Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (8)

Глава осма

Времето, разбира се, следваше своя ход и Фил започна все повече и повече да се ангажира в болницата. Хората го харесваха и стана популярен, както сред пациентите, така и сред персонала. Сръчността и професионалните му умения в предродилното отделение бяха лесно обясними, но и колегите в отделението по урология също намираха новия доктор симпатичен и способен.

Бързо схващаше страховете и съмненията, които биха могли да усложнят заболяванията на старите хора. Това качество бе уникално за един млад лекар и пациентите му го хвалеха толкова често, че сред служителите на болницата бързо се разнесе новината, че „Този д-р Скоулс е много добър човек!“

До този момент Фил вече бе започнал да работи над проекта си за сравняване историите на заболяванията на различните пациенти и сведенията за състоянието на артериите им, но продължаваше да проявява сърдечен интерес към всеки пациент, който седнеше на скамейките на клиниката, особено към тези, насочени да дойдат при него за преглед и съвет. Сред Грууп се разнесе мълвата, че д-р Скоулс е в състояние да положи неимоверен труд, за да преодолее страховете на една възрастна жена, която за първи път на седемдесет и деветгодишна възраст е отишла на медицински преглед. Може да е родила пет деца, но това бе станало вкъщи, под надзора и с помощта на опитна медицинска сестра или акушерка, която да се грижи за нея.

Това попадане в болницата бе съвсем различно. След като видя, че затруднението й в случая може да се яви като възможно усложнение на заболяването, Фил положи старание тя да се запознае със сестрите и лекуващите я лекари. Настоя лекуващият лекар да отдели специално време, за да я посети. Както си бе войнствено настроена, без съмнение, тя имаше проблеми с нервите и сърцето, характерни за възрастните хора, и леката операция, която й предстоеше, щеше наистина да протече леко, ако пациентката се отпусне и не се бои. Подтикна сестрите да се съобразяват със стеснителността на старите хора, както в неговата клиника, където настоя това да се взима предвид при всички случаи, така и в другите болнични отделения, където го препоръчваше. Старите хора не се гордееха с тялото си; младият д-р Скоулс долови този важен факт и уважаваше възрастните си пациенти до такава степен, че съумя да възстанови себеуважението им.

Повечето от заболяванията им изглеждаха неизлечими, но Фил спореше, че всяко, макар и временно възстановяване на някаква нормална дейност си струваше труда. Затова внимателно преглеждаше всички възрастни мъже и жени, които идваха в клиниката, твърдо решен да направи всичко възможно, за да облекчи или спре болката им и да възстанови до такава степен нормалната дейност на заболелия орган, че мъжете да могат да се разхождат известно време, а жените да имат възможност да посещават приятелките си или да се занимават малко по малко с домакинска работа, Фил бе доволен от работата си в клиниката по урология. Тя му даваше материал за „научноизследователската му дейност“ и започна да крои планове какъв доклад ще напише по този въпрос.

Шефът на клиниката каза, че Скоулс би трябвало да се специализира в тази област. Това бе горещо оспорено от главният лекар на акушеро-гинекологичната клиника; Фил бе достатъчно добър в собствената си специалност. Би трябвало д-р Урология да дойде и да го чуе какви съвети дава на семейните двойки, които са били разочаровани в желанието си да създадат семейство. И освен това той неимоверно бързо забелязваше, когато имаше случаи на ненормално протичане на бременността! Младите майки направо го обожаваха — младите съпрузи също го харесваха, което вече бе наистина голямо постижение!

И д-р Урология, както и д-р Акушерство и гинекология не одобряваха и бяха против склонността на Скоулс да се занимава с изследователска работа.

Но Фил си остана непреклонен в това отношение. Бе започнал да работи в тази насока и твърдо възнамеряваше да продължи. Макнеър му бе уредил да извърши аутопсиите, които искаше. Той стриктно спазваше определените си часове за работа в лабораторията. Беше непрекъснато зает и се сприятели с някои хора, сред тях, обаче, нямаше нито едно момиче.

Както и да е, независимо дали със или без да полага съответните за целта усилия, той продължи от време на време да се вижда с Пейдж Арнинг. Далеч от нея, споменът за излъчваните спокойствие и красота и перлено бялата й кожа все още тревожеха и интригуваха мислите му. Но когато бе в компанията й, студеното безразличие, което демонстрираше към мъжките му качества и към самата себе си като жена, охлаждаха и убиваха интереса му.

Бе живял в града вече около три месеца, съответно познаваше Пейдж от същия период от време, преди тя да насърчи какъвто и да било интерес от негова страна към работата й. До този момент бе отблъсквала дори всякакъв намек на тази тема така, както човек обезсърчава усилията на едно дете да разбере абстракционистичните философски понятия или сложността на ядрената физика. Като усещаше отношението й, Фил се преструваше, че е толкова тъп, колкото тя искаше да бъде, по всички въпроси.

