Хал Клемент
Иглата (11)

ГЛАВА XI
ПОДХЛЪЗВАНЕ…

Едва след като се прибра у дома, Боб си спомни, че е пропуснал да пита Хай за книгата на доктора, но се успокои с мисълта, че на следващия ден щеше да има достатъчно време за това, а пък и тя надали щеше да му помогне много. Момчето прекара вечерта у дома, като се развличаше с четене и водеше дълги разговори с родителите си, а Ловецът волю-неволю трябваше да се задоволи с ролята на пасивен слушател. Следващият предиобед беше значително по-плодотворен от гледна точка на детектива. Докато приятелите му бяха на училище, Боб се трудеше в градината около къщата и двамата имаха възможност да обмислят някакъв начин за проверка на младия Тероа, при който извънземният да разполага с достатъчно време. Момчето имаше намерение да остави Ловеца близо до къщата на Тероа вечерта и да отиде да го прибере на следващата сутрин, но детективът се противопоставяше твърдо на всяко предложение, което предполагаше той да се яви в цялата си прелест пред очите на своя домакин. Просто беше сигурен в ефекта, който щеше да предизвика желеподобното му тяло върху крехката психика на момчето. Боб не беше убеден в несъвършенството на своя план, но се съгласи с Ловеца, когато му беше обяснено, че нищо няма да му подскаже дали гостът, когото би приел в тялото си на сутринта след теста, е самият детектив или пък е неговият Дивеч — момчето нямаше никакво желание да пусне в тялото си зловредното създание.

Следобедът беше значително по-приятен. Боб посрещна приятелите си и без да губят време, отидоха направо при лодката. Този ден имаха достатъчно време и се отправиха на североизток, като се движеха плътно до брега. На греблата този път бяха Хай и Колби. Новата дъска вече беше поела вода и почти не пропускаше.

Плаването продължи около миля и половина и лодката беше изминала повече от половината разстояние, преди Ловецът да започне да разпознава местностите, за които беше слушал от Боб. Островчето, на което Хай беше направил аквариума си, беше наистина много близо до брега. То беше част от първия дял на рифа, разпростиращ се на североизток, и се намираше на един хвърлей от любимия плаж на момчетата. От брега ги деляха някакви си двадесетина метра, като водата тук беше съвсем спокойна — рифът предпазваше този естествен канал от тежките океански вълни. Ловецът внимателно прецени разстоянието, което се предполагаше, че е преплувало кучето, както и възможната дълбочина, и като ги съпостави с размерите на чудовището, с което се беше срещнал навремето тук, напълно се съгласи с твърдението на Райс, че хипотезата за нападение на акула е твърде неиздържана.

Самото островче представляваше коралово образуване, върху което се бяха натрупали достатъчно наноси, за да се прихванат няколко храста. То беше дълго около тридесет-четиридесет метра и широко близо десет. Басейнът се намираше в най-широката част и представляваше почти идеална окръжност с диаметър около шест метра. Той изглежда изобщо не беше свързан с морето, което бушуваше на няколко метра встрани. Норман каза, че е запушил подводните отвори с цимент, но че вълните обикновено прехвърлят скалата и запълват аквариума му с прясна вода. Както вече беше споменал, басейнът не вървеше добре — една мъртва летяща риба беше изплувала на повърхността, а по коралите, изграждащи вътрешните стени, не се виждаха никакви полипи.

— Мисля си, че това сигурно ще е някаква болест — каза опечаленият притежател, — но не съм чувал за болест, която поразява едновременно всичко живо. А ти?

Боб поклати отрицателно глава:

— Не. Ти затова ли си ходил при доктора да вземаш книги?

Норман го изгледа изпитателно:

— Ами да. Кой ти каза?

— Докторът. Исках да прочета нещо за вирусите и той ми каза, че най-добрата му книга по въпроса е при тебе. Ще ти трябва ли още?

