Елизабет Сайферт
Докторът си избира съпруга (10)

Глава десета

Фил може и да си е мислил за препоръката на Лоури, но бе подписал едногодишен трудов договор и щеше да му е по-трудно да се освободи от собствената си съвест, отколкото от Грууп. Ако твърде бързо изоставеше проекта си, можеше след това да съжалява… Така че продължи, както си беше, като работеше в акушеро-гинекологичната клиника, извършваше хирургически операции и изнасяше лекции. Намерил Мин и я завел на вечеря. Прекарали тази вечер в разговори за мен. Или поне след това така ми казаха. Мин си бе създала нови приятели, както и Фил свои в Грууп. Пътищата им рядко се пресичали.

Но се случи, че точно чрез Мин той възобнови отношенията си с Пейдж Арнинг. Мин имаше статия в един неделен вестник, подписана с името й и когато Фил минаваше през ресторанта на хотела една вечер, видя Пейдж да я чете. Спря се и посочи с пръст името на автора.

— Познавам я — гордо произнесе той.

Пейдж вдигна очи с усмивка.

— Наистина ли? Добре пише.

Той издърпа другия стол и седна.

— Имате ли нещо против?

— Разбира се, че не.

Запита я как й върви работата. Тя му разказа. Поръча си вечеря и й разказа някои неща за Мин.

— Говорите, като че ли много сте я харесвали — констатира Пейдж.

— Харесвам я — доста бързо се съгласи той. — Всъщност тя прилича на единствената ми сестра. Умна е, духовита — и от време на време е голяма глупачка.

— Така ли? Това и за сестра ви ли важи?

— Естествено. Мисля, че важи за всички сестри. Ние мъжете искаме те да бъдат по-съвършени от жените, за които се женим. Не знаете ли това?

Тя видимо се отдръпна в стола си.

— Боя се, че не съм знаела — отвърна рязко тя.

— Нямате ли братя?

— Не.

— Така си и мислех. Щяхте да знаете повече за мъжете, ако имахте, да кажем, четирима братя. — Оживено се захвана с яденето, като че ли съсредоточи целия си истински интерес върху шунката, сладките картофи и чинията със салата.

До този момент Пейдж бе вече привършила вечерята си, но продължи да седи, като прие да изпие чаша кафе и да разговаря с него за работите на Грууп.

От време на време Фил й хвърляше по един поглед. Пейдж явно си бе намислила нещо. Боеше се, че се кани да „обясни“ историята с онзи вагабонтин и най-накрая си отдъхна, когато тя му каза, че иска да го помоли да й даде съвет по един въпрос във връзка с работата й.

Дотогава и той вече бе стигнал до кафето и си запали цигара.

— Ласкаете ме, д-р Арнинг.

Когато я погледна, видя белите точици на зъбите й върху долната й устна.

— Шегувах се — бързо подхвърли той.

— Да, знам — тя нещастно преглътна, след това се насили да продължи. — Знам също, че съм старомодна и напрегната, когато става въпрос за работата ми.

— О-о…

Тя се наведе към него.

— Така е. Винаги сте го казвали. И ето сега — в петък директорът ми каза същото.

Лицето й приличаше на дете, което усърдно се е опитвало да слуша, а най-накрая го наказват за добрите му намерения.

— И все пак трябва да направя това, което той казва.

— И какво е то?

— Ами… — тя се усмихна с облекчение, че най-накрая е премахнала всички пречки за разговора им, — изглежда има някаква злополука с една мина на юг от града…

— Да. Видях снимки във вестника и чух по радиото за това.

Бе доста голяма злополука, с около дванайсетина убити мъже. На Фил му се прииска да изнесе лекция на Пейдж за високомерието и отдалечеността й от тази човешка трагедия. Струваше му се, че една жена би трябвало да почувства ужаса на онези, хванати в капан мъже, безнадеждния скован страх на съпругите им, потресаващата им мъка…

Напрегна се, за да обърне по-голямо внимание на думите й.

— Червеният кръст веднага отишъл там — продължаваше тя — и се обърнали към Министерство на здравеопазването, защото изглеждало, че сред хората, които живеят малко по-далеч от този планински район, преобладава вирусна болест. Имам предвид Озаркс, д-р Скоулс, а не вашите големи планини.

Той кимна.

— Не съм сноб що се отнася до планини и хълмове, д-р Арнинг.

По някаква причина, гневът му започваше да се уталожва. Момичето не притежаваше нито необходимата грация, нито чар, за да разговаря, както трябва с един мъж. Очевидно презираше тези създания и не й пукаше дали те го съзнават или не.

— Данните сочат, че е възможно да е имало няколко смъртни случая в резултат на тази болест и директорът ми каза да отида там на място и да проуча фактите. Надяваме се, че може да има още случаи на това заболяване…

— Аз пък се надявам да останете разочаровани! — изрева той, като яростно си размаза остатъка от цигарата в пепелника.

Тя изумено го погледна.

— Само исках да кажа…

— Знам — прекъсна я той. — Отдалеченият научен подход. Само че той е просто шокиращ, когато излиза от устата на такова хубаво младо момиче, Пейдж.

— Не виждам какво значение може да има външният ми вид…

— Повярвайте на думите ми, наистина има значение. Продължавайте с историята си. Възхитени сте да срещнете случаи на сънна болест толкова близо до вас!

— Не сме изпаднали във възторг. Но тъй като така и така се оказа, че те съществуват, директорът ми нареди да замина за там. Той изглежда чувства като вас, че работата ми в лабораторията не е достатъчна и аз трябва да отида там, да се срещна с тези хора, да видя болните деца, да получа всички данни за тях и заобикалящата ги среда. Спомняте ли си, когато ме запитахте дали онова момче е ходело босо и от този род неща? Директорът ме насочи към същия вид лична изследователска работа…

Сега вече малко му дожаля за нея. В края на краищата тя се опитваше да направи нещо ново, да се справи с едно ново чувство.

— Това е важно, Пейдж — тихо я насърчи той.

— И той каза така. Трябва да запиша историята на заболяванията, доколкото е възможно по-подробно, процентното съотношение на случаите, предишни заболявания и така нататък. Но проблемът, Филип е, че никога досега не съм се занимавала с подобни изследвания! Работила съм единствено с факти, донесени в лабораторията! Не знам как да процедирам. Не ми се искаше да призная това пред директора. Знаете, на жените и без това им е достатъчно трудно да се утвърдят в този мъжки свят без… Ето защо се обръщам към вас за съвет. Вече познавате тайната ми слабост.

Пълните й устни потрепериха, а усмивката й определено се разводни.

Опита се да я насърчи с гласа си.

— Рано или късно ще се наложи да се измъкнете от лабораторията си, Пейдж! Нищо не пречи да започнете сега.

— Но какво ще стане, ако се проваля? — запита тя, ужасена при мисълта за тази възможност.

— Всички се проваляме. Това е отрезвяващо, но невинаги фатално преживяване.

— Искате да кажете, че ще ми се отрази добре?

Той се засмя на безкрайната невинност на въпроса й и отклони дискусията, като зададе друг въпрос.

— Казахте, че искате съвет от мен… Какъв вид съвет по-точно?

— О, например — на лицето й се появи израз на крайна безпомощност, — дори не знам какви дрехи да си облека. Вие сте живели сред планините, знам, че до колибите на тези хора не може да се стигне с кола. Така че ще трябва да се придвижа дотам с велосипед или на кон…

— Дънки — предложи той — и бархетни ризи. Кожено яке — не се късат, и здрави стабилни обувки, нищо от сорта на чехли или половинки обувки с връзки, а нещо, което да стига до глезените и да се завързва добре. Хубави кожени ръкавици, шапка, която добре да обгръща главата. По-добре е да си вземете раница, отколкото куфарче.

— Подигравате ми се.

— Нищо подобно! Ако се наложи да се катерите или да изминете няколко километра без кола… — той я погледна. — Как ще се придвижите дотам?

— Ами, не съм мислила за това. Директорът спомена петък. Каза „следващата седмица“. Да отида там следващата седмица и да взема данните. Трябва да се свържа с представителството на Министерство на здравеопазването в Роланд.

— Можете да се придвижите дотам с автобус или с влак, но, със сигурност не трябва да разчитате, че лекарят — представител на общественото здравеопазване — ще ви закара дотам и обратно.

— Защо не?

— Първо на първо, защото по всяка вероятност в момента е безкрайно ангажиран. И още една важна причина, той си има тези данни на разположение в офиса си. Доколкото разбирам вашият директор иска вие да извършите собствено проучване и изследване, да видите хората с очите си, да вземете проби от кръвта им, храчките им, проби от кожата и изпражненията им, проби от питейната им вода…

Тя продължаваше да седи неподвижно с побеляло лице.

— Това е, за което ви помоли, нали? — запита Фил. — Също така да запишете историята на заболяванията им. — Наслаждаваше се на живописната картина, като си представяше как тази ледена девойка взима проби от жителите на планината. Как би могла тя, с присъщата си необщителност да се опита дори…

Кафявите му очи се смекчиха.

— Вижте какво! — извика той. — Имам кола. Бихте ли ми позволили да ви закарам дотам? Възможно е да се окажа в състояние дави помогна.

— О-о! — Дъхът й спря в израз на благодарността й.

— Защо не? Сто процента, ще успея да се измъкна за известно време. Имам кола — и без това работата не е подходяща за само момиче. А и представителството на Министерството сигурно си има свои собствени задачи за изпълнение. Защо не, Пейдж? Бих могъл да ви нося куфарите с пробите, да ви подбутвам по стръмните пътеки…

Тя го изгледа замислено. Странно беше, че под перлената й кожа проблясваше слаба розовина, а е възможно да бе и само отражение от светлината на лампата на масата им.

— Добре — съгласи се тя най-накрая. — Само ако считате, че ще ви е приятно. Много сте любезен, Филип.

— Не мислите ли, че…

— Отиваме там като научни работници с изследователска цел. Мисля, че „докторе“ ще е по-препоръчително като обръщение.

„Ти си изследователката. Аз отивам само да се повозя.“ Не го каза на глас. Щеше да играе по нейната свирка и да изчака да види какво ще стане.

Определиха си сряда сутринта като най-подходящ ден за тръгване, Фил още веднъж й даде напътствия какви дрехи и оборудване да си вземе и се разделиха на вратата на трапезарията.

 

 

По пътя към красивите гористи планини се наложи Фил да отправи още едно предупреждение към момичето до себе си.

— Не се обвързвайте с графици и предварителни програми, Пейдж. Ще трябва да започнете, както бихте карали кола по хлъзгав път. Да вървите бавно, докато не овладеете ситуацията. Планинските хора са странно резервирани и затворени в себе си. Те са скромни и стеснителни, като не обичат други да се намесват в работите им.

— Но защо? Нали се опитвам да им помогна!

— Наистина ли?

— Ами да, естествено. Ако намеря нещо, което да си струва да бъде изследвано…

— О, да, в общи линии. Но ще трябва да им обясните целта на посещението си. Може да не са чували дори за стъклото, да не говорим за предметни стъкла и епруветки.

— Не трябваше да идвам.

— Бъдете реалист. Трябваше да дойдете или щяхте да рискувате да си изгубите мястото…

Тя постави ръце на бузите си и продължи да седи неподвижно и уплашено.

— Ще се справите — успокои я той, — ако действате бавно и възприемате нещата едно по едно, по реда, по който се появяват…

— Но аз обичам да си планирам работата.

— Добре тогава. Планирайте неочакваното. Отделете настрана неопределени периоди от време, те сами ще се запълнят за вас.

Намръщеността й се разтопи в усмивка, която определено бе дяволита и закачлива.

— Подозирам, че един акушер-гинеколог би трябвало да знае…

Той се усмихна в отговор и зави по пътя, който щеше да ги отведе до предназначението им.

В Роланд успяха да намерят наистина добър хотел, по-скоро странноприемница, със свободни стаи. Сградата беше стара и каменна, с историческо значение, възстановявана и поддържана от една от онези патриотични организации, на които добрите жени отделят толкова много внимание и усърдие.

Фил се регистрира отделно и връчи химикалката си на Пейдж, като със спокойното си държане успя да неутрализира всичките й страхове, въпреки че тя положи големи усилия да не ги покаже наяве. Попита администратора как да стигнат до офиса на представителството на Министерство на здравеопазването.

— Болницата се намира един квартал по-надолу, като тръгнете по тази улица. Ще намерите д-р Колдуел там след един часа.

Произнесе името „Коу-уел“. Фил установи, че планинските жители са запазили много говорни особености, характерни за далечните им предци.

Стаята на Фил бе много приятна. В нея имаше голямо легло, покрито със стар дюшек, скринове от черешово дърво и съвременна баня. Предположи, че и Пейдж е настанена в също така удобна и приятна стая. Обядваха много вкусни неща, поднесени в сервиз от китайски порцелан, сервирани от сръчни сервитьори — негри.

След това се придвижиха към бялата сграда на болницата „надолу по улицата“. Пейдж все още бе облечена в бархетния си сив костюм под горното си пухкаво палто. Д-р Колдуел, шеф на здравния отдел за района на Роланд, бе човек, който наближаваше шейсетте. Лицето му беше белязано от трудната и непосилна работа, с която бе принуден да се занимава непрекъснато. Имаше живи сиви очи, груб глас и хубава усмивка. Бе предварително уведомен за посещението на Пейдж, но Фил от своя страна трябваше да му обоснове присъствието си.

— За Бога, човече! — сърдечно извика докторът. — Със сигурност имаме въпиеща нужда от акушер-гинеколог тук!

— Да не би сега да е сезонът за прибиране на реколтата?

— Тук винаги е сезон за прибиране на реколтата. Но бих искал да помогнете на Джени, докато сте тук. Бихте могли да поговорите пред нейната група от акушерки, да отидете с нея, чисто и просто да й помогнете. Ще го направите ли?

Фил съзнаваше, че Пейдж седи и мълчи, като се чувства пренебрегната на стола си. Погледна към нея.

— Коя е Джени?

— Нашата сестра-акушерка! — гордо съобщи докторът.

— О, значи имате една от тях!

— Да. Но само една. Обаче Джени със силата и възможностите си се равнява на десет. Това пише ли го в Библията, госпожо?

Пейдж резервирано се усмихна.

— Мисля, че е казано нещо от този род.

Д-р Колдуел изръмжа.

— Ако сте щатен гинеколог от Буун, д-р Скоулс, Джени наистина заслужава малко помощ от ваша страна. Господи, та тази жена върши работата на цялото селище, обучава акушерки, върши повече лекарска работа от мен, успява същевременно да бъде психолог, приятел и проповедник на нашите хора. Негърка е, но това не прави впечатление никому.

— Тя има ли медицинско образование? — учтиво запита Пейдж.

— Не, госпожо. Тя е точно това, което ние наричаме медицинска сестра-акушерка. Най-големият напредък в развитието на медицината от времето на етъра.

— Той е напълно прав, Пейдж — намеси се Фил. — В подобен вид селища медицинската сестра-акушерка се явява като фелдшер и спасител на живота на хората.

— Но аз съм чувала… — изпълнена със съмнение започна тя.

— Чували сте за бабите — измърмори Колдуел — и по всяка вероятност всички истории, които сте чували, са истина. Но тези добри жени, те са рядкост, броят им е само около триста за цялата страна. В нашия щат има осемнайсет. За мен е огромен късмет, че Джени може да ми помага. Обучават ги като редовни медицински сестри. Има много добър курс за тази цел в Министерство на здравеопазването и след това почти шест месеца се обучават по акушерство и гинекология.

— Това е по-дълъг срок, отколкото много от лекарите могат да претендират, че са практикували — промърмори Фил.

— Напълно сте прав! — запалено се обърна към него Колдуел. — Естествено, самата Джени обучава акушерки, но тя… Вижте какво, докторе ще ви кажа как да стигнете до училище „Пърша“. Джени провежда там курс този следобед. Канех се аз да й помогна, но точно тогава ми се обадиха, че пристига д-р Арнинг и… — кимна към Фил в знак на извинение.

— Да, господине! Ако бъдете така любезен да отидете дотам и да помогнете на Джени, аз от своя страна ще мога да прегледам документите ни с тази млада дама ей тук, която утре ще може да се залови с работата си.

Фил погледна към Пейдж.

— Имате ли нещо против?

— Не — отвърна тя, като го погледна закачливо. — Мисля, че ще се справя. Щом дори и вие сте на мнение, че с документите мога и сама да се оправя.

Фил се ухили.

— Дойдох да я докарам дотук и да й шофирам при обиколките — обясни той на доктора. — Но бих искал да помогна и на вашата Джени.

Въоръжен с пътна карта и бележка, в която пишеше: „Възползвайте се от помощта на този човек. Той е първокласен майстор при израждане на бебетата“, Фил се отправи на път. Не се върна до полунощ.

Често по-късно ми е разказвал тази история, като винаги започваше с: „Истинската любов в живота ми е една висока, скулеста негърка, с която се запознах в юрната част на Мисури. Всички други жени бледнеят в сравнение с нея. Тя е медицинска сестра и акушерка същевременно и мисля, че е на около петдесет и пет години, но, леле мамо! Страхотна е! Събра ми очите!“

Лесно намери училището, което за негово учудване се оказа, че се казва „Перш“ — област в северозападна Франция, а не „Пърша“ — като Персия. Сградата беше внушителна, а училищният двор бе препълнен с хора, които, както той предположи, бяха пациенти или семействата им. Мъже и деца, много от тях цветнокожи, се разхождаха наоколо, някои от тях разговаряха, а други просто чакаха. Денят беше безличен и студен, но търпението на тези хора бе просто очевидно.

Вътре в сградата Фил намери дванайсетина жени, които бяха седнали на дървени пейки — единият ъгъл на стаята бе закрит със закачени на тел чаршафи, опънати от стена до стена. Като носеше медицинската си чанта, Фил целенасочено се отправи към тази закрита част от помещението.

— Джени? — нерешително запита той.

— Ще трябва да си изчакате реда — отвърна мек, но решителен глас зад чаршафите.

— Знам. Д-р Колдуел ме изпрати при вас, нося ви бележка от него.

Стори му се, че гласът въздъхна.

— Един момент, моля…

Точно след един момент едното ъгълче на чаршафите се повдигна и се появи самата Джени. Висока, черно-синя, с очила с позлатени рамки, носеше бяла престилка върху синя памучна рокля. Около врата й висеше стетоскоп.

Подаде й бележката.

— Аз съм д-р Скоулс — представи се той, като леко се усмихна.

— Ще ми помогнете ли? — запита тя.

— С удоволствие. Само трябва да ми кажете какво да направя.

— Аз да ви кажа на вас?

— Струва ми се, че този следобед сте доста претрупана…

— Да, докторе, по всичко така изглежда.

— Добре, И така, откъде да започна?

Тя му каза. Окачиха още един чаршаф. Разказа му малко за скорошното заболяване, разпространено сред населението в областта — Фил реши, че става въпрос за случаите на Пейдж.

Прегледа жените, които му бяха определени. Джени каза, че все пак трябва да се записват някои данни, които да се запазят като история на заболяванията.

— Просто не ми остава време, докторе! Все си мисля, че, ако трябва да се откажа от нещо, то това трябва да е административната работа и документите.

Бедността направо се набиваше на очи. Всичките й признаци и произлизащи от нея болести бяха налице. Фил чу как Джени даваше най-разнообразни съвети на тези жени.

Преди да свършат, донесоха едно бебе. Майката го бе докарала от четирийсет километра разстояние със стара каруца, закачена за едно още по-старо муле. Детето умираше, но очите на Джени направо умоляваха Фил да направи нещо.

— Това тази болест ли е, докторе? Ако е, не трябва да го приемам в клиниката си.

Той поговори с майката и прегледа бебето. Каза, че мисли, че е болно от ентерит.

— Лошо е. Имате ли кръв?

— Само плазма.

Естествено. Нямаше хладилник.

— Ще се опитам все пак — енергично отвърна той. Но бебето почина, преди да успее да накара плазмата да потече.

Бедното детенце. Фил бавно изтегли иглата и постави малко анкерпласт върху дупчицата.

— Ще поговоря с майката — обади се съчувствено Джени.

Нямаше време за съжаления. Фил продължи със следващия случай.

След клиниката Джени имаше часове с курса по акушерство. Помоли Фил да остане и той седна на една пейка в задната част на стаята. С възхищение я наблюдаваше как показва на ученичките си — шест негърки — как да прегледат дали новороденото е нормално. Демонстрира им нов начин как да си направят възглавничка за подложка на родилката от вестници и попита имали предложения във връзка с проектирането на инкубатора и детските легълца.

— Най-главното е да не слагате две бебета в едно и също легло!

Часът бе започнал с химн, така и завърши също с химн, като дълбокият бас на Фил преобладаваше над дамските гласове.

— Бихте могли да сте ни от полза, докато сте тук, докторе — стеснително му каза Джени.

— А сега какво ще правим?

— Ами, аз ще се отправя към къщи… — изпълнена със съмнения отвърна тя. Навън се бе спуснала почти непрогледна нощ.

— Мислите ли, че ще успеете?

Белите й зъби светнаха в тъмнината.

— Ще ми е за пръв път. Поела съм върху себе си доста ангажименти, докторе.

— Тези хора са истински късметлии, че сте сред тях.

— Обичам си работата. Съжалявам обаче, че нямаме подходяща за целта клиника. Иначе, Господ ме е насочил по пътека, по която изпитвам огромно удоволствие да вървя.

— Щеше да е чудесно, ако всички можехме да се чувстваме удовлетворени до такава степен.

Тя го погледна.

— А вие не сте ли?

Той остави колата си в двора на училището и седна на седалката до Джени. Колата й бе нова. Налагало й се да я сменя на всеки две години, обясни тя, заради лошите пътища.

Пътуваха около километър, когато Джени хитроумно започна да разпитва Фил за работата му и къде точно работи. Както и да й отговаряше, все прозвучаваше като че ли се извинява, че върши толкова по-малко от нея. Оказа се особено трудно да й опише проекта с научноизследователската работа така, че да прозвучи достатъчно убедително, по-лек бе въпросът с телевизионните предавания…

Както бе заподозрял, Джени имаше два-три случая, които да понагледа на път за вкъщи. Зарадва се, защото му се искаше още да понаблюдава работата на тази жена. Първата им спирка беше при магазина на бензиностанцията на кръстовището. Там бяха струпани около половин дузина къщи — това беше градът на „Пърша Грийк“. Джени трябваше да размени няколко чека и да купи разни работи. Това отне известно писане, въпреки че Джени очевидно бе доста уважавана сред хората си. Фил по собствено желание купи няколко пликчета с бонбони и Джени се засмя.

— Работил съм в планините — призна той.

— Не ви ли хареса?

— Хареса ми…

Джени не отвърна нищо. Закара колата до вратата на една фермерска колиба, влезе, за да даде малко пари и чувалче брашно на бялата жена, която носеше едно от двете бебета близначета в ръце, докато другото седеше на пода до краката й.

— Изродих ги през ден — гордо заяви тя.

Той изсипа част от бонбоните на масата и пийна малко от водата.

— Около една трета от пациентите ми са бели хора — му каза Джени като тръгнаха.

— Населението…

— Трудно можете да го наречете така, докторе… когато хората живеят на километри разстояние един от друг, поне някои от тях. Но да, наистина, по-голямата част са цветнокожи, а другите са бедни бели.

Тя спря колата, когато видя мъж, навел се до едно дърво, който кашляше и му се повдигаше.

— Боже! — възкликна Фил, приближи се до измъчения мъж и го подхвана да не падне.

— Джеръд? — твърдо запита Джени. — Отдавна ли си в това състояние?

Той взе книжните кърпички, които тя му подаде и си избърса очите. Около бледите му устни имаше червена пяна. Беше на около трийсет години.

Фил можеше да чуе и да усети стържещия му дъх. Той многозначително погледна към Джени.

— Да, докторе — потвърди тя неизречената на глас диагноза. — Точно това е, което си мислите. А сега, Джеръд, искам да се качиш в колата и ще те закарам у дома. Трябва да си легнеш на топло, а утре ще те заведем в санаториума.

— Джени, не мога…

— Не можеш да оставиш майка си и сестра си в продължение на две години! Ако останеш тук, ще ги оставиш завинаги, Джеръд. Докторе, кажете му вие!

— Тя е права, Джеръд — строго изрече Фил. И след това добави по-любезно. — Туберκулозата е единствената болест, която не можеш да оставиш да отмине от само себе си. Служил ли си, момче?

— Да, докторе, на южното крайбрежие на Тихия океан…

— Ами да, разбира се! — извика Джейн. — В Екселсиор Спрингс има болница, точно като за Джеръд. Ще им се обадя от къщи, Джеръд. И ще отидеш там още утре сутринта.

Изплашеният болен човек се сви на задната седалка. Фил загрижено го наблюдаваше, влезе с него в колибата му, помогна му да си легне и поговори с него, докато Джени разговаряше със сестра му. Още няколко малки момиченца, които също му бяха сестри, седяха на предната веранда. Джени ги разпрати по съседите. Тук имаше три колиби една до друга. Подобно на магьосник, тя извади по една чиста рокличка за всяко дете от багажника на колата си. Една църква в Сейнт Луис шиела дрехи за хората й. Да, била църква за цветнокожи…

Продължиха пътя си с колата, като Джени зави в една неравна странична уличка, за да остави брашно и консерви в една колиба, където децата тичаха боси по студената земя, а едно улично куче хранеше петте си малки кученца пред прага.

— Никой от хората ми не се храни както трябва — оплака се медицинската сестра. — Установих, че това семейство досега е преживявало като са ядяли само царевица…

Фил се бе наместил зад кормилото.

— Ти седни отзад — обърна се той към Джени, — аз ще покарам. Колко път имаме до дома ти?

— Пет километра. Минаваме покрай училището, можеш да си вземеш колата оттам.

— Добре. Сега да тръгваме…

Като стигнаха до училището, той се качи в колата си и последва Джени. На верандата й ги очакваха още проблеми. Акушерката, която се грижеше за жена на име „Пърли“ искаше Джени веднага да отиде при нея.

— Това означава, че има проблем, докторе.

— В такъв случай може ли и аз да дойда?

— Наистина ли бихте се съгласили?

Пърли живееше в стара къща на шест километра нагоре в планината. Трябваше да си оставят колата на около петстотин метра от мястото, където слаба лампа осветяваше в розово вратата, а Фил държеше фенерчето високо, за да им свети, като трябваше да си проправят път по един мокър и хлъзгав път…

— Имате нужда от ботуши.

— Да, докторе. Нуждая се от много неща. Но ботуши имам…

Майката, седемнайсетгодишно момиче, уплашена и болна, се бе облегнала на рамката на вратата и ги чакаше. Бе наметната с домашен пеньоар върху очевидно чист комбинезон от муселин.

Акушерката обясни, че не е успяла да помогне много на Пърли.

— Нито пък на нея — язвително добави тя.

Фил с искрено възхищение наблюдаваше как Джени се подготвя за израждането. Подготви се асептика. С неща на стойност само около пет долара — чисти кърпи, малко памук, ножици, панделки за връзване, лизол, хирургическо облекло и маска. Джени бе готова за раждането.

— Трябва да внимавате с тази лампа, ако използвате етър — предупреди я Фил.

— Нямам право да давам етър, нито пък някакви други лекарства, докторе.

— Мога да ви помогна. Обаче в момента не нося етър в чантата си.

— Ще се обърна към вас за помощ, благодаря. Тя вече се е изтощила от фалшивите болки и пристъпи.

Жената с шумни молитви успя да роди в единайсет. След това Джени помоли Фил да й даде нещо успокоително. Предадоха бебето на акушерката, а Джени и докторът се отправиха към къщи.

— Та вие не сте вечеряли, докторе! — разкаяно възкликна тя. — Ако се съгласите да бъдете мой гост у дома ми…

— И да стоите още един час, за да ми приготвите нещо. В никакъв случай. Предписвам ви чиния гореща супа и веднага в кревата, млада девойко!

Джени се изсмя.

— Млада!

— Естествено, ако не бяхте млада, изобщо нямаше да издържите на това темпо. Искам да ви видя пак, Джени.

— И аз вас — решително отвърна тя.

Следващият ден, четвъртък, той посвети на Пейдж като я караше в дъжда по местата, отбелязани от д-р Колдуел на една карта, която им беше дал.

Наблюдаваше я как работи и бе направо слисан.

— Знаете ли, Пейдж — й каза Фил на обяд, — карате ме да си мисля, че всички стари вицове, които съм чувал в медицинската академия произлизат от истински случки в живота.

Тя го погледна над чашата си.

— Какъв вид вицове?

— Ами има един, който си спомням, за един болен от туберкулоза. Влиза медицинската сестра в отделението, поставя две колби на един рафт, казва на човека, че иска в тях проби от храчките и урината му. Той хвърля поглед към рафта и колбите, като промърморва, че не вярва да е чак толкова способен, та да съумее да ги улучи едновременно и двете.

Наблюдаваше със светнали очи реакцията на Пейдж.

Тя уморено въздъхна.

— Човек не може дори да разговаря с тези хора, както трябва!

— Вие бихте могла. Но когато се явявате пред тях с куфарите си, пълни с проби, предметни стъкла и спринцовки в корк, на тях направо им се приисква да избягат в планините и човек напълно може да ги разбере, каквито са необщителни, защо отказват да сътрудничат.

— Вие очаквахте, че ще се натъкна на подобни трудности, нали? — бе уморена и обезсърчена. — Сега сигурно сте доволен да установите, че сте бил прав.

Фил се сети за прекараната с нея сутрин — планинските жители с каменни лица, които се бяха сблъскали с опустошенията на „болестта“ — измършавелите им недохранени тела, изпълнените им с тъга и мъка лица, обидените им очи. Да, Фил се бе почувствал подло доволен да открие, че Пейдж не е достатъчно способна, ако изобщо можеше да се твърди, че притежава някакви способности в това отношение, да се справи с тези хора. Епруветките, колбите и предметните й стъкла, научните й разговори направо ги бяха ужасили и събудили подозрението им…

Тя довърши обяда си и унило прегледа малкото бележки, които си бе водила.

— Със същия успех бих могла да се върна в Сейнт Луис — призна тя.

— И толкова бързо ще се предадете?

— Ами, ако нещата продължат по същия начин, просто няма смисъл.

— Не е нужно да продължават по същия начин.

— Ами нали те всички се държат еднакво?

— Да, но вие бихте могли да подходите към тях различно — кафявите му очи не спираха да я наблюдават.

— Не знам как — призна поражението си тя.

— Ето, че сега стигнахме до някъде. Основният смисъл на всяко научено нещо е признатото невежество.

Тя мрачно се засмя.

— Да — продължи той. — Пейдж, вие сте точно толкова невежа по отношение на личните отношения, колкото и всички други. Не познавате хората, не ги харесвате. А тези факти са изписани на лицето ви, като бодли от мъначка.

— Очертахте ми прекрасна картина, д-р Скоулс.

— Веднъж имах куче, което се разболя от мъначка. Ужасно го боля, докато му измъкнем бодлите от носа, но докато бяха там, го болеше още повече. След това се оправи.

— И каква е поуката от тази история?

— Поуката ли? Ето че сега аз се държа гадно с вас. Оставете ме да разговарям с хората при следващото ни посещение.

— Те са толкова бедни, Фил, толкова невежи и все пак, как да кажа, толкова… човек не би могъл да ги нарече горди…

— Защо не? Те наистина са горди.

Нещата тръгнаха по-добре този следобед, но не достатъчно добре, за да задоволят Фил или Пейдж. „Болестта“ се бе локализирала на това, което д-р Колдуел наричаше „хребет на хълм“. Ставаше въпрос за стръмното и от двете страни било на едната от двете залесени, настлани с чакъл планини. Колата можеше само да се доближи на известно разстояние от тези домове. Пейдж в дънки и кожено яке трябваше да се катери по стръмни пътеки, докато Фил й носеше тежките чанти с пробите. Хората и къщите си приличаха, последните обикновено се състояха от една стая с веранда, на места имаше навес и таванско помещение. Отвън държаха мулетата, а понякога се виждаше по някоя и друга изпостяла крава. Всички планински жители бяха бедни, животът им беше труден. Но тук-там се срещаше и красота в ръчно изтъканите кувертюри на леглата и съшитите им юргани. Често се натъкваха и на гордост, понякога надежда, изразена в син или дъщеря, които трябваше да тръгнат на училище… Това бе страната на певците на балади, пътуващите проповедници и кръвните вражди. В по-добрите домове имаше по няколко кокошки. Всички имаха хрътки и малки кученца, всички имаха деца. Хората бяха слаби и изпити, измършавели, в тях лекарят виждаше много болести като туберкулоза, по всяка вероятност трахома, рахитизъм…

Да, признаваха неохотно те, детето се разболя от „болестта“ и умря. Просто започваше да става все по-изтощено и по-изтощено, след това започна да изгаря от треска, докато престана да разбира какво става наоколо и… умря. Търпеливи очи, неподвижни ръце…

Фил разговаряше с тях толкова убедително, колкото бе в състояние, използва бонбоните си, за да се сприятели с децата. Пейдж взе малко кръвни проби, както и няколко страници от фамилната им история.

Към четири часа тя вече бе готова да предложи да се завръщат в странноприемницата. Валеше дъжд. Под тях мъглата изпълваше долината, през която се извиваше сребърната лента на една река, подобно на змия.

Фил стоеше и наблюдаваше дърветата. От лявата му страна едно сребърно поточе извираше от кафявите скали. Някъде към средата на склона се подаваше наклоненият покрив на още една колиба ръчно изработени капаци, съединени с мазилка замазани с кал. Посочи към нея.

— Ще хвърлим и там един поглед — предложи той — и след това тръгваме. Къщата се намира достатъчно близо, така че нищо чудно и да са роднини.

— Те всички са роднини помежду си — рече Пейдж, като се спря, за да не се подхлъзне надолу по склона. — Женят се помежду си, извършват кръвосмешения, като зачеват деца.

— Имате много подозрително подсъзнание.

— Имам някой и друг такъв факт, записан ей тук в тефтерчето ми.

Обичайното лаещо куче изскочи насреща им от двора на колибата, но никой не се появи на верандата, а от каменния комин не се извиваше никакъв дим. Пейдж и Фил за малко щяха да си тръгнат, когато ги спря подобен на хленчене звук, като на животно, изпаднало в беда или на уплашено дете, по всяка вероятност и наранено, Фил силно почука на вратата, след което я отвори и надникна вътре в тъмнината на колибата.

Срещу отдалечената стена се намираше разнебитено легло — сламеник. На него лежеше дете, или дребна жена, която се бе свила на кълбо и плачеше. Приличаше на жена в родилни болки, но… Той бързо прекоси стаята.

— Господи, Боже мой! — възкликна тя. — Не може да е на повече от единайсет години!

Спазмите на болката я поотпуснаха леко и две уплашени очи го погледнаха.

— Ти ли си, Колт? — прошепна тя.

— Аз съм докторът — тихо отвърна Фил.

— Не си нищо подобно… О, мамо, мамо, мамо!

Фил коленичи до нея й и предложи здравите си силни ръце, срещу които тя да може да блъска с мъничките си детски ръчички. Малко момиченце, което трябваше да свърши едно женско задължение.

— Тя има родилни болки — извика той на Пейдж, която се бе спряла на верандата.

— На колко си години? — запита той момичето, което имаше слаби бузи, а младата уста бе изкривена от болка и страх, красивата мека коса бе залепнала за ръката му.

— На тринайсет съм. Колт отиде да повика акушерката… Джени…

Но Джени бе отишла с колата да закара Джеръд до най-близката регионална служба за социална помощ, за да могат да му дадат разрешение да постъпи в болницата.

— Къде е майка ти? — запита Фил раждащото момиче.

— Няма да дойде. Тя ме отписа от семейството, когато се омъжих за Колт. Но, Господи, някой трябва да ми помогне!

— Аз ще ти помогна, скъпа. Чакай сега да видя. — Той се изправи и се огледа из стаята. Главата му почти опираше в тавана. Имаше една разнебитена масичка, два стола и нещо като печка.

А Пейдж все още стоеше на верандата, като колебливо прехвърляше папката с диаграмите от ръка в ръка. Фил я изгледа.

— Ще останете ли тук, докато отида да си донеса чантата?

Очите й бяха ужасени.

— Лекарската ви чанта ли?

— Тук става въпрос по-скоро за хирургическа намеса, там имам някои неща, които ще ми трябват.

— Ще я донеса.

— Тежка е…

— Ще се справя. — Остави папката с диаграмите на пода на верандата и се отправи надолу по склона.

Преди да се върне, се появи Колт. Името добре му подхождаше. Беше стройно тъмнокосо момче с големи кафяви очи и диви, подозрителни маниери.

— Не можах да намеря помощ — обяви той, като влезе в къщата.

Съпругът имаше вид на шестнайсетгодишен. Фил даде съответните нареждания на момчето. Трябваше да запали печката. Имаха ли някакви вестници? Момчето мислеше, че нямат…

Фил се зае с момичето и изпрати Колт да помогне на Пейдж да донесе чантата. И така тя влезе в колибата, доста задъхана, напълно готова да си каже мнението за общественото значение на браковете между деца…

— О, тихо, моля ви! — извика Фил. — Ще решим дали е трябвало да ражда, след като се роди бебето.

Пейдж погледна със страх към леглото.

— Можете ли да работите толкова ниско?

— Ще се наложи. Не съм си донесъл масата за израждания със себе си.

Взе чантата си от Колт и я отвори, като шумът, вдигнат от ципа при отварянето й, привлече вниманието дори на майката.

Фил се опита да си припомни нещата, които е виждал да прави Джени. Бе се обучавал да изражда деца при домашни условия, но никога в толкова бедна колиба, че не можеха да си позволят дори да си купят вестници, с изключение на няколкото, които бяха залепени от вътрешната страна на стената.

— Остави ли бележка на Джени? — запита той момчето. Колт отговори положително. — Как се казва съпругата ти?

— Марси. Страхува се.

— Естествено. Та тя самата е още дете.

— Майка й трябваше да дойде… — запротестира той със съжаление.

— Ще се справим и без нея — подаде плика с ръкавиците на Пейдж. Като видя озадачения и поглед, той й показа как да го държи и измъкна ръкавиците, като вмъкна ръцете си в тях.

— Трябваше да се досетя — промърмори тя.

— Да! — Отговорът му хич не я успокои.

— Какво друго мога да направя? Да сложа вода да се стопли?

Един разнебитен чайник, сложен от Фил, вече свиреше. Той се изсмя.

— Супа ли се каните да правите или кафе?

— Само исках… — Лицето й побеля от гняв.

— Изтъркайте част от пода, да стане толкова чист, колкото е възможно! — нареди й той. След това се обърна към майката. — Колт, махни ми се от пътя. Помогни на Пейдж или просто изчезни! Изтъркайте пода да стане чист, Пейдж — около половин квадратен метър само — избършете го с дезинфектиращо средство и отворете форцепса, работните ми ножици, ей онези със зъби като на трион…

Пейдж не отвърна нищо. Все още е ядосана, помисли си той. Уплашена и засрамена от самата себе си. Но Фил беше прекалено зает, за да обръща внимание на подобни неща, чу шума от търкането на пода, долови смъдящия мирис на карболова киселина и се усмихна под мустак.

Дъждът започна да се излива през дърветата и да капе през покрива. Изпрати там Колт — ако трябва да седне върху дупката! Чу, че момчето разговаря с някого на двора навън.

— Мисля, че може да е бащата на момичето — каза Пейдж, която седна на пода близо до вратата, за да не пречи на Фил.

Бе хвърлил сакото и ризата си. Краката щяха да го болят поне около месец, нямаше съмнение, от цялото това клечане. Трябваше едва ли не да се вмъкне в леглото при пациентката си, за да може да се погрижи за нея, а не се осмели да я остави нито за минута. Силата й бързо се изчерпваше. Не липсваше вероятността да се наложи хирургическа намеса, за да извади бебето. И все пак малко след полунощ той държеше бебето в ръце, като го изчакваше да си изпълни дробчетата с въздух и да заплаче. И тогава, тъй като наоколо нямаше нищо друго подходящо за тази цел, пови бебето в собствената си риза и подаде вързопа на… Джени.

Тя му се усмихна.

— Току-що пристигнах, докторе.

Отново бе зает с майката.

— Донесе ли някакви вестници? — успя само да запита той.

— Колт сега ще ми донесе нещата от колата. Тежка нощ. Марси лесно ли роди?

— Много трудно. И на мен не ми беше никак леко.

— Радвам се, че сте се случили тук.

Зазоряваше се, когато Джени и Фил успяха да се присъединят към Пейдж на верандата отвън. Трепереше от студ и й се спеше. Срамуваше се от себе си, усети Джени.

— Бихте могли да ни приготвите нещо за закуска, ако искате — предложи тя. — Колт, имаш ли някакво месо или яйца?

Колт извади, каквото имаше и заедно с Пейдж успяха да приготвят нещичко за хапване. Фил се изправи, за да яде, радостен, че може да си протегне мускулите, които го боляха. Джени пи кока-кола от една бутилка в колата си, която бе спряла по-близо до колибата, отколкото колата на Фил. Докато дъвчеше дебелото парче бекон, Фил й разказа подробностите по раждането.

— Ще повикам майка й да се погрижи за нея — обеща тя. — Сега не е време за семейни вражди.

— Не можете да я обвините, че не е искала това дете…

— Не става въпрос за това, че е била твърде млада, за да се ожени, госпожице Пейдж — обади се Джени, — но Колт, той просто си е такъв. Без баща…

— Нравственост? — изненадано запита Пейдж.

— Тези хора са праведни. Допускат грешки и понякога стават нещастни случаи. Но роднините на Марси са ужасно горди! И все пак — ще повикам майка й.

Въздъхна и се усмихна на Фил.

— Мисля, че Бог е наблюдавал тези хълмове, Джени — запалено изрече той, — за да ви прати тук.

— Той знаеше, че имам нужда от вас снощи. Правилно ли ви чух да казвате, че сте се отказали от практикуване на лекарската професия?

— Само, за да се задълбочи още повече в науката — заговори Пейдж, — за да се занимава с научноизследователска работа.

Джени изглеждаше замислена.

— Но ръцете му, госпожице Пейдж. Има толкова много работа за ръце като неговите. Може да кажете, че Марси и бебето й не са от особено значение, но те са човешки същества, също като вас и мен. Тя имаше нужда от доктор Фил снощи, точно, както и аз знам, че тези хора имат нужда от мен. Без мен, старите баби — акушерки направо ще вършат престъпления, като режат наляво и надясно, каквото трябва и каквото не трябва. Без него — няма изобщо достатъчно доктори, които да обхванат района на тази планина, да не говорим за целия свят. Струва ми се, че хора, надарени със способни ръце, трябва на всяка цена да ги използват.

Изправи се уморено на крака.

— Сега ще отидем да поговорим с майката на Марси, докторе.

Фил постоя прав за момент, като гледаше ръцете си, големи, способни, с груби пръсти, силни. Съзнавайки, че тя чака, си събра чантата и тръгнаха по пътеката. Колт трябваше да остане наблизо и да внимава да не загасва огъня, рече Джени. Нито пък да му позволява да се разгори и да стане пожар и в никакъв случай не бива да заспива…

Като вървяха натам, Фил се опита да разкаже на Пейдж нещо за задълженията и работата на Джени. Негърката сви рамене при хвалбите му.

— Всеки от нас прави това, което си мислим, че сме определени да направим, докторе — нежно каза тя.

— Доколкото разбирам, д-р Колдуел иска да изнесете лекции в щатското Министерство на здравеопазването — спомена той.

— Да, господине, но не мисля, че хората ми могат да минат без мен. Вижте какво се случи с Марси, като си взех един почивен ден само.

— Оправихте ли нещата с Джеръд?

— О, да, господине. Почувствах, че трябва да го заведа. Друг път се измъкват и не си устояват на думата, но този път е в безопасност и е на сигурно място. С пенсия и всичко останало — потътри крака по улицата, придърпа черното палто около себе си, въздъхна тежко и поклати глава.

— Изморена сте — тихо каза Пейдж.

— Мисля, че по-скоро можете да го наречете обезсърчена, госпожице Пейдж, или по-точно засегната и наранена. — Фил я погледна през рамо. — Наистина боли, докторе — решително изрече тя. — Прахосването…

— Виж какво, Джени…

— Ще ми кажете, че сте напуснали работа — и то в никакъв случай не може да става дума поради неспособност. Вие можете да работите чудесно, но не го правите, и аз просто недоумявам защо! Защо, защо просто си пъхвате ръцете в джобовете и…

Фил и Пейдж отново се опитаха да й обяснят за научноизследователската работа във връзка със съсиреците при раждане. И двамата признаха, че не е постигнал много, всъщност се бе занимавал с дребни и незначителни неща в Сейнт Луис. Но все пак имаше шанс…

— Знам, че не е моя работа да го коментирам — отстъпи Джени, — но ме попитахте какво ме безпокои и аз ви казах. Разбира се, може би хората във вашия град, са могли да се лишат безболезнено от вас? — Черното й лице просветна на мъгливата ранна утринна светлина.

— Ами… предполагам, че се оправят и без мен.

— Но дали се оправят така добре, както с вас?

— На този въпрос трябва да отговоря отрицателно — намусено отвърна Фил. Трябваше да отговори отрицателно, бе получил писмо от мен, в което му казвах, че не сме могли да намерим друг гинеколог на негово място и че е имало няколко случая, които…

— Тогава изобщо не мога да разбера какво правите в Мисури — монотонно произнесе Джени.

Пейдж се зае да й обяснява бъдещето, цялостната картина на напредъка и развитието на медицината…

— Бъдещето — изтощено повтори Джени. Те всичките бяха много изтощени. А и да си пробиваш път през гъсти мокри лешникови храсти, изобщо не можеше да се сравнява с пикник… — Ами да, разбира се. Аз съм тази, която е натоварена да се заеме с проблемите на настоящето и на днешния ден, госпожице Пейдж. Настоящето е мое и ми принадлежи. Утре ще има друга Джени.

— Да се надяваме! — вмъкна Фил.

Джени му се усмихна.

— Ще има.

— Но някой — настоя Пейдж — трябва все пак да се занимава с проучване и изследвания.

— Да, госпожице, така е. Но някой трябва все пак и да работи. Аз работя, например. Доктор Фил също би могъл, както направи снощи. Сега вече ще трябва да си помисля какво да кажа на майката на Марси.

Тя се справи добре. След половин час по-възрастната жена си проправяше път надолу през храстите, а останалите членове на семейството разказваха на госпожица Пейдж това, което знаят за „болестта“. С Джени плътно до нея, те разговаряха с Пейдж, позволиха й да им вземе кръвни проби, Джени й помогна да проследи родствените връзки.

Каза на Пейдж и Фил къде да отидат след това, какво да кажат и какво да направят. До събота вечер Пейдж бе насъбрала толкова материал, че можеха да планират да се върнат в къщи на следващия ден. Пейдж дори ликуващо си мислеше, че е намерила „преносителя“ на „болестта“.

— Най-прозаичните неща са в състояние да ви направят щастлива — подразни я Фил. Бяха спрели да се сбогуват с Джени и сега той обърна колата към града. Трябваше да стигнат там, преди да се стъмни.

Пейдж въздъхна и се облегна на седалката на колата.

— Щастлива съм — призна си тя, — защото имам много неща, които да покажа на директора.

— Благодарение на Джени — промърмори Фил, като включи чистачките на колата. Следващият път щеше да отиде на тези хълмове с лодка.

— Благодарение на Джени! — съгласи се Пейдж. — И на вас — стеснително добави тя, като вдигна очи към лицето на Фил.

— Е, да, ще си призная, че съм допринесъл много за целта, като съм носил чантата с пробите — изръмжа той.

— А, не, говоря сериозно — запротестира тя. — Вие го направихте, когато спасихте Марси. Това помогна на семейство Тарп да проговори, те бяха благодарни, не толкова за това, че сте й спасили живота, колкото за шанса да спрат, как го казаха те, да странят. Да странят от нея. В действителност никога не са искали да накажат това дете. Или поне не да го накажат толкова жестоко…

Фил й се усмихна. Беше мило от нейна страна, че го предразполагаше да се отпусне по този начин.

— Напредваш, Пейдж! — сърдечно се обърна към нея той. — Взимаш си поука.

— Крайно време беше! — усмихна му се тя.

Фил трябваше да внимава в пътя, Пейдж знаеше това, така че по тази причина не му говори много. Един пътен знак за отклонение ги накара да тръгнат по чакъл, пътят беше прав, но по него минаваха канавки с вода. На места бе толкова тесен, че две коли не биха могли да се разминат.

— Чудя се какво ли може да се е случило с магистралата — промърмори той.

— Може да я ремонтират.

— Не и през зимата, освен ако не е възникнало нещо извънредно. Може реките да са се препълнили и да са прелели там долу…

Караше бавно, като очите му не се откъсваха от красотата на хълмовете и долините, дори и на фона на непрестанния дъжд. От време на време й посочваше някоя изключително красива гледка.

— Да — съгласяваше се тя. — Наистина е много красиво. Като картина, която човек би могъл да нарисува. Можеш ли да рисуваш?

— Аз ли? — запита Фил, учуден и развеселен.

— Ами да, откъде да зная? В края на краищата…

— Точно така — съгласи се той. — Осем месеца не е чак толкова дълъг период от време…

— Станаха ли осем месеца? — учудено запита тя.

— Трябва да са станали. Пръстите на ръцете ти са свободни. Брой. Април, май…

Тя послушно ги преброи и Фил се усмихна.

— Радвам се, че дойде в Сейнт Луис — заключи най-накрая тя. — И най-много се радвам, че предложи да дойдеш с мен в Озаркс. Господи, просто не мога да си представя какво щях да правя на подобно място сама! Нямаше да мога да мръдна по-далеч от офиса на Колдуел.

— Доколкото ни е известно, щеше да се справиш по-бързо с работата си. Щеше да те разведе насам-натам или да те прати с Джени.

— Да. А тяхната работа? А мастоидитът му? А бебетата на Джени?

— Права си. — Той спря на един мост и съсредоточено погледна към калната река. Отвори вратата и се облегна на нея, за да огледа хълмовете и поточетата…

— Нещо не е наред ли? — попита Пейдж.

— Не знам. Някои от потоците трябва да са излезли от руслата си, за да могат да донесат цялата тази кал дотук.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, освен, че ще карам внимателно и няма да рискувам да попадна в наводнено място на тесен отрязък от пътя.

Пътят започна отново да се извива нагоре, но той не престана да наблюдава потоците винаги, когато някой се появеше пред очите му.

— И да не забравяме за Марси — продължи Пейдж насоката на мислите си. — Какво щеше да стане с нея, ако бях отишла там сама? Искам да кажа, естествено, ако ти не беше с мен?

Широкоплещестите рамена на Фил се повдигнаха и се спуснаха.

— Това, което винаги се случва, когато наблизо няма лекар. Пациентът или оздравява… или не.

— Марси можеше да умре — убедено произнесе Пейдж.

Фил не отговори.

Тя се обърна на седалката, за да го погледне.

— Нали?

— Да — съгласи се той. — Боя се, че съществуваше подобна вероятност. Но от друга страна човек не знае дали така нямаше да е по-добре, като се вземе предвид животът, който водят тези хора.

— Какво говориш, Филип Скоулс! — запротестира тя.

— Това ти ли го казваш? Просто, защото животът им се различава от нашия! Но дори и ти признаваш красотата на тези планини, както и фактът, че животът сред тях, има своите преимущества… Както и да е, Марси имаше право да продължи да живее! — Тя говореше напрегнато, като бе стиснала малките си ръце една в друга.

Фил постави ръка за миг върху тях, а смехът му прозвуча непринудено и топло.

— Разбира се, че има право на живот, скъпа. И не е нужно да ми изтъкваш смисъла на това пътуване. Беше ми безкрайно приятно през цялото време. Винаги съм мислил, че две глави са далеч по-добро съчетание от една.

Пейдж до такава степен се бе отпуснала, че даже подсмръкна.

— Тъкмо възнамерявах да ти благодаря за държанието ти към мен по време на това пътуване, което бе съвсем сърдечно и приятелско…

— Бях доста зает — промърмори той, но главното му внимание отново се насочи към пътя. Бяха приближили един стръмно спускащ се надолу мост над река. Спря колата колкото бе възможно по-далече и каза:

— Ще се поразходя дотам да видя какво е положението — обърна се той към Пейдж. — Стой тук и не мърдай…

Нямаше го петнайсетина минути. Тя го следеше с поглед, доколкото бе възможно и се зарадва, като го видя да се връща. Усмивката му беше обнадеждаваща.

— Всичко наред ли е?

— Отдавна забелязвам, че насам няма абсолютно никакво движение — отговори той, като се вмъкна в колата и седна. — Боя се, че сме се заблудили. Къде е картата?

Внимателно я изучи, като пръстът му сочеше двете реки и мястото, на което в момента бе спряла колата им.

— Онзи мост там долу е покрит с воден слой, дебел около двайсет сантиметра — спокойно съобщи той на Пейдж, — а реката продължава да става все по-кална и по-кална. Хич няма да ми е приятно да минем оттам и да заседнем някъде, откъдето да не можем да се измъкнем. — Пръстът му посочи линията на втория поток. — Ако нямаш нищо против, бих казал, че трябва да останем тук, докато нещата не се пооправят… Хей, какво става? — На лицето й се четеше явен ужас.

— Не можем да останем тук! — сковано произнесе тя.

— Тук сме в пълна безопасност, Пейдж. Реката е ей там, долу. Имаме подслон. В кутията все още са останали няколко бонбона.

— Искаш да кажеш, че можем да прекараме тук цялата нощ?

Бе се навел да включи радиото.

— Търся да чуя някаква прогноза за времето — обясни той. — Предпочитам да остана тук цялата нощ, където знам, че съм в безопасност, отколкото да рискувам да си счупя главата в тъмнината. Ха! — Посочи той с пръст надолу по хълма. — Виждаш ли ей там? Знаех си аз, че ще дойде!

Реката имаше вид, като че ли започва да ври и заля моста, като разпенените й вълни разкъсваха и отнасяха със себе си клоните на дърветата.

— Наводнение — обясни Фил на изплашеното момиче. — Ако кола попадне там в такъв момент, течението направо ще я отнесе със себе си. Мога да си представя, че положението и с другата река е същото. Така че тук сме…

Тя започна да издава пълни с ужас звуци, подобни на заекване и той я прегърна с ръка.

— Не прави така, Пейдж — строго се обърна към нея той. — Добре си. Не сме в опасност тук…

— Откъде знаеш?

— Защото научих много за подобни наводнения в Айдахо. Ако видиш, че един поток бързо и стремглаво се изпълва с кал, качваш се бързо на някое дърво, за предпочитане на хълм. Ние тук сме точно върху хълм.

— Но не сме в Айдахо…

— Не, но разчитам на това, че планинските потоци действат по подобен начин навсякъде. Ако съм прав, става дума само за известно изчакване. Надявам се, че най-късно на сутринта ще можем спокойно да продължим.

— На сутринта? — прошепна тя.

— Да, на сутринта. Нямам намерение да поемам необосновани рискове, Пейдж. Ще останем точно тук, където сме и ще си мислим какъв голям късмет сме имали, че обърнах внимание на калта преди половин час.

— Мисля, че си прав.

Радиото им помогна да си отвлекат за малко вниманието. Фил пускаше парното от време на време, за да затопли колата. Когато се спусна тъмнината, включи фаровете и мълчаливо се замоли акумулаторът му да е в ред. Донесе бонбоните и малко ябълки. Пейдж бе утихнала под въздействието на спокойното му държане и говор.

Говореше най-вече за Айдахо, за планините, за карането на ски — дори й разказа за Меринел. Разказа й за малката театрална група в Берило, за мен и за клиниката, пак за Меринел, за стремежа й към съвършенство и правилно поведение.

Пейдж седеше свита в крайчеца на седалката, облегнала се близо до вратата и го наблюдаваше на слабата светлина.

— Обичаше ли я? — с любопитство запита тя.

— След седмица трябваше да се оженя за нея.

— Понякога съм се чудела — годежът задължително ли включва понятието любов?

Той се зарадва, че тя изказа желание да започне някакъв спор.

— Забелязала съм в някои бракове — продължи тя, — че човек само понякога изпитва сигурност, че хората са се събрали поради дълбока и красива страст един към друг. Семейство Макнеър са свързани с такъв вид любов, сигурна съм в това, но други — направо ми се струва, че са съединили съдбите си по някакво случайно стечение на обстоятелствата или по причини на целесъобразност. Мъжът живеел близо до момичето и тръгнал с нея заради това, или двама души работели една и съща работа или харесвали един и същ вид спорт или… знаещ какво имам предвид, нали?

Фил я изгледа със странно изражение.

— Странно е, че казваш това, Пейдж. Защото точно преди да се убие, аз казах на Меринел същите думи. Бяхме се скарали за това, че съм целунал друго момиче…

— Не я обвинявам. Седмица преди сватбата.

— Така ли? — Тогава той се изсмя. — Но ставаше въпрос за Мин Брейди. Никой друг не си помисли нищо за това. Та тя бе гаджето на Уит. Бях я целунал, когато влезе в странноприемницата предната вечер, а Меринел реши да направи световен въпрос от това. Така се скарахме. И започнах да се чудя как се бе случило така, че да стигна до брак с нея. Със същия успех на нейно място можеше да бъде което и да е друго момиче от тайфата ни.

— Например същата тази Мин Брейди?

— Да-а. И като казах това на Меринел, тя направо полудя. Спусна се надолу по планината с такава скорост, че се преби. Естествено, че се почувствах виновен за смъртта й.

— Е, ако не се бе случило това, можеше да се случи нещо друго. В брачния си живот, щяхте пак да се скарате, няма начин.

— Не разбираш. Обвинявах се за това, че съм се сгодил за Меринел, без да изпитвам тази обвързваща страст, която ти спомена.

— Излиза, че не си изпитвал към нея такава любов?

— Боя се, че не достатъчна.

— Тя искаше ли от теб да изпитваш подобна страст?

— Защо?

— Просто някои жени не поставят подобни изисквания.

— Пред мен ли стои същото момиче, за което казах, че не познава достатъчно хората?

— Познавам ги — трезво отвърна Пейдж. — Не ги харесвам, поне не всички. Не мисля, че и твоята Меринел би ми харесала.

— Тя би ти се възхитила.

— Така ли? Но ако преднамерено си е поставила за цел на всяка цена да се омъжи за теб, а, Фил? Не си го казал, но предполагам, че е било точно така и в такъв случай за нищо на света не трябва да се самообвиняваш за смъртта й след кавгата ви. Поела е всички рискове. Смъртта на ски пистата е била просто един от тях. — Спокойната й умерена реч го изненада далеч по-малко от енергичността и проникновеността на протеста й.

Запали цигара, облегна се назад и се замисли над думите й. Пейдж издърпа калъфките от седалките и покри колената им, като се сви на мястото си така, че да опре буза на издадената като възглавница част за главата. Дишането й след малко му каза, че е заспала и Фил дълго и мълчаливо стоя да я гледа как спи. Какво момиче беше само! Загадъчна като всички жени, които е познавал, красива и изпълнена с тайнственост.

Премести се по-далеч от кормилото и, както се бе надявал, главата й скоро се облегна на рамото му. Допря буза до косата й и продължи да си седи спокойно, като си подремваше от време на време. Дъждът спря… водата малко по малко се отдръпваше в крайпътните канавки. Появи се една хрътка, помириса гумите на колата им и се отдалечи.

Часове по-късно, някъде след полунощ, Пейдж се размърда и въздъхна, като отново се прозя, след това се изправи в седалката и погледна Фил. Той я наблюдаваше, като очите му светеха.

— Мъже — сериозно произнесе тя, — всичките си приличат един с друг.

Той се изсмя и я обгърна с ръце.

— Да, боя се, че си права, Пейдж, скъпа…

— Тогава… Ами да, жените също си приличат — заключи тя. — И аз съм си все същото момиче, което си бях, съвсем същото.

Ръцете му я обгърнаха още по-здраво и той я придърпа още по-близо към себе си. Целуна я силно и жадно, като зарови лице в меката й коса. След това нежно целуна крайчеца на окото й, вдлъбнатината на меката й буза, пак устата й…

И Пейдж се остави в ръцете му, като изпадна в екстаз. Хвана се здраво за него, както и той здраво я държеше, погледна го и се усмихна, пропита цялата от щастие.