Ендрю Лоурънс
Астрална връзка (12)

Глава единадесета

Появяването й го впечатли силно. Той се изправи в седалката, после отвори вратата и излезе.

— Здравей, Пол — каза тя с тих, дълбок глас.

Беше жената, която видя до асансьорната шахта във вилата, но сега бе по-слаба, дори красива.

Инстинктивно протегна ръка да я докосне.

— О, истинска съм, Пол. Истинската аз. Колата ми се намира по-нагоре по пътя. Дано ми вярваш дотолкова, че да ми позволиш да ти помогна. — Тя се усмихна обезоръжаващо, после насочи вниманието си към мотора на таксито.

— Мисля, че е това… — каза тя и докосна съединителната кутия. Фаровете светнаха моментално.

— Гледай ти! — И шофьорът влезе в колата и запали мотора.

— Това е наистина много странно. Мерси, ъ-ъ, мадмоазел, това… това е смешно…

Тя се усмихваше още известно време и предложи на Пол да плати за таксито. Шофьорът прие една символична такса и Мелани обхвана с ръка раменете на Пол и го поведе към едно малко рено, паркирано по-нататък.

— Къде ме водиш? — попита той.

— Знаеш вече. Ако размислиш малко, ще знаеш много повече, без да питаш. Просто приеми факта, че първите ти интуитивни догадки, тези, за които почти не е нужно съсредоточаване, са винаги верни. Ти подозираше Капуела и Шерил Лидман и беше прав. Подозираше, че са виновни за смъртта на Кети, и беше прав. Отиваме в Пинтромели, за където сме тръгнали.

— А децата там ли са?

— Разбира се.

— Как разбра, ме ще бъда на пътя? На този път.

— Този е единственият възможен път към границата.

— Откъде разбра, че ще тръгна тази нощ?

— Не знаех, чаках повече от дванадесет часа.

Стигнаха до реното. Тя влезе, отключи другата врата и той седна до нея.

— Ти ли спря таксито? Ти ли причини електрическата повреда?

— Да.

— Как разбра, че съм вътре?

— Налучках, Пол. Ако искаш да знаеш, днес спрях седем коли на този път по погрешка. Не съм идеална.

Караше бързо по пътя, седейки изправена. Стискаше кормилото с протегнати напред ръце.

Харесваше му.

И беше много благодарен, че му харесва.

— Бил ли си в Италия преди? — попита тя.

— Не знаеш ли? — насмешливо попита той. Усещаше, че може да я подразни.

— Не. Няма особено значение къде си бил. За теб зная само, че си незаконният син на Чарлс Дартсон, че приличаш малко на Майкъл и че Капуела те е счел за достатъчно важен, за да скрие зад ЕСКА интереса си към теб.

Отпред се разкри един красив залив, осветен от сливащите се светлини на група високи сгради, и той разбра, че са стигнали Монте Карло. Минаха през празни нощни улици. Позна два-три от филмите, които бе гледал за ралито. Наблюдаваше я как шофира, поглеждайки от време на време сериозно в огледалото за задно виждане. Преминаха през един хълм и се отправиха към Ментон. На една права отсечка от шосето, когато той очакваше, че ще натисне газта, тя съвсем неочаквано зави наляво, пресече платното и продължи неколкостотин метра по един черен път.

Спря колата на едно разширение до избелял сив фиат.

— Това е моята кола — каза тя, излизайки. — Тази само я взех под наем, за да не ни проследят. Сега трябва да махнеш хубавите си дрехи, часовника и красивите си обувки и да сложиш тези, които съм ти донесла. Щом могат да сложат бълха във вагината на бедната Кети, могат да сложат и в копчетата ти или другаде.

Тя отвори вратата на фиата, извади един найлонов плик и му го подаде. Съдържаше джинси, тениска и сандали.

— Не е съвсем такова, на каквото си свикнал напоследък, но жизненият ти стандарт ще се посниши. Така че свиквай отсега. Правили ли са ти нещо напоследък, изкуствен зъб, изкуствено око, нещо да са ти натиквали?

— Не — каза Пол.

— Тогава се надявам, че не са пъхнали микрофони в шампоана или лосиона ти за след бръснене. ЕСКА не се спира пред нищо.

Преоблече се бързо в изтърканите дрехи, благодарен, че все още е тъмно.

— Какво да правя с тези?

— Остави ги в колата. Няма никакво значение дали ще ги намерят или не.

Той седна отново в колата до нея. Тя запали малката стара кола, обърна я ловко и се понесе към магистралата.

Пол погледна назад, бяха сами, никой не ги следваше.

— Отговорът на въпроса, който ми зададе преди, къде отиваме, е, че не отиваме в Пинтромели. Това бе примамка, в случай че разговорът бъде подслушан. Не отиваме далече оттам. Пак северно от Флоренция, обаче в едно усамотено място, толкова усамотено, че никой не е живял там от стотина години.

Беше почти четири сутринта и Мелани караше с постоянна скорост. Сигурно бе натиснала газта докрай и това бе най-голямата скорост, с която можеха да се движат.

— Провери ли Кети?

— Как е умряла ли имаш предвид? Не мога да кажа, цялата беше бинтована.

— Те са доста коравосърдечни.

— Казаха, че ти си я убила, също и стюарда на кораба.

— Ти уби стюарда на кораба.

Той усети, че се вцепенява.

— Не знаех… — накрая произнесе той.

— Но ти го желаеше. Концентрира се достатъчно силно. Това искаше, това и постигна.

— Не можех да се контролирам.

— Контролът няма нищо общо с кинетичните сили. Точно затова е толкова опасно. Учудва ме, че Капуела не ти е изнесъл лекция за това.

Пол замълча. Преповтори в мозъка си епизода на своята ревност, на омразата към Ларс.

