Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (3)

Две

Сградата на полицейския участък в Силвърборн — триумф на модерната хромова дограма и затъмнените стъкла — се пържеше на слънцето заедно с далеч по-прозаичните си съседи. Климатичната инсталация отново се бе повредила и с всяка изминала минута въздухът и полицаите все повече се нажежаваха. Това ги правеше раздразнителни и те се дракаха досущ като малки деца. Тези, които имаха възможност, се измъкваха навън, а другите ревниво пазеха вентилаторите си и се молеха смяната им да свърши час по-скоро. За главния инспектор, детектив Уолш, който обилно се потеше над някакви документи в кабинета си, заповедта да отиде в Стрийч Грейндж дойде като освежителна глътка въздух. Той се отправи към заседателната зала, като весело си подсвиркваше с уста. За сержант Маклафлин, който трябваше да му помага, обаче мисълта, че изпуска часа, в който отварят кръчмите, а заедно с това и заветната студена бира, бе капката, от която чашата преля.

Даяна първа дочу шума на приближаващите се коли. Тя довърши брендито си и остави чашата на шкафа.

— Горе главите, момичета! Ето че пристигат.

Фийби се приближи до камината. Лицето й бе необичайно бледо и изпъкваше на фона на яркочервената коса. Тя бе висока жена, която рядко обличаше нещо по-различно от карирана риза и изтъркани дънки. След като се върна от къщата за лед обаче, Фийби си направи труда да се преоблече в копринена рокля с висока яка и дълги ръкави. В подредената с вкус стая кадифените пердета падаха на дипли, а стените бяха боядисани в пастелни цветове. Безспорно тук Фийби изглеждаше като у дома си. За Ан обаче сега тя приличаше повече на гост, отколкото на домакин. Фийби отнесено се усмихна на приятелките си и каза:

— Ужасно съжалявам за всичко това.

Ан както обикновено пушеше цигара от цигара. Бе седнала на кушетката с отметната назад глава. След като издуха поредната порция дим, тя отвърна безцеремонно:

— Не ставай глупачка. Никой не може да те обвини, че някакъв идиот е решил да умре в имението ти. Обяснението сигурно е просто: някой скитник е потърсил подслон и е умрял от сърдечен удар.

— И аз така мисля — присъедини се към нея Даяна, като се приближи към кушетката. — Дай ми една цигара, скъпа. Нервите ми са опънати като струни на пиано, очакващи Рахманинов да изсвири концерта си на тях.

Ан цъкна с език и й подаде пакета.

— Искаш ли и ти, Фийби?

Тя поклати отрицателно глава и започна да бърше очилата си с края на роклята. Неволно я бе вдигнала до кръста си и приятелките й видяха, че е без бельо. Безсмисленият жест на Фийби накара Ан да забележи:

— Ако продължаваш в същото темпо, скоро от стъклата няма да остане и помен.

Фийби въздъхна, отпусна края на роклята си и сложи очилата обратно на носа си.

— Скитниците не получават сърдечни удари в чужди имения, и то голи — каза тя.

На вратата се позвъни. И трите чуха как жената на Фред, Моли Филипс, отваря. Инстинктивно, без да продумат, Ан и Даяна застанаха от двете страни на камината и обградиха Фийби. Когато вратата се отвори, на Даяна й хрумна, че може би са заели погрешна позиция. „За полицейската логика — помисли си тя — няма да изглеждаме така, сякаш подкрепяме Фийби — какъвто бе замисълът, — а така, сякаш я пазим.“

Моли въведе двама мъже.

— Главният инспектор Уолш и сержант Маклафлин, мадам. Отвън има още цяла банда. Да кажа ли на Фред да ги наглежда?

— Не, благодаря ти, Моли. Сигурна съм, че ще се държат както подобава.

— Щом казвате, мадам. Самата аз не съм толкова сигурна. Каквито са непохватни, вече успяха добре да утъпчат чакълената пътечка, която Фред толкова грижливо заглажда сутринта — погледна тя укорително към двамата мъже.

— Благодаря ти, Моли. Може би ще ни направиш малко чай? Сигурна съм, че ще ни дойде добре.

— Напълно сте права, мадам.

Икономката затвори вратата след себе си и затрополи към кухнята.

