може да бъде. Той е в Брюксел за два дни. Освен това никога не си го виждал…

— Чадърът…

— Бил си е тук през цялото време. Какво ти е, изглеждаш, като че си видял призрак?

— Опиши ми баща си.

— О, стига Пол, наистина ли?

— Да. Наистина. Току-що видях как един мъж влезе през външната врата, спря се пред огледалото, сложи чадъра на стойката, куфарчето си долу, приглади косата си и влезе вътре.

Кети се затича надолу по стълбите.

— Татко? — Погледна във всекидневната, в салона, в трапезарията и кухнята. — Татко?

Погледна към Пол.

— Усещам някаква миризма — каза тя, душейки въздуха. — Като на неговия одеколон за след бръснене. В какво беше облечен?

— В тъмносив костюм.

— Ти си много объркващ, Пол. Даваш ли си сметка, че всеки път, когато ме възбудиш, се случва нещо. Първо ти става лошо, сега виждаш призраци!

— Извинявай.

Тя се отправи обратно към всекидневната. Моментът бе пропуснат. И двамата го знаеха.

— Майка ми ще се върне скоро — каза тя.

— Да си тръгвам ли?

— Първо кажи кога ще се видим отново, за да прекараме няколко спокойни часа заедно… — И както се приближаваше сърдечно към него, телефонът иззвъня.

Тя застина.

Погледна телефона, потърси очите му за съвет.

— Вдигни го — каза той.

Нямаше представа за какво звънят.

Тя прекоси стаята и вдигна слушалката.

— Да?

По израза й разбра, че новините са лоши, по начина, по който тя затвори очи и прехапа устни.

Той се обърна, загледа се през прозореца. Нямаше причина да изпитва вина за това, което бе видял и предсказал, не предизвикваше трагедиите, инстинктивно ги чувстваше напред във времето.

Тя тихо промърмори някакви думи, затвори телефона и настъпи мълчание.

— Татко е получил сърдечен пристъп.

— Опасен ли?

— Не зная. Беше секретарката му.

Тя го погледна по доста странен начин и въпреки че не помръдна, държанието й се измени, изражението й, като че се затвори в себе си, отдръпна се от него, очите й показваха почти ужас.

Припряно вдигна отново слушалката и набра някакъв номер, изчака, наблюдавайки го.

Гледаше го втренчено, сякаш той беше бясно куче, готова да се дръпне, ако повдигне ръка, готова да побегне, ако направи крачка напред.

От другата страна отговориха.

— Поли? — кратко каза тя. — Жълто десет — и затвори.

Не направи опит да обясни какво означават думите или с кого говори. Пол разбра, че това беше парола, може би вик за помощ. Тя определено изглеждаше по-спокойна, когато прекоси стаята и седна на края на канапенцето.

— Татко всъщност е мъртъв. Откъде си могъл да знаеш?

— Нямам представа. Не мога да се контролирам. Много съжалявам.

— Хората около теб умират като мухи, нали? Майка ти, Ларс, сега и татко…

— Страх ли те е от мен?

— Да.

Той се извърна и тръгна към нея, искаше да я успокои, искаше да й вдъхне увереност, но дори от това разстояние тя се сви от ужас.

— Моля те, недей. Стой, където си. Съжалявам, но ти си нещо, което не разбирам, и ме плашиш.

— Какъв бе този странен телефонен разговор?

— Жълто десет?

— Да.

— Не би трябвало да ти казвам, но моят приятел, американецът, беше наркоман — аз също. Това е парола, зов за помощ. Ще пристигнат всеки момент, лекарите. — Тя смело се усмихна, нервно играейки си с ъгълчето на ризата си.

— Защо те е страх от мен? — попита той. — Не ти желая злото.

— Точно затова. Не мисля, че разбираш какво притежаваш. Ти си нещо като кутия, пълна с радиация, невинна отвън, а един Господ знае каква отвътре. Не е нещо лично, Пол… просто мисля, че си смъртоносен!