Но един следобед я видя да излиза от една лаборатория в сградата на патологията и я извика. Тя го изчака, като се намръщи и когато я попита какво не е в ред, отвърна, че не може да разбере защо допускат пушек в сградата до такава степен, че всичко да се пропива с никотин.

— Вие сте свикнали само с чистия въздух на собствената ви сграда.

— Не ви ли прави впечатление тежката миризма на тютюн?

Той се изсмя.

— Естествено! Но тя не е предизвикана от пушачи. Идва от машината на д-р Макнеър. Прави целогодишни тестове за утайката, натрупваща се в организма на човека от тютюневия дим. Намира близка връзка между постоянното пушене и развитието на рака на белите дробове.

— Да, знаех за работата му в тази насока — въпреки че човек би си помислил, че е твърде зает като главен хирург, за да намира време да направи съответните проучвания по въпроса.

Фил настръхна в защита на Макнеър.

— Всеки хирург с удоволствие би се отказал от работата си, ако смята, че може да успее да намери начин да предотврати развитието на рака на белите дробове!

— Не ме разбирате — топло каза Пейдж. — Просто искам да кажа, че изследователската работа изисква да се занимаваш само с нея през цялото работно време, а и след това, ако искаш наистина да постигнеш нещо…

— Изследователската дейност не трябва да се превръща в самоцел! — разпалено възрази Фил. — Тя трябва да цели благополучието на индивидуалния пациент и ми се струва, че точно Макнеър се справя доста добре и с двете.

— Да, така изглежда — съгласи се Пейдж, като отново придоби държанието си на резервирана надменност.

— Но бих искала димът от машината му да може да излиза през комина, а не да отива директно в залите и коридорите.

— Има съоръжение за изтеглянето му, но като че ли известно количество се отделя и…

— Би могъл да го прикрие с похлупаци или капаци, както ние правим с работните си маси.

— И как успявате да го направите?

Тя се намръщи.

— Не сте ли идвали в лабораториите ни? Бихте ли искали да ги видите?

— Мислите ли, че съм достоен за подобно снизхождение от ваша страна? — усмивката му я заслепи.

— Не изглупявайте! — язвително отвърна тя. — Хайде, елате с мен, ще ви заведа.

По пътя към сградата на лабораторията за изследване на бацили, Пейдж обясни на развълнувания д-р Скоулс, че всеки един от трите етажа на крилата на сградата има напълно обзаведена лаборатория, отделена, както от всички останали, така и от външния свят. Въздухът се изпомпваше във всяка една от тях, както и в централната административна сграда. Налягането в последната се поддържаше по-голямо, отколкото в лабораториите, за да не изтича от тях заразен с бацили въздух и да не отива в административния център.

Във всяка лаборатория се влизаше през преддверие, в което се работеше със сгъстен въздух, както той щеше да види, и въздухът във всяка от тях излизаше единствено през отворените за целта изходи чрез вариране на налягането.

Всички организми бяха положени в защитни обвивки или се намираха под капаците, за които тя му беше споменала. През тези оградени места изтичаше непрекъснат въздушен поток, който не позволяваше на заразения с бацили въздух да излезе навън. Отдушниците над капаците бяха оборудвани с електрически скари, където се убиваха организмите, преди да излязат от сградата на лабораторията чрез „комините“ на покрива.

На този етап от лекцията й — а това си беше чиста лекция! — влязоха в сградата и д-р Арнинг помоли да й дадат пропуск за д-р Скоулс. Тя го идентифицира и той разписа пропуска, който чиновникът му подаде.

С искрящи очи и възбудено любопитство, той последва в асансьора до втория етаж водещата го стройна фигура и излезе в облицования с плочки коридор, в който стъпките и гласовете им кънтяха и отекваха. Пейдж посочи една стая вдясно. Там щеше да намери чисти престилки. Трябваше да съблече всичките си дрехи и да се преоблече в една от тези работни престилки, като си остави само обувките. Зад втора врата трябваше отново да се преоблече в стерилно работно облекло и обувки.

— Нужно ли е всичко това?

— Така мислим. Не е хубаво опитен микробиолог да умре от собствените си експерименти.

— Разбирам. Не исках въпросът ми да прозвучи дръзко. Какво ще кажете за една баня?

— Ще ви облъчат с виолетови лъчи, докато се преобличате. До скоро… — Тя се обърна и влезе в подобна стая вляво от него. Фил намери един чиновник, готов да му предложи престилка по мярка и ръст. Младият човек закачи на престилката пропуска на Фил.

Когато излезе, видя, че Пейдж вече го чака (подобна бързина в преобличането на една жена не бе по-малка изненада от всичко останало, което го очакваше на подобно място!) и те преминаха през второ преддверие със сгъстен въздух към третата стая.

— Сега не е работно време — обясни тя, — само ограничен брой служители имаме ключове за тези врати. — И те отново се преоблякоха. Фил установи, че работното им облекло много прилича на това на хирурзите и също така й отива.

