Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (22)

Двадесет и едно

Когато Маклафлин разказа историята на Ан, тя се смя с цяло гърло. Бузите й се бяха позачервили и веселите пламъчета отново блещукаха в очите й. Единственото, което напомняше за нападението, бе увитата около бинта на главата й шарена кърпа. Въпреки лекарските предупреждения тя бе напуснала болницата още предния ден, решавайки, че пет дни са абсолютният максимум за един заклет пушач. Фийби примирено я откара у дома, но преди това успя да изтръгне обещанието, че Ан ще прави всичко, което й казват лекарите.

— Само ми дай цигара — бе казала тя, — и ще направя всичко, което пожелаеш.

Това, което не знаеше, бе, че Фийби е поела отговорността за безопасността й.

— Ако тя напусне болницата, мисис Мейбъри, вече няма да можем да я пазим — бе предупредил Уолш. — Просто нямаме достатъчно хора, за да патрулират край Стрийч Грейндж. Ще посъветвам мис Катрел да остане в болницата, а вас — да се изнесете от имението.

— Не си хабете думите, инспекторе — бе отвърнала презрително Фийби. — Стрийч е наш дом. Ако се надявахме на вас да ни пазите, нямаше да живеем там.

Уолш повдигна рамене.

— Вие сте просто една глупава жена, мисис Мейбъри.

Даяна, която слушаше разговора, се вбеси.

— Господи, инспекторе, какъв лицемер сте — намеси се тя. — Довчера не вярвахте на нито една думичка на Фийби. А сега, само защото сержант Маклафлин си направи труда да намери някои доказателства, я наричате глупачка. Нима е глупак всеки, който не иска да се съгласи с измислиците ви, че е в безопасност в собствения си дом? Единственото нещо, което се е променило през последните два дни, е мнението ви — тропна тя с крак. — Защо, по дяволите, трябва да бягаме днес, след като не избягахме вчера и онзи ден? Нима опасността не е една и съща? И кой си въобразявате ни е пазил през цялото това време?

— Кой, мисис Гуд?

Даяна му обърна гръб.

— Сами сме се пазили, разбира се — отговори вместо нея Фийби. — И ще продължим да го правим. Кучетата са най-добрите пазачи, които имаме.

Ан бе седнала в любимото си кресло, облегната на няколко възглавнички. Краката й почиваха на тапицирана табуретка. Бе облякла старо сако, а зад ухото й се виждаше затъкнат молив. Маклафлин си помисли, че е напълно безразлична към хорското мнение. Видът й сякаш казваше: „Аз съм каквато ме виждаш. Изборът е твой“^[1]. Той се зачуди дали това бе израз на голямо самочувствие, или пък на пълно безразличие. Все пак каквото и да беше, Маклафлин искаше да има поне малко от него. Засега обаче той все още не можеше да живее без хорското одобрение.

— И къде се криеше мистър Томпсън? — попита тя.

— Тя не искаше да ни каже, но не бе трудно да го открием и сами. Цъфна на летището в седем и половина за полета за Марбела.

— Значи са искали да се измъкнат с плячката?

Маклафлин кимна. След като го заловиха и Уоли го разпозна като човека от барачката, Даниел Томпсън се съгласи да сътрудничи. Идеята им дошла, когато прочели в някаква книга от библиотеката за охолния живот на английските измамници на Испанската Ривиера. Бизнесът на Томпсън западал все повече и повече. Един ден той се оплакал на жена си колко несправедливо е да се блъска по цял ден за трохи, когато други, изправени пред същия проблем, просто прибират парите и отиват да се пекат на слънце. Според мисис Томпсън решението било просто. И те щели да тръгнат след слънцето. Нямали деца, тя не обичала Англия и открито мразела Ийст Дийлър, където хората били тъпи и ограничени. Освен това не възнамерявала да прекара следващите десет години от живота си в спестовност, за да може бизнесът на Даниел да не фалира.