Джордж Уолш изчака стъпките да заглъхнат, след което пристъпи напред и протегна ръка. Бе слаб, прегърбен човек, който имаше странния навик постоянно да клати глава, сякаш боледуваше от паркинсонова болест. Това създаваше лъжливото впечатление за уязвимост.

— Добър ден, мисис Мейбъри. Вече сме се срещали, ако си спомняте.

Самият той я помнеше доста ясно. Сякаш бе вчера. Тогава тя пак стоеше на същото място. „Десет години — помисли си Уолш, — а тя въобще не се е променила. Все още е господарката на къщата — далечна и недостъпна, уверена в положението си.“ Все едно че драматичните събития през тези години въобще не се бяха случвали. Във всеки случай те не бяха оставили дори и следа по спокойното, гладко лице, което сега му се усмихваше. Царящият навсякъде около нея покой бе удивителен. В цялото село я наричаха „вещица“ и той напълно ги разбираше.

Фийби пое ръката му.

— Да, спомням си. Беше първият ви голям случай.

Гласът й бе нисък и пленителен.

— Ако не се лъжа, тъкмо ви бяха повишили в инспектор. Мисля, че не познавате приятелките ми — мис Катрел и мисис Гуд.

Тя посочи към Ан и Даяна, които на свой ред тържествено се здрависаха с главния инспектор.

— Те живеят тук.

Уолш изгледа любопитно двете жени.

— Постоянно ли? — попита той.

— През по-голямата част от годината — отговори Даяна. — Ако не сме някъде по работа. И двете нямаме постоянен работодател. Аз се занимавам с вътрешен дизайн, а Ан е журналистка на свободна практика.

Уолш кимна, но Ан забеляза, че Даяна не му е казала нищо, което вече да не знае.

— Завиждам ви!

Това си беше самата истина. Той бе пожелал Стрийч Грейндж още в деня, в който го бе видял.

Фийби протегна ръка и към другия мъж.

— Здравейте, сержант Маклафлин. Мога ли да ви представя мисис Гуд и мис Катрел?

Сержантът бе около тридесет и пет годишен, на възраст колкото тях. Мрачен човек с мургава кожа и студен поглед. Изкривените му устни още носеха отпечатъка на раздразнението от участъка. Бе озлобен и затворен в себе си мъж. Поздрави Фийби и приятелките й с отегченото презрение на човек, принуден да спазва етикета. Пръстите му едва докоснаха ръцете им. Безпричинната му неприязън ги изненада като гръм от ясно небе.

За ужас на приятелките си, които почти усещаха гневните тръпки, побиващи Ан, тя без много да му мисли, прие предизвикателството:

— Боже мой, сержант, май вече сте чували за нас?! — повдигна сардонично вежди тя и бавно плъзна пръст надолу по джинсите си. — Както виждам, още имате жълто по човката си, така че едва ли сте били тук последния път, когато полицията удостои Стрийч Грейндж с вниманието си. Ще се опитам да позная. Нашата слава — посочи тя себе си и приятелките си — ни е изпреварила. Чудя се кое ли от добре известните ни занимания ви шокира най-много? Перверзиите с деца, магьосничеството или пък това, че сме обратни?

Ан изучаваше лицето му с презрителен поглед.

— Това, че сме обратни — установи тя. — Да, може би наистина това е най-лошото, но в крайна сметка пък е единственото вярно.

Маклафлин, вече достатъчно добре загрят от жегата, направо изригна. Той въздъхна тежко и каза с равен глас:

— Нямам нищо против лесбийките, мис Катрел. Те просто не ме интересуват, това е всичко.

Даяна загаси цигарата си по-енергично, отколкото бе необходимо.

— Не дразни горкия човечец, Ан — каза сухо тя. — Сивото вещество ще му е по-необходимо, за да разреши загадката в къщата за лед.

Фийби неловко седна в най-близкия до нея стол, като покани с ръка и другите да сторят същото. Уолш зае стола срещу нея, а Ан и Даяна седнаха на кушетката. За Маклафлин остана една тапицирана табуретка. Той седна и подви крака под нея, но неудобството му бе очевидно за всички.

— Внимавайте да не я строшите, сержант — обърна се към него Уолш. — И аз също като икономката не обичам непохватните. Е, мисис Мейбъри, може би ще бъдете така добра да ни кажете защо сте ни повикали?

— Мислех, че мисис Гуд вече го е сторила по телефона.

Инспекторът извади някакво листче от джоба си.

