Цветан Ангелов
Злояд Игнат

Вайка се добрата майчица,

охка, пъшка от зори.

И блести сълзица в крайчеца

на очите и добри.

 

„Наш Игнат

е злояд.

Вечно ми създава яд.

Ох, елате, помогнете —

да си хапне го склонете!“

* * *

На Игнат се молят всички:

татко, мама, две сестрички,

разни стринки, вуйни, тетки,

братовчеди, братовчедки,

дядо с пръстена лула,

баба с мътни очила,

даже пощаджия весел,

рано писъмце донесъл,

даже свако тънковрат,

гост от Лом, далечен град.

 

Всеки сродник се коси:

„Бре Игнате, закуси!“

Молят му се те да зине:

„Хайде, чедо! Хайде, сине!“ —

И държат край него всички

тридесет и три лъжички.

Молят му се те да кусне,

но момчето стиска устни.

 

Вуйчо стар и мустакат

казва кротко на Игнат:

„Ех, защо се противиш?

Виж едно петленце, виж!

Ха за него ти кусни,

зажуми,

преглътни!

Ха за слончето, за мечето,

ха за Шаро, за юрдечето!

Ха за бивола с рогата,

който вика «му-у» — мучи.

Ха за котката, която

на тавана се качи.

Тя ще хапне мишка стара.

А пък ти хапни попара.“

* * *

Но Игнат, сънлив, се муси,

пак не иска да закуси.

Ех, Игнат е злояд.

Всекиму създава яд.

 

Всички тихо си шептят —

как момчето да гостят.

„Щом Игнат не ще попарка,

да сварим чорба от ярка.“

„Да му поднесем чинийка

с топла пилешка яхнийка.“

Махва дядо му с ръка:

„Да му сготвим мусака.“

Всеки бърза да предложи

туй, що знае; туй, що може.

* * *

На момчето готвят всички:

татко, мама, две сестрички,

разни стринки, вуйни, тетки

братовчеди, братовчедки,

дядо с пръстена лула,

баба с мътни очила,

даже пощаджия весел,

рано писъмце донесъл,

даже свако тънковрат —

гост от Лом, далечен град.

Но злояд Игнат не ще

нито пържено кюфте,

нито сом, от Лом донесен,

нито млин, за него месен,

нито палачинки сладки,

нито лешникови ядки,

нито млечен шоколад,

нито захарен палат.

 

Вайка се добрата майчица,

охка, пъшка от зори.

И блести сълзица в крайчеца

на очите и добри.

„Ох, Игнат не знае глад.

Значи, болен е Игнат.“

* * *

Викат лекар да прегледа

рожбата злояда, бледа.

Лекарят, засмян човек,

казва: „Ще намерим лек.

Този лек пари не чини.

Хап не е. Не е и прах.

Няма никакви причини

за вълнение, за страх.

Без рецепта ще го вземете.

Започнете от зори.

Той цери добре големите,

но и малките цери…

Този лек е вред прочут.

Този лек се казва труд!“

„Е, момченце, чу ли ти?

Мъничко поработи!

И ще имаш апетит,

и ще бъдеш здрав, честит.“

* * *

Радостно въздъхват всички:

татко, мама, две сестрички…

Шумно радва се родът:

„Да, лекарство е трудът!“

 

И започват всички строго:

„Ти, момче, се глезиш много.

Я иди в мазето хладно —

нацепи

дръвце.

Я на котенцето гладно

досипи

млекце.

Я вземи метлица ти —

пруста леко премети.“

„Забърши с парцалче скрина!“ —

фъфле вече строго бабата.

Чичо, вуйчо, леля, стрина —

всеки му намира работа!

 

Шъта, шъта наш Игнат

и усеща страшен глад.

Да, усеща глад и жажда.

И не е ни блед, ни слаб.

Нему вече се услажда

даже сух домашен хляб!