Беше убил, без да съзнава.

— Мога ли да го направя пак?

— Предполагам, че можеш. С малка помощ от твоите приятели.

— Не разбирам.

— Децата бяха там.

— Искаш да кажеш, че без тях не бих могъл да го направя?

— Искам да кажа, че те са се подчинили на заповедта ти. Те са били оръжието.

— Но аз дори не знаех за присъствието им.

— Това беше един експеримент на голямо разстояние, Пол, не се притеснявай. Нещо малко, което да ти докаже, че сме от един тим.

— Капуела има теория за Бермудския триъгълник. Бяхме в Атлантическия океан, малко по на север, има ли тук някаква връзка?

— Това е една загадка, която ще ти бъде разкрита, когато станеш напълно посветен. Трябва да ти оставя някои подбуди, една цел, към която да се стремиш, така че да не скучаеш.

Тя пусна кормилото с дясната си ръка и нежно го потупа по коляното. Минаха през Ментон, отпред бе Вентимиля, с ярко осветения си граничен пункт, френската и италианската полиция стояха и пушеха в нощта.

Един униформен мъж попита нещо Мелани. Тя размаха паспорта си в лицето му и той им даде знак да потеглят.

— Сега няма проблеми с Европейската икономическа общност. Те вече са едно голямо семейство, което се изхранва само.

— Откога живееш в Италия?

— От миналата година, когато умря чичо ти.

— Казаха ми, че ти си го убила — смело каза той.

— Така е.

Тръпки полазиха по гърба му.

— Пол, трябва да разбереш, че в света има постоянна борба. От една страна, сигурна съм, че знаеш — тъй наречените световни сили, после зад тях финансовият свят, който държи истинския контрол. Когато овладеят психическите сили на важни личности, тогава борбата ще се превърне в съвсем друга игра. Онези, които стигнат първи, ще направят всичко възможно другите да не открият как. А аз стигнах първа.

Зората се пукаше, цветовете бяха прекрасни. Сега пътуваха покрай Италианското крайбрежие към Савона и Генуа.

— Ето защо — каза Мелани след малко — ти си толкова необходим на Капуела и Фондацията.

— Защо не го направи сам? — попита Пол.

— Защото поначало е мързелив. Харесва му ролята на господар на вилата, на важен служител и може би политик. Искаше му се да стане президент на Европа — това е мястото, на което се вижда и не е за учудване, като се има предвид, че е потомък на Макиавели. Но той също иска и теб, като оръжие срещу мен. Трябва да те убедя, че идеите ми са правилни. Не можах да постигна това с Майкъл, ето защо той искаше да убие мен и неродения си син. Неговата смърт бе самозащита от моя страна, Пол. Трябва да ми повярваш.

— На колко години са Емма и Адам?

— Те са родени през 1977 година.

— Не отговаряш на въпроса ми.

Странно, колко близък се чувстваше с нея. Чувстваше се по-близък, отколкото с Кети и с майка си.

— Никой не знае това, Пол. Духовно растат три пъти по-бързо от нормалното за тяхната възраст, но естествената им възраст вече е три пъти по-голяма от очакваната. Трябва да са бебета, но духовно Емма е на девет, а Адам на осем години. Тя е много весела, разбира проблемите изключително бързо. Адам е малко странен. Има огромни ресурси енергия и невероятна възвръщаемост. Понякога малко се плаша от него.

Тя намали скоростта, виждайки кафе-бар отпред.

— Гладен ли си?

— Да, много — каза той.

— Тогава ще спрем тук.

Тя отклони колата от шосето и заби спирачки.

— Безопасно ли е? — попита Пол.

— Не съвсем, но за известно време ще са объркани. Чак тогава ще те проследят, защото ЕСКА има информатори навсякъде и Капуела трябва да получи разпореждания от тях, след като те разберат, че си избягал. Надявам се на него да не им каже толкова скоро.

Пиха силно кафе и ядоха тежки пасти, седейки до бара.

— Колко привързан беше към Кети? — попита Мелани.

За първи път я виждаше на силна светлина. Изглеждаше много млада и действително доста привлекателна.

— Много привързан — каза той.

— Влюбен или увлечен?

— Мисля, че бях влюбен.

— Тя не е загубена, Пол. Остави нещо след себе си. Спомени. От теб зависи дали да ги използваш или отхвърлиш. По-добре да тръгваме.

След като се нахрани, Пол се почувства по-добре. Върнаха се при малката кола и потеглиха.

— Мъжът на бара до нас, забеляза ли го? — попита Мелани.

Пол не го беше забелязал.

— Не е приятел.

— Как разбра?

— Зная кои са враговете ми. Усещам вибрациите им от километър. Нарича се първо впечатление. Може да ти спести доста неприятности. Работих много върху моето. Ти трябва да направиш същото. Отбелязвай си ги, усещай ги, определяй чувствата си към хората в секундата, в която ги видиш. Минута след това е твърде късно. Тяхната усмивка, техният наблюдаван чар заличава интуицията. Ти ме хареса в момента, в който чу гласа ми. Аз те харесах, когато видях силуета ти отзад в таксито. Повече не ми беше нужно.

След малко Пол попита:

— За какво точно съм ти нужен?

— На децата им е нужен втори родител и ще имат нужда от повече защита, отколкото мога да им дам сама. Капуела не е опасен за живота им. Той би искал да ги запази, да ги развие, да ги контролира, но другите — ЕСКА, ЦРУ и световните хищници, — те ще ги убият, защото се страхуват от това, което не разбират. А това, което не разбират или по-скоро отказват да разберат, е, че децата могат да ни поставят на нивото на другите разумни същества във вселената.

— Има ли живот някъде другаде във вселената?

