Ерих Кестнер
Емил и тримата близнаци (15)

Дванадесета глава
ЗАВРЪЩАНЕТО НА КАПИТАНА

Рано сутринта в сряда капитан Шмаух пристигна с парахода си в Корлрбютел, Пристанищните работници, които щяха да разтоварват стоката, чакаха вече на кея. Капитанът уреди обикновените формалности с митничарите, а след това слезе на брега. Беше му студено и той се отправи към Крайбрежния хотел, за да изпие едно кафе.

Но веднага след като келнерът се отдалечи от масата, където беше седнал капитанът, пристигна съдържателят, по здрави бързо и запита:

— Имате ли представа къде се намира племенникът ви?

— На поста си, както винаги, а? Изпратете ми тук хлапака. Искам да му кажа добро утро.

— Но той не е тук! Вчера беше свободният му ден и оттогава не се е завръщал. Освен това от снощи са изчезнали безследно и мистър Байрон с един от неговите близнаци. Само неприятности има човек.

Капитанът скочи.

— Не ми носете кафето! — извика той. След това се втурна колкото бързо го носеха старите му моряшки крака към пристанището. Платноходката му я нямаше! Коленете му се разтрепераха. Той се огледа, търсейки помощ. И неочаквано видя на един от коловете бележка.

Наведе се, дръпна бележката и я прочете. Това беше записката на Емил от миналата вечер.

Капитанът с мъка се изправи и се втурна задъхан към градчето Най-после той се намери пред вилата „Морски бряг“. Разтвори градинската порта и натисна бравата на къщната врата.

Тя беше заключена. Капитанът обиколи тичешком вилата и погледна през прозореца на верандата.

На един от столовете седеше Емил. Той беше положил ръцете и главата си на масата и спеше.

На софата до стената лежеше малкият Динстаг и също спеше. Той бе завит с одеяло от камилска вълна и над възглавницата се подаваше само един кичур от косата му.

Вратата на верандата също беше заключена. Капитанът почука с пръсти по стъклото. Най-напред леко. Но тмомчетата не се събуждаха и той започна да чука все по-силно и по-силно.

Най-после Емил вдигна глава. В първия момент съвсем сънено. Но изведнаж в очите му се появи живот. Той огледа изненадан верандата, като че ли си спомняше нещо, прекара ръка през разрошената си коса, скочи и отвори вратата.

— Къде е Ханс? — извика капитанът веднага.

Емил бързо разказа всичко, което знаеше. Накрая той каза:

— Ние се върнахме от Варнемюнде едва към полунощ. Динстаг изобщо не се събуди. Аз го свалих от колата донесох го на софата и го завих. Седнах на стола и реших да чакам до зазоряване. Исках след това да вдигна в тревога крайбрежната полиция. После щях да подготвя Джери случилото се и като първа утеха щях да му предам парите. И ако лодката не се намереше, щях да телеграфирам в Копенхаген, в хотел Д’Англетер… — Той сви рамене. — След това трябва да съм заспал неочаквано. Много извинявам господин капитан. Какво смятате да правите сега?

Старият капитан се отправи към вратата.

— Ще изкарам всички моторни лодки, които са на разположение! Трябва да претърсим морето. Събуди приятеля си и слезте на пристанището.

След това бързо излезе.

Емил пристъпи до софата и разтърси Динстаг. Измиха бърже зъбите си, плиснаха си вода на очите, развърнаха пакета със сандвичите, които Динстаг през целия изминал ден беше носил със себе си, и още докато дъвчеха, се втурнаха навън.

На кръстопътя Емил спря.

— Бягай към пристанището, малкият! — извика той на Динстаг. — Може би ще бъдеш полезен на капитана. А аз ще събудя Джеки и ще го доведа.

После той се понесе към дюните.

 

След половин час двадесет и два рибарски катера, пет платноходки и седем моторни лодки напуснаха пристанището на Корлсбютел. Зад мостика те се пръснаха във форма на ветрило. Беше уговорено съседните лодки да не се изгубват от очи. По този начин се надяваха да не изпуснат нищо, което буди подозрение.

Капитан Шмаух стоеше при кормилото на моторната лодка „Аргус“. Притежателят и, един фабрикант, му беше услужил с нея. Емил, Динстаг и Джеки седяха на пейката и гледаха внимателно над вълните. Понякога лодката се наклоняваше така, че солената вода плискаше в лицата на момчетата.

— Аз май не ви благодарих — обади се Джеки. — Но това беше от голямото стресване. Благодаря ви горещо за всичко. Също и за парите. А сега искам да се погрижа за стария чичо. На него му е много по-мъчно, отколкото на мен.

Той пристъпи до капитана и му кимна ободрително.

— Не се тревожете, господин капитан — каза момчето. — Сигурно не им се е случило нищо лошо. Тъй предчувствувам. Имам шесто чувство.

Но капитанът продължаваше да гледа напред. Джеки хвърли поглед встрани. Вляво над вълните се носеше тъмен рибарски катер, а вдясно — снежнобяла яхта.

— Един въпрос, господин капитан. Няма ли тук някъде плитчини от пясъчни наноси? Или малки островчета, или нещр подобно?

Старият моряк пусна кормилото за секунда. Лодката се завъртя като въртележка сред вълните. След това капита хвана колелото по-здраво. Още по-здраво отпреди.

— Момче! — извика той извън себе си от радост. — Това е идея! Ах, ако наистина е така!

Повече нищо не каза. Но промени курса на моторницата.