Той не каза нищо повече.

Бе преживяла смъртта на Ларс заради него. Може би бе права. Но той не бе направил нищо умишлено на нейния баща.

Тишината се наруши от шума на идваща по алеята кола. Ниска, сив металик, мощна кола, символ на новобогаташите, и Пол се загледа в шофьора, който излезе от колата, чернокос, със солиден костюм от туид, крещяща риза. Сигурно лекарят, дребен размъкнат мъж, в началото на тридесетте си години, движеше се целеустремено.

— Карл Уайзър — каза Кети зад него. — Стар семеен приятел. Трябва да е чул новината.

След няколко секунди по алеята пристигна още една кола, луксозна, карана от невъзмутим шофьор. Отзад седеше елегантна русокоса жена.

— И майка… тя също трябва да е научила.

После пристигна докторът.

— Страхувам се, че Кети не е много добре. Нужна й е почивка. Беше много близка с баща си, разбирате ли? Мога ли да ви предложа чаша шери? — каза майката на Кети, запазила присъствие на духа.

Пол се поколеба, не знаеше дали ще е невъзпитано да приеме или не, докато Карл Уайзър не му кимна, намеквайки, че е нещо, което трябва да се направи.

— Благодаря — каза Пол.

Този мъж беше сърдечен, въпреки че устните му бяха неподвижни, очите му се усмихваха. Не се безпокой, сякаш казваха те, правилно постъпи, като остана, дръж се естествено.

Само няколко минути след като пусна Карл в къщата и посрещна майка си с тъжна целувка, Кети неочаквано пребледня силно, обърна се към Пол и изсъска като котка:

— Как влезе тук? — изпищя тя. — Махай се! Махай се! — И преди някой да реагира, тя се свлече на пода, сви се на кълбо и запищя истерично: — Махнете го оттук! Махнете го оттук! Той уби татко! Той го уби, както уби Ларс…

Пол остана като закован, както и Карл. Лекарят, който току-що бе влязъл, се зае с нея и я изведе от стаята, а шофьорът дойде от кухнята и се засуети наоколо, не знаейки какво да прави.

Карл затвори вратата и се заслуша в плача на Кети, докато я отвеждаха на горния етаж. Вторачи се за момент в Пол, после промълви тихо:

— Какво беше това?

— Не зная — излъга Пол.

— Знаеш, но не искаш да говориш за това.

— Е добре, досещам се, но е доста невероятно.

— Ти си ясновидец, нали? Ти си Пол, когото е срещнала на кораба?

Значи вероятно всички знаеха за него, даже и за Ларс. Кети е наркоманка, неуравновесена, ненадеждна. Почувства се изцеден. Тогава влезе майка й, англичанка до мозъка на костите си, запазила присъствие на духа, и им сервира шери.

— Аз се връщам в Лондон — каза Карл Уайзър. — Да те закарам ли?

— Благодаря.

Щеше да се върне в „Брамбър“ в Падингтън, в прашната малка стая с шпиони отвън. Почувства се много самотен, много несигурен. Слушаше учтиво как Уайзър успокоява госпожа Мороу, че Кети ще се оправи, и ако има нужда от нещо, непременно да му се обади.

Излязоха.

Уайзър не каза нищо, докато не стигнаха до магистралата, където пусна колата на пълна мощност.

— Ще вечеряш ли с мен? Ужасно съм любопитен. Предполагам, че избухването на Кети се дължи на вярата й, че си направил заклинание на баща й или нещо подобно. Тя не е много устойчива. С нея сме приятели от деца. Можеше да се оженим, но за щастие разбрах, че не си подхождаме психически. Кети си пада малко експериментатор, не я свърта на едно място. Наркотиците, естествено, привлякоха вниманието й и ето докъде я докара.

Пол му разказа за телефонното обаждане с паролата за първа помощ.