Тя намали скоростта, наведе се напред да види небето през предното стъкло. Въпреки че се развиделяваше, няколко звезди и луната все още светеха.

— Откровено, вярваш ли, че сме единствената жива форма сред всичко това? Суетността на човека винаги ме е учудвала. Развиваме се бавно, много бавно, но в края на краищата ще останем по-малко и ще бъдем по-интелигентни. Ще пътуваме не с машини, както сега, а с умовете си, и ще посетим други планети, както съм сигурна, че нас сега ни посещават. Не с космически кораби или космонавти, или нещо, което можем да си представим, а по някакъв психичен начин.

— Какво става, когато умрем? — попита Пол.

— Ти знаеш отговора толкова добре, колкото и аз.

— Продължаваме ли?

— Можем да продължим. Имаме избор. Това е въпрос на работа. Чел си достатъчно и знаеш, че всеки философ стига близо до истината, когато се труди. Много стигат до грешни заключения, но това няма значение. Важното е да не бъдеш отрицател. Във всичко има положителна и отрицателна страна. Всичко е много по-просто, отколкото академиците и учените биха позволили. Има положителна и отрицателна страна на инстинкта. Или го развиваш и работиш за бъдещето, или го потискаш, ставаш отрицател и умираш. Инстинктът е жизненоважен.

В този момент бяха навлезли във вътрешността и стигнаха до тучна природа, хълмове, дървета и една река. Преминава през някакво старо село, което изглеждаше изоставено. Керемидените покриви и тежките каменни стени бяха средновековни. Беше като преместване в миналото. Хареса го, искаше да спрат, но тя продължи и после зави по един много неравен черен път.

— Пътят е такъв още три мили, така че свиквай.

Колата пропадаше и скачаше, закачаше се в корени, дъното се удряше в камъните. Мелани не обръщаше внимание, натиснала небрежно с крак газта.

— През Пинтромели ли минахме?

— Не, през едно малко селище, наречено Сиета. Пинтромели е на около шестдесет мили на запад оттук.

Той гледаше природата. Цветовете имаха леко розова мъгла, растенията бяха по-жълтеникави, отколкото бе свикнал. Беше уютно, приятно, харесваше му. Тогава видя в далечината, върху едно хълмче, живописна сграда, по-голяма от църква, може би манастир, и изтърси, без да се замисли:

— Това ли е?

— Да — каза усмихнато Мелани. — Виждаш ли, разбра го автоматично. Просто приеми факта, че си прав първия път, девет пъти от десет.

Тя смени скоростта, за да изкачат един склон, после се спуснаха надолу в една долина и всичко се изгуби от погледа.

— Това е стар манастир, който си купила — каза той, след което се поправи: — Това е един изоставен манастир, който ти обитаваш и никой не знае, че си тук.

— Няколко местни жители знаят. Смятат ме за ексцентрична американска художничка. Всъщност имам доста картини, за да докажа самоличността си. Никой не разбира как живея в такова място сама. Няма течаща вода, електричество, но има кладенец с прясна вода.

Изкачиха се нагоре и излязоха от долината, бяха много близо до дома. Мястото бе заобиколено със стена. Имаше камбанария и му напомни за илюстрациите от едно издание на „Автобиографията“ на Селини.

Тя спря колата пред едни огромни стари дървени двойни порти.

— Би ли ги отворил и затворил, след като вкарам колата?

Той излезе. Когато бутна вратите, за момент изпита чувството, че тя ще го прегази.

Откъде този страх?

Откъде това подозрение?

Ако всичко, казано от нея, бе истина и трябваше да вярва на инстинктите си, сега те му казваха, че тя е опасна.

Както минаваше през вратите, тя спря, погледна през прозорчето на колата и му се усмихна.

— Ако исках да те убия, Пол, нямаше да те прегазя с малка кола.

Заподскача по калдъръма на вътрешния двор, спря и излезе.

— Това, което трябва да правиш, смятам аз, е да елиминираш и всички отрицателни интуиции, които са се загнездили в главата ти.

Тя му помогна да затворят вратите.

Беше осем сутринта, топлото слънце се бе издигнало в бледосиньото тосканско небе. Той се намираше в страна с богата ренесансова история, Медичите, Сфорца, Борджиите. Дишаше свежия селски въздух и шумно въздъхна.

Беше щастлив, че е тук.

Наистина щастлив.

Старият манастир се състоеше от основна сграда, странични постройки и една полуразрушена църква, обрасла с трева. Отвън изглеждаше необитаем.

Мелани го поведе към една странична врата, която бе толкова ниска, че Пол трябваше да се превие на две, за да премине. Като влязоха вътре, тръгнаха по тъмен каменен коридор, после завиха и стигнаха до една обширна зала.

— Това е било трапезарията, ние живеем тук. Има прекрасни фрески по стените. Научих, че са от Мазачо. Замазани са отгоре през 1769 година от някакъв луд монах, който ги смятал за похотливи. Децата спят в момента, така че по-добре да не им пречим.

Той влезе в обширната трапезария. Имаше сводест таван. Белите стени бяха пожълтели с времето. Имаше пейки и дъбови маси, а в далечния край на неравния каменен под пред грамадно огнище стояха две железни легла със стари матраци. На едното от тях можеше да се забележат формите на две заспали деца под едно одеяло.

Беше скромно. В ъгъла на една връв висеше пране. На една маса имаше куп дрехи, чинии, канчета, купи с пресни плодове и зеленчуци. На кука на стената висеше шунка. На огнището имаше железен тиган, под него топла пепел от дърва.

Той се доближи до леглото на децата с известен трепет. Тогава ги видя. Изобщо не приличаха на децата, които познаваше. Бяха почти пеленачета, малко по-големи от бебета. Момичето с къдрава руса коса и бледорозова кожа. Момчето с права тъмна коса, намръщено в съня си и смучещо палеца си. Нито едно от тях не представляваше заплаха.