След това най-сетне ги допуснаха в съответната лаборатория. Пейдж представи Фил на техниците, които в момента бяха на смяна и на младежа, който отговаряше за отделенията за стеризилиране, където инструментите и контейнерите се обеззаразяваха след употребата им. Тя му посочи запечатаният безличен поднос, с който остатъците от всяка лаборатория се отнасяха в пещите за горене на смет. Една техноложка, хубавичка дори и в безформените си бели дрехи, стоеше на прозорче на вътрешна витрина и наблюдаваше нещо, което му заприлича на своеобразен миксер.

— Това си е точно миксер — потвърди Пейдж, — тя сега смила тъканта.

— Която, естествено, е заразена с бацили, нали?

Хубавичкото момиче му се усмихна.

— Предполагам, че са нужни повече ултравиолетови лъчи.

Пейдж представи д-р Скоулс, който смутено обясни, че е доктор по медицина. Бе се почувствал като баптист, докато преминаваше през преддверията със сгъстен въздух и сега сред тези вдъхващи страхопочитание помещения, разбра как трябва да се чувства човек, който лекува чрез оправяне на гръбначния стълб или пък специалист по оптометрия в компанията на лекари.

— Как си изваждате нещата от този затворен поднос? — запита той младата госпожица.

— Повдигам прозорчето.

— Покажи му — нареди д-р Арнинг.

Тя се подчини и Фил зяпна с отворена уста. Светлините загаснаха, миксерът спря да работи и той успя да усети всмукването на въздуха навътре в заразеното затворено пространство, а не навън, както би трябвало да се очаква.

— Ле-ле! — тихо произнесе той. — И кой измисли тази джунджурия?

— Ами, много хора. Била е създадена, преди да дойда тук. Обикновено приписват заслугата на Арнолд Райхарт от машинната работилница.

— Арни — Фил се сети, че е чувал това име. — Да, наистина е добър. Всъщност мисля, че той монтира машината на Макнеър.

— По всяка вероятност. Трябвало е да й сложи и капак — бе отворила друга тежка врата и посочи към капака от стъклопласт над стоманената й работна маса. Светеща тръба водеше нагоре към скара в тавана, която светна в червено, когато тя повдигна вратата на стъклената витрина. И Фил отново почувства как налягането на въздуха се всмуква и тегли навътре.

— Но Арни е трябвало да изведе дима вън от сградата. Миризмата му е тази, която пречи и няма да има голяма полза от електрическа скара — запротестира Фил.

— И все пак си мисля, че би могъл да намери някакъв изход. Човек трябва само да му каже какво иска, а не как да го направи.

— Да — засмя се Фил. — Видях един психолог, който му разправяше за захранвача за мишки, който иска. Само размахваше ръце, докато Арни го наблюдаваше. Докторът каза, че захранвачът трябва да свърши нещо тук, друго — там, и още нещо от този род Еди-къде си, и като си свърши предназначението, трябва да се получи еди-какъв си резултат и от начина, по който Арни се зае с въпроса, предполагам, че ще стане точно така.

— Да. Той работи в Грууп от четирийсет години. Изобретила редица физиологични машини, затова съм сигурна, че ще намери начин да се отърве от дима, ако го помолите.

— Кой, аз ли? — запита Фил като се обърна и спря да оглежда стъклените шкафове в малката стая. — Вие сте тази, която той безпокои…

— Но… — Косата й бе покрита с шапчица и носеше затворена по шията блуза, като това подчертаваше чистия овал на лицето й и той отново му се възхити. Не много момичета, помисли си той, биха могли успешно да издържат подобен вид тест.

Притисна око към микроскопа; бе много фин Цайс, но Пейдж извинително каза, че електронният отдушник не води в частната й лаборатория. Упъти се към една врата, отвори я, за да посочи четири пейки в друга по-голяма стая и инструменталното табло, което бе споменала.

Фил не се сети за нищо, което да може да каже в този момент.

— Бихте ли могли да ми дадете някаква представа за вида работа, с която се занимавате? — попита той.

— Искате да кажете накратко?

— Не толкова накратко, колкото по-опростено — погледна я с блеснали очи и тя леко се изчерви.

— Сигурна съм, че който и термин да ви спомена, няма да се окаже непознат за вас, д-р Скоулс.

— Абсолютно съм убеден, че няма да е така. Така че хайде да поставим началото. Да не са издали напоследък закон, който да забранява да ме наричате Фил?

Тя леко се намръщи и поразмести няколко хартиени цилиндъра из масата си.

— Стипендията ми — започна тя, след като си пое дълбоко дъх — е отпусната за изследване на микроорганизмите, които причиняват енцефалита — тежките й мигли се повдигнаха.

Младият човек на съседната табуретка кимна.

— Дотук добре.

— Знаем, че комарите донасят тази болест на хората. Подозираме, че птиците са преносителите й. Изследването ми е с насоченост да разбера как тя се предава на комарите от птиците.