— Най-странното беше — спомни си Томпсън, — че толкова лесно убедих хората в рентабилността на инвестициите в прозрачни радиатори. Това още веднъж доказва колко малко мозък и колко много пари имат южняците.

Нещо в този човек напомняше на Маклафлин за Артър Дейли.

— От какво се правят прозрачните радиатори? — бе попитал любопитно той.

— От закалено топлоустойчиво стъкло — отвърна Томпсън. — Същото, което използват за онези тигани. Идеята беше да се оцвети водата в радиаторите и да се гледа движението й.

— Мисис Гуд твърди, че е можело да се направи революция в областта на дизайна.

„Светецът“ Даниел въздъхна.

— Ето тук се крие ужасната ирония. Възможно е да е имала право. Реших да се захвана с радиаторите, защото, въпреки че идеята бе осъществима, тя бе и достатъчно абсурдна, за да доведе фирмата до фалит. Представете си изненадата ми, когато, без каквато и да е реклама бизнесът взе да потръгва. Тогава обаче беше твърде късно. Щеше да бъде невероятно трудно да направя предприятието печелившо. На всичко отгоре Мейси, жена ми — обясни услужливо той, — се бе влюбила в Коста дел Сол. Тъжно наистина — замисли се Даниел Томпсън с отнесен поглед. — Може би тези радиатори щяха да ми осигурят парите и тъй или иначе да отидем в Испания.

— Защо си направихте труда да разигравате комедията с изчезването? Защо просто не си събрахте багажа и не заминахте?

Томпсън се ухили.

— Това щеше да разтревожи хората — обясни той. — Да ги направи подозрителни. Пък и не искахме да си имаме проблеми с испанците. Те вече не са толкова доверчиви. Докато Мейси си стоеше вкъщи, всички я съжаляваха, че се е омъжила за толкова слаб и неспособен човек.

— И къде бяхте през последните два месеца?

— В Ийст Дийлър — отвърна той, сякаш се разбираше от само себе си. — Допреди две нощи, когато отидох на хотел, за да може тя да си събере багажа. Посещенията ви ставаха подозрително чести.

— Значи сте се крили в собствената си къща?

Той кимна.

— Така беше най-сигурно. След като полицията претърси къщата и градината за пръв път, Мейси ми звънна в хотела в Лондон и аз пристигнах. Беше през нощта на двадесет и шести май. Скрих се на тавана. Сметнахме, че така е по-безопасно, отколкото да се мотая навън, при положение че полицията ме издирва.

— Уоли ви е видял в барачката — възрази Маклафлин.

— Да, това беше грешка — въздъхна Даниел Томпсън. — Мислехме си, че барачката е най-доброто скривалище, защото лесно можеше да се избяга при внезапна полицейска проверка. От друга страна обаче, чужд човек би влязъл първо там. Ако беше някой нормален, никога нямаше да ме открие — додаде злобно той. — Мейси се бе постарала добре да ме скрие зад куп стари кашони. Старият глупак обаче — стисна юмруци Даниел — сам търсеше къде да се скрие. Не знам кой се изплаши повече, когато се видяхме — той или аз.

— Полицията е претърсвала къщата два пъти — напомни Маклафлин. — Как така не са ви открили втория път?

— Много просто. Ние ги очаквахме. Помислихме си, че ако полицията направи внезапен обиск и не намери нищо, окончателно ще реши, че съм изчезнал и съм захвърлил Мейси на произвола на съдбата. Така че тя позвъни в полицията и ги накара да претърсят къщата още веднъж. Доста се поизнервихме от двата дни чакане, но когато дойдоха, бяхме готови. Аз просто прескочих оградата в долната част на градината и се скрих в един храст у съседите. Когато всичко свърши, Мейси ми даде знак — усмихна се дружелюбно той.

Даниел Томпсън точно отговаряше на описанието на Даяна. Той наистина приличаше на танк. Усмивката разделяше кръглото му лице на два полумесеца. Единствената разлика между тях бе, че долният имаше двойна брадичка.