— Изглеждат съвсем нормални, нали? — каза Мелани.

— Не разбирам.

— При астралната проекция се получава зрялост. Напускаш физическото си тяло и влизаш в това, което е в главата ти. Когато си млад, ти се проектираш напред, когато си стар, можеш да станеш млад.

— Но астралното тяло. От какво е направено?

— Мислено прехвърляне. Когато мечтаеш, преминаваш през най-ранните стадии на астралната проекция. Проектираш ума си някъде другаде, посещаваш приятели в друга страна, живееш през една въображаема поредица. Астралната проекция е едно развитие на всичко това. Както казах, всичко е много по-просто, отколкото всички се стараят да го изкарат. Ние имаме всички тези знания от миналото, но сме ги загубили с отрицателните си знания, с представите, че трябва да вярваме в нещо по-велико от себе си, трябва да обожаваме изображения. Египетските богове, гръцките богове са напакостили много. Християнството дори повече. Не трябва да се осланяме на Бога. Ние търсим някакъв образ, който да поема нашите отговорности, само защото сме станали слаби.

Вън от трапезарията се намираше кухнята — една външна постройка с каменни мивки и тухлена фурна, които Мелани използваше добре. Един отворен прозорец бе драпиран с муселин, за да спира мухите, а пред отвора, който някога е бил врата, имаше оплетени тръстики. Тя ги повдигна встрани и го въведе в това, което наричаше „моята градина“ — порутените стени на унищожена от пожар църква. Обрасла и дива, тя бе разчистила едно парче земя, където отглеждаше зеленчуци, гледащи към ябълкови и крушови дървета, една праскова фиданка растеше в ъгъла и лози покриваха една мрежа от стари медни тръби. Имаше салати в една леха, артишок, патладжани, лук, картофи, дори едно авокадо.

Тя изглеждаше добре.

— Купувам само мляко, риба и месо. Пека собствен хляб и ядем главно супи. Рядко излизам от тези граници. Местните хора ме приеха. Пристигнах с две бебета. И тъй като хората от Средиземноморието обичат деца и разбират от отглеждането им, те скоро видяха, че мога да се справя. Искам да се справя, така че никой не ми зададе никакви въпроси. Сигурна съм, че в Америка и Англия щяха да ме посетят безброй представители на властта, които са безразлични към собствената си работа.

— Говориш ли италиански?

— Достатъчно, да се оправям. Между другото, чета мисли, така че обикновено им отговарям, преди да ме попитат — безгрижно отговори тя.

— Значи винаги можеш да разбереш какво мисля? — попита Пол.

— Когато пожелая.

— Колко объркващо.

— Повечето хора могат да четат мисли само ако престанат да мислят за това. Всичко е в изражението на лицето, очите, движението на устните, мръщенето на носа може би.

— За какво мисля сега? — попита той, когато тръгнаха с големи крачки през избуялите треви към кулата на катедралата в далечния край на градината. Отляво тя бе засадила голямо количество домати.

— Мислиш, че ще бъде много романтично, ако си хванем ръцете.

Мисълта бе минала през ума му. Беше една от онези кротки мисли, на които не обръщаш внимание, но го беше помислил.

— И че съм по-млада и по-привлекателна, отколкото си си представял. Така че се безпокоиш за довечера.

— Довечера?

— Да. Безпокоиш се къде ще спиш.

— Ще спя, където и да е. — Той премина в защита.

— Но по-скоро би спал с мен.

Тя се обърна и го погледна, втренчи се в очите му.

— Има само две легла. Децата спят на едното, а ти ще трябва да спиш с мен на другото. Още повече, трябва да се опознаем за целите на нашата работа.

Отново бе слисан.

— Ще те науча да се проектираш астрално, Пол, и едно от първите неща, които ще трябва да научиш, е да бъдеш абсолютно свободен с тялото. Оргазмът създава енергия, която дава сили на човека да напусне физическата си обковка.

— Затова ли…

— Децата се съвкупяват? Да.

— Но сигурно те са твърде малки… да имат оргазъм?

Доволен бе, че успя да каже нещо, без да се изчерви. И да се беше опитала, тя не би могла да намери по-затормозена личност.

— Не. Техните тела действително изпитват удоволствието на оргазма, иначе нямаше да го правят. Ела оттук.

Влязоха в кулата.

— Имам идеален наблюдателен пост за идващите врагове.

Те се изкачиха по спираловидната каменна стълба и стигнаха горе. Тухлената зидария се рушеше, но беше достатъчно безопасно. Откри се прекрасна гледка към тосканския пейзаж — лозята, реката, селото отвъд нея. Беше красиво.

— Ти действително си намерила блаженството тук.

— Има по-голямо блаженство и ти ще го изпиташ, когато му дойде времето.

— Мамо! — извика едно тънко гласче отдалече.

— Идвам! — викна в отговор Мелани. — Събудили са се. Ела да се запознаеш.

Двете дечица в мънички тениски седяха на леглото си, малките крачета на Емма се клатеха от едната страна, Адам все още смучеше палеца си. Сега ги позна. Беше странно да види тези две човечета с чертите на по-големите деца, които бе виждал преди.

— Това е Пол — каза Мелани, представяйки го.

— Здравей, Пол — каза Емма. — Запознахме се в спалнята ти в Ню Йорк.

— Здравей, Пол — каза Адам и само се загледа в него. Емма имаше невероятно виолетови очи, никога не бе виждал такива преди. Адам, подобно на майка си, имаше зелени котешки очи, но изключително черна коса.

— Обличайте се, деца, и ще закусим.