— Това е лесно, хапят ги.

На Пейдж хич не й стана забавно.

— За какъв вид птици става въпрос? — бързо — попита Фил.

— Намерихме вируса в червенокрилите косове и свраките.

— И ги смилате в миксера? Красивите червенокрили косове?

— Нищо не е красиво за науката, ако пренася болест, толкова злокачествена й опасна като сънната.

— Права сте — сърдечно се съгласи Фил. — Какво правите, за да определите начина, по който това нещо се разпространява?

— Много хора работят в тази област. Правим географски карти за разпространението на заболяването. Също така се опитваме да си създадем свои собствени организми, които хранят тези паразити — чрез ваксинация, експониране, по много начини…

— А яйца?

— Зародиши ли? Да. Определяме дали преносителят предава болестта на малките си птичета, ако се установи, че тя съществува в гнездото, в екскрементите им, в поточетата или локвичките, в които се къпят и от които пият, а комарите я прихващат…

— Това наистина е много интересно! — възкликна Фил.

— Да — въздъхна Пейдж. — Една заразна болест ни изправя пред много предизвикателства. Човек работи по нея от различни ъгли и гледни точки. Взимаме си картите и определяме вида птици, насекоми и животни, характерни за дадения район. Ако попаднем на това заболяване, започваме до педантичност да се ровим в изследванията си. Ако заболелият умре, както обикновено се случва, взимаме отвсякъде от тъканта му, ето така — извади няколко предметни стъкла и сложи едно под микроскопа.

Леко го замая с приказките си за тези неща, статистиката, терминологията за клетъчните образувания. Като остави Фил да погледне едно предметно стъкло, единственото, което той успя да разбере, бе, че мозъчната тъкан не е здрава.

— Птичата тъкан не се променя — му казваше Пейдж. — Искам да кажа, че птицата не се разболява. Проектът ми понастоящем е да осигуря сто вида птици, за които е известно, че са преносители на болестта, да им направя пълна дисекция и да се опитам да установя…

Фил все още бе наведен над въртящия се пурпурен десен под обектива на микроскопа.

— Това дете ли е било? — запита той.

— Моля? — стреснато попита Пейдж, изненадана, че някой е прекъснал потока на мисълта и лекцията й.

Фил посочи с пръст предметното стъкло.

— Умрелият от тази болест, с чиято тъкан сте намазали предметното стъкло, на колко години е бил?

Пейдж се консултира с папката.

— На четиринайсет, момче, бяло, от областта Ролс, Мисури.

— От бедно семейство ли е било?

Тя го зяпна.

— Със сигурност не знам.

— А това би могло да се окаже от значение.

— Как така?

— Ами, храната, която са ядяли, имали ли са баня, колко често и как са се къпели… Момчето ловяло ли е риба в блатото? Било ли е от тези момчета, които ходят на риболов? Дали не е работело прекалено усилено за възрастта си?

— Съмнявам се… — нетърпеливо започна тя.

— Защо, това сто процента би могло да повлияе на нещата! Говорите подробно за червенокрилите си косове, за комарите си, а защо да не отделите малко време и за хората?

— Ние наистина знаем… — тя посочи папката.

— Да, да. „Четиринайсетгодишен, от мъжки пол, областта Ролс, Мисури.“ Възможно е това да ви говори, че е живял на такова място, където е имало много косове и свраки, но не мисля, че разполагате с много материал. Бос ли е ходел?

— Знаем, че тази болест се предава на хората от комарите.

— Да, но на какви хора?

— Д-р Скоулс…

— Мисля, че тези неща наистина оказват влияние, Пейдж. Ние — гинеколозите, знаем, че бременна жена, която се храни с много протеини, ражда здраво дете, докато тази, която го прави по-рядко — невинаги. Е, и с какво ни подпомага знанието на този факт? Там, където имаме възможност, правим необходимото отделните майки да получават нужните протеини.

— Акушеро-гинекологията е далеч по-проста област.

— Мога да се сетя за още примери, в които самият човек и личността му са от значение. В Берило имаше един дърводелец. Докато бях там, си купих къща и този човек направи някои неща за нас, постави рафтове в килера, а за мен направи етажерка.

Тя бързо го погледна.

— Женен ли сте, д-р Скоулс?

Той се усмихна в отговор.

— Не.

— Продължавайте. Този човек от енцефалит ли беше болен?

— Позволете да ви разкажа. Беше дърводелец, свърши тази работа за мен и докато я вършеше, забелязах, че походката му е малко странна, леко настрана.

— Многостранна склероза?

— Да. Първоначално ни заблуди при поставянето на диагнозата като ни разказа за едно нараняване на гръбначния стълб при катастрофата на моста Ремаген в Германия. Нали знаете, че той се взриви?

Очите й гледаха малко разсеяно, продължаваше да очаква научния му доклад.