— Докато не се появихте с онези обувки, нямахме никакви неприятности. Изчезването ми наистина се оказа чудо за три дни.

Маклафлин си каза, че сигурно е било така.

— Все пак сте поели голям риск. Съседите сигурно са идвали постоянно у вас.

— Не и след като Мейси разви буйната си секс мания — отвърна Томпсън. — В началото жените идваха просто от благоприличие, но после престанаха. Чудно е как неудобството отчуждава хората толкова бързо. Винаги съм твърдял, че Мейси е трябвало да стане актриса. Идеята за тавана взехме от дневника на Ан Франк — добави той не без известна гордост.

— И жена ви наистина не е знаела за трупа в къщата за лед? Това ми се струва странно.

— Дяволски малшанс — отвърна ядосано Томпсън. — Мейси не можеше да промени навиците си. Ако бе взела телевизор под наем или бе започнала да си купува вестници, хората можеха да решат, че отново се интересува от изчезването. Щеше да е подозрително, нали разбирате?

Маклафлин кимна.

— И никой не й е казал, защото са си мислели, че трупът сте вие?

— С нашите камъни по нашите глави — въздъхна Даниел.

— Защо сте се бавили толкова? Можели сте да излетите още преди няколко седмици?

— Полакомихме се — призна Томпсън. — Искахме да приберем и парите от продажбата на къщата. Ставаше въпрос за около четвърт милион лири. Не можехме да ги зарежем току-така. Планът беше Мейси да се показва все по-депресирана, докато накрая стане очевидно, че единственото решение е да се продаде къщата. Тогава никой нямаше да задава въпроси. Даже напротив, всички щяха да се зарадват на заминаването й. Ние пък щяхме да приберем паричките, да са качим на ферибота за Франция и оттам — в слънчева Испания.

— Значи сте възнамерявали да пътувате със собствените си паспорти?

Томпсън кимна.

— Но вие сте били обявен за издирване, мистър Томпсън. Щяха да ви задържат.

— О, аз съвсем не мисля така, сержант — възрази убедено той. — Щяха да са минали шест месеца. Слуховете щяха да са забравени. Пък и оттам всеки ден минават стотици хора. На кого ще направят впечатление мъж и жена на средна възраст с толкова обикновено име? Пък и в какво можеха да ме обвинят? Жена ми щеше да свидетелства, че съм се върнал по живо, по здраво. Пък и не е издавана заповед за задържането ми, прав ли съм? — наклони глава той и загледа любопитно сержанта.

— Прав сте — призна Маклафлин.

— Бях некомпетентен — продължи Томпсън. — Признавам го доброволно. Но в крайна сметка никой не е загубил чак толкова много пари с моя банкрут — скръсти ръце върху закръгленото си коремче той. — Всичките ми бивши работници са си намерили нова работа. Освен това държавната хазна се е съгласила да изплати застраховките им, които аз така необмислено — как да се изразя — заех, за да спася бизнеса си — смигна той. — Разбрах от Мейси, че помощникът ми е преговарял от тяхно име. Чудесно момче е той. Има организаторски талант и най-важното — отнася се почтено с хората. Оправил е кашата, която забърках, и май е успял да позаздрави бизнеса. Вярно, че по телефона е казал на Мейси няколко остри думи за мен — нарекъл ме е „непоправим некадърник“ — но аз не му се сърдя — изтупа той прашинка от сакото си. — Хората, които инвестираха в моя бизнес, поеха голям риск и за съжаление загубиха. Те обаче са го преживели и са се насочили към по-перспективни сделки. Аз съм доволен. Щеше да бъде жалко, ако съм ги провалил.

— Чакайте малко — каза остро Маклафлин. — Вие не сте ги провалили, мистър Томпсън. Вие сте отмъкнали парите им.

— Кой е казал такова нещо?

— Самият вие.

— Кога?