— Драматично — каза Уайзър. — Като малка живееше в света на фантазиите, за нея измишльотините бяха реалност. Предполагам, че срещата й с теб се е оказала шок за нея, защото ти фактически си магьосник.

Пол не каза нищо. Явно Кети бе говорила за него много повече, отколкото си представяше.

Когато влязоха й Лондон и минаха по моста Батърсий, Уайзър каза:

— Първо ще се обадим в кантората, ако не възразяващ, и после ще вечеряме. Ние работим до късно.

Кантората представляваше студио за записи — „Студио Уайзър“, нагоре по Чаринг крос роуд, където започваше Тотнъм корт роуд, един истински център на дейности, свързани с радиото.

Студиото беше впечатляващо, един комплекс от сутерен и приземен етаж. Уайзър бързо го разведе наоколо, младежи в джинси като Пол бяха затворени зад аквариумни витрини със слушалки на ушите, правеха си знаци с ръце и пръсти, блъскаха безброй превключватели, докато оплетени в жици музиканти бумкаха оглушителни ритми.

— Не мога да спра сеансите, но по-късно трябва да дойдеш да чуеш как се записва група. Впечатляващо е. Ако се интересуваш от този вид музика. Тук смесваме записите — каза Уайзър, водейки го от една стая в друга. — Тук правят плочите. Тук седя и говоря по телефона с хората, които ми усложняват живота.

По време на вечерята в един малък италиански ресторант до студиото Уайзър подложи Пол на кръстосан разпит за инцидента на кораба, на първо място как Кети се е забъркала със стюарда, как според него е умрял мъжът. Пол чувстваше, че разговаря с по-големия брат на Кети. Беше толкова загрижен и любопитен по отношение на нея.

Докато пиеха кафето и брендито, Уайзър свали златния часовник от китката си и му го подаде.

— Можеш ли да кажеш нещо?

За момент Пол се почувства като че изпълнява номер, с който да се отплати за вечерята. Беше времето на Юри Гелер и по-скоро би желал стрелките на часовника да се огънат от само себе си или пружината вътре да се скъса звучно.

Пое часовника, разгледа го. Модерен, скъп, с ясно очертан циферблат, с деликатни цифри, лек и плосък. Сви пръстите си около него, не го хвана с две ръце като за молитва, усещайки, че хората от съседната маса го наблюдават. Смути се, разбирайки, че нищо няма да излезе.

— Много ми е трудно да се концентрирам тук, трябва да ме разбереш.

— Разбира се — каза Уайзър и протегна ръка, готов да си го вземе обратно.

— По всяка вероятност е използван от рефер на футболен мач — каза на шега Пол.

— Защо смяташ така? — Уайзър го беше взел на сериозно, лицето му изразяваше изненада и Пол реши да провери защо той каза това.

Когато разтвори дланта си, в него се появи усещане, че се намира по средата на футболно игрище, заобиколен от момчета в черни и зелени спортни пуловери.

Отново стисна часовника, затвори очи и видя играчите по-ясно. Цветовете на фланелките им се различаваха, ябълковозелено и черно, тъмночервено и синьо. Вратарят в далечината носеше жълто поло. Но бяха момчета.

Той каза на Уайзър какво е видял и обясни, че невинаги се получава, толкова много влияещи картини могат да се появят в съзнанието. Номерът бе да познаеш истинските. Всеки може да го направи.

— Аз не мога — каза Уайзър. — Ако ми дадеш нещо твое, няма да имам никакво видение.

— Опитай — каза Пол и му подаде ключодържателя си. Беше го купил от едно магазинче в Манхатън.

Уайзър изпълни движенията на здраво стискане на ключодържателя, затваряне на очи и концентриране.

— Получавам усещане за студен метал, който се затопля в ръката ми, сега си представям моя ключодържател, моята входна врата, което е просто асоциативно мислене — каза Уайзър.