— „Намерено е тяло в къщата за лед в Стрийч Грейндж. Открито е в четири и тридесет и пет следобед.“ Мислите ли, че това е достатъчно? Разкажете ми, моля ви, какво се случи.

— Всъщност точно това. Фред Филипс, градинарят ми, е намерил тялото по това време, а после дойде да ни каже. Даяна ви се е обадила по телефона, докато Фред заведе мен и Ан да го видим.

— Значи сте го видели?

— Да.

— Успяхте ли да го разпознаете?

— Не. Невъзможно е.

Ан запали цигарата си с рязко движение.

— То е разложено, инспекторе. Черно, отвратително. Никой не може да го разпознае — заговори нетърпеливо тя, а дълбокият й глас сякаш режеше думите на две.

Уолш кимна.

— Разбирам. Градинарят ли ви предложи да видите тялото?

Фийби поклати отрицателно глава:

— Не, той не искаше да го гледаме. Аз обаче настоях.

— Защо?

Тя повдигна рамене:

— Предполагам от чисто любопитство. Нима вие не бихте сторили същото?

Инспекторът замълча за момент.

— Съпругът ви ли е там, мисис Мейбъри?

— Вече ви казах, че тялото не може да се разпознае.

— Защо настояхте да отидете? Защото си мислехте, че това може да е той?

— Разбира се. Но после разбрах, че е невъзможно.

— И как достигнахте до този извод?

— На мисълта ме наведе Фред. Напомни ми, че преди около шест години прибирахме в къщата за лед тухлите, които останаха от една порутена постройка в градината. По това време Дейвид вече бе в неизвестност от четири години.

— Тялото му не бе намерено. Така и не успяхме да открием никакви следи от него — напомни й Уолш. — Може би се е завърнал?

Даяна се засмя нервно.

— Не може да се е върнал, инспекторе. Той е мъртъв! Убит!

— Откъде знаете, мисис Гуд?

— Ако не беше така, то отдавна да се е върнал. Дейвид си знаеше интереса.

Уолш кръстоса крак върху крак и се усмихна.

— Случаят му все още не е приключен. Ние не успяхме да докажем, че е бил убит.

Чертите на Даяна се изопнаха.

— Защото всячески се опитвахте да прикачите убийството на Фийби. Когато не успяхте да го сторите, зарязахте случая. Дори не си направихте труда да попитате например мен за вероятните убийци. Бих могла да ви изредя поне сто имена. Сигурно и Ан щеше да се сети за още сто. Дейвид Мейбъри беше най-гадното копеле, живяло някога на този свят. Той заслужаваше да умре!

Тя се зачуди дали не е прекалила и хвърли бърз поглед към Фийби.

— Извинявай, скъпа, но ако малко повече хора го бяха казали преди десет години, сигурно нямаше да ти бъде толкова трудно.

Ан кимна одобрително.

— Ако си мислите, че онова нещо в къщата за лед е Дейвид Мейбъри, ще ви кажа, че само си губите времето.

Тя стана от кушетката и седна на облегалката на стола, в който седеше Фийби.

— А за протокола, инспекторе, мога да ви кажа, че двете с Даяна помагахме да се разчисти къщата за лед, за да може Фред да складира тухлите вътре. Преди шест години там нямаше и следа от трупове, нали така, Ди?

Даяна погледна учудено и наклони глава:

— Мисля, че къщата за лед не е най-доброто място да търсите Дейвид. Той е някъде на дъното на морето и отдавна е нахранил раците. — Тя погледна към Маклафлин. — Вие обичате ли раци, сержант?

Преди обаче Маклафлин да успее да отговори, Уолш се намеси:

— Проследихме всички приятели и познати на мистър Мейбъри. Не открихме обаче нищо, което би могло да има връзка с изчезването му.

Ан хвърли цигарата си в камината.

— Трънки! — отзова се дружелюбно тя. — Мен също не сте разпитвали. И нека ви кажа нещо: в моя списък със стоте заподозрени аз щях да поставя името си в челната десетка.

— Страхувам се, че грешите, мис Катрел — подхвана невъзмутимо инспектор Уолш. — Вашата връзка със случая бе проследена доста грижливо. По времето, когато мистър Мейбъри изчезна, а и през по-голямата част на разследването, вие заедно с доста ваши приятелки се намирахте край базата „Грийнъм Комън“^[1]. Трябва да отбележа, че там сте били не само под зорката охрана на американските военновъздушни сили и полицията на Нюбъри, но и пред обективите на телевизионните камери. Доста сериозно алиби!