Пол последва Мелани в кухнята.

— Емма е само наполовина психична, Адам абсолютно. Което е много рядко. Аз избрах бащата. Капуела и Григориев искаха да бъдат бащи на свръхдетето, но аз реших, че линията на Нострадамус е далеч по-мощна от всички останали. Така че тръгнах по нея.

Тя го изгледа продължително и се усмихна.

— Можем да имаме дете. И то ще бъде също толкова мощно.

Мелани направи кафе, затопли хляб и напълни две големи керамични чаши с мляко.

— Това е за тях. Би ли го занесъл?

Седнаха всичките на масата в трапезарията. Имаше такава историческа атмосфера в това място, че Пол почувства силна вълна на спокойствие. В това място нямаше следи на страх, а само следи на спокойствие и може би на веселие. Представи си как младите монаси в своя скромен живот си правят шеги един на друг, замеряйки се с хлебни топчета, когато игуменът не ги гледа.

— Ще имаме ли уроци днес? — попита Емма.

— Не, днес не. Ще отидем на хубава разходка и ще се порадваме на природата. Може би довечера ще имаме урок.

След закуската отидоха до реката, където Емма и Адам скачаха във водата като обикновени деца. Пищяха, викаха и се пръскаха един друг, пръскаха Пол и той ги пръскаше, после ги остави да го пояздят на конче и се радваше на топлотата и приятелството, семейното чувство, на своето положение на по-стар брат, млад баща.

В един момент Емма се спря и каза:

— Някой идва.

Адам, без да поглежда в никоя посока, а само в дълбините на водата, където се надяваше да види някоя риба, рече:

— Няма нищо, старият Луиджи е.

Мелани обясни, че Луиджи е местен селянин с психически наклонности и затова му се доверяват. Той изобщо не подозирал тази си способност, но като много селяни неговата простота го отваряла към първичните инстинкти. Помогнал й в началото, намирайки материали, за да стане мястото обитаемо — железните легла, старите матраци и найлоновото платно за доматите през зимата, когато ставаше студено.

Тази вечер вечеряха на свещи. Пиха червено вино от оловни бокали, които Мелани намерила закопани в градината. Децата си легнаха. Сега настъпи моментът, в който и те трябваше да легнат.

Мелани се съблече пред огъня, на който бе готвила, и застана там чисто гола, осветена от премигващите пламъци. Пол започна да се съблича, срамежливо и нервно, но Емма се размърда и той спря.

— Трябва да свикнеш децата да те гледат, да ни гледат. Просто трябва да свикнеш.

Те легнаха в единичното легло под едно грубо одеяло. Матракът не беше равен. Не с това бе свикнал във вилата, както тя правилно бе казала. Но във вилата той не усещаше и страхотно чувственото й тяло.

Чувство на вина премина през ума му — една мисъл за Кети, но бързо отмина. Той не се спря на нея.

Те се целунаха и прегърнаха, тогава усети, че ги наблюдават. Погледна нагоре и видя, че Емма и Адам ги наблюдават в края на леглото.

— Трябва да свикнеш — каза Мелани без никакво вълнение. — Не са ме виждали с мъж преди.

И внезапно, грубо, тя се измъкна изпод него, възседна го почти брутално и го облада.

Той държеше очите си затворени, не смееше да погледне, но това не помагаше.

— Извинявай. Просто не мога, докато ме гледат.

— Не разбирам защо. Те те наблюдаваха, когато беше с Кети на кораба.

Припомнянето за Кети също никак не му помагаше.

— Искаш романтика? Хайде тогава! — И Мелани стана от него, взе ръката му и го поведе към кухнята.

— И двамата си лягайте — каза тя на Емма и Адам. — Няма да имаме урок тази вечер.

Изведе Пол в градината и на лунната светлина между руините на църквата, на твърдата равна повърхност, която може би е била някога олтар, тя се плъзна върху него и той усети как цялата му жизнена сила бе изсмукана приятно. Помисли си за Пати, за момичето, чието име не помнеше и което бе настояло да го направят на задната седалка, където се получи, но не му донесе удоволствие. Помисли си за Шерил, за Кети, ала това тук беше нещо различно. Нещо… друго.

Тогава и двамата чуха как въздухът далече над тях бе срязан на парчета от въртящите се ножове на един въртолет и секунди след това децата излязоха, пищейки.

— Трябва да са обучили някой друг. Трябва да са обучили някой друг, който да ги направлява към теб!

Непредпазлива от болка, Мелани се понесе обратно към трапезарията, спъвайки се в храстите, през лехите със зеленчуци, навеждайки се под дращещите клони на дърветата. Подбирайки пътя си по-внимателно, Пол я последва, съзнавайки, че въртолетът виси точно отгоре и един мощен прожектор свети вертикално надолу, оглеждайки терена.

Той мина бързо през каменната кухня и през коридора. За негово учудване Мелани вече бе до другата врата, вдигнала под всяка ръка по едно дете. Тръгна след нея по пасажа, където тя свали Емма и Адам на земята.

— Трябва да ми помогнеш, много е тежко — каза тя.

Теглеше металната халка на една плоча на пода. Той я хвана здраво, дръпна и я повдигна.

Долу миришеше на влага. Лъхна ги топъл въздух.

— Окей, деца. Долу! Това е денят за разчистване на сметки.

Децата изчезнаха в тъмното. Първо Емма, после малкият Адам.

— Има стълба, ще я напипаш с крак, само слизай колкото можеш по-бързо и чакай на дъното.

Пол тръгна надолу.

Стълбата бе с дебели дървени стъпала, нямаше затруднения, докато не стъпи на малката ръка на Адам и той извика.

— Млъкни! — прошепна Мелани.