— Продължавай — настоя Пол, искаше му се да вярва, че всеки може да го направи. — Развивай асоциациите.

— Велосипедна верига… там има малък синджир, верижен трион, отрязани трупи… ели… ели в Съри. Къщата на един приятел. Намирам се в английско село… — Той върна ключодържателя на Пол. Пол му върна часовника.

— Невинаги се получава. Твоят часовник едва ли е бил реферски.

— Напротив, бил е. Да си призная, очаквах нещо по-различно, но действително съм го използвал за съдийстване на един училищен мач в първия ден, когато ми го подариха. Страхувах се, че може да го ритнат, и го държах здраво в ръка по време на мача. Цветовете, които ти описа, бяха тези на двата отбора. Ти не би могъл да го знаеш, това беше много отдавна. Ти си изключителен ясновидец и трябва да извлечеш полза от това по един или друг начин.

— Представления с фокуси ли? — попита Пол, на когото започна да му става забавно.

— Не, съвсем не. Можеш да помагаш на хората да намират разни неща, изчезнали вещи, дори изчезнали хора.

— Като Питър Хъркос, холандският медиум.

— Той извърши добра работа.

Уайзър наблюдаваше Пол по един обезпокоителен начин, сякаш разглеждаше електронен уред, който може да се окаже ценен за неговото студио.

— Искаш ли още кафе?

— Благодаря.

Когато Уайзър се огледа за сервитьора, с изненада видя един от хората си от студиото.

— Лари?

— А… извинявай, че ти прекъсвам обяда, но нещо не е наред със записите на Делта.

— Какво разбираш под „не е наред“?

— Нещо съвсем не наред… като че са изтрити!

— Оригиналните записи? — Уайзър не повярва.

— Да. Да, оригиналните записи. Ник иска да дойдеш възможно най-бързо.

— Имаш ли нещо против да не пием друго кафе? — каза Уайзър и стана, викайки сервитьора. — Спешно е. Може ли сметката?

— Веднага, сър.

Пол пресуши чашата бренди, усети отпускане, радваше се, че не е замесен в паниката, която щеше да настане.

Наблюдаваше как Уайзър се оправя със сметката, подписва я, добавя бакшиш, и когато се озоваха на улицата, намекна да си отиде.

— Не… не… остани, освен ако нямаш нещо по-добро за вършене.

— Всъщност нямам, но няма ли да преча?

— Не. Ела да видиш как едно голямо студио праща по дяволите тримесечния труд на клиента си. Защото точно това става.

Те нахълтаха в приемната. Момичето зад бюрото се опита да спре Уайзър с телефонните съобщения, но той я избута встрани. Слязоха по покритите с пътека стълби, продължиха по шумоизолирания коридор до Първо студио, втурнаха се в него. Пет техници прослушваха някакви много странни звуци. Уайзър спря неподвижен и също се заслуша.

— Това ли е?

— Това е — отвърна онзи, когото наричаха Ник. — Това е оригиналният запис на Делта.

— Какво стана?

— Нямам представа. Не мога да разбера. Изведнъж колоните завибрираха от силно бумтене, което после се смени за около четиридесет секунди от неразбираеми звуци.

— Какви са тези звуци?

Ник ги върна назад и отново ги прослушаха.

Имаше гласове, звуци от пишеща машина.

— Пишещи машини?

Този път, когато трябваше да се появи музика, се долови далечен шум от улично движение, форсиране на мотоциклет, дълбоко бръмчене на дизел.

— Сега какво? Губим записа при превъртането назад.

— Трябва да е от апарата — каза Уайзър.

— Не, не е. Опитахме и на друг. Същото положение!

— Кой точно?

— Номер две.

— Опитайте и на другите.

Отидоха в Трето студио, прекъсвайки редактора, който се мръщеше на чутото от слушалките.

Пуснаха го отново. Други звуци, други шумове смениха предишните, тракане на чинии, дрънкане на чаши, обикновен глух шум от разговори.