— Прав сте. Бях забравила. Туше^[2], инспекторе — цъкна с език Ан. — Подготвях статия за една цветна притурка.

С крайчеца на окото си тя забеляза неодобрителната гримаса на Маклафлин.

— По дяволите, доста весело беше — продължи замечтано Ан. — Това е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало!

Фийби се намръщи, сложи ръка на рамото на приятелката си и стана.

— Всичко това не ни засяга. Струва ми се, че докато не сте огледали тялото, е безсмислено да се говори дали то принадлежи на Дейвид или не. Ако това наистина ви интересува, господа, аз ще ви заведа дотам.

— Нека ги придружи Фред — опита се да я спре Даяна.

— Не. На него за днес му стига. Аз ще се справя. Провери, моля те, дали Моли е готова с чая.

Фийби отвори френските прозорци и изведе полицаите на терасата. Бенсън Хеджес се надигнаха от топлите каменни плочи и се заумилкваха около нея. Козината на Хеджес бе все още влажна от банята. Фийби го погали нежно по главата и издърпа ушите му.

— Има нещо, което трябва да знаете, инспекторе — каза тя.

Ан, която ги наблюдаваше отвътре, се изсмя.

— Фийби признава малкото прегрешение на Хеджес и това май не понася много добре на сержанта.

Даяна стана от кушетката и се приближи към нея.

— Не го подценявай, Ан — предупреди я тя. — Понякога се държиш като глупачка. Защо постоянно трябва да предизвикваш хората?

— Не го правя. Просто отказвам да се кланям на тесногръдието им. Ако те го приемат като предизвикателство, това си е техен проблем. С принципите не могат да се правят компромиси. Щом направиш компромис с принципа си, то той престава да бъде принцип.

— Може и така да е, но във всеки случай не бива да ги натрапваш на другите. Малко здрав разум от време на време не вреди. В двора ни има труп! Или може би си забравила за него?

Тонът й бе по-скоро загрижен, отколкото ироничен.

Ан извърна поглед от прозореца.

— Може би си права — съгласи се смирено тя.

— Значи ще внимаваш?

— Ще внимавам.

Даяна сбърчи вежди.

— Понякога ми се иска да мога да те разбера. Знаеш, че никога не съм успявала да го направя, нали?

Докато изучаваше разтревоженото лице на приятелката си, в погледа на Ан проблеснаха искрици обич. „Горката Ди — помисли си тя. — Сигурно всичко това й се струва ужасно. Тя въобще не трябваше да идва в Стрийч Грейндж. Идеалното жилище за нея е кула от слонова кост, където гостите не спират да пристигат и думата «неприятности» е непозната.“

— За теб не е трудно да ме разбереш — внимателно отбеляза Ан. — Трудно ти е да се съгласиш с мен. Моят домашен анархизъм те дразни. Чудя се дали някога ще успееш да свикнеш с него?

Даяна се отправи към вратата.

— Това ми напомня да ти кажа, че следващия път, когато искаш да поддържам лъжите ти, трябва да ме предупредиш. Не мога да контролирам изражението на лицето си чак толкова добре.

— Глупости — отвърна Ан. — Ти си най-завършената лъжкиня, която познавам.

Даяна спря с ръка на бравата.

— Какво те кара да мислиш така? — попита остро тя.

— Ами това — почеса се Ан по гърба, — че бях с теб, когато каза на лейди Вийвил, че е подбрала цветовете за обзавеждането на ателието си доста стилно. Всеки, който е способен да изрече това, без да се разсмее, трябва да владее мускулите на лицето си до съвършенство.

— Лейди Кийвил — поправи я весело Даяна. — Въобще не трябваше да те вземам със себе си онзи път. Този договор можеше да ми донесе цяло състояние.

Ан обаче явно не чувстваше никакво угризение.

— Ти беше в моята посока. Освен това не можеш да ме виниш, че произнасям името й погрешно. Тя говореше, сякаш има сливи в устата си. Както и да е, недей да отричаш, че тогава ти направих услуга. Вишневочервен килим и лимоненозелени пердета! За бога, мисли за репутацията си!

— Нали знаеш, че баща й търгуваше с плодове.

— Понякога наистина ме изненадваш — каза сухо Ан.