Тогава Пол чу тъп удар точно над себе си, когато тя затвори плочата над тях и я остави да се намести на предишното си място.

Той усети, че тя е точно над него на стълбата, стигна края, на около четири метра дълбочина, и зачака, чувствайки се неудобно от факта, че и Емма и Адам се бяха хванали за краката му за по-голяма сигурност. Беше гол, те бяха голи, техните чувствени телца се търкаха в неговото.

Мелани се протегна в мрака, намери фенерчето, което търсеше.

— Горе беше беднотия, но тук долу е мястото, за което бяха похарчени парите — лукс и половина!

Тя освети с фенерчето една врата, отвори я и напипа ключа. Светна мъжделива светлина, стаята бе уютно постлана с килими и дебели възглавници.

Двете деца веднага се спуснаха весело върху куп възглавници. Мелани затвори вратата. От вътрешната страна имаше три резета и голяма ключалка.

— Ще им трябва известно време да ни открият тук долу и това може да ни остави достатъчно време да помогнем на Емма и Адам да избягат. Но ти трябва да осигуриш всичката енергия.

— Как?

— Не е ужасно преживяване, ободряващо е. Съжалявам, че не успяхме да го изрепетираме, но трябва да действаме много бързо. — Тя затвори очи.

Тя коленичи на една от възглавниците. Пое дълбоко въздух два-три пъти и веднъж успокоила се, тиха, ведра, отвори очи и погледна към него.

— На кораба и с Уайзър ти можеше да проследиш и предадеш звуци от известно разстояние на лента?

— Да.

— Онези звуци трябва да минат през теб, понеже си приемник, и ти трябва да ги чуеш, ако се концентрираш достатъчно. Сега трябва да настроиш мозъка си на онова, което става над нас, и да мислиш само за това, което чуваш. Трябва да знаем само звуците, които идват в мозъка ти. Не анализирай, не си съставяй мнение, само ми казвай какво улавяш. Изчисти ума си и приемай. Легни и отпусни главата си назад, поеми много бавно въздух два-три пъти.

Пол легна на килима, Мелани и децата го гледаха. Той задиша дълбоко. Усещаше землистия влажен дъх, затвори очи, изчисти главата си от всички мисли, както го бе учила доктор Беркжик — да брои наобратно от пет и да очаква празнота при нулата. Тогава чу съвсем ясно ударите на ножовете на въртолета, които режеха въздуха на парчета на известно разстояние, но се снижаваха, снижаваха се право надолу и после замлъкнаха. Силно, като че са точно над него, чу стъпки, тичащи хора, трима души. И тогава я видя съвсем ясно, в костюм за лов, с опъната назад коса, решителен упорит вид на лицето.

— Шерил — прошепна той.

— Мамка й! — изруга Мелани през зъби. — Защо не помислих преди. Тя те следеше през цялото време, тя е тази, която те усеща. Кой още е там?

— Капуела — каза Пол. Виждаше го ясно с мисленото си око. — Облечен е в една от онези черни бойни униформи.

— Фукльо! — каза Мелани с презрение. — Още кой?

— Някакъв мъж…

— Докторът?

— Не.

— Добре. Седни, прекъсни връзката, мисли за нещо друго.

Пол седна. Не можеше да прекъсне картината, виждаше Шерил, Капуела с мъжа, тичащи около външната страна на манастира, въртолета долу в полето, до реката. Във въртолета имаше още някой, който претърсваше околността с прожектора, а по пътя идваха коли, полицията…

— Спри! — извика Мелани, после неочаквано се хвърли към него, хвана го здраво за пениса и дръпна силно. Шокът бе внезапен, той се сви, да се предпази. Децата се засмяха. Тя се усмихна.

— Ако мислиш за тях, тя ще те открие още по-лесно. Сега си в мисловна война. Остави мозъка си празен. — Тя го стисна по-силно, той се опита да я спре, но тя продължи. Разбираше, че децата го наблюдават, срамуваше се. Точно това искаше Мелани. Докато реагираше на околната среда, не можеше да се концентрира върху това, което ставаше над тях.

— Ето какво ще направим сега. Ти трябва да дадеш цялата си енергия на децата, така че да се проектират. Ще ти кажа точно какво да правиш. Докато го правиш, аз ще държа укреплението, това е. Ще използвам всичките си сили да ги държа настрана и ако е нужно, ще ги унищожа.

Тя все още го държеше, стискаше го силно и той чувстваше засилваща се топлина от ръката й. Не му причиняваше болка, но го плашеше, тогава видя очите й да светят. Без определен цвят, все още си бяха същите, пронизващо сини очи, но вибрираха с необяснима енергия и цялото й тяло започна да се втвърдява, мускулите започнаха да стават бели, вените пурпурни, а топлината от нейната ръка проникваше дълбоко в него.

— Килима — каза тя на децата.

Емма и Адам отидоха до далечния край на помещението и започнаха да навиват килима. Мелани пусна Пол, стана, той също. Отместиха се и децата продължиха да навиват килима.

Под него имаше дебел лист стъкло с размер на двойно легло, вгради в пода. На около метър и половина под стъклото имаше огледало. Това беше една правоъгълна шахта от стъкло и огледала, силно осветена.

— Легни Пол, легни на стъклото, колкото можеш по-удобно.

Той легна на стъклото, което бе студено. Тя легна до него, грабвайки пениса му отново. Пенисът бе възбуден и тя го използваше като дръжка, като лост — да го управлява. Цялата му същност излъчваше към това място и поглеждайки надолу, можеше да види своето тяло до нейното. Искаше му се да се разсмее от нелепостта на положението, в което бе изпаднал, от начина, по който тя го използваше, но бе парализиран от хватката й.