Маклафлин се обърна към полицай Браунлоу, която стенографираше.

— Намерете онова място, където каза, че е взел идеята от английските измамници, които живеели на Испанската Ривиера.

Тя се зарови из листите.

— Всъщност мистър Томпсън не е казал, че самият той е измамник — призна след няколко минути тя. — Казал е само, че бизнесът му не вървял.

— Виж няколко страници по-напред — нареди Маклафлин. — Каза, че било детински лесно да накара хората да вложат пари в прозрачни радиатори.

— Ами така си беше — обади се Томпсън. — Идеята бе добра.

— По дяволите — избухна Маклафлин, — вие твърдяхте, че идеята била достатъчно абсурдна, за да предизвика фалита ви.

— И се оказах прав. Случи се точно това.

— Вие не сте банкрутирали, защото идеята се е оказала лоша. Вие просто се отмъкнали парите. Сам казахте, че работата е можела да се превърне в печеливша.

Томпсън въздъхна.

— Сигурен съм, че щеше да стане печеливша, ако бях проявил малко повече здрав разум. Както вече ви обясних, моят проблем е, че съм некомпетентен. Ще ни арестувате ли, сержант?

— Да, мистър Томпсън. Можете да сте сигурен в това.

— И по какво обвинение?

— На първо време в губене на полицейско време. След това ще се намери някой, който да предяви по-сериозно обвинение.

— И кой ще бъде той?

— Една от кредиторките ви — мисис Гуд.

— Адвокатът ми ще уреди извънсъдебно споразумение — каза спокойно той. — Смятам, че тя няма да бъде толкова глупава, че да предпочете съд.

— Ще обвиня жена ви в нападение срещу полицейски служител.

— Горката Мейси! Нали знаете, че е побъркана — смигна весело той. — През повечето от времето не знае какво върши. Сигурно лечението ще й бъде доста по-полезно от полицейското обвинение. Викарият също ще се съгласи с мен.

— Вие сте двойка мошеници.

— Силни думи, сержант. Истината е, че аз съм страхливец, който не смее да се изправи срещу разочарованието на хората, които са му вярвали. Вместо това предпочетох бягството. Постъпка, достойна за презрение, но в никакъв случай не и наказуема.

Погледът му бе прям и искрен, но двойната брадичка издайнически потрепваше. Маклафлин така и не разбра дали от сдържан смях, или от разкаяние.

Когато Маклафлин свърши разказа си, Ан се превиваше от смях.

— И какво? Пусна ли ги да си отидат?

— Все едно да се опитваш да задържиш змиорки — усмихна се глупаво той. — Тъкмо си мислиш, че си ги хванал здраво, и те се изплъзват. Сега са си у дома, но до две седмици ще трябва да отговарят по обвинение за нанесени щети. Междувременно се свързах с помощника му, който е бесен, че са го взели за канарче. Казах му да провери внимателно счетоводните книги за подправяне на данни.

— Няма да намери нищо такова — каза Ан, докато бършеше очи. — Изглежда, мистър Томпсън си разбира от работата. Сигурно парите вече са отишли за някоя вила в Испания.

— Може би — отвърна Маклафлин и се протегна с удоволствие. Отново бе будувал цяла нощ и бе дяволски изморен.

Джейн бе казала на Ан, че Маклафлин си е сбъркал професията. „Защо?“ — бе попитала Ан. Защото според кръщелницата й сержантът бил твърде чувствителен и отзивчив към проблемите на другите. Ан го гледаше през цигарения дим. Тя не бе наивна като Джейн и преценката й не се влияеше от сантименталности. Може и да си падаше по сержанта, но това в никакъв случай не се отразяваше на обективността й. Той не страдаше от свръхчувствителност към проблемите на другите, а от свръхчувствителност към себе си. Според Ан това бе клопка, в която попадаха доста мъже. Да се опитваш да изглеждаш добре в очите на хората бе все едно да облечеш тясно сако. Тя се зачуди кога ли за последен път Маклафлин се бе смял от сърце. Може би никога?! „За него — помисли си Ан — животът представлява серия от препятствия, които трябва да бъдат преодолени, без да бъдат докоснати.“ В противен случай всички щяха да се смеят.