— Това е ресторантът до нас — каза Ник.

— През един метър звукоизолация и един Господ знае колко тухли и хоросан?

— Имаш ли копие от оригиналите на Делта?

— Да. Две копия.

— Слава Богу. Да опитаме в Четвърто студио.

В Четвърто студио чуха отново звуците от ресторанта.

— Ник е прав, ние сме от страната на ресторанта. Вземи празни ленти, да видим какво ще се запише.

Инженерът взе празна лента, включи я и тя се завъртя.

Една минута наблюдаваха мълчаливо бавното въртене на ролката. Инженерът я върна в началото и заслушаха. Звуците от ресторанта се чуха дори по-ясно, определено шумове от прибори и чаши, дори викът на един келнер, който даде поръчката си в кухнята.

— Невероятно.

Влезе редакторът от Трето студио.

— Моят запис току-що се заличи. Изтри се напълно докато бяхте в студиото.

— Откъде знаеш? — попита Уайзър.

— Току-що разбрах… Елате и чуйте. Забелязах цифрата, на която бях, когато влязохте. Когато върнах лентата… нямаше нищо.

Уайзър започваше да се забавлява с предизвикателството. Тъй като сега те бяха седмина в малкото студио и Пол не можеше да помогне с нищо, потупа Уайзър по рамото и каза, че си тръгва.

— Окей, приятелю, обаждай се, дръж ме в течение… Трябва да поговорим пак.

Пол се качи по стълбите. На път за изхода се усмихна на администраторката, но чу гласа на Уайзър да вика името му точно когато стигна до вратата.

— Пол? — Уайзър дотърча, тичайки нагоре по стълбите. — Бързаш ли? Искам да кажа, тръгнал ли си специално за някъде?

— Не… просто се връщам в хотела.

— Можеш ли да се задържиш за секунда? Ще те закарам после с колата. Изпий едно кафе, Мейзи ще ти направи. Искам да ти предложа нещо.

Пол седна и се загледа през прозореца.

Все още беше светло, един камион с ремарке бе застанал напряко на улицата, заемайки почти цялата ширина, и няколко души разговаряха как ще е най-добре да го обърнат. Един полицай бе паркирал мотора си на бордюра и обясняваше на шофьора, че изобщо не е трябвало да влиза в уличката.

Мейзи му донесе горещо черно кафе, чашата опари пръстите му. Постави я на масата и се загледа в парата, която се издигаше във въздуха. Чувстваше се неуверен с Уайзър, изпитваше същите усещания, както с Шерил Лидман. Тези хора смятаха, че не може сам да се грижи за себе си и че се нуждае от помощ. Може би светът е изпълнен с подобни хора, които мислят, че е техен дълг да се грижат за него.

Чакаше от доста дълго време, Мейзи му предложи още едно кафе. Стъмни се и наближи единадесет часа. Тя се притесни, слезе да провери какво става и се върна с новината, че все още се опитват да открият какво не е наред с апаратурата.

— Ако питаш мен, там долу изразходват повечето от времето за ремонти и настройки, отколкото за записи — каза тя.

Пол научи от Мейзи, че е разочарована от звукозаписния бизнес. Мечтала да отиде на сцената и да пее, надявала се работата като администратор в звукозаписно студио да й помогне донякъде. А я довела доникъде. Работата била съвсем техническа.

Най-накрая Карл Уайзър пристигна, трополейки нагоре по стълбите, щастливо усмихнат.

— Мисля, че разбрахме причината. Ела в Четвърто студио, там ще бъдем на спокойствие.

Четвърто студио, постлано с дебели килими и облепено с корк, беше уютно. По панелите с апаратура проблясваха светлинки и хиляда и едно копчета го поставяха в обстановка от космическата ера, към която не принадлежеше, но която го успокояваше.