С другата си ръка тя се пресегна към Емма, дръпна я върху стъклото и я накара да го прегърне. После хвана Адам, дръпна ръката му върху тази на Емма и той усети малките пръстчета да го обхващат, тогава тя го пусна.

— Сега, прегърнете го с цялата си сила, мили мои, и помнете всичко, което съм ви казвала, всичко. Не се отпускайте, не оставяйте мозъците ви да се маят, докато не бъдете в абсолютна безопасност.

Пол искаше да погледне нагоре, искаше да помръдне, да види какво става, ала се чувстваше погълнат от движението на потоци течност. Погледна надолу, видя собственото си отражение и това на децата — един възел от тела. Но очите му отказваха, светлината бе толкова ярка, че бе заслепен и сега можеше да вижда само пулсацията, неясни точици, които се мултиплицираха, така че не можеше да види нищо. Чувстваше се като паднал в цистерна с гъст разтвор. Не беше страшно, не беше болезнено, но го изсмукваше. С всяка своя пора усещаше как флуидите му го напускат. Тогава се появиха остри бодежи, непоносими бодежи по коленете, върху стомаха, по гърба и гърдите. По цялото тяло острите бодежи се увеличаваха. Усети, че отварят устата му и малкото езиче на момичето се спуска като червен горещ нит в гърлото му, а по тила друг горещ червен език го ближе. Бодежите намаляха в изгарящо усещане, като че целият е бил нажулен с коприва и цялото му същество бе изпълнено с невероятен екстаз. Всичките му чувства се концентрираха отново в ръцете на децата, които пляскаха по него с изумителна ярост.

Болката да се откъсне от тях бе твърде силна за него.

Той изостави задръжките, които го бяха владели толкова дълго, пренебрегна кои са те, на колко години са, какво представляват. И тогава дъхът му спря, когато техните крайници се затегнаха около него — ръце, крака го обхванаха като пипала и започнаха да го изстискват. Натискът се засили, настана студ, леден студ. Твърди стоманени пръти бавно се свиваха, докато повече не можеше да поеме въздух. Изкрещя от силна болка, дръпна се, изкриви се, сви се и изведнъж всичко свърши — пуснаха го, беше свободен.

Натъртен, всяка част от тялото му го болеше, лежеше неподвижен, очаквайки напрегнато да се случи още нещо.

Отвори очи. От двете му страни се намираха отвратителните желеподобни тела на децата, матовобели, жълти, сини, нечовешки цветове. Той погледна към своето тяло, което беше същото, лицето с измъчен израз, косата тънка и сива като паяжина, тялото пепеляво, вените жълтеникавокафяви. Разбра, че не гледа надолу към изражението си в огледалото, а гледа отгоре истинското си тяло. Сега видя децата в ъгъла, държейки се за ръце, както ги бе виждал винаги. Протегна и видя собствената си ръка в по-естествен цвят, от плът, макар и някак безкръвна. Отблъсна се с пръстите на краката си и усети, че лети. Сви се, да избегне ниския таван, но мина през него. Обгърна го чернота, гъстота, сякаш преминава през канал с топъл въздух. Беше в земята, проектираше се. Изплашен от тъмнината, отново се изтласка с пръстите на краката, отиде нагоре и се почувства изплувал на открито като призрак. Беше извън манастирските стени и още се издигаше, беше над манастира и набираше скорост. Вятърът го понесе, той се сви на две, сви се на топка и изпита отново непоносима болка. Един душ от градушка го заудря безмилостно. Извиваше се и се въртеше, движен от някаква сила, която не можеше да контролира. Беше изплашен, знаеше, че пътува с невероятна скорост през пространството като метеор. Виждаше идващата тъмнина пред себе си — една масивна стена. Напрегна се и посрещна удара с гърба си. Главата му отиде напред, устата му се изпълни с кръв. Задушаваше се, спря да диша.

После усети как тялото му пада в някаква спокойна, приветстваща го пустота.

 

 

Когато отвори очи, знаеше точно къде се намира.

Беше в съзнание, беше жив, очите му не бяха замъглени, сетивата му бяха будни.

От дясната му страна се намираше доктор Беркжик, от лявата, изглеждайки много по-стар, Капуела.

Лежеше на собственото си легло във Вила де палмие, омотан в жици, така че пулсът му, сърцето, дишането и кръвното налягане да бъдат под наблюдение.

Не знаеше само колко дълго е отсъствал.

— Кой ден сме? — попита той.

— Четвърти септември — каза доктор Беркжик.

Значи е бил в безсъзнание почти месец.

Погледна нагоре и наоколо. Стаята се бе превърнала в интензивно отделение. Бяха го хранили интравенозно. До една дяволска машина до вратата имаше кислородни бутилки.

Помръдна глава, веднага се почувства замаян и осъзна, че макар и мозъкът му да функционира нормално, тялото му е слабо.

Много слабо. Погледна към Капуела.

Мъжът бе загубил елегантността си. Седеше наклонен напред на един стол и дишаше тежко, с труд, сякаш имаше болки в стомаха. Косата му беше по-тънка, несресана, лицето му изпито. Беше преживял нещо, което щеше да остави белег за остатъка от живота му.

Доктор Беркжик не се бе променила. Само бе станала по-сияйна. Беше в стихията си, облечена в бяла престилка, с термометър в джоба. На врата й висеше стетоскоп.

— Какво стана с Мелани? — попита той.

— Не трябва да говориш — каза доктор Беркжик.

— Не знаем — въздъхна тежко Капуела.

— А децата?

— Децата са в стаята до тебе. Поне телата им са там.

— Мъртви ли са? — Завладя го ужасна угнетеност.

— Не. Телата им са живи. Умовете им не са тук, обаче телата са живи.

Значи Капуела не бе постигнал пълна победа. Държеше телата на децата, но не и проектираните им умове. Мелани бе избягала или може би загинала?