— За какво се замисли? — попита сержантът.

— Чудех се защо мъжете се вземат толкова насериозно.

— Не знаех, че го правят.

— Опитвам се да се сетя за някой, който не го прави. Този мистър Томпсън май е най-добрият кандидат.

Тя размърда пръстите на краката си.

— Проблемите на една жена се въртят около генетичната й програма. Ако тя не желае да ражда и да отглежда поколението, човешкият род ще загине. Лошото е това, че родът не иска да признае жертвите, които тя прави в името на общото благо. Не получаваш заплата от благодарното правителство за това, че по двадесет и четири часа се грижиш за семейството си. Не ти дават награда за това, че възпитаваш децата си. В девет десети от случаите дори децата ти не оценяват усилията. Вместо това ти се изсмиват в лицето и казват, че не са те карали да ги раждаш.

Ан изтръска цигарата си и цъкна с език.

— Кучешки е животът на майките. Няма утвърдена процедура, по която да се движиш, няма независим арбитър, който да решава споровете, няма уволнение за постоянното ти малтретиране и няма изгледи за повишаване. Никой мъж не би търпял подобно отношение — продължи тя с блеснал поглед. — В противен случай самолюбието му ще бъде наранено.

Маклафлин мислено прокле глупостта си. Защо не послуша вътрешния си глас, който му казваше да не се занимава с тази жена? Ан трябваше да е нещо изключително в леглото, за да си струва да седи с нея и да слуша феминистките й бръщолевения. В края на краищата каква бе разликата между нея и напусналата го Кели? Оплакванията бяха същите, само дето Ан се изразяваше по-хубаво и ги формулираше по-добре. Сержантът се закле да си остане ерген. Нямаше нито желанието, нито пък силите да води война всеки път, когато му се приискаше да легне с жена си. Ако цената на удоволствието бе капитулацията, то той щеше да мине и без него. Щеше да се наложи отново да се въргаля до Кели и да гледа евтини филми до среднощ, за да получи съботния си секс. „Проклет да бъда, ако го направя за жена, с която не съм свързан.“

Той стана рязко и даде израз на гнева и разочарованието си.

— Слушай сега, мис Катрел. До гуша ми дойде да слушам жени, които оплакват съдбите си. Всички сте единодушни по един въпрос: как хубаво си живеят мъжете и как лошо се отнасят с жените.

Маклафлин отиде до камината и като се облегна на полицата, впери поглед в изкуствения огън.

— Да не мислиш, че само твоят пол страда от генетичното си програмиране? Ако мъжете не бяха програмирани да сеят семето си, женското нежелание отдавна да е изтрило човешкия род от лицето на земята. Опитваш се да убедиш една жена да правите секс. Това ти струва усилия, пари, емоционален тормоз и травматизиране от постоянните откази. Ако един мъж иска да изпълни дълга си към обществото, трябва цяла вечност да се влачи по корем, за да накара жената първо да се съгласи да роди потомство, а после да го отгледа. Това е унизително — каза горчиво той.

— Моите възпроизводствени инстинкти не са по-различни от тези на едно куче. Природата кара и двама ни да хвърляме спермата си в женските, само че докато то не трябва да обяснява защо иска да го направи, на мен ми се налага. Когато отново ти се прииска да се подиграеш с мъжкото самоуважение, си спомни думите ми. Защото то наистина е крехко. Дяволски си права, че се вземам насериозно. За мен това е повече от необходимо. Вече единствено в службата ми все още важат някакви правила за поведение. Само там не ми се налага да се правя на клоун, за да постигна целите, които съм си поставил.

Ан взе ябълка от купата с плодове до себе си и му я подхвърли.