— Бе добър дърводелец и ние искрено се надявахме, че ще трябва да оправяме само нараняването на гръбначния стълб. Обаче, скоро установихме, че са засегнати и мозъкът, и нервните центрове и стигнахме до диагнозата за многостранна склероза.

— И все пак въпросното нараняване би могло да причини заболяването, нали?

— Да. И ако не познавахме пациента си, щяхме да си останем на това мнение. Но ние познавахме Вик. В младежките си години доста си е походвал насам-натам и, разбира се, нараняването е станало точно през този му период, въпреки че се е проявило едва, след като се бе установил, започнал да работи и се беше оженил за много добро момиче. Направо си беше чист срам. Вик също смяташе така. Както той се изрази, нямаше да се изненада, ако болестта се бе появила по времето, когато не се е държал както трябва, но да се разболее точно, след като е започнал да води нормален живот и се е поправил, това вече му причиняваше истинска болка.

Той спря, усмихна се, като изчака да чуе думи на топла симпатия и пълно съгласие по въпроса.

— Естествено — рязко каза тя, — щяхте да имате съвсем различно отношение към случая, ако ставаше въпрос за жена.

Той премигна. Направо нищо не беше разбрала. Ставаше дума за Вик Джагър — свестен човек, млад, умен работник, а Пейдж гледаше на него чисто и просто като разрушен мозък и тъкан от гръбначния стълб. Точно както онова четиринайсетгодишно момче си бе за нея само някаква си морава тъкан на петна върху лабораторно предметно стъкло.

Фил погледна младата жена, като че ли я виждаше за първи път. Всъщност точно така си и беше. И момичето, което виждаше, никога вече нямаше да му вдъхне страхопочитание, защото тук, в стерилната си лаборатория, с всичкия си престиж и положение, които длъжността й вдъхваха, пред него се разкри необятна бездна в знанията на това умно момиче, и той разбра, че на нея й предстои да научи още много неща, далеч повече от тези, които бе в състояние да преподаде на другите.

Той любезно продължи да й разказва за някои от нещата, които клиниката в Берило се бе надявала да направи за Вик, възнамеряваха да започнат съвместна работа с болницата на ветераните от войната…

— Ако този човек се съгласи — вмъкна Пейдж, — заболяването му би могло да се окаже истински принос към науката.

— Ние сме по-заинтересувани да допринесем за самия Вик, отколкото за науката — намусено отвърна Фил.

Тя отстъпчиво и снизходително му се усмихна. Преди един час тази усмивка до голяма степен би заинтересувала Фил Скоулс. Тя беше най-доброто, което досега бе получавал от Пейдж.

— Боя се — меко каза тя, — че никога няма да придобиете необходимата отдалеченост от хората, за да можете да се занимавате с научноизследователска работа, докторе.

— Ако това означава да забравиш хората като такива — все още намусено отвърна той, — започвам да се надявам, че сте права.

— Първото, което трябва да научите, докторе, е, че едно заболяване и развитието му представляват интерес и са от значение, само ако се повтаря стотици или хиляди пъти.

Той стана от табуретката и й протегна ръка.

— Направо злоупотребих с времето ви — учтиво изрече той. — Благодаря ви за гостоприемството, за мен това посещение бе наистина много интересно и ползотворно.

Тя също се изправи, но той решително поклати глава.

— Мисля, че мога да се оправя и сам на излизане. Ако не, ще викам за помощ.

Смехът й бе младежки и красив.

— О, да, но при нас звукът е заглушен и никой няма да ви чуе.

Разбра, че е права. При затворена врата не можеха да се чуят дори движенията в съседната лаборатория.

— Точно като в гробница — бодро се обади той. — Ами, още веднъж много ви благодаря. Някой път трябва да дойдете и да видите някоя от моите клиники.

— И защо трябва да правя това? — и отново чист и прост въпрос.

— Ами, там има някои неща, които вие тук никога не виждате и не знаете нищо за тях и дори не подозирате, че съществуват. Хора! — устните му за секунда се свиха. — Живи хора — клиниките са пълни с тях. Шумът, който вдигат. Един старец се оригва, друга жена хлипа, обхваната от нервна истерия, трета се ядосва, защото се е наложило дълго да чака — или пък възможно е да става въпрос само за подути крака и запушени от хрема носове. При нас звукът изобщо не е заглушен, нито в прекия, нито в преносния смисъл на думата.

— Д-р Скоулс… — обърна се към него тя с тона на търпелива учителка.