— Разрешено ли е да ям? — попита Пол.

— Можеш да пиеш течности.

— Бих искал малко — каза той.

Доктор Беркжик позвъни на звънеца и скоро след това дойде една сестра, униформена, експедитивна.

— Протеиновото мляко за господин Саралин, леко стоплено.

Сестрата излезе.

— Известно време ще трябва да те храним като бебе, докато укрепнеш. Но ще живееш.

— Зная.

Капуела се опита да се усмихне изтощен. Стана и отиде до прозореца.

— Шерил Лидман е мъртва — каза той, гледайки през пролуките на щорите към градината. — Уби я твоята приятелка, Мелани.

Значи бе решено, че е взел страна, обвиняваха го в измяна. Беше ги предал, това, разбира се, беше вярно. Не беше ли откраднал фургона и избягал, нарушавайки всички клаузи на договора?

— Как бе убита? — попита Пол.

— Не трябва да го вълнуваш — предупреди Капуела доктор Беркжик.

— Не мисля, че смъртта на Шерил ще го развълнува особено. Той е един благоразумен млад човек, за разлика от приятелката си.

Отсега нататък щеше да има горчив сарказъм.

— Вие убихте Кети — каза Пол.

— ЕСКА уби Кети, не ние. Ние не сме убивали никого. — Капуела пусна щорите, но не помръдна. Стоеше с гръб към стаята, гледайки в щорите, и може би очите му бяха затворени. — Мелани Форбс избяга от манастира и Шерил, която я забеляза, реши да я преследва. — Капуела млъкна и отново въздъхна тежко. — Опитах се да я предупредя, виках, но бе твърде късно. Мелани я подмами на открито пространство, където брутално я разкъса на парчета с необяснима сила. Това, което ЕСКА причини на Кети, е нищо в сравнение с онова, което тази вещица направи с Шерил. — Той отново задиша тежко, после се обърна с лице към Пол. — След това решихме да се откажем. Дотогава не разбирах напълно срещу какво сме изправени. Госпожица Мелани Форбс представлява една грозна сила с огромни възможности.

Той прекоси стаята към вратата.

— Радвам се, че си жив, Пол, и че ще се оправиш. Имам заповед да те пазя тук, докато започне официално разследване. Светът, ти ще разбереш, сега се интересува от теб. И под „свят“ нямам предвид невинните маси, които не знаят какво става, имам предвид онези сили, с които се опитвах да се боря.

Капуела отвори вратата и излезе.

Известно време доктор Беркжик мълча, после стана и отиде до прозореца.

— Той беше лошо обгорен, когато се опита да спаси госпожа Лидман. Най-вече гърдите и краката му отпред. Киселинни изгаряния, които получи, когато се опита да вдигне нейните останки. Беше много по-привързан към нея, отколкото смятахме. Даже повече, отколкото той самият смяташе.

Сестрата влезе с напитка в специална чаша, от която можеше да пие легнал.

— Ще бъдеш хоспитализиран още няколко седмици. Несъмнено ще се възстановиш. След това не зная какво ще стане с теб.

— Ще ми разрешите ли да видя децата?

— Когато му дойде времето.

— Ще разреши ли сеньор Капуела?

— Сеньор Капуела вече не взема решенията. Сега Фондацията се ръководи от един комитет.

Презрението, с което каза това, му разкри всичко.

ЕСКА бе поела командването.

Мелани беше права.

Сега щяха да бъдат едно малцинство срещу тях.

Ако децата са още живи, имаше надежда. Ако Мелани е още жива, нямаше да ги изостави. Емма и Адам ще бъдат в преддверието на ада, в скривалището. Те ще чакат там, докато някой не им помогне да се върнат. Мелани ще чака благоприятния момент, ще наблюдава и той ще помогне.

Със сигурност ще помогне.

Когато свърши с пиенето на течността и сестрата излезе, доктор Беркжик затвори капаците на прозорците и също напусна стаята. Той се концентрира силно върху Мелани.

Тръгна назад във времето към манастира, мина през вратите, прекоси калдъръмения двор, влезе през ниската врата и по коридора в трапезарията. Застана до скърцащите легла, изтърбушените матраци, после излезе в градината, огрята от лунна светлина. Тя държеше неговата ръка, двамата бяха голи. Сега отново бе там в топлата нощ и студената плоча беше под тях. Успя да си припомни екстаза, който преживя. Задържа се върху него и тогава в ума му бавно се оформи една картина.

Първо верига от планини в далечината и усещането за огромна пустиня наоколо — пуста земя, горещина, прах, напукана суха камениста земя. После една фигура, една млада жена, вървяща към него и държаща в ръцете си вързоп, леко люшкайки вързопа, усмихвайки му се.

Това беше Мелани с бебе, едно новородено, тяхното новородено.

Значи тя ще има дете от него.

Тя ще се крие в това отдалечено място, докато роди бебето. Ще го пази, ще пази себе си, докато стане безопасно за нея да дойде при него и децата.

И всичко, което трябва да направи той, е да се погрижи двете малки телца в съседната стая да бъдат поддържани живи.

Той ще се преструва, ще се прави на верен пред Капуела, пред ЕСКА, ще се превърне в идеалния служител, докато ще може да се погрижи заедно с Мелани за трите деца.

Една свръхестествена троица.

После почувства как потъва в съня, видя ясна картина на децата, Емма и Адам. Емма държеше новороденото, Адам гледаше гордо, толкова гордо.

Обаче това беше бащинска гордост.

И Пол инстинктивно разбра, че това бебе не е негово, не е детето, което щеше да роди Мелани, а бебето на децата.

Това беше противоестествено дете, родено от противоестествени деца.

И това беше ужасно.