— Имам известни проблеми с работата и понякога преигравам, когато нещата не вървят — извини се Уайзър, сядайки зад един монитор в удобно дълбоко кресло. Небрежно бутна един превключвател, натисна един бутон, изглежда, не правеше нищо особено. Пол почувства, че той е един богат млад мъж със скъпи играчки, с които още не се справя напълно.

— Преди време някой се опита да саботира това място — продължи Уайзър. — Всъщност успяха да унищожат един важен запис. Лесно е да се направи. Страхувах се да не е станало отново същото.

— Кой? — попита Пол, защото усети, че трябва да попита.

— Ние сме малка компания, малка, но преуспяваща и започваме да безпокоим по-големите компании, корпорациите. Искат да ме купят, но аз не се продавам, така че от време на време ни подлагат на натиск, малко грубичко. Разбира се, нямам никакви доказателства.

Пол нямаше представа защо му разправя всичко това как така влезе в кадъра, ако наистина бе влязъл изобщо.

— Впечатлен съм от способностите ти — ненадейно каза Уайзър, поклащайки се напред-назад.

— Не бих го нарекъл способности — възрази Пол.

— Не мисля, че изобщо ги разбираш, но смятам, че трябва. Кажи ми нещо повече за себе си, за детството си. Къде си роден?

— Сиракуза, в северната част на Ню Йорк.

— И двамата ти родители ли са американци?

— Не, майка ми беше англичанка.

— Баща ти е загинал във Виетнам, нали? На колко години беше тогава?

— На седем.

Припряността бе изчезнала от гласа на Уайзър. Каквото и да бе имал наум, каквото и да бе искал да предложи, изглеждаше забравено. После внезапно се завъртя в пълен кръг и превключи няколко бутона. През двете вградени в стената тонколони се чу силно бучене и след него гласът на инженера.

— Да, има още. Ще ги пусна.

— Пусни и предишната.

В първия момент Пол помисли, че Уайзър просто е записал разговора им на шега, забавлявайки се, ала никой от тях двамата не говореше. Това бяха неясните гласове на мъж и жена.

— Бразилия до Тринидад… самолет от Сао Паоло…

— Директен…?

— Сутрин… 5. 38… летище Кампинос… Аеролинеас аргентинас… разписание…

— … съм… нервна… винаги…

— Няма нужда… Комета четири…

Имаше пауза, чуха се съвсем различни звуци, отново ресторантски шум, подреждане на чинии една върху друга, нова пауза, после шум от улично движение. След още една къса пауза се появи гласът на инженера, казвайки, че това е всичко, и записът свърши.

Уайзър се завъртя със стола и се обърна с лице към Пол.

— Тези записи са записани във Второ и Трето студио. Знаеш ли какво представляват?

— Не…

— Това са записите, които се появяват на нашите ленти, каквото и да се опитаме да запишем, защото ти си тук. Изглежда, ти си някакъв вид статичен приемник. Проверихме апаратурата, докато беше горе, всичко бе наред. И въпреки това сега отново получаваме тези ресторантски звуци. Ти улавяш звукови вълни от атмосферата и ги преобразуваш в запис. Най-странното от всичко е, че улавяш някои звуци от миналото.

Уайзър замълча за момент, наблюдавайки Пол, който полагаше усилия да изглежда по-изненадан, отколкото беше. Случаят с МС Бьорнстьорн се повтаряше.

— Лари се сети за това, докато слушаше онези разписания на полетите, които изчистихме от една предишна лента — първата, която провали работата със записите на Делта. Проверихме на лондонското летище и разбрахме, че преди осемнадесет години тази сграда е била наета от агенцията Аргонавт травъл. Този разговор между мъжа и жената се отнася за полет от разписанието за 1961 година. И което е още по-удивително, на 23-и ноември 1961 година една Комета 4 на Аеролинеас аргентинас се е разбила след излитане на около една миля от летището Вивас Копос. Няма спасени. Загинали са четиридесет пътници и дванадесет души екипаж.