— Там също има и миризми — бързо продължи Фил. Бе й отправил една от най-прекрасните си усмивки, която образуваше леки паяжини от бръчки около крайчетата на кафявите му очи. — Миризмата на хора, които са твърде бедни, за да си купят сапун, миризмата на болестта, на старостта, на страха. О, да, там има наистина доста миризливи и вонящи места. Нямат нищо общо с облицованите ви с плочки лаборатории и стерилното ви лабораторно оборудване. Работата ни се състои в това да се сблъскваме непрекъснато с трудностите в живота на хората и да оправяме заболяванията им и тук наистина става въпрос за истинска работа! Виждате ли, усилията ви също имат ефект, получавате си вашите добри или лоши резултати, докато жената, получила кръвоизлив продължава да лежи на масата ви или откарват в инвалидна количка до болничната му стая възрастния човек с артрит. Няма абсолютно нищо общо със смилането на красивите пера на дадена птица нито пък със срязването на мозъка на едно хлапе, с цел да се консервира и съхрани. — Усмивката напълно бе изчезнала от лицето му, което бе станало сърдито — не на нея, а на самия Филип Скоулс, когото той сега виждаше пред себе си, безмилостно разпънат в легнало положение под светлината на микроскопа.

Но Пейдж прие отправената му към себе си критика, като насочена срещу нея самата, а така също и срещу работата й.

— Кажете ми едно нещо — изрече тя по ясния си и изричен начин да търси информация заради самата информация. — Не намирате ли, че работата ми е важна, д-р Скоулс? Да, наистина, смилам красиви птички, но не забравяйте, че правя това, за да спася децата от грозна смърт.

— Да, това е чиста истина! — с готовност възкликна той. — И, разбира се, че е важно. Но е възможно това да се окаже не толкова ценно, ако погледнете на децата като на индивиди и личности.

— Но…

— Да, знам. Вие взимате под внимание човечеството като цяло. И съм съгласен, че изследванията биха могли да напредват на тази основа. Такива като вашите. Мога да се сетя и за друг пример. Бюлетинът от миналата седмица съобщи, че е установено, че хлорофилът като че ли по-бързо въздейства на инфекциите, отколкото пеницилина или сулфамида. Да, това е важно за всички хора, за всяка инфекция. Но в същия този бюлетин имаше доклад, че раната на показалеца зараства по-бързо от тази на малкия пръст. Първата ми реакция беше да попитам какво значение има това? След това разбрах, че за някои хора това наистина би се оказало от съществено значение. Така например може да се окаже от жизненоважно значение за човек, който работи с ръцете си. Следователно изследванията в тази насока имат смисъл, ако се вземат под внимание точно тези хора.

Красивите й вежди се сбърчиха.

— С други думи, вие мислите, че ако бях проучила личността и жизнената среда на онова момче — тя посочи микроскопа и предметното стъкло, — изследванията ми щяха да бъдат далеч по-добри.

— Не стопроцентово, но щяхте да извлечете повече от тях. И щяхте да вложите топлина в проекта си.

Тя за момент погледна надолу.

— И какво точно искате да кажете? Че не съм достатъчно добре подготвена за работата си? Другите хора май са на малко по-различно мнение.

— И са напълно прави. Ще призная, че сте много способна и притежавате необходимата научна подготовка за един добър изследовател. Вие сте умна и го знаете, Пейдж, аз също го знам. Но за жена, чието сърце е в състояние да придаде щрихи на гениалност на работата й, изобщо не се показвате толкова „умна“. Ами, мога да назова няколко момичета, които знаят повече, отколкото вие някога можете да научите, независимо от всичките си дипломи и титли! Сега се сещам за едно момиче. Тя е дипломирана журналистка и работи в един от нашите ежедневници. От време на време публикуват по някоя и друга нейна статия. Може да си докарва около седемдесет и пет лири седмично, въпреки че се съмнявам. Но тя знае повече за живота и хората, както и за проблемите им, отколкото вие някога ще откриете, ако седите на тази лабораторна пейка още петдесет години!

Разбира се, Пейдж се ядоса. Никоя жена не обича да я омаловажават или неизгодно да я сравняват с друго момиче.

— И така, смятате, че трите милиона долара, които е струвало построяването на тази сграда, са били хвърлени на вятъра? — студено запита тя.

— Нищо подобно. Първо на първо не всички служещи тук са като вас. Те съзнават, че има и друг външен свят.

— А аз не, така ли?

— Познавам ви от три месеца и продължавате да ме наричате „Д-р Скоулс“.

— Но какво значение има? Нали това ви е името?

— Името ми също е и Фил.

— Мисля, че ви оказвам по-голяма чест, когато…

Фил се наведе към нея и тя бързо се отдръпна. Той се запъти към вратата.

— Да му се оказва чест не е точната формулировка на това, което един мъж иска да получи от едно момиче, Пейдж — подхвърли през рамо.

— О — възкликна тя. — Разбирам.

Очите му блеснаха.

— Какво разбирате?

— Това, че и вие сте като всички останали мъже — тя не го гледаше.

— Ами от сърце се надявам да е така. Какво им има на мъжете като такива? Да не би нещо да не им е наред?

— Фактът, че не знаете точно какво, напълно демонстрира състоянието им — резервирано се обади тя.

Фил се обърна, за да я изгледа по-добре. Погледът му бавно и решително се плъзна от горната част на шапчицата и до подметката на белите й обувки. Не каза нито дума, просто се обърна, отвори вратата и излезе.