— Отлично се справяш, Маклафлин. Сигурно след малко ще ми кажеш, че ти се иска да си се родил момиче.

Той я погледна, видя удивлението, изписано по лицето й, и се разсмя.

— Та аз почти го казах. Ти ме навиваш.

— Не — усмихна се тя. — Аз те развивам. Животът е чист фарс от началото до края с малко черна комедия, прибавена за сянка. Ако беше нещо друго, човечеството отдавна да е завряло колективната си глава в газовата печка и да е пуснало газта. Никой не може да издържи седемдесет години трагедия. Когато умра — вероятно от рак — Джейн е обещала да напише на гроба ми: „Тук лежи Ан Катрел, която се смееше. Шегата бе за нейна сметка, но тя го знаеше“.

Ан взе друга ябълка и я подхвърли във въздуха.

— Ако издържиш на темпото, след около половин месец ще станеш циничен почти колкото мен, Маклафлин. Тогава ще разбереш какво е щастието, синко.

Сержантът седна, захапа ябълката и отвори куфарчето си.

— Ти не си цинична — каза той с пълна уста.

— Какво те кара да мислиш така? — усмихна се Ан.

— Прочетох дневника ти — извади тънкото томче той.

— Хареса ли ти? — погледна го любопитно тя.

— А трябваше ли?

— Не — отвърна язвително Ан. — Не съм го писала за публикуване.

— И добре си направила — каза откровено Маклафлин. — За да стане за четене, ще трябва да се редактира.

— Ти сигурно разбираш от редактиране — погледна го Ан.

Думите му я бяха наранили. Писането й, дори писането за собствена консумация, означаваше много за нея.

— Мога да чета.

— Аз пък мога да държа четка. Това все още не ме прави експерт по изобразително изкуство.

Тя погледа часовника си.

— Не трябваше ли по това време да се занимаваш с разрешаването на убийството? Доколкото знам, все още не си разбрал чие е тялото в къщата за лед. Нито пък кой ме е ударил по главата.

Не даваше и пет пари за мнението му. Та той бе само един полицай. Защо обаче стомахът я присвиваше, сякаш съдържанието му всеки момент щеше да излезе навън?

Маклафлин продължаваше да гризе ябълката си.

— „П.“ има нужда от редактиране — каза той. — Това „П.“ разваля всичко. Касапският нож е все още в участъка — подхвърли дневника в скута й Маклафлин. — Чака да подпишеш квитанцията. Успях да спася само дневника, преди Фрайър да е преснимал по-пикантните откъси.

Сержантът бе с гръб към прозореца и очите му оставаха в сянка. Ан не можеше да разбере дали се шегува или не.

— Жалко. Фрайър може би щеше да ги оцени.

— Разкажи ми за П. Ан.

Тя го погледна внимателно.

— Какво те интересува?

— Способен ли е да те нападне?

— Не.

— Сигурна ли си? Може би е ревнив. Била си ударена с една от бутилките му за специално пиво, а аз разбрах, че не позволява да се изнасят от кръчмата.

Перспективата Маклафлин да се срещне с П., за когото бе чел, ужасяваше Ан. Можеше да отрече, че П. и Пади са едно и също лице, но това щеше да бъде проява на свенливост. Тя не беше свенлива.

— Сигурна съм — каза Ан. — Говори ли вече с него?

— Все още не. Едва тази сутрин получихме резултатите от лабораторията.

Кръвта и косата по бутилката без съмнение бяха на Ан. Другите резултати обаче се оказаха разочароващи. Около гърлото на бутилката имаше няколко размазани отпечатъка от пръсти. Освен тях разполагаха и с неясната следа от обувка в пръстта. Това обаче не ги водеше доникъде.

