Хейли Норт
Очи в спалнята (14)

14.

Ако се забърза съвсем мъничко, ще стигне до колата си преди човека, който и да е той, дето я преследваше в тъмното.

Пенелопа се опита да се концентрира върху поставянето на единия крак пред другия и междувременно вадеше ключовете от джоба си. С изпотена длан стисна чантата, която господин Гото й беше дал. Каквото и да се случи, не трябваше да я изпуска.

Стъпките зад нея спазваха темпото й. Ако само имаше смелостта да се обърне, може би щеше да види, че някой друг безобиден старец си разхожда кучето.

Но Пенелопа знаеше, че не е така.

Страхът я караше да бърза.

Тя зави на ъгъла към пресечката, където бе паркирала колата си.

Точно до ъгъла.

Черната настилка блесна под уличната лампа, пуста улица.

Погледна през рамо. Страхът й се въплъти в образа на млад мъж с ръка в джоба на якето.

Пенелопа преглътна с мъка и си пое дъх, за да изпищи.

Една кола спря до нея, предната врата се отвори.

— Качвай се — каза някой тихо.

Тя замръзна.

— По дяволите, аз съм.

Пенелопа започна да се смее. След това се втурна към колата, а младежът, който я преследваше, затича в обратната посока.

— В живота си никога не съм била по-щастлива да видя някого — избъбри Пенелопа на Тони Олано, като се настани в колата и заключи вратата след себе си.

Той се захили:

— Просто си мисли за мен като за рицар в бляскави доспехи.

Зъбите й затракаха.

— Знаех, че някой ме преследва, но нямах смелостта да се обърна.

— И по-добре — гумите изскърцаха, когато Тони рязко взе левия завой пред идващото насреща такси. После отново намали до средна скорост и със сериозно изражение се обърна към нея. — Е, сега ще ми кажеш ли какво, по дяволите, правиш в този край на Бърбън стрийт по това време на нощта?

Пенелопа настръхна:

— Не е твоя работа.

Той натисна спирачките и попита:

— Искаш ли да слезеш и да ходиш пеша?

— Разбира се, че мога да го направя. — Тя сграбчи дръжката на вратата.

Той извъртя кормилото и колата се плъзна към бордюра.

— Извинявай. Няма да те изоставя на тази улица. Господи — промълви той, като прокара ръка през косата си, — знаеш ли колко грижи можеш да създаваш?

— Не, не зная. — Пенелопа се извъртя на седалката си. — Не съм молила да ме спасяват, така че просто ме закарай у дома, е, ако обичаш. Трябва да се обадя в полицията и да съобщя, че ми е открадната колата.

— Вероятно колата ти е здраво заключена в паркинга за конфискувани коли, тъй като паркира прекалено близо до завоя. Забрави това. Ти не си молила и да те нападат, но тъкмо това щеше да ти се случи. Имаш ли представа колко изплашена щеше да си тогава?

Тони се пресегна и преди тя да разбере какво става, я обгърна с ръце и я придърпа близо до себе си.

Пенелопа сподави въздишка — полуридание, полусмях.

— О, Тони — промълви тя и се сгуши до него, чудейки се как той се бе озовал тук точно навреме, но не попита, защото изпитваше прекалено голяма благодарност.

— Спокойно, спокойно — тихо заговори мъжът, — ти си добре, ти си с мен. Тони-О е тук, за да се погрижи за теб, така че не се безпокой.

Тя облегна глава на гърдите му и се запита дали въобще някога е била на по-сигурно място.

Той разроши косата й, като шептеше празни приказки за смелата и умна Пенелопа.

За един много дълъг миг тя седеше, обгърната в сигурност, за която досега не подозираше, че съществува. След това се опита да се изправи, да възстанови здравия си разум.

— Аз…

— Шшшт — промълви той и се наведе към нея.

Тя загуби всякаква представа за реалност, разсъдливост, ред и дисциплина, когато устните му потърсиха нейните. Изненадана, разтвори устни и езикът му прие тази несъзнателна покана да изследва непознатото. Ненаситен, той се впусна в дълбините, мина по небцето, като предизвика вик на екстаз, непознат за нея досега.

— Божичко — прошепна тя и се сгуши още по-близо до Тони. Ръката й се плъзна по кръста му, проправяйки пътека над колана по един съвсем точен и естествен начин.

Той се притисна към нея, зарови ръце в косата й, докосна гърба й, гърдите й, галеше я, възбуждаше я, намираше най-откликващите точки по тялото й. Като че ли знаеше кое ще я накара да стене от удоволствие, кое ще предизвика сълзи да заблестят по миглите й.

Пенелопа стенеше, отвръщаше на целувките му, които я изгаряха. Той леко се отдръпна, така ме устните му едва допряха нейните. Тя вдигна леко ръце, стеснително, знаеше само, че иска устните му да я потърсят отново.

Той се засмя и постави ръцете й на тила си.

— Придърпай ме, мила. Кажи ми какво желаеш.

Очите й се ококориха. След това направи точно това, което той предложи.

Този път Тони започна да стене, докато езикът му обхождаше устата й. Внезапно той спря и се дръпна, като я задържа на една ръка разстояние. После нежно промълви:

— Ти трепериш.

Тя кимна, като чак сега осъзна, че трепери откакто чу зловещите стъпки в тъмнината зад себе си.

— Зная точно кое ще те накара да се почувстваш по-добре. — Пусна я и подкара колата.

На Пенелопа й се прииска да каже, че той вече я кара да се чувства по-добре, но стеснителността не й позволи да си признае. Обгърна с ръце раменете си и попита:

— И какво е намислил Доктор Олано?

— Истинският лек на Ню Орлийнс — cafe au lait^[1] в Кафе дьо монд. Ходила ли си там?

Тя поклати глава, че не е, и си помисли, че трябва да престане да работи толкова много и да разгледа града, който вече наричаше свой.

— Местна традиция е да се ходи в Кафе дьо Монд, особено късно вечер. — Той се усмихна. — Някога, в гимназията, излизах с едно момиче, чиято майка го пускаше да дойде с мен само ако бяхме с приятели в Кафе дьо Монд. Ето на колко сигурно място ще се почувстваш там — намигна й той.

Пенелопа не можа да се въздържи да не се усмихне. Зачуди се дали майката на момичето си е представяла колко смайващо чаровен трябва да е бил Тони Олано между дома и заведението и колко малко време са прекарвали в сръбване на кафето.

Тя си го представи в гимназията, същото великолепно тяло, същите убийствено хубави очи. Вероятно е бил тръпка за всяка ученичка, напълно противоположни преживявания от нейните в гимназията. Пенелопа въздъхна и докосна с върха на пръстите устните си.

— Имаш ли представа колко си красива, когато се замечтаеш така? — Тони бе спрял колата и се обърна към нея.

Пенелопа се изчерви.

— Не — отговори тя искрено. — Не мисля, че съм красива.

— Говорят и че си много умна — промърмори той, пресегна се и разхлаби вързаните й коси. — Какво ще кажеш да си вземем кафето, а след това да ти покажа колко си красива?

Онемяла, неспособна да повярва, че Мъжът със страстните очи говори на нея, Пенелопа успя само да кимне. Отклони поглед към прозореца, настрани от хипнотизиращия я поглед на Тони и разбра по името, изрисувано на заведението, че са паркирали до местоназначението си.

Тони й отвори вратата. Въпреки късния час по тротоара имаше оживено движение. До тях долитаха виковете на шофьорите, които отсреща на улицата рекламираха наемане на бъги. Бъги-и! Бъги-и! Един немигащ мим приканваше към близкия вход на крайпътното кафене и протягаше шапка за бакшиши. Почти половината от многобройните маси бяха заети и наоколо бързаха сервитьори.

Пенелопа се усмихна на Тони.

— Приятно е — каза тя.

Той я прегърна и я поведе към една маса. Докато сядаше, тя усети, че е престанала да трепери.

Тони се настани до нея, бедрото му леко докосна нейното така, че тя се почувства едновременно развълнувана и успокоена. Той посочи към очуканата алуминиева поставка за салфетки. Менюто.

Пенелопа наведе глава, за да прочете какво предлагат. Косата й се разпиля напред. Тя вдигна ръка с намерението да сложи разпилените кичури зад ухото си, но Тони беше по-бърз.

Нежно вдигна косата от лицето й.

— Като коприна — промълви той, след това бързо промени тона си и добави. — Предлагам да си поръчаме два пъти cafe au lait.

Тя кимна, не беше гладна нито жадна, но определено умираше от глад за всяка минута, която можеше да прекара с този мъж. Когато не я дразнеше, я караше да се чувства като принцеса. Сексапилна, желана принцеса.

Един сервитьор се приближи, под мишницата си носеше купчина бели чинийки.

— Поръчката ви — изстреля бързо той със силен английски акцент.

— Два пъти cafe au lait и beignets — заръча Тони.

Пенелопа реши, че е по-добре да съсредоточи мислите си върху храната и далеч от другите си апетити.

— Какво е beignets? — попита, като се запъна на думата, защото се опита да имитира произношението на Тони, звучащо като бинйа.

— Поничка, покрита с пудра захар. A cafe au lait е кафе с горещо мляко.

— Ню Орлийнс има свой собствен език за толкова много неща — каза Пенелопа. — Във всеки друг град просто биха казали поничка и горещо кафе с мляко.

— И въобще няма да е така вкусно — отговори Тони. Той се пресегна, леко погали ръката й и промърмори: — Всичко в Ню Орлийнс е по-добро.

Не беше необходимо Пенелопа да се опитва да измисли подходящ отговор, защото се приближи сервитьорът с димящите чашки и чинийки, отрупани с нещо като купчинки пудра захар.

— Охо-о — възкликна тя.

Тони избра една поничка от купа и я поднесе към нея.

Тя опита и се усмихна на сочната комбинация от вкусна пържена поничка и сладко захарно покритие.

После той я остави в чинията и се наведе към Пенелопа. Потупа с палец горната й устна и показа колко много захар е останала по лицето й само от една хапка.

— Цапа, но е вкусно — избъбри тя.

Тони вдигна палец до устните си и бавно облиза захарта, която бе събрал от устните й.

— Наистина вкусно — потвърди той, а очите му потъмняха по начин, който показваше, че не говори само за сладката хапка.

Пенелопа го наблюдаваше как чувствено облизва пръста си и това предизвикваше особени тръпки по тялото й. Взе си още една хапка. Тони сърбаше кафето и я гледаше сякаш искаше тя да е неговия десерт.

Чувствайки се по-дръзка и по-желана от всякога, Пенелопа потопи показалеца си в купчината захар в чинийката и го приближи към устните му.

Очите му се отвориха широко и той се усмихна, погледът му бе едновременно нежен и дяволито порочен, докато приемаше предложеното му. Обхвана китката й с ръка и бавно започнала облизва пръста й. През цялото време държеше погледа й прикован в своя.

Когато свърши, се наведе по-близо и прошепна:

— Хайде да вземем нашето cafe au lait и да тръгваме.

Пенелопа се разтрепери отново, но този път от усещанията, предизвикани от Тони, и кимна. Той извика сервитьора, пресипа кафето от дебелите порцеланови в чаши за еднократна употреба, после сложи няколко банкноти на масата и се изправи.

Пенелопа го последва, развълнувана от тръпнещото си очакване. Тони я настани в колата и мина от другата страна. Тя видя как той взе листчето, оставено на предното стъкло, смачка го и го хвърли на задната седалка, докато сядаше на шофьорското място.

Караше бързо и не разговаряха. Пенелопа пийваше от кафето си. След десетина минути вече се бяха измъкнали от Френския квартал и бяха само на няколко преки от нейния блок. Внезапно Пенелопа се сети, че съвсем бе забравила за присъствието на госпожа Мерлин. Не можеше да покани Тони да се качи горе при възрастната дама!

Тя се задави с питието си и му хвърли един бърз поглед.

— Добре ли си?

Тя кимна. Глупаци и тъпаци! Да каже ли нещо? Или може би той просто ще ги закара у тях. Допи на една глътка своето cafe au lait.

Радиостанцията избръмча.

Олано я изключи с една ръка.

Пенелопа погледна към Тони, към радиостанцията и после пак към него.

— Няма значение — каза той, но след това радиото му прогърмя отново. — По дяволите! — Грабна микрофона. Включи го.

Пенелопа му хвърли един поглед, любопитен, но страстта я бе обзела дотолкова, че не се интересуваше от нищо друго, освен докъде ще стигнат те двамата.

— Трябва да те закарам у вас — обясни той. — Имам работа.

— О — въздъхна тя, като с облекчение научи, че закарването у тях не беше планирано.

Той спря на светофара, пресегна се и я придърпа по-близо:

— Ако не беше тази работа, нищо нямаше да може да ме спре да довършим това, което току-що започнахме.

Тя се изчерви, но после намери смелост да прошепне:

— Мен също.

Колата профуча по следващите няколко пресечки, през Уеърхаус дистрикт. Внезапно Тони предложи:

— Хайде да вечеряме заедно утре вечер?

— Вечеря?

— Да, нали разбираш, в шумен ресторант, пълен с щастливи хора? Главният готвач на „При Примо“ работеше там преди.

— Ти си ме следил тази вечер, нали?

— Католик ли е папата? — усмихна се той и премина по-скоро на червена, отколкото на жълта светлина.

— Невъзможен си.

— Благодаря. Седем? — Той замълча, гледаше я и очевидно преценяваше реакцията й. — Чудесни морски деликатеси. Точно на езерото.

Тя сви устни, постави пръст на тях, още веднъж почувства целувката му. Искаше да се срещнат отново или просто беше любезен? Какъвто и да е отговорът, каза си тя, не трябва да бяга от авантюрата, дори да я завърши с разбито сърце.

— Добре — промълви Пенелопа.

— Горе главата, може да не ядем охлюви, завити в трева, но предполагам, че ще ти хареса дори повече.

— Наистина си ме следил, нали?

— От кухнята — каза той, гумите изскърцаха при спирането пред нейния блок. Наведе се и отвори широко вратата. — Ще ми простиш ли, че няма да те изпратя догоре?

Тя се изненада, но кимна.

— Натоварена вечер за безработните?

Той се засмя в отговор; след това стана изведнъж много по-сериозен, извика името й, докато тя слизаше от колата.

— Да? — Тя навлажни долната си устна и се обърна към Мъжът със страстните очи, мъжа, който преобърна света й с главата надолу.

— Никога не се омъжвай за човек, който не те е накарал да се чувстваш така, както се чувстваш точно в тази минута.

С широко отворени очи Пенелопа докосна устните си с малкия си пръст и тръгна към входната врата. Чак когато се качи в асансьора, възвърна здравия си разум дотолкова, че да започне да се безпокои за изчезналата си кола.

Втурна се в апартамента си и почти настъпи госпожа Мерлин. Дребната женица лежеше простряна в средата на всекидневната върху правоъгълния персийски килим, купен на безценица от битака. Ръцете и краката й бяха отпуснати отстрани до тялото, очите бяха затворени.

Мъртва ли е?

Пенелопа остави чантата от Магазин магия Байу и коленичи на пода. С облекчение забеляза, че гръдният кош на госпожа Мерлин бавно се повдига и спуска.

Миниатюрната гостенка не й обърна никакво внимание. Пенелопа отиде на пръсти в спалнята, обгърна с ръце раменете си, наслаждавайки се на вкуса на целувките на Тони.

Кой би помислил, че може да я накара да се чувства толкова вълшебно, като балон, пътуващ към луната? Ръцете й описаха един въображаем партньор за танц, тя се полюшна към леглото, след това се отпусна на него, ръцете й бяха притиснати към вътрешната част на бедрата.

Аз треперя, помисли си тя. Е, не всяка нощ й открадват колата, избягва нападение, след което я целува Мъжът със страстните очи.

Треперенето на краката й се засили, когато съживи образа му, който й казваше с нисък, дрезгав глас Кажи ми какво желаеш. Ооо, какво предложение!

Въпреки многото часове, изпълнени с фантазии за загадъчния мъж Раул, Пенелопа никога досега не си бе представяла невероятно опияняващата идея един мъж да я прегръща и да шепне такива думи в ухото й.

Тя долови шумолене откъм другата стая, точно навреме, преди да се свие на леглото и да попадне в една дълга, дълга фантазия за това какво можеше да се случи между нея и Тони Олано, ако не му се бе наложило да отиде на работа.

После се намръщи.

Досега нищо не свидетелстваше той въобще да има работа.

Къде ли отива?

Пенелопа се смъкна от леглото, енергията й бе изчерпана само от мисълта, че Тони бе злоупотребил с доверието й. Целуна я, стовари я пред вратата, след което избяга на някое по-вълнуващо място. А по-вероятно при някоя.

Сълзи напълниха очите й, но тя си наложи да ги пресуши.

Пенелопа? Госпожа Мерлин извика името й от всекидневната и тя се принуди да се размърда. Той само я използваше. Как въобще можа да си помисли, че я желае, копнее за нея, не може да живее, без да я види отново?

Поклати глава, опита се да върне малко здрав разум в мислите си. След това въздъхна и отиде да види защо госпожа Мерлин се правеше на умряла.

Жената седеше на пода с кръстосани крака. Изглеждаше удивително освежена. Огледа Пенелопа от своето място и попита:

— Получи материалите, нали?

Пенелопа кимна. Седна на канапето, после посочи към пазарската чанта:

— Всичко необходимо.

Госпожа Мерлин само тихичко реагира с едно тцъ-тцъ.

— Какво? — Пенелопа зададе въпроса по-рязко, отколкото възнамеряваше, но беше ужасно депресирана, че Тони Олано може да целува друга жена. Защо въобще си позволи да се почувства специална?

— Леле, леле — измърмори госпожа Мерлин. — Може би ти самата трябва да опиташ своя съзидателна визуализация.

— Какво е това?

Госпожа Мерлин вдигна ръце над главата си, след това се наведе напред, зае поза, която наподобяваше дървеница. Когато вдигна глава отново, тя поясни, докато се изправяше от килима:

— Една от стъпките при магията със свещи е да подготвиш себе си чрез съзидателна визуализация.

— Това означава да планираш последствия?

— Много добре. Но ти вече знаеш, че си умна, нали?

— Че да не е лошо? — Пенелопа беше ядосана на Тони, но тъй като него го нямаше, си го изкарваше на своята гостенка.

Госпожа Мерлин я погледна втренчено.

— Защо не ми кажеш какво ти се случи, след като си тръгна от господин Гото с тази чанта?

— Какво имаш предвид?

— Твоята аура е много, много замъглена. Господин Гото никога не би ти поверил тези стоки, ако си била в това състояние в магазина.

Пенелопа направи гримаса, след това се овладя. Преди време госпожа Мерлин беше права по въпроса за нейното его. Вероятно наистина можеше да види нещо различно у Пенелопа. Разбира се, че никога няма да бъде същата, не и след тази целувка, не и след като старата действителност се върна отново.

— О, госпожа Мерлин — каза тя и вдигна краката си на дивана, — може би имаш някое заклинание, което да помогне и на мен. Имам предвид какво правиш, когато искаш някой да те желае, а той не те желае истински, а само си играе с теб?

— Хммм.

— Е, поне така си мисля.

— Сякаш не говориш за хубавото момче, което ти даде пръстена.

— За него? — Пенелопа махна с ръка, за да отхвърли идеята. — Ще му изпратя пръстена обратно по някого. Може би ще го заложа, може би няма. Не, аз говоря за… — Тя замълча и почувства, че се изчервява. — Говоря за Тони.

— Олано?

Пенелопа кимна.

— Е, слава на звездите — избъбри госпожа Мерлин и започна да скача от крак на крак. — Мислех си, че никога няма да се събудиш и да усетиш аромата на кафето.

— Какво имаш предвид? — Пенелопа пусна краката си на пода и се наведе напред, нетърпелива да чуе какво има още да каже госпожа Мерлин.

— Това аз трябва да зная, а ти да откриеш.

Пенелопа се спусна към чантата и я вдигна високо.

— Все още ли искаш помощта ми?

— Хитро същество си ти, а? Много добре, сложи чантата долу и ще ти обясня.

Госпожа Мерлин се покатери с тамяновата си пръчка и след миг Пенелопа вече я видя да се настанява на дивана до нея, като оправяше яркия си кафтан около глезените.

— Мислиш ли, че ме харесва? — Пенелопа не можа да се въздържи и въпросът й се изплъзна.

— А ти?

Пенелопа се засмя:

— От теб би излязъл добър адвокат.

— Прекалено много има. Не се засягай — добави госпожа Мерлин бързо. — А ти харесваш ли го?

— Понякога да, а понякога не.

— Е, това е някакво начало.

— Понякога ме подлудява, а друг път е толкова… толкова…

— Неустоим?

Пенелопа кимна:

— Също и дързък.

— Чаровен?

— И надменен.

— Сексапилен?

— Съвсем определено! — Пенелопа въздъхна, почти изстена.

Госпожа Мерлин се засмя:

— Добре, значи той е мъжът за теб. Но някак си ти не си убедена, че той мисли, че ти си жената за него. Какъв е проблемът?

— Проблем? — Пенелопа не хареса собствения си писклив тон. — Защо мъж, който може да има всяка жена от тази улица, от целия град, ще иска точно мен?

— А, да, това е проблемът. Можеш ли да ми подадеш чантата, скъпа, за да погледна в нея, докато си бъбрим?

— О, разбира се.

Пенелопа внимателно изсипа чантата на канапето. Какво ли бе сложил господин Гото? Единственото нещо, което бе сигурна, че няма да намери, бяха тестиси на жаба.

Госпожа Мерлин отиде до черешовочервената свещ, която се издигаше почти до гърдите й, и попита:

— Била ли си някога с мъж?

— Искаш да кажеш…

Тя кимна и обиколи свещта в кръг.

— Ъъъ… ами, не съвсем.

— Значи имаш съмнения относно своята сексуалност?

— Имаш предвид дали ме привличат мъжете? — Гласът й отново бе станал писклив и Пенелопа се изчерви, благодарна, че това никога не й се бе случвало в съдебната зала.

— Или дали ти привличаш мъжете.

— О, това ли… Не мисля много по този въпрос — излъга тя.

Госпожа Мерлин потърка отстрани черешовочервената свещ и каза:

— Но сега си мислиш дали привличаш Тони Олано.

Пенелопа кимна. За това не можеше да излъже.

— Господин Гото спомена ли нещо за тази свещ, когато я включи в покупките?

Пенелопа се замисли, но след всичките си преживявания не можеше да си спомни какво й бе казал за свещта. Поклати глава.

— Искам да легнеш на пода, точно както ме видя, когато влезе — нареди госпожа Мерлин. Неочаквано прозвуча много, много заповеднически. — И не ме питай Сега ли? с този твой тъничък гласец. Направи го.

Пенелопа я зяпна. Мислеше си да възрази, да напомни на госпожа Мерлин за тежката си програма на другия ден, която започваше с важна делова среща в осем часа сутринта в съда Уиндзор.

Нов поглед към дребната жена я накара да си държи езика зад зъбите. Покорно се смъкна от канапето на пода и се опъна, както госпожа Мерлин бе направила преди известно време.

Божичко, нищо не разбираше, но защо да не опита. Искаше Тони Олано да я желае така силно, както тя него, и бе готова почти да продаде душата си, та защо да не запали свещ, за да осъществи тази цел.

 

 

Не беше изненадващ ход от страна на Хинсън да се опита да намери проститутката. Следващият му ход обаче беше много по-жесток, помисли си Тони, стомахът му се бунтуваше, докато стоеше зад чертата и гледаше как един младичък полицай огражда с въжета кървавата сцена на престъплението на другия край на града, откъдето Хинсън бе тръгнал за среща с някоя уличница без късмет.

Не бяха убили Скуийк, но по всичко изглеждаше, че ще полежи в болница доста дълго време. Тони обхвана с ръце главата си и започна да се проклина.

Искаше му се да се смъкне до тротоара и да повърне вечерята, която не бе изял, но стоеше прав като скала и се насилваше да гледа, докато докторите връзваха Скуийк за носилката и го носеха към чакащата линейка.

А се мислеше за умен, подиграваше той себе си. И предпазлив. Не струваш колкото тинята в реката, Олано! Страх, истински страх го прониза, като си помисли какво бяха направили хората на Хинсън на неговия информатор.

Защото, разбира се, си мислеше за Пенелопа. И какво ще й направят, ако не се съгласи да се омъжи за Хинсън. Те грижливо я бяха избрали, довели в Ню Орлийнс, искаха да работи за тях, бяха нагласили нещата така, че тя да не свидетелства срещу мъжа, за когото ще бъде омъжена. И като бонус без съмнение нейната фирма ще трябва да се откаже от огромното дело срещу шефа на Хинсън.

Сирената започна да вие, а на Тони му се искаше да вие заедно с нея. Не откри нищо, което да сочи, че Пенелопа знае нещо за Хинсън; нищо не посочваше, че тя е вътре в мръсните им игри, техните интриги с наркотици, кражби на автомобили, техния законен бизнес, който трябва да прикрива незаконните приходи.

Тя бе откраднала от магазина, наистина.

Но един моментен импулс не може да се сравни с криминални деяния, извършени с умисъл.

Или пък това подсказва какво се крие под айсберга и той иска да заблуди себе си за тази възможност?

Особено след онази целувка.

Разкриваше страст, бълбукаща под повърхността. Тони си пое дълбоко въздух и отново я почувства в ръцете си, устните й се отваряха под жадната му целувка.

Повече полицаи от обикновено или необходимото се въртяха около сцената на престъплението. Скуийк бе работил за много от тях, не само за Тони, и те всички се чудеха заради кого бе получил удара.

Тони знаеше.

И той беше съвсем сигурен, че някой друг, който се разхожда по тъмната алея, осветявана само от светлините на полицейските коли, също знаеше. Някой, който работеше за двама шефове, някой, който бе преминал линията на дълга и бе навлязъл в канала на порока.

Който и да бе този човек, той знаеше за Пенелопа, може би дори знаеше, че Тони я беше целувал тази вечер. В тази игра всеки следеше някой друг.

По дяволите, Олано, трябва да я оставиш на мира, опитваше се да убеди той себе си.

Не мога.

Трябва.

Само една среща.

Среща? Шегуваш ли се? Не искаш среща. Искаш я в леглото си.

Е, това е част от срещата. Първо вечеря, след това в леглото.

А какво ще направи Хинсън, ако открие, че се забавляваш с момичето му?

Само вечеря?

Може би.

Не. Няма да стане.

Той приглади с ръце косата си.

Сутринта ще остави съобщение при секретарката й, че нещо непредвидено е изникнало. Тя ще си помисли, че е плейбой, какъвто наистина беше преди, но вече не искаше да бъде.