През цялото време, докато излизаше от сградата, не престана да мисли за себе си и неразумното си поведение. От три месеца неистово се мъчеше и стараеше да накара Пейдж Арнинг да заговори за работата си. Най-накрая бе успял и тя дори го бе допуснала в своята светая светих — лабораторията си, а той…

За момичето нейната красота това просто не беше достатъчно.

Той нямаше нищо против женския ум. Дори, определено казано, не възразяваше, да има насреща си по-умна от него самия жена. Но само ум не стигаше. Той искаше жените, с които контактува, да притежават от всичко по малко, и то достатъчно!

Тази вечер, самотен и разочарован, той се опита да се свърже с Мин. Бе я виждал само два-три пъти, откакто пристигна в града. Не знаеше адреса й, той не бе вписан в указателя. Обади се на вестника.

Г–ца Брейди не беше на работа в момента, а от телефонната централа му казаха, че нямат право да дават информация за адресите на работещите във вестника.

Фил начумерено прекара вечерта в размисъл за собствената си глупост и стигна до извода, че най-доброто, което може да направи, е да се върне в Берило и да се залови за работа!

Но на следващата сутрин шефът изпрати да го повикат и го попита дали ще има желание да си сътрудничи с техниците, които работеха по телевизионните предавания по въпросите на хирургията.

Това стана през пролетта на 1950 година и цветната телевизия бе лъч на надежда в очите на доста хора. Бяха правени опити с няколко закрити телевизионни предавания, но повечето бяха безуспешни. Цветът щеше да допринесе до голяма степен за успеха им, имаше доста детайли за доизпипване. Жив пациент щеше да е идеалният обект на подобно предаване, но за първоначалния опит щеше да послужи и една аутопсия, извършена от опитен хирург като Филип. Ако той би бил така любезен да окаже съдействие…

Фил прояви интерес, но им напомни, че бе дошъл в Буун да се занимава с изследователска дейност.

— Макнеър казва, че си страхотен със скалпела.

— Д-р Макнеър е много любезен към мен.

— Досега никога не съм го чувал да отправя незаслужена похвала към някого.

— Благодаря, господине.

Впоследствие Фил започна да счита приноса си към развитието на цветната телевизионна хирургия като оправдание за годината, прекарана в Сейнт Луис. Веднага усети важността на подобен вид работа. Бе гледал черно-бели телевизионни предавания и бе разбрал, че тези проблеми трябва на всяка цена да се разрешат. Добре подбраните и съчетани цветове щяха да премахнат объркването, което възникваше пред зрителите — студенти във връзка с вариращите нюанси на сивото при телевизионна операция на нервите.

Цветната телевизия щеше да се окаже по-добра дори и от филмирането на същата тази операция, защото при телевизионните предавания, студентите и докторите не бяха по-сигурни от опериращият хирург дали операцията ще бъде успешна или не. Когато се появеше засечка, зрителите щяха да научат как да я преодолеят.

Експериментите се провеждаха в продължение на часове, седмици и месеци, за да се определи каква операционна зала е нужно да се използва за целта и къде трябва да се монтират телевизионните камери. Колко трябва да снимат? Необходимо ли е опериращият доктор да чете лекция? Къде да се постави микрофонът, за да не пречи на хирурга? Трябвали да има на разположение и втори лекар, който да е винаги готов да интерпретира и да обяснява? И как точно трябва да стане това?

Фил извърши аутопсиите си пред камерите, а техниците се занимаваха с техническите подробности на предаването. Фил, като хвърляше от време на време поглед към собствения си екран, предложи различни начини, за да се направи предаването по-ефективно. След няколко опита, пак по негово предложение, монтираха обектива на горния прожектор. Наложи се дълго и търпеливо да се упражнява и да практикува, за да намери тембър на гласа си, който да не го подвежда и бълбука, когато преглъща. Имаше хубав, приятен глас, който се разви в ясен и напълно подходящ за микрофон тембър.

Беше решено вторият хирург да застане сред слушателите, като бе уредено той да може да помолва опериращият хирург да повтори, ако е необходимо, това, което току–що е казал или направил. По предложение на Фил, Арни достави матови инструменти, които да не блестят като се отразяват в светлината на прожекторите. Имаше още хиляди такива подробности!

Фил скоро започна да извършва аутопсии за курсове, събрани пред екрана като ясният му отчетлив глас звучеше в ушите им. Не се чувстваше нервен или притеснен пред камерата. Чистите му бързи движения не скриваха това, което вършеха облечените му в ръкавици ръце с медицинските инструменти. Едва ли имаше нужда от втори слушащ хирург. Обясненията на Фил бяха достатъчно ясни и отчетливи.

Телевизионните аутопсии се извършваха толкова успешно, че студентите започнаха да изискват да се извършват операции на живо. Телевизионното предаване беше едно нещо, а въпросите не преставаха да се изливат един след друг. Защо не оперираше д-р Скоулс?