На Ан й се искаше да може да чете мисли. Дали сержантът бе строг съдник? Щеше ли въобще да разбере, че единствено Пади, който рано или късно, но винаги се връщаше, правеше Стрийч поносим. Честно казано, Ан се съмняваше. Въпреки странното привличане, което излъчваше Маклафлин, за нея той си оставаше обикновен човек. Привличането нямаше да продължи дълго и тя го знаеше. Рано или късно той отново щеше да се върне в правия път и тя щеше да остане в спомените му само като краткотрайна лудост. Тогава отново само Пади щеше да й напомня, че стените на Стрийч Грейндж не са непристъпни. В очите й се надигнаха сълзи.

— Той е нежен мъж — каза тя — и разбира всичко.

Дори и да бе разбрал, Маклафлин не го показа. Той си замина, без да се сбогува.

 

 

Пади подреждаше празните бирени бурета в дъното на кръчмата. Докато качваше с лекота поредното на върха на купчината, той зърна Маклафлин.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Детектив сержант Маклафлин от полицията в Силвърборн.

Въображението на Маклафлин бе изрисувало Пади като огромен мускулест Адонис с магнетичното привличане на Северния полюс и с мозък на Айнщайн. Реалността му показа едър, понатежал космат мъж с раздърпана фланела и протрити панталони. Той показа на Пади снимка на бирената бутилка, с която бе ударена Ан.

— Познавате ли това?

Очите на кръчмаря бързо пробягнаха по снимката.

— Може би.

— Казаха ми, че наливате специалното си пиво в тях.

За момент и двамата млъкнаха, душейки подозрително въздуха, досущ като мелези, охраняващи територията си. После Пади се отдръпна и безгрижно повдигна рамене.

— Добре де, изглежда като една от моите — каза той, — но това ми е хоби. Пиша книга за старите методи за производство на бира. Не искам традицията да бъде забравена.

Пади гледаше честно и открито.

— Понякога организирам събирания и давам на местните хора да я дегустират. Искам да знам мнението им.

Той погледна мургавото лице на сержанта, за да види реакцията му.

— Добре де, случвало се е и да поискам да ми платят. Във всеки случай и аз трябва да покривам разходите си. Хобито ми е доста скъпо. По дяволите, човече — избухна най-накрая той, раздразнен от мълчанието на Маклафлин. — Нямате ли си по-важни занимания? Кой ви е дал бутилката? Живо ще го одера това копеле.

— Вярно ли е, че не позволявате бутилките да се изнасят от кръчмата ви, мистър Кларк?

— Да, вярно е и Господ ми е свидетел, че ще пипна мръсника, който я е изнесъл. Кой е той?

Маклафлин посочи черното петно на дъното на тъмната бутилка.

— Това е кръв, мистър Кларк. Кръвта на мис Катрел.

Огромният мъж притихна.

— Какво, по дяволите, е това?

— Оръжието, с което са се опитали да строшат черепа на една жена. Помислих, че вие можете да ми кажете как се е озовало то в градината на Грейндж.

Пади отвори уста да каже нещо, но после се свлече върху най-близкия варел.

— Исусе Христе! Тези бутилки тежат цял тон. Чух, че е добре, но за бога!

— Как се е озовала бутилката в градината, мистър Кларк?

Кръчмарят сякаш не го чу.

— Робинсън каза, че са я ударили по главата. Онези смахнати драскачи повтарят, че е сътресение.

— Какви драскачи?

— Журналистите.

— Получила е фрактура на черепа.

Пади заби поглед в земята.

— А сега добре ли е?

— Използвали са една от вашите бутилки, за да го направят.

— По дяволите, човече, попитах те нещо — изправи се той и погледна гневно Маклафлин. — Добре ли е?

— Да. Защо се интересувате толкова? Да не би да сте я ударили по-силно, отколкото сте искали?

В очите на Пади проблеснаха светкавици. Той погледна към вратата, за да се увери, че е затворена, и след това сниши глас.

— Сбъркал си пътя, синко. Ан ми е приятелка. Познаваме се отдавна. Тя най-добре ще ти каже, че не бих я ударил.

— Било е тъмно. Може да сте я взели за мисис Гуд или мисис Мейбъри.

— Какви ги дрънкаш, човече? И с тях се познавам отдавна. Всичките са ми приятелки.

Долната устна на Маклафлин увисна.

— И трите ли?

— Да.

— Искаш да кажеш, че спиш и с трите?

Пади отчаяно размаха ръце.

— Недей да крещиш така, по дяволите. Кой ти е говорил нещо за спане? Просто в Грейндж е много самотно. Понякога им правя компания. Това е всичко.

Маклафлин се разтресе от смях, а пламъкът на ревността съвсем изчезна.

— А те знаят ли, че караш наред?

Пади усети, че сержантът вече не е враждебно настроен към него, и се ухили:

— Не мога да ти кажа, че за такива неща не се пита, нали? Ще имаш ли време за една бутилка специално? — попита той след кратък размисъл. — По-добре да я изпием, отколкото да я пипнат данъчните. Докато пийваме, ще ти дам списък на всички, които са я опитвали. Никога не я предлагам на непознати, така че познавам лично всеки, който я е опитвал. Мръсникът, когото търсите, трябва да е един от тях и аз май вече се досещам за кого става дума. В селото има само един човек, който е достатъчно глупав и достатъчно отмъстителен, за да го направи.

Той поведе Маклафлин през задния двор към гаража, където миризмата на ферментирал малц го удари в носа.

— Да ти кажа честно, неведнъж съм се замислял да започна цялата работа законно и както трябва. Може би ми е трябвало именно такъв подтик. Жената ще се заеме с кръчмата. Тя доста по-добре се оправя там.

Пади взе две бутилки, махна обвитите с гума запушалки и грижливо наля тъмнокехлибарената течност в две халби. След това подаде едната на Маклафлин и каза с блестящ поглед:

— Запомни едно нещо от мен, сержант. Имаш цялото време на света, тъй че подходи, както подхождаш към жените. Бавно, любещо, търпеливо и с нужното уважение. Ако не го сториш, само след три глътки ще се озовеш на пода и ще има да се чудиш какво те е ударило.

— Това ли е тайната ти?

— Да.

— Наздраве — вдигна халбата си Маклафлин.

 

 

Когато детектив сержант Робинсън пристигна сутринта на работа, писмото го чакаше на бюрото. Почеркът на плика бе разкривен. Приличаше на детски. Клеймото бе местно. Той го отвори нетърпеливо и разгърна карирания лист пред себе си. Редовете бяха изписани със същия разкривен почерк, който объркано разказваше странна случка в средата на май. Еди Стайнс анонимно бе свалил картите.

„Питахти за жината, кога и тъй нататък. Беши ниделя. Знам щоту приятелкатъ е рилигиозна и беши ходила на църкватъ и разправящи. Шъ дъ е било читиринайсти май, щот на дванайсти имам ружден ден и туй беши кът закъснял пударък. Направихми гу в горътъ на Грейндж какту обикновену. Чухми тез стонуве на другатъ странъ. Приятелкатъ искаши да съ разкарами ама аз утидух да поугледъм. Ни беши жина ами мъж и той съ разкарваши и съ биеши по главътъ. Луд за връзвани мен аку питаш. Аз гу усветих с финерчиту и питам дубре ли си. Той вика да вървя намайнатъ си и аз утидух. Четух описаниету на трупъ. Майчи е той. Имами дългъ сивъ косъ. Бях гу забравил. Рабутътъ е там чи гу пузнавъм. Тугаз ни съ сетих как съ казва ама бях виждъл лицету някъди. Ама не си спомнях. Сига съ сетих чи е Мейбъри. Тува е сичку.“

Със заповедта за повишение пред очите сержант Робинсън се затича към Уолш. Имаше моментно колебание дали да удържи обещанието си — анонимността на Еди със сигурност не можеше да се запази — но то бе само моментно. В края на краищата Еди него бе заплашвал, че ще му качи топките на врата.