— Мисля, че няма. А какво точно те интересува за вирусите? Аз прочетох всичко за тях, но май нямаше много голяма полза.

— О, не зная точно. Интересува ме спорът дали са живи организми или не. Звучи много странно. Щом се хранят и растат, значи са живи.

— Спомням си някои неща по този въпрос…

Тук разговорът им беше прекъснат, което спести на Боб по-нататъшните усилия да съчинява.

— За бога, Норм, дай му тази книга, като се приберем, но нека сега да не витаем в облаците! Ако ще си напрягаш ума, по-добре се заеми с басейна, ако ли не, да тръгнем покрай рифа и да видим какво можем да намерим там. — Това беше Малмстром, който веднага беше бурно подкрепен от Райс. Колби както винаги си мълчеше, застанал малко зад групичката.

— Мисля, че си прав! — Хай отново отиде до басейна. — Не зная от какво може да е, пък и надали точно сега ще измисля това, след като не съм го направил през последните два-три месеца. Много се надявах Боб да даде някоя нова идея.

— Аз не разбирам много от биология — само това, което сме учили в училище. Гмуркал ли си се вътре, за да видиш дали няма нещо на дъното? Носил ли си проба от корала за анализ, за да разбереш какво е станало с полипите?

— Не, никога не съм се гмуркал в него — първо, защото не исках да тревожа рибите, които съм събрал, и второ, защото си мисля, че след като тази болест покосява всичко наред, тя би могла да засегне и мене.

— Ама че логика. Нали си пипал водата, преди нещата да се влошат, и нищо не ти се е случило. Ако искаш, аз ще се гмурна. — Тук Ловецът отново почувства, че губи контрол над себе си. — Какво, чакаш някой да те подканя ли?

Норман се поколеба за миг:

— Ако наистина мислиш, че е безопасно… Добре, и аз ще се гмурна, ако ти влезеш.

Това накара Боб да изтръпне — той макар и несъзнателно беше преценил, че е недосегаем за каквито и да е болестотворни микроби, но Хай не притежаваше гост, който да го предпазва.

Тези размисли го накараха веднага да се запита — а всъщност дали наистина нямаше гост? Може би това обясняваше прилива му на смелост. Все пак Боб не вярваше в това, тъй като беше съвсем неправдоподобно да се мисли, че евентуалният домакин на Дивеча им ще знае вещо за присъствието на извънземния в тялото си, а и този въпрос можеше да изчака. Проблемът беше дали ще постъпи правилно, ако влезе във водата, щом Хай има намерение да го последва.

Най-накрая реши да влезе — аргументите, които беше използвал, за да срази колебанията на приятеля си относно „смъртоносната болест“, звучаха съвсем убедително, освен това нали на острова имаше лекар.

— Добре — каза той и започна да се съблича.

— Я чакай малко! Вие да не сте луди! — изреваха един през друг Малмстром и Райс. — След като водата умъртвява всички риби, трябва да сте пълни идиоти, за да се пъхате сами в нея!

— Нищо й няма на водата! — възрази Боб. — Ние да не сме риби!

Той напълно съзнаваше, че това не може да бъде никакъв аргумент, но в момента не му хрумна нищо по-добро. Късия и Кенет все още се опитваха да ги вразумят, когато Боб внимателно се спусна в басейна — и той, и Норман знаеха, че колкото и прозрачна да беше водата, предпазливостта никога не е излишна и че около рифа не биваше да се скача с главата надолу. Колби, който не беше участвал в спора, отиде до лодката, взе оттам едно весло, пристъпи до ръба на басейна и застина в очакване.

Проблемът със злополучния басейн беше решен почти мигновено. Боб доплува до средата и направи едно китово салто, като инерцията при гмуркането беше напълно достатъчна, за да достигне без никакви допълнителни усилия до дъното, на около три метра под повърхността. Започна да изпуска въздуха си още преди да е изплувал и в устата му попадна известно количество вода. Това беше напълно достатъчно.

— Норм! Я опитай тази вода на вкус! — извика той. — Няма въобще защо да се чудиш, че рибите ти умират.

Хай се подчини без особен ентусиазъм и моментално се намръщи:

— Откъде се е взела всичката тази сол? — попита той.

Боб доплува да края на басейна, изкатери се на скалата и едва след като започна да се облича, удостои приятеля си с отговор:

— Не е трудно да се досетиш. Басейнът се пълни от вълните, но единственият начин, по който се изпразва, е изпарението. Солта просто се натрупва. Ти явно си запушил всички възможни отвори към морето. Ако все още желаеш да правиш снимки, ще трябва да разбием някоя от бетонните кръпки и да я заменим с мрежеста преграда.

— О, Боже! — възкликна Хай. — А миналата година писах тема за Голямото солено езеро…

Той също започна да навлича дрехите си и подобно на Боб не обърна никакво внимание, че е още мокър:

— Сега какво ще правим? Ще се връщаме ли за някакъв лост или пък, след като така и така сме тук, ще се поровим из рифа?

След кратко обсъждане беше одобрено второто предложение и всички се върнаха в лодката. Норман се забави, колкото да извади от храстите една очукана кофа, и обясни през смях:

— Служеше ми да допълвам басейна понякога, когато водата ми се струваше малко. Мисля, че сега ще се наложи да намерим друга работа на госпожа Кофата.

Той я хвърли на дъното на лодката, качи се и я отблъсна от скалата.

Още близо час те се въртяха около вътрешната част на рифа, като по някое време пристанаха на едно от големите островчета, но най-често се движеха покрай кораловите гребени и скали и си помагаха с канджите, за да избягват по-опасните места. След като проплаваха известно разстояние, достигнаха до друг, по-широк остров от рифа — тук имаше цели шест кокосови палми. Слязоха и изтеглиха лодката върху пясъчния нанос. Плячката им до този момент не беше особено впечатляваща — няколко раковини и парче странно оцветен корал, заради който Малмстром цопна във водата. Тази експедиция беше съвършено безполезна за Ловеца и той се чувстваше силно раздразнен, тъй като идеята му беше да претърсят рифа за някакви възможни следи.

След като не му оставаше нищо друго, той реши да се възползва най-пълноценно от възможността да огледа всичко през очите на момчето. Според неговата преценка те вече се намираха някъде към средата на въобръжаемата окръжност, в която вероятно се беше приземил неговият Дивеч и където Ловецът се надяваше да намери някакви следи. В такъв случай не оставаше много за оглеждане. Откъм морето върху островчето падаха тежки океански вълни, но откъм лагуната водата беше съвсем спокойна, а на няколкостотин метра от тях се виждаха очертанията на един от огромните резервоари. В момента до него беше пристанала баржата за отпадъци и по палубата й се суетяха дребните фигурки на екипажа, а още по-нататък — на около три мили, можеха да бъдат видени къщите на островитяните, които оттук изглеждаха смешно малки.

Според Ловеца тази прекрасна панорама надали щеше да му даде някаква полезна информация, затова насочи вниманието си към по-близките обекти. Парчето земя, върху което се намираха, приличаше на мястото, където Хай беше построил аквариума си, и подобно на него имаше неравни очертания. Скалистият бряг беше насечен от дълбоки пукнатини, обрасли с живи корали, в които клокочеше водата от разбиващите се вълни, а над него пръските от прибоя мокреха лицата на момчетата. Някои от процепите бяха по-тесни откъм морето, а навътре се разширяваха и водата в тях въпреки вълнението беше значително по-спокойна. Именно в тях момчетата търсеха плячка — в другите, дори за луди глави като тях, беше просто невъзможно да се влезе.

Райс, който се беше измъкнал пръв от лодката, изтича до най-широкия процеп, докато другите още я изтегляха на брега, легна по корем край него, проточи глава над водата, присви очи и се вгледа внимателно към дъното. Докато другите наближат, той вече си сваляше ризата.

— Правото на първия — отсече и докато останалите се взираха напрегнато и се мъчеха да открият плячката, Райс скочи във водата, предизвиквайки малки вълнички, след което вече нищо не можеше да се види. След известно време се появи на повърхността и помоли да му дадат една от канджите в лодката:

— Не мога да го извадя с голи ръце — оплака се той. — Не иска дори да помръдне.

— Ама какво представлява? — заразпитваха един през друг чакащите.

— Нямам представа. Никога не съм виждал такова нещо. Затова искам да го извадя.

Той пое подадената му от Колби канджа и отново се гмурна. Предметът, който се опитваше да извади, се намираше на около метър и половина дълбочина или по-точно на два — дълбочината се изменяше в зависимост от това, дали вълната прииждаше или се оттегляше. След известно време Кенет отново изплува, за да си поеме дъх, без да успее да помръдне предмета. Най-накрая Боб не издържа и скочи във водата да му помогне. Той притежаваше едно незабележимо за останалите предимство — Ловецът с помощта на тъканите си веднага коригираше очните му лещи според ъгъла на пречупване на светлината и момчето виждаше под водата почти нормално. Той видя съвсем ясно предмета, върху който се трудеше Кенет, но не можа да разбере какво точно представлява. Беше куха полусфера от матов метал с диаметър около двадесет и дебелина почти два сантиметра, чиято плоска част беше снабдена със защитна пластина от същия материал, покриваща почти половината от повърхността й. Предметът се беше закачил в гъстите разклонения на един корал, издигнат над дъното, подобно на шапка върху закачалка, а отгоре беше паднало или прораснало друго, явно доста тежко парче корал, което именно беше заклещило полусферата. Райс се опитваше да го отмести с канджата.

След няколко минути напразни опити излязоха да си отдъхнат и да изработят нов, по-ефикасен начин на действие. Той се състоеше в следното — Боб щеше де се гмурне и да вмъкне единия край на канджата зад предмета, а Кенет след получаването на сигнал отдолу щеше да стъпи за опора върху извивката на басейна под корала и ще натисне напред, като по този начин ще освободи предмета от тежестта на заклинилия го блок. Двамата обуха обувките си, както би постъпил всеки здравомислещ човек, решил да стъпва в коралов басейн, и пристъпиха към действие. Първият опит беше неуспешен — Боб не закрепи добре канджата и тя се изплъзна, но вторият се увенча с освобождаването на странния предмет, който плавно се затъркаля към дъното. Боб вече беше издишал въздуха си и се устреми към повърхността. Той подаде глава над водата, вдъхна с пълни гърди и започна да обяснява нещо на Райс, когато изведнъж забеляза, че приятелят му го няма. За момент предположи, че Кенет се е гмурнал отново, за да извади плячката, но в този миг главата на Райс се подаде над отдръпващата се вълна.

— Помощ! Кракът ми… — главата му отново се скри под следващата вълна, която прииждаше, но вече стана ясно какво точно се беше случило…

Боб незабавно се гмурна и се опита да отмести кораловия блок, който след освобождаването на металния предмет се беше стоварил върху крака на Кенет и го беше затиснал. Опитът му беше напълно неуспешен. Боб изплува тъкмо когато вълната се дръпна и главата на Райс отново се подаде над водата.

— Не говори! Дишай! — извика съвсем изплашено Малстром. Кенет въобще нямаше намерение да прави нещо друго, освен жадно да вдишва.

Боб се огледа за канджата и след като я забеляза да плава на няколко метра встрани, се втурна към нея. Колби изчезна безмълвно по посока на лодката и се появи в момента, когато Боб се готвеше отново да се гмурне. В ръката си държеше кофата от басейна на Хай.

Всичко се разви толково бързо, че Малмстром и Хай не можаха да разберат какво става. Те гледаха недоумяващо Ху Колби и кофата, но момчето нямаше време за обяснения. То бързо отиде до това мястото, където се намираше заклещеният Райс, наведе се и захлупи кофата върху главата на червенокосия си приятел, като каза единствено:

— Дръж я така! — и отново млъкна.

За всеобщо учудване Райс схвана за какво става дума и се подчини, а когато следващата вълна придойде, той спокойно можеше да диша в пълната с въздух кофа. Боб, който не видя какво става, тъй като беше под водата и се опитваше да повдигне кораловия блок, се появи на повърхността и погледна с недоумение старнното приспособление, но после разбра.

— Да влезем ли? — попита разтревожено Хай.

— Мисля, че този път ще го махна — отвърна Боб. — Досега се притеснявах, че не му достига въздух, но вече всичко е наред. Чакай само да си поема дъх.

Той си почина минута-две, докато Хай окуражаваше заклещения им приятел, след това промърмори на Ловеца: „Ето затова не искам да идвам сам тук!“, и като стисна здраво канджата, се гмурна към дъното.

Този път намери по-добра опорна точка и натисна с всички сили. Блокът започна да поддава и момчето почувства, че почти е успяло, но точно тогава канджата се счупи и строшеното парче раздра кожата на гърдите му. За първи път Ловецът не му се скара, тъй като раната беше получена „на полето на честта“. Той веднага се погрижи за нея, без да негодува. Боб се устреми към повърхността.

— Струва ми се, че ще е по-добре, ако влезете да помогнете. Помръднах го, но канджата се счупи. Вземете другите канджи или пък греблата и влизайте.

— Може би ще е по-добре да отидем за лост — предложи Малмстром.

— Може би ще е по-добре да се оправим сами — парира Боб. — Скоро ще започне приливът и кофата вече няма да върши работа. Хайде!

След секунда и четиримата приятели вече бяха във водата, готови за провеждане на спасителната операция. Боб се гмурна, за да постави импровизираните лостове, а останалите очакваха сигнала му, за да започнат да повдигат. Никой не се и досещаше за неговите способности да вижда ясно под водата. Момчетата приеха лидерството му само защото той пръв започна да нарежда кое как да се направи, а и никой нямаше желание да го оспорва в момент като този.

Повдигането на тежкия блок изискваше пълно съсредоточаване на силите и операцията едва не ги лиши от едното гребло. Те успяха да повдигнат кораловия къс дотолкова, че Кенет да измъкне вцепенения си крак. После помогнаха на пострадалия да се добере до брега и докато той оглеждаше все още неподвижния си крайник, всички го наобиколиха.

Райс беше съвсем пребледнял и мина доста време, преди да успокои дишането си и да се изправи. Другите момчета бяха все още твърде уплашени, за да предложат някой да се гмурне и да извади парчето метал, заради което се случиха всички тези неприятности. След десетина минути Райс каза, че би било много жалко, ако всичките им усилия са отишли напразно, и Боб не се остави да го молят. Гмурна се отново, но тъй като предметът не се виждаше измежду коралите, покриващи дъното, той се отказа да се рови сред тях, още повече че се натъкна на един морски таралеж, който веднага зае отбранителна позиция. Единственото, което остана на Райс от този злощастен следобед, беше страхът, който беше брал, а и желанието на момчето да се похвали с някакъв трофей пред родителите си се беше изпарило яко дим.

Часът беше около четири и половина и до вечеря оставаше още много време, но перспективата да продължат обиколката на рифа вече не привличаше така силно момчетата. Те без никакви спорове решиха да изминат двете мили и нещо, които ги отделяха от големия док.

— Там сигурно е съвсем спокойно — корабът ще пристигне чак след седмица — забеляза невинно Хай.

Никой не му отвърна, тъй като навярно всички си мислеха същото, но по-късно щяха да му проглушат ушите за тези негови думи.

Ловецът едва-едва чу това изречение — през последните петнадесет минути умът му беше изцяло зает с генераторната обшивка, която току-що беше видял и докоснал и която определено не беше от неговия космически кораб.