 

Тримата робинзоновци се бяха събудили съвсем рано. Те бяха ковали клинци през цялата нощ и затова се измъкнаха от каютата и започнаха да правят гимнастика, докато слънцето се издигне по-високо.

След това пийнаха по глътка вода и закусиха от консервите. Изпразнените консервени кутии, оставени отворени на пясъка, чакаха дъждовната вода. Но дъжд не валеше. Напротив. Небето беше още по-синьо, отколкото през последните няколко дни.

— Никога не съм предполагал, че толкова ще ме ядосва хубавото време — каза Густав. — Човек се учи докато е жив.

Професора каза сърдито.

— Ако нямахме консервени кутии, сигурно щеше да вали пороен дъжд. Винаги е така.

— Всичко си има и добрата страна — отвърна Густав. — Представи си, че вече беше написал съчинението си за най-интересната преживелица през ваканцията! Невъзможно! И ето, сега би трябвало чисто и простро да хвърлиш тетрадката в огъня.

— Въпрос е още дали изобщо в живота си някога ще пишем съчинения — каза Професора замислено.

— Да беше само това, лесно щях да го прежаля — извика Густав. — Но като си представя, че няма да видя моторетката си, мога да се разрева.

И той подсвирна.

Ханс Шмаух съблече бялата си риза и я окачи на мачтата.

— Може би така ще ни намерят по-лесно — рече той.

След това се опитаха още веднъж да размърдат „Кунигунде“. Но тя не се поклащаше.

— Тая мърша през нощта като че ли е пуснала корени — каза пиколото. — Няма смисъл да се мъчим.

А когато насядаха отново на пясъка, рече:

— Сега слушайте какво ще ви кажа! Аз съм крив за всичко. Водата ще стигне едва до утре сутрин. Ако до днес следобед не ни намерят, ще сложа един от спасителните пояси, които се намират в лодката, и ще се опитам да доплувам до брега. Може би още по пътя ще срещна рибарска лодка или параход.

— Дума да не става! — извика Густав. — Ако някой от нас предприеме това, разбира се, ще бъда само аз!

— Аз забърках цялата каша и аз ще я оправя — отвърна пиколото.

— Не става дума за това — каза Густав. — Ще плува онзи, които плува най-добре. Разбрано ли е?

— Значи аз! — рече пиколото.

— Не, аз! — възпротиви се Густав.

— Аз ще плувам!

— Не, аз!

Двамата скочиха и щяха да се нахвърлят един върху друг.

Тогава Професора хвърли на всекиго по една шепа пясък в лицето. Двамата започнаха да плюят и да чистят очите си.

— Изглежда че съвсем сте подлудели! — каза Професора спокойно. — По-добре легнете и поспете няколко часа! Така ще забравите за ядене и пиене и запасите ни ще стигнат за по-дълго.

Двамата легнаха послушно на пясъка и затвориха очи.

Професора седна в лодката, облегна се на мачтата и започна да наблюдава.

 

Моторната лодка „Аргус“ си пробиваше смело път между вълните. Понякога, когато момчетата забравяха да се държат здраво, падаха и се премятаха от единия до другия край на лодката. На челото на Динстаг вече имаше подутина. Капитан Шмаух стоеше при кормилото неподвижно като паметник. Те ловяха погледа му, зареян над водната шир.

— Ето! — извика той неочаквано и посочи в далечината. Но момчетата не виждаха нищо.

— Бяло знаме! — извика той въодушевен. — Това са те!

И той кимна към Джеки:

— Въпросът ти струваше злато, момчето ми.

— Кой въпрос, господин капитан?

— Дали има наблизо острови — отвърна старият моряк. Хлапетата са заседнали до острова с палмата. Чакайте, ще ги науча аз!

Момчетата се събраха около него.

— Знаех си аз, че не се е случило нищо лошо — каза Джеки.

Капитанът се усмихна облекчен.

— Вярно е, ти имаш шесто чувство! — отвърна той. В това време Емил извика:

— Сега вече и аз виждам нещо бяло! И мачта.

— Аз също! — извика Джеки. Динстаг все още не забелязваше нищо. Когато поиска да му укаже посоката, Емил забеляза, че приятелят му плаче. По загорялото му лице се стичаха сълзи.

— Какво ти е, малкият? — запита той.

— Така страшно се радвам — прошепна Динстаг. — Но недей казва на Густав и Професора, че съм плакал заради тях! Ще си въобразят много, тези глупави пакостници!

И той се засмя през сълзи.

Емил-му обеща да мълчи.

— Трима души са! — извика капитанът. — А ето и моята „Кунигунде“. Чакайте, братлета! Само да ми паднете в ръцете!

Густав и пиколото скачаха като диваци по острова. Те махаха с ръце и крещяха.

Професора не се помръдваше от мястото си и чертаеше с пръст фигури по пясъка. След това стана, събра празните консервени кутии и бавно ги хвърли една след друга във водата.

Пиколото се покатери на мачтата, свали ризата си, която беше изпълнявала службата на бяло знаме, и бързо я облече.

Моторницата вече пореше разпенените вълни. Моторът изключи. Капитанът хвърли във въздуха едно въже. Ханс Шмаух го хвана сръчно и го завърза здраво за носа на платноходката. Двата плавателни съда се приближиха един до друг.

— Ура, разбойници такива! — извика Густав.

Капитан Шмаух скочи пръв от „Аргус“ на „Кунигунде IV“. Племенникът му застана пред него и каза:

— Чичо, аз съм виновен за всичко!

Капитанът го плесна леко по бузата и извика:

— Слава богу, че сте живи и здрави!