Д-р Макнеър светна от удоволствие и запита, наистина, защо пък не? Би ли се съгласил Фил на това? Може би, първоначално, в рамките на специалността си?

Фил се съгласи да направи едно цезарово сечение и се оказа незабавно последван от обожателки. Това бе ласкателно за него, учудващо и даже объркващо. Бе изминал целия този път през страната в търсене на нова работа, а ето, че сега се оказа, че прави телевизионни предавания като върши същата работа, с която се бе занимавал в Берило!

Бе направен опит да се изпрати предаването в централната телевизия. Получиха се писма с молба да видят лицето на хирурга! Другите доктори леко започнаха да го майтапят, но без злоба. Чувстваше се като актьор-любител и все пак всичко това караше човек да се замисли.

Телевизионните предавания достигаха до толкова много студенти и лекари! Струваха си разходите както и времето, което Фил бе загубил да ги доусъвършенства.

Забрави всякаква мисъл за връщане в Берило.

Беше много зает и много щастлив. Съжаляваше, че е трябвало да се откаже от задълженията си в клиниката по урология, но успя да се задържи в гинекологията и сега извършваше някои и други от необходимите хирургически операции. Отново се обсъждаха старите наболели въпроси.

И защо един толкова способен хирург трябваше да си пропилява таланта, като се занимава с изследователска дейност?

Наложи се да го назначат на щатна работа, за да има право да извършва операции. Не беше трудно да се уреди, поради телевизионните му лекции. Започна да изнася лекции вместо други хирурзи, които се притесняваха от чуждестранния си акцент или изпитваха страх от микрофона. Бе учудващо колко много надарени хирурзи изведнъж се оказваха парализирани, когато заставаха пред него. А един лош глас лишаваше демонстрацията най-малко от половината й стойност. Скоулс се справяше съвсем интелигентно и достойно с всяка лекция, която му предоставяха да изнесе и имаше напълно подходящ и хубав, приятен за слушане глас.

Замисли се дали да организира курс, за да обучи щатните лекари на телевизионните техники и похвати.

Всичко това отнемаше доста време и интереси. Изведнъж от най-незабележимият човек в Грууп, с учудване забеляза, че се е превърнал в най-известният. Когато дори Пейдж Арнинг го погледна и го заговори с ново чувство на възхищение, той призна, че „любител-актьор“ не е най-точната дума, покриваща понятието „научноизследователска работа“, за която бе мечтал, когато дойде в Буун. И не бе най-точният отговор на въпроса му: „Ако няма да се занимавам с изследвания, то тогава защо съм тук?“

— Вие преподавате на много студенти, което е доста добро постижение — му каза тя.

— Помните ли лекцията, която ви изнесох за нуждата от вземане под внимание личността на пациента при научноизследователската работа?

Тя му се усмихна.

— Да — тихо потвърди Пейдж.

— Бихте ли казали, че всичките тези усилия, които хвърлям по телевизионните предавания, показват точно този вид внимание?

Тя се облегна с лакти на масата и внимателно огледа лицето му, по същия начин както би проучила някоя от опитните си птички, помисли си той. Бяха се срещнали при вратата на трапезарията тази вечер. Бе сигурен, че тя ще настои да си плати сметката, но от друга страна щеше да бъде тъпо да не седнат да се хранят заедно.

— Нито за миг не се съгласих с вас, че един-единствен пациент е по-важен от сто други — изрече тя предизвикателно и той изведнъж установи, че този предизвикателен начин на говорене му харесва и го привлича, което го изненада.

— Никога не съм твърдял, че е по-важен. Казах, че всеки един пациент има своето съществено значение. Казах, че първата грижа на един лекар е тази за пациента му! И е точно така. Както всяко професионално развитие, което той изявява, трябва да е насочено към това да даде колкото се може повече на същия този пациент.

— И вие мислите, че аз не правя това?

— Самият аз не правя нищо повече за пациента. Използвам същите прийоми, към които винаги съм прибягвал — светлините на прожекторите. Но…

— Винаги е съществувал шансът, докторе, вашите прийоми, използвани и приложени върху колкото е възможен по-голям брой пациенти, да се окажат добър принос в услуга на цялото човечество.

Той се наведе и я изгледа с любопитство.

— Ето че сега вече чух всичко!

Тя се изчерви, от което стана още по-красива.

— Гордея се с вас и с новата ви работа — призна тя.

— Ще го повярвам, когато чуя да ме наричате Фил.

— Но аз го правя през цялото време — бързо изрече тя. — Когато говоря за вас, винаги казвам „Фил Скоулс прави това и това…“

— Но към мен продължавате да се обръщате с „докторе“?

Тя скри лице зад ръба на чашата си с кафе, избърса устните си и се изправи.

— Да — припряно отвърна, — знам. — И бързо излезе от трапезарията.