Уилям Фокнър
Врява и безумство (2)

Втори юни 1910 година

Когато сянката на прозоречната рамка се появи на завесата, беше между седем и осем. Чух часовника, значи не бях закъснял. Беше дядов; като ми го даваше, баща ми каза: Куентин, връчвам ти мавзолея на всяка надежда и на всяко желание; мога дори да кажа: мъчително уместно е именно ти да го използуваш, за да постигнеш онова reducto absurdum^[1] на целия човешки опит, което би задоволило твоите лични нужди не по-зле, отколкото тези на баща ти или на неговия баща. Връчвам ти го не за да не забравяш кое време е, а именно да можеш от време на време да го забравяш, за да не загубиш себе си в борбата с него. Тъй като, каза той, никоя битка не може да бъде спечелена. Такива битки изобщо не бива да се водят. Едничкото, което едно бойно поле показва на човека, са неговите лични безумия и отчаяния, а победата си остава само една заблуда за философите и глупците.

Бях го подпрял на кутията за яки и вслушан в него, продължих да се излежавам. Искам да кажа, чувах го. Според мен няма човек, който някога умишлено да се е вслушвал в часовник. Пък не ти и трябва. Може сума ти време да изтече, без да го чуваш, сетне само с едно тиктакане да възстанови в паметта изцяло онова дълго бледнеещо шествие на времето, което не можеш да дочуеш. Или, както казваше баща ми, да видиш как Исус ходи по безкрайните, но твърде малко на брой лъчи от светлина. И блажения свети Франциск, който не е имал никаква сестра, а наричал Смъртта своя по-малка сестрица.^[2]

През стената дочух пружините от леглото на Шрийв, а след малко по пода засъскаха и чехлите му. Станах, отидох до шкафа и плъзнах ръка да напипам часовника, след това го обърнах с циферблата надолу и пак си легнах. Но сянката на прозореца не се махна, пък аз бях свикнал да познавам часа до минутата: обръщам си гърба и като животните чакам да усетя в тила си как ме гъделичка слънцето, стигне ли пладне. Човек вечно усвоява такива навици, за които после съжалява. И баща ми го е казвал. Христос не е бил разпнат, уморили са го с едва чутото тиктакане на някакви колелца. Но той е нямал сестра.

Веднага щом разбрах, че не го виждам, запитах се кое ли време е станало. Баща ми повтаряше, че вечното гадаене в какво ли положение се намират стрелките върху някакъв въображаем циферблат може да бъде само симптом на мозъчна дейност. Отделяне, повтаряше той, нещо подобно на изпотяването. Пък аз си казвах: Добре. Чудо. Карай, чуди се!

Ако е облачно, можех да погледна през прозореца, докато се мъча да си припомня какво казваше той за безсмислените навици. Задържеше ли се времето като сега, за ония там, в Ню Лъндън, щеше да е чудесно. Пък и защо не? Месец на булките, на гласа, който изрича: Тя изчезна от огледалото, вън от ограничения аромат. Рози. Рози. Господин и госпожа Джейсън Ричмънд Компсън обявяват венчавката на… Рози. И нищо девствено като кучешкия дрян или като млечната. Татко, казах, аз допуснах кръвосмешение. Рози. Измамни и девствени. Една година да учиш в Харвард, но недей да ходиш на гребните състезания, кой ще ти върне парите? Нека Джейсън! Да му осигурим на Джейсън една година в Харвард^[3].

Като си слагаше яката. Шрийв застана на вратата, а очилата му блестяха в розово, сякаш ги бе измил заедно с лицето си.

— Ще отсъстваш ли тази сутрин?

— Толкова ли е късно?

Той си погледна часовника.

— Звънецът ще бие след две минути.

— Не знаех, че е толкова късно. — Той все така си гледаше часовника, кривейки уста. — Ще трябва да побързам. Не бива да допускам още едно отсъствие. Миналата седмица деканът ми каза… — Той прибра часовника в джоба си. Аз млъкнах.

— Тогава си нахлузвай панталоните и тичай — рече и излезе.

Станах и взех да се мотая. През стената го чувах какво прави. Запътил се към вратата, той се появи във всекидневната.

— Още ли не си готов?

— Не съм. Ти бягай. Ще успея.

Излезе. Вратата се затвори. Стъпките му отекнаха в коридора. Сетне отново дочух часовника. Преустанових суетнята, приближих прозореца и дръпнах завесата. Видях ги — тичат за утринната молитва, все едни и същи, все така нахлузващи развети ръкави, с едни и същи книги и незакопчани яки, понесени като останки от пороите на наводнение. Съзрях и Споуд. Наричаше Шрийв свой съпруг. Не му обръщай внимание, бе казал Шрийв, ако му стигаше умът, нямаше да гони тия мръсни недорасли курвета, това ли му е работата? В Юга човек се срамува, ако е девствен. Момчета. Мъже. Всички лъжат, че не са. За жените, казваше баща ми, това има много по-малко значение. Казваше, че не жените, а мъжете са измислили девствеността. Тя е като смъртта, казваше той — едно състояние, в което единствено другите се намират, пък аз му отвърнах: Но нищо не ти пречи да вярваш в нея, а той: Нали тъкмо затова е толкова тъжно; не само девствеността. Пък аз му казах: Не можеше ли вместо нея аз да бъда обезчестен, а той: Точно това е печалното я; нищо не си заслужава да го променяш, а Шрийв казваше, че ако не е толкова глупав, нямало да се мъкне подир тия мръсни курвета, пък аз го запитах: Имал ли си някога сестра? Имал ли си? Кажи де!

Споуд стоеше насред тях като костенурка на улица, покрита с понесени от вихрушка мъртви листа, вдигнал яка над ушите, и пристъпваше с обичайната си бавна походка. Беше от Южна Каролина, вече в последния курс. За клуба, в който членуваше, бе въпрос на гордост никога да не бързаш за утринната молитва — нито един път не бе отишъл там навреме; за четири години никога не бе отсъствувал, но нито веднъж не се появи в капелата или за първия час с риза на гърба си или с чорапи. Към десет отиваше в бюфета на Томпсън, поръчваше две чаши кафе, сядаше, измъкваше си чорапите от джоба, изуваше обувките и додето кафето поизстине, нахлузваше ги. И чак към пладне ще то видиш с риза и яка като всички останали. Другите го задминаваха тичешком, но той нито веднъж не ускори крачка. След малко дворът се изпразни.

Едно врабче се стрелна в слънчевото сияние, кацна на перваза на прозореца и обърна главичка към мен. Имаше кръгло и блестящо око. Първо ме огледа с едното око, после хоп! — извърна другото, а гушката му трепка по-бързо и от пулс. Часовникът взе да бие. Врабчето се отказа да върти очи и докато часовникът не спря, сякаш и то го слушаше, остана да ме гледа само с едно око. След това подхвръкна от перваза и замина.

Още не бе отекнал последният звън. Ехтя в пространството доста време, не толкова чут, колкото осезаем. Като всички камбани, които някога са ехтели, все още кънтящи в продълговатите умиращи слънчеви лъчи. Исус и свети Франциск разговарят за сестра му. Да беше само адът; само това да беше! Свършено е. Да можеха нещата сами да свършат. А там никой друг, само тя и аз. Да можеше да извършим нещо толкова ужасно, че да попаднем в ада — ние, не другите. Извърших кръвосмешение, татко — казах аз. — Не е бил Далтън Еймс. Далтън Еймс. Далтън Еймс. Казва, че е Далтън Еймс. Той ми сложи пистолета в ръката, но аз не го направих. Тъкмо затова не го направих. Нали той, тя и аз щяхме да бъдем на едно място. Далтън Еймс. Далтън Еймс. Далтън Еймс. Ако можехме да извършим нещо толкова ужасно, но баща ми каза: Тъжно е, човек не може да извърши нищо толкова ужасно, не може да извърши изобщо нищо толкова ужасно, утре дори няма да си спомня какво е било онова, което днес му се струва ужасно. Пък аз рекох: Човек може всичко да избегне, а той: Така ли? И аз ще наведа очи и ще видя стенещите си кости и дълбоката вода като вихрушка, като завихрена фуния, а като мине дълго време, никой няма да намери дори кости върху самотния и непокътнат пясък. И когато в деня на Страшния съд Бог заповяда: „Станете“, нагоре ще изплува само ютията. Това става не когато осъзнаеш, че нищо не може да ти помогне — вяра, гордост, каквото и да е, — а когато осъзнаеш, че изобщо не се нуждаеш от помощ. Далтън Еймс. Далтън Еймс. Далтън Еймс. Ако можех да съм на мястото на майка му, легнала с разтворена утроба, надигаща се от смях, щях да спра баща му с ръка — да го види как ще умре, преди още да е живял. И в един миг тя застана на прага…

Отидох до шкафчето и вдигнах часовника, както си беше с циферблата надолу. Чукнах стъклото о ръба на шкафа, събрах парчетата в ръка, пуснах ги в пепелника, изтръгнах стрелките, изкривих ги и ги захвърлих при стъкълцата. Часовникът продължи да тиктака. Като не знаех какво повече да направя, извърнах го с циферблата нагоре, вече оголял, а някъде под него колелцата му все още продължаваха да цъкат. Исус ходи по вълните на Тивернадското езеро, а Джордж Уошингтън изрича само истина.^[4] От панаира в Сейнт Луис баща ми донесе на Джейсън едно синджирче с талисман, миниатюрно театрално бинокълче, в което, като присвиеш око, можеш да видиш небостъргач, виенско колело, гледано като през паяжина, и едно Ниагарско водопадче. На циферблата видях размазано червено петно. И в този миг палецът взе да ме смъди. Оставих часовника, отидох в стаята на Шрийв, взех йода и намазах порязаното. С кърпата за лице сетне почистих останалите по краищата стъкълца.

Извадих два чифта бельо, чорапи, ризи, яки и вратовръзки и ги наслагах в куфара. Сложих всичко, освен новия си костюм, един по-стар, два чифта обувки, двете шапки и книгите си. Тях отнесох във всекидневната и ги наредих на масата, книгите, които си бях донесъл от дома, и ония, за които баща ми казваше, че по тях се познава кой е истински джентълмен: днес ще го познаеш по книгите, които не е върнал, след това заключих куфара и го адресирах. Удари четвъртинката час. Заслушах се и не мръднах, докато биенето не спря.

Окъпах се и се избръснах. От водата пръстът пак ме засмъдя, та отново го мацнах с йод. Облякох си новия костюм, прикачих му часовника, а другия костюм, дреболиите, бръснача и четките наредих в ръчната чанта; ключа от куфара затънах в хартия, сложих го в един плик и го адресирах до татко, след това написах две кратки писма и ги запечатах.

Площадката пред вратата на сградата бе все още в сянка. Застанах от вътрешната страна, наблюдавайки я как се движи. Отместваше се почти осезателно, пълзеше навътре във входа, сетне тръгна по самата врата. Само че когато го чух, тя вече бягаше. Още неразбрал какво става, тя вече тичаше в огледалото. Толкова бързо, с преметнат на ръката си булчински шлейф, а тя се измъкна от огледалото подобно на облак, воалът й се гънеше в продълговати проблясъци, токчетата й — забързано почукващи, с другата ръка придържаше дрехата на рамото си, излязла вече от огледалото с аромата на рози, рози, рози; гласът, прозвучал над Едема^[5] Сетне прекоси верандата, не чувах токчетата, а след това на лунната светлина, подобна на облак, сянката на воала й се носи над тревата като вълна; отива към мученето. Роклята й се свлече от нея, а тя стиска в ръка венчалното було и тича към мученето, където в росата под яслата е застанал Т.П., мучи и вика: „Хей, Бенджи, бъзов сок!“ На устремените си гърди баща ми е нахлузил сребърна ризница във формата на V.

— Добре де, ти не… Венчавка ли е или бдение над смъртник? — пита ме Шрийв.

— Знам ли? — казах аз.

— Тогава за какво си се докарал? Какво се е случило? Или мислиш, че е неделя?

— Мисля, че полицията едва ли ще ме задържи, дето веднъж съм си облякъл новия костюм — казах аз.

— Имах предвид студентите навън. Или много се възгордя, та не влизаш в час?

— Първо ще ям. — Сянката върху площадката вече я нямаше. Пристъпих в слънчевата светлина и там отново открих сянката си. Движейки се пред нея, слязох по стъпалата. Бе изтекъл половин час. Камбанните удари на часовника спряха и заглъхнаха.

Знаменосеца на колежа го нямаше и в пощата. Залепих марки на двата плика, този за баща си пуснах в кутията, а другия, за Шрийв, пъхнах във вътрешния си джоб. Едва сега си спомних къде бях виждал знаменосеца Дийкън за последен път. Беше в Деня на падналите през войните^[6], а той, с униформа на Великата армия на републиката^[7], крачи насред манифестантите. Има ли някъде парад, спри се на някой ъгъл и рано или късно ще го зърнеш. Предишния път го видях на годишнината от рождението на Колумб ли, на Гарибалди ли беше, не помня. Наложил висок копринен цилиндър, крачи с групата на уличните метачи, носи едно петсантиметрово италианско знаменце и пуши пура сред метлите и боклукчийските лопати. Но последния път беше с униформа от Великата армия, тъй като Шрийв каза:

— Ето! Виж само какво е сторил дядо ти на горкия стар негър.

— Да — казах аз. — Сега му дай всеки ден да ходи по манифестации. Ако не беше дядо, щеше и той да се блъска като белите.

Никъде не го виждах. Но аз поначало не познавам дори трудещ се негър, когото да откриеш, като ти трябва, още по-малко такъв, който живее, без да го е грижа за нищо. Зададе се трамваят. Отидох до града и при Паркър си поръчах богата закуска. Докато се хранех, дочух да бие часовник. Какво пък, човек може и за един час да изгуби сума време — да се приспособиш към неговото механично изтичане понякога ти отнема цяла вечност.

След закуската си купих пура. Продавачката каза, че петдесетцентовите били най-добри, затова си взех от тях, запалих и излязох на улицата. Дръпнах два-три пъти, сетне я хванах с пръсти и се отправих към ъгъла. Минах покрай една часовникарска витрина, но успях навреме да отвърна очи. На ъгъла ме пипнаха двама ваксаджии и дрезгаво шумни, застанаха от двете ми страни, та се наложи на единия да дам пурата, а на другия един четвъртак, за да ме пуснат. Тоя с пурата веднага се помъчи да я продаде на другия срещу четвъртака.

Високо нейде в слънцето имаше часовник. Замислих се как, ако не искаш да извършиш нещо, самото ти същество ще се постарае да те накара почти несъзнателно да го извършиш. Усещах как се свиват мускулите ми на врата, сетне долових цъкането на часовника в джоба си, след малко всички останали звуци заглъхнаха, остана само часовникът в джоба. Върнах се обратно по улицата към витрината. Вече олисяващ, човекът зад нея работеше на масата. На окото му имаше увеличително стъкло, метална тръбичка, сякаш завинтена за лицето. Влязох.

Отвсякъде се разнасяше тиктакане, все едно септемврийска ливада, изпълнена с щурци. На стената над главата му потракваше огромен часовник. Вдигна глава и през увеличителното стъкло окото му се втурна към мен, огромно и размазано. Извадих часовника си и му го подадох.

— Счупих го.

Той го подхвърли в ръката си.

— И аз бих казал същото. Сигурно стъпихте отгоре му.

— Да, сър. Съборих го от шкафа и в тъмното съм го настъпил. Но иначе върви.

Отвори задния капак и се взря във вътрешността.

— Както изглежда, нищо му няма. Но не мога ви кажа със сигурност, докато не го прегледам. Ще го почна следобед.

— Тогава ще го донеса по-късно — рекох аз. — А бихте ли ми посочили кой от часовниците на витрината е верен?

Поднесе ми часовника на дланта си и ме погледна с размазаното си нападателно око.

— Бях се обзаложил с едного — додадох, — но тази сутрин си забравих очилата.

— Лесна работа — рече той, остави часовника ми, понадигна се от стола и надникна над преградата. После вдигна очи към стената. — Сега е…

— Не ми казвайте, моля ви — рекох аз. — Само ми признайте има ли поне един верен?

Отново ме изгледа. Облегна се назад и вдигна лупата на челото си. Под нея около окото му се бе изписал червеникав кръг и щом той избледня, лицето му сякаш се оголи.

— Какъв празник имате днес? — попита. — Нали гребните състезания са чак другата седмица?

— О, не. Става дума за личен празник. Рожден ден. Та кой от тях е верен?

— Никой. Още не съм ги сверил. Но ако мислите да си купите…

— Не, сър. Нямам нужда от часовник. В нашия хол на стената има. Като реша, този ще дам за поправка. — И протегнах ръка.

— По-добре сега го оставете.

— Ще го донеса по-късно. — Той ми подаде часовника и аз си го пуснах в джоба. Сега другите ми пречеха да го чуя. — Много съм ви задължен. Дано не ви отнех много време.

— Няма нищо. Като решите, донесете го. И по-добре отложете си празника, нека първо спечелим гребните.

— Добре, сър. Май че тъй ще стане.

Излязох и като затворих вратата, тиктакането изчезна. Обърнах се към витрината. Той ме наблюдаваше иззад преградата. Зад стъклото имаше десетина часовника, показващи десетина различни часове, всеки с утвърдителната и противоречива убедителност на моя, макар и без нито една стрелка. В противоречие един с друг. Сега чух поцъкването на моя от джоба, макар че никой не можеше да го види, макар че дори и да го видеше, той не би му казал нищо.

Бях си решил да взема този. Баща ми твърдеше, че часовниците убивали времето. Времето, казваше той, загива от цъкането на колелцата; спре ли един часовник, едва тогава времето наново се съживява. Стрелките се издължаваха под леко тъп ъгъл спрямо хоризонта, подобно на чайка, оставила се на въздушното течение. Всичко, за което съжаляваш, е логично, каквото според негрите е и новолунието. Часовникарят отново се бе хванал на работа, навел над масата напъхания в лицето си окуляр. Бе сресан на среден път, който стигаше до едно олисяло петно, досущ като пресъхнало тресавище през декември.

На отсрещната страна на улицата зърнах магазин за железария. Не знаех, че ютиите се продават на килограм^[8].

— Тия са по пет килограма — каза продавачът.

Само че се оказаха по-големи, отколкото ги мислех. Затуй поисках две по-малки, трикилограмови — загънати, щяха да изглеждат като чифт обуща. Двете заедно тежаха доста и аз отново си спомних думите на баща ми за reducto absurdum на човешкия опит; помислих си за единственото възможно приложение на придобитото в Харвард. Навярно другата година. И се сетих, че ти стигат и две години в университета, за да схванеш как точно трябва да се направи.

Така, на сухо, бяха достатъчно тежки. Зададе се трамвай, качих се. Не погледнах надписа отпред. Беше пълен с предимно преуспяващи на вид хора с вестници в ръце. Едничкото свободно място бе до един негър. Беше с бомбе и лъснати чепици и държеше угасен фас от пура. Бях си мислил, че южнякът трябва да е постоянно нащрек спрямо негрите. Според мен северняците очакват от него тъкмо това. Когато за пръв път се озовах тук, в Североизтока, си бях казал: Помни, трябва да ги възприемаш не като негри, а като цветнокожи. И ако не бе станало така, че от детинство бях свикнал с тях, щеше да ми струва доста време и тревога, додето не открия, че най-добрият начин да приемаш хората, бели или черни, е да гледаш на тях така, както те самите гледат на себе си, и повече да не им обръщаш внимание. Това стана, когато осъзнах, че негърът е не толкова човек, колкото форма на поведение, нещо като обратно отражение на белите, сред които живее. Само че в началото си бях въобразил, че трябва да избягвам тяхната компания, понеже смятах, че северняците тъкмо това ще очакват от мене; и през ум не ми минаваше — до оная сутрин във Вирджиния — колко много наистина са ми липсвали Роскъс и Дилси. Когато се пробудих, влакът беше спрял. Вдигнах сенника и надникнах навън. Вагонът стоеше точно на прелеза, препречил пътя; по наклона се спускаха два бели стобора и продължаваха от другата страна нататък, раздалечавайки се като рога на говежди череп. Яхнал муле, един негър изчакваше в засъхналите ровини на пътя тръгването на влака. Нямаше как да разбера откога стои там, но обкрачил мулето, той си стоеше с омотана в парче одеяло глава, сякаш и той, и животното са били поставени тук заедно с оградата и пътя, а може би дори с възвишението, издялани от самото това възвишен не, подобно на знак, който съобщава, че отново се намираш у дома. Нямаше седло и нозете му се клатушкаха току до земята. Мулето приличаше на заек. Отворих прозореца.

— Хей, чичка! — провикнах се. — Това ли е пътят?

— Сър? — Той ме погледна и поотхлаби превръзката на главата си, освобождавайки едното ухо.

— Подарък за Коледа! — казах.

— Вярно е, наближи. Сега ме спипа, нали, сър?

— Този път ще ти се размине. — Измъкнах панталоните си от мрежата и намерих в джоба един четвъртак. — Но внимавай следващия път! На втория ден след Нова година се връщам обратно, така че внимавай! — Хвърлих монетата през прозореца. — Вземи, да си купиш нещо за Рождество.

— Добре, сър — каза той, слезе, вдигна четвъртака и го обърса в крачола си. — Благодарим на младия господар, благодарим. — И влакът потегли.

Наведох се в студения въздух през прозореца и погледнах назад. Той стоеше до кльощавото си заешко муле — и двамата дръгливи, неподвижни, търпеливи. Влакът пое по някакъв завой, машината пуфтеше отривисто и тежко, и те постепенно се изгубиха от погледа ми, все така дрипави, с някаква търпеливост извън времето, в застинало спокойствие: онази смесица от детинско, непосредствено невежество и неправдоподобна издръжливост, която ги насочва и предпазва, лишава ги с любов от всякакъв разум, непрестанно ги ограбва и ги кара да се изплъзват от всякаква отговорност и задължения чрез похвати твърде очебийни, за да ги наречем дори хитрини; придобити посредством подражание или чрез самоизмъкване, те оставят онова честно, стихийно възхищение към победителя, което джентълменът изпитва пред всеки, който го бие в една честна игра, при това любящи и непоколебимо търпеливи спрямо приумиците на белите, както се отнасят бабите и дядовците към своите непредугадими и палави внуци, а това аз бях забравил. И през целия ден, докато влакът се виеше през шеметни клисури и стръмни шкарпи, където движението се долавяше само по измъчения съсък на парните цилиндри и стенанието на колелата, а вечните планини чезнеха в едно сгъстяващо се небе, аз си мислех за дома, за невзрачната гаричка, калта, негрите и селяните, лениво тълпящи се на площада със своите мизерни ипотеки и каруци, с кесиите бонбони и фойерверки, и стомахът ми се сви като едно време в училище, когато удареше звънецът.

Започвах да броя едва когато удари три. След това преброявах до шейсет и свивах един пръст, мислейки, че ми остава да свия още четиринайсет, още тринайсет или дванайсет, осем или седем; един път внезапно осъзнах, че е настъпила тишина, в която всички мозъци са будни, и казах: „Да, госпожо?“ „Нали ти си Куентин?“ — попита мис Лора. След това отново тишина, будни мозъци и ръце, които се вдигат в тишината. „Хенри, кажи на Куентин кой е открил река Мисисипи.“ „Де Сото^[9].“ Тогава мислите се стапяха и след малко се уплашвах, че съм изостанал с броенето, та забързвах да свия поредния пръст, но сетне пък ме дострашаваше, че броя твърде бързо и затуй забавях, после отново ме хващаше страх и пак почвах да броя бързо. Тъй нито един път не успях да позная кога ще бие звънецът. Освободили стремежа им, нозете наоколо вече се движеха и по изтъркания под скърцаше пръст, денят нанасяше лек, но остър удар подобно на слънчево зайче от стъкло на прозорец, а аз седях на едно място и стомахът ми се свиваше. Движи се и стои на едно място. За миг тя застана на вратата. Бенджи. И мученето. Бенджамин, детето на моята старост, сега мучи. Кеди! Кеди!

Ще избягам. Той се разплака, а тя приближи и го докосна. Успокой се. Няма да го направя. Замълчи! Той млъкна. Дилси.

Поиска ли, може да помирише какво му казваш. Не му трябва да слуша, нито да говори.

Може ли да надуши новото име, с което го нарекоха? Може ли да надуши нещастието?

Защо му е да се тревожи за късмета си? От късмет няма да пострада.

Тогава защо ще му сменят името, ако не искат да му помогнат на късмета?

Трамваят спря, потегли и пак спря. Под прозореца виждах теметата на хорските глави, преминаващи под нови, още непожълтели сламени шапки. Бяха се качили жени с пазарски кошници и мъже в работни облекла и постепенно взеха да надвишават по брой яките и лъснатите чепици.

Негърът се докосна до коляното ми. „Извинете“ — каза. Свих нозе встрани и го пуснах да мине. Минавахме покрай някаква гола стена, тракането отекваше в нея и се връщаше в трамвая, при жените с пазарските кошници на колене и мъжа с лекьосаната шапка, в чиято панделка бе пропъхнал лула. Надушвах вода и през един прорез в стената зърнах водните отблясъци, две мачти и една неподвижна чайка във въздуха, кацнала сякаш на невидима жица между мачтите. Вдигнах ръка и поопипах през дрехата си писмата, които бях написал. На следващата спирка слязох.

Бяха вдигнали моста, за да премине някаква шхуна. Тя се придвижваше от влекач, но той се бе сврял плътно до нея близо до кърмата й, пускаше пушек, но корабът сякаш се носеше без никакви видими усилия. В челната част на мостика един гол до кръста човек навиваше въже. Тялото му беше с цвета на тютюнев лист, явно от слънцето. На руля имаше друг, със сламена шапка без дъно. Корабът премина моста под голите железа, сякаш призрак посред бял ден, а над кърмата се въртяха три чайки, като че играчки на невидими конци.

Щом мостът се затвори, преминах от другата страна и се наведох през парапета над плаващите жилища. Флотилията беше опустяла, всички врати бяха затворени. След почивката преди малко, екипажите вече бяха минали в своя късен следобед. Сянката на моста, на парапетите и моята сянка падаха плоски върху водата. Беше толкова лесно да се самозалъжа, че тя няма да ме изостави. До водата имаше най-малко петдесет стъпки и само ако имах с какво да я притисна във водата и да я задържа там, докато се удави, така би станало и със сянката на изплувалата кутия от обувки. Негрите казват, че сянката на удавения вечно го наблюдава във водата. Там долу тя просветваше и блещукаше, сякаш диша, а полупотънали, всякакви отпадъци се носеха натам, към морето, към морските пещери и бездни. Изместената вода е равна на нещо от нещо. Reducto absurdum на целия човешки опит, а две трикилограмови железа тежат повече от една шивашка ютия. Какво греховно разсипничество — би казала Дилси. Бенджи го разбра, когато баба умря. Разплака се. Подуши го. Подуши го.

Влекачът се зададе по течението, а водата се цепеше в продълговати, търкалящи се като валяци вълни, които заедно с екота на преминаването си най-сетне разлюляха понтона и той се издигна с едно шльопване върху тях. Отекна продължителен удар, вратата се отвори навътре и се показаха двама, които носеха дълга състезателна лодка. Пуснаха я във водата, миг по-късно се появи Бланд с веслата. Беше с панталони от каша, сиво сако и сламена гарсонетка. Навярно или той, или майка му бяха прочели някъде, че студентите в Оксфорд носят каша и гарсонетки, та затуй още през май бяха купили на Джералд състезателна лодка за двама, както и панталон и шапка, с които да гребе по реката. Хората от плаващите жилища се заканиха да извикат полиция, но той не им обърна внимание. Майка му пристигна с нает автомобил и с кожени дрехи като на полярен изследовател, за да го изпрати. Вятърът достигаше двайсет и пет мили в час, а ледоходът се влачеше като мръсно овче стадо. Оттогава взех да вярвам, че бог е не само джентълмен и спортист, но и че е родом от Кентъки. Щом той отплава, тя направи с маневра един завой, слезе до брега на реката и подкара на първа скорост успоредно с него. Разказваха, че никой не е могъл да си спомни по-рано да е виждал нещо подобно: как двамата се движат през Масачузетс като цар и царица, без да се поглеждат, по успоредни траектории като две планети.

Той се качи в лодката и отблъсна. Сега гребеше доста добре. И нямаше как. Разправяха, че майка му се помъчила да го откаже от гребането и да се захване с нещо, което никой в неговия курс не може или не би искал да прави, но за пръв път той се оказа упорит. Ако може да се нарече упорство това да седиш в позата на царствена скука с къдрави руси коси, виолетови очи и дълги мигли, с дрехи, купени в Ню Йорк, а мамичка в това време ни разказва за конете на Джералд, за черните слуги на Джералд, за жените на Джералд. Навярно съпрузите и бащите в Кентъки са били адски доволни, когато тя е отвела Джералд в Кембридж^[10]. Тя си бе взела апартамент в града, а на Джералд бе предоставила друг, извън стаите, които държеше в университета. Бе одобрила връзките му с мен, тъй като ако не друго, аз неумело правех някакво впечатление на благородство с това, че съм роден южно от линията Мейсън-Диксън^[11]; това се отнасяше и до неколцина други, чиято родна география отговаряше (дори минимално) на нейните изисквания. Или можеше да бъде простена. Но след като веднъж срещнала Споуд да излиза от първа молитвена капела, а той казал каква лейди може да е тя, една лейди си стои вкъщи в такъв нощен час, тя така и не можа да му прости, че има пет имена, включително и презимето на един съвременен английски дук. Сигурен съм, намерила е утеха, позволявайки да я убедят, че някой пропаднал Мейнголт или Мортимър са имали нещо общо с дъщерята на камериерката. А в това имаше нещо много вероятно, независимо дали тя си го бе съчинила. Споуд беше световен шампион по губене на време, не му пречеха никакви задръжки и мамеше в неограничени рамки.

Лодката вече се бе превърнала в точица, а греблата хващаха слънцето на равномерни проблясъци, сякаш самият й корпус непрекъснато намига. Имал ли си някога сестра? Не, те обикновено са курветини. Никога ли не си имал сестра? Тя беше такава само за миг. Курветини. Без да е курветина и за една минута, тя се спря на вратата. Далтън Еймс. Далтън Еймс. Ризи Далтън^[12]. През цялото време съм си мислел, че са каки, войнишко каки, но накрая видях, че били от плътна китайска коприна или от най-фино кадифе — от тях лицето му ставаше толкова кафяво, очите му — толкова сини. Далтън Еймс. Липсваше благородство. Театрална декорация. Просто папие-маше дори на пипане. Ох! Азбест. И не съвсем бронз. Но в къщата няма да го видиш.

Кеди също е жена, не забравяй. И за някои постъпки си има женско оправдание.

Защо не го доведеш у дома, Кеди? Трябва ли и ти като негърките да се мотаеш по полето, из овразите, в горската тъмнина, разпалена и страстна да се криеш в горската тъмнина?

Не се мина много време и почнах да чувам часовника си, но само за малко, усетих как писмата шумолят в джоба ми от натиска на парапета и тогава се наведох над парапета и си видях сянката — бях я излъгал. Продължих все по парапета, но нали и костюмът ми беше тъмен, та си обърсах ръцете о него, без да дърпам очи от сянката си — бях я излъгал. Така я накарах да стигне до сянката на кея. Сетне тръгнах на изток.

Харвард, мой харвардски приятелю, Харвард, Харвард. Тя се запозна с този луничав недорасляк на игрището с разноцветните панделки. Дебне я покрай оградата и като на кученце й подсвирва да излезе. Защото не можаха да го примамят в трапезарията. Майка ми вярваше, че притежава някакъв чар, с който ще й завърти главата, ако я спипа сама. Но всеки мерзавец… Лежеше до яслата под прозореца и мучеше… който би я застигнал с лимузината си, с цвете на ревера. Харвард. Куентин, да ти представя Хърбърт. Мое харвардско момче. Хърбърт ще ти бъде като по-голям брат. Вече обеща на Джейсън работа в банката.

Благоразположен, целулоиден като търговски пътник. На лицето му само едни бели зъби, но не се усмихва. Чувал съм за него още там. Само едни зъби, но не се усмихва. Ти ли ще шофираш?

Влез, Куентин.

Ти ще караш.

Автомобилът е неин, не си ли горд, че твоята сестричка притежава първия автомобил в града, Хърбърт, подарък от него. Всяка сутрин Луи я учеше да шофира. Не получи ли писмото ми. Господин и госпожа Джейсън Ричмънд Компсън оповестяват венчавката на дъщеря си Кендейси за г-н Сидни Хърбърт Хед на двайсет и пети април 1910 година в град Джеферсън, Мисисипи. Прибират се у дома на еди-кое си авеню в Саут Беид, Индиана, след първи август. Нима дори няма да го отвориш? — каза Шрийв. Три дни. Три пъти. Г-н и г-жа Джейсън Ричмънд Компсън. Нали младият Локинвар пристигна от запад твърде скоро?^[13]

Аз съм от Юга. Малко си смешен, нали?

О, да, знаех, че е някъде от провинцията.

Малко си смешен, нали? Защо не постъпиш в цирка?

Сторих го. И от поенето на слонските бълхи си развалих зрението. Три пъти. Тези провинциални момичета. Дори не можеш да разкажеш за тях, нали? Е, така или иначе Байрон никога не е задоволявал желанието си, да благодарим за това на бога^[14]. Но не бива да се удря човек в очилата. Няма ли да го отвориш? То Лежеше на масата, пликът привързан с мръсен розов жартиер, две изкуствени рози и по една запалена свещ от двете му страни. Не удряй човек в очилата.

Хората от провинцията, горките, преди това не бяха виждали автомобил и един по един се изреждаха да натискат клаксона на Кендейси, а тя не иска да ме погледне, и се дърпат от пътя й, не иска да ме погледне, на баща ти няма да му е приятно, ако нараниш някого и аз ти заявявам, на баща ти просто ще му се наложи да вземе един автомобил, когато аз почти съжалявам, дето го докара, Хърбърт, на мен толкова много ми допадна, естествено имаме на разположение и файтон, но едва ли не всеки път, когато реша да изляза, мистър Компсън ще нареди на черните да свършат нещо, но ако се намеся, може да ми струва главата, а той настоява, че Роскъс е на мое разположение по всяко време, но аз зная какво значи това, зная колко често хората дават обещания само за да утешат съвестта си, и ти ли така ще се отнесеш към моето момиченце, Хърбърт, но знам, че няма, Хърбърт, да ни пожертваш всички до един, Куентин, писах ли ти, че той ще вземе Джейсън в банката си, когато завърши гимназия, от Джейсън ще излезе блестящ банков чиновник, от всичките ми деца единствено той притежава чувство за практицизъм, трябва да ми благодариш, че се е метнал на мене, другите до един са Компсъновци. Джейсън осигури брашното. На задната веранда правеха хвърчила и ги продаваха срещу четвъртак парчето, той и малкият Патерсън. Касиер беше Джейсън.

В този трамвай нямаше негри, а още неизбелели шапки преминават долу под прозореца. Вървим към Харвард. Продадохме на Бенджи, лежеше на земята под прозореца и мучеше. Продадохме на Бенджи ливадите, за да може Куентин да се учи в Харвард, брат ти е. По-малко братче.

Трябва да имаш автомобил, много работа ще ти свърши, не мислиш ли, Куентин, наричам го Куентин, веднага се вижда, че много съм слушал за него от Кендейси.

Защо да не искаш, искам синовете ми да бъдат нещо повече от приятели, да, Кендейси и Куентин, повече от приятели, Татко, аз допуснах колко жалко, че нямаш нито брат, нито сестра, нито сестра, никаква сестра, нямаше никаква сестра, не питай Куентин, те двамата с мистър Компсън се чувствуват малко обидени, когато събера достатъчно сили, за да сляза на вечеря, толкова съм изнервен и след като всичко се свърши, ще си го върна, след като си ми отнел дъщеричката, малката ми сестра нямаше. Ако можех да кажа мамо. Мамо.

Освен ако не извърша каквото ме влече и вместо това да взема тебе, не мисля, че мистър Компсън би взел автомобила.

Ах, Хърбърт, чул ли си това Кендейси. Тя не иска да ме погледне, заоблена извивка на челюстта, но упорита, и не поглежда назад. Няма защо да ревнуваш, той просто ухажва една стара жена, пораснала омъжена дъщеря, не мога да го повярвам.

Глупости, изглеждате като момиче, много сте по-млада от Кендейси, тенът на бузите като на момиче. Едно укоряващо лице, цялото в сълзи, миризма на камфор и на сълзи, глас, който плаче непрекъснато и тихо зад полуосветената врата, полутъмно оцветения аромат на горски нокът. При смъкването на празните куфари от тавана ехтят като ковчези. Солище за дивеч. На солището не намери смъртта си.

Шапки още неизбелели и никакви шапки. От три години не мога да нося шапка. Не можах. Ще има ли тогава шапки, след като не бях и Харвард не беше. Там, където най-добрите мисли, казваше татко, прилепват като изсъхнал бръшлян по стар и мъртъв зид. Тогава никакъв Харвард. Поне не за мен. Отново. По-тъжен отпреди. Отново. По-тъжен от всичко. Отново.

Споуд беше по риза; така трябва да бъде. Когато отново си видя сянката и ако не съм достатъчно внимателен да не я пускам върху водата, пак ще стъпя върху своята невъзмутима сянка. Но никаква сестра. Не бих го сторил. Няма да допусна да шпионират дъщеря ми. Не бих.

Как мога да имам власт над когото и да било от тях, когато през цялото време ги учиш да не уважават нито мен, нито моите желания. Зная, че гледаш на семейството ми отвисоко, но нима това е причина да учиш децата ми, собствените ми деца, за които толкова съм изстрадал, да нямат и капка уважение? Стъпках костите на сянката си върху бетона с коравите токове и тогава чух часовника и опипах писмата във вътрешния джоб.

Няма да позволя да шпионират дъщеря ми, нито ти, нито Куентин, нито кой да е, каквото и да си мислите, че е сторила.

Поне си съгласен, че има причина да я държим под наблюдение.

Не бих го сторил, не бих го сторил. Зная, че не би. Нямах намерение да говоря толкова остро, но жените нямат никакво уважение помежду си, нито към себе си.

Тя обаче защо. Щом стъпих на сянката си, часовникът взе да бие, но за четвъртинката час. Разсилният Дийкън не се виждаше никакъв… мисля, че бих, че можех…

Не е имала предвид, че така именно постъпват жените, то е, защото тя обича Кеди.

Уличните лампи се спускат по хълма, сетне се отправят нагоре към града. Стъпвах по корема на сянката си. Протегнех ли я, ръката ми излизаше извън нея. Усещах баща си зад мене, отвъд дрезгавия сумрак на лятото и уличните лампи през август. Ние с татко пазим жените една от друга, от себе си, нашите жени. Такива са жените, не се научават да познават хората; ние сме за това; направо се раждат, вродено заплодени с подозрение, което много често дава плод и е обикновено правилно: имат склонност към злото, добавяйки на злото онова, което му липсва, обвиват го около себе си по инстинкт, както човек се омотава в чаршафа по време на сън, давайки храна на душата, докато злото извърти своето, нищо, че може и да не съществува. Той идваше между двама първокурсисти. Още не бе му минало настроението от манифестацията, тъй като ме поздрави надменно, по офицерски.

— Може ли за момент да поговорим? — попитах и спрях.

— С мене? Добре. До скоро виждане, приятели — рече той, спря и се извърна. — Драго ми беше да побъбрим. — Самият знаменосец Дийкън, цял-целеничък. Иди, че говори за психолози по рождение. Разправяха, че от четирийсет години в началото на семестъра не е изпуснал нито един влак, а южняците ги познавал от пръв поглед. И винаги познавал — чуе ли те как говориш, веднага ти казва от кой щат си. За посрещането на влаковете си имаше определена униформа, нещо от рода на Чичо Томовата колиба, с кръпките му и прочие.

„Йес, сър. Насам, млади господарю, ето — и ти взима багажа. — Насам, момче, ела да вземеш тия куфари — казва, при което се задава една подвижна планина от куфари, под която се гърби едно бяло петнайсетинагодишно момче, а Дийкън ще закрепи отгоре му още един куфар и ще го подкара: — И гледай да не ги събориш! А вие, сър, млади господарю, само кажете на стария негър кой ви е номерът на стаята и щом стигнете, всичко ще си бъде по мястото.“

И от този момент, додето накрая напълно те подчини, той непрекъснато ще ти влиза и излиза от стаята, вездесъщ и словоохотлив, при което обноските му лека-полека стават все по-северняшки, а гардеробът му постепенно се подобрява, докато накрая, когато вече ти е източил кръвчицата, а ти се чудиш какво става, той вече те нарича Куентин, или както ти е там името, и тогава ненадейно се появява с някой бракуван костюм от фирмата „Брукс“ и с фуражка, носеща кокарда с името на духовата музика на не знам кой си принстънски клуб, която някой му е подхвърлил и която — според непоколебимото му радостно убеждение — е била част от военната униформа на Ейб Линкълн. Преди години, когато за пръв път се появил в колежа, пристигащ незнайно откъде, някой пуснал дума, че бил завършил теология. А когато осъзнал какво означава това, така се поддал на историята, че почнал сам да я разказва и накрая, изглежда, си е повярвал, че е истинска. Тъй или иначе разказваше безконечни и безсмислени анекдоти за студентските си години, фамилиарно споменавайки на малко име, обикновено погрешно, своите вече мъртви професори. Но той беше напътствуващ наставник и приятел на безброй реколти невинни и самотни първокурсници и въпреки цялото си лицемерие и дребни интрижки, предполагам, не би подразнил божиите ноздри с миризмата си повече от всеки друг.

— Не съм ви срещал три-четири дни — каза той, оглеждайки ме, все така излъчващ униформеното си достолепие. — Да не бяхте болен?

— Не, нищо ми нямаше. Имах много работа. Затуй пък аз ви видях.

— Нима?

— Оня ден на парада.

— А, там ли? Да, бях. Мен много не ми е до тия неща, нали разбирате, но момчетата обичат с тях да има някой от ветераните. И жените очакват да се покаже някой от старите ветерани. Та и аз трябваше да се подчиня.

— Така беше и на оня италиански празник — подметнах. — Навярно бяхте длъжен — и на Женския християнски въздържателен съюз?

— А, тогава ли? Направих го заради зет си. Иска да постъпи на общинска работа. Уличен метач. Пък аз му викам да си тури метлата вместо възглавница. Значи ме видяхте, а?

— Да, и двата пъти.

— Искам да кажа, в униформа. Как изглеждах?

— Много добре. По-добре от всички останали. Трябвало е да ви направят генерал, Дийкън.

Докосна ме едва-едва, а ръката му загрубяла и едновременно мека, каквито са негърските ръце.

— Чуйте. Само между нас. Не ме е страх да ви го кажа, ние с вас сме повече или по-малко от един дол… — Наведе се към мен и заговори, без да ме гледа в очите: — Точно сега искам да опека една работа. Почакайте до другата година, само почакайте. Тогава ме вижте къде ще манифестирам. Няма защо да ви казвам как ще я свърша тая работа, вие само почакайте, момчето ми, и ще видите. — Сега ме погледна, леко ме тупна по рамото и като ми кимаше, олюля се назад. — Да, сър. Преди три години не станах демократ ей тъй, за нищо. Зет ми на градска служба, пък аз… да, сър. Колко му е да се пишеш демократ, ако тоя нехранимайко тръгне на работа! Пък аз… вие само застанете пак там на ъгъла след една година без два дни и ще видите.

— Дано. Заслужавате си го, Дийкън… Докато не съм забравил — измъкнах писмото от джоба си, — отнесете го утре в моята стая и го предайте на Шрийв. Той ще има нещо за вас. Но имайте предвид, чак утре!

Пое писмото и го огледа.

— Запечатано е.

— Да, а вътре е написано „Невалидно до утре“.

— Хм — рече той и погледна плика е присвити устни. — И, казвате, ще има нещо за мене?

— Да. Един подарък от мен.

Вгледа се в лицето ми, а пликът светеше на слънцето — бял в черната му ръка. Очите му бяха омекнали, кафяви, без ириси и аз изведнъж сякаш видях Роскъс да ме наблюдава иззад претенциозната маска на белите, на униформи, политика и харвардски обноски, недоверчив, потаен, безсловесен и скръбен.

— Нали не си правите шеги със стария негър?

— Знаете, че не. Нима някой южняк някога се е пошегувал с вас?

— Прав сте. Великолепни хора. Но с тях не може да се живее.

— Опитвали ли сте? — попитах. Но Роскъс беше изчезнал. Той отново бе онази личност, която тъй дълго се бе мъчил да показва пред очите на света, надут, фалшив, не така недодялан.

— Подчинявам се на вашето желание, момчето ми.

— Но запомнете, чак утре!

— Ясно — каза той, — разбрано, моето момче. Е?…

— Надявам се… — подех аз. Той ме погледна отгоре, благосклонен и проницателен. Неочаквано протегнах ръка. При ръкостискането неговата беше тържествена, като спусната от приповдигнатия таван на общинските му и военни мечти. — Добър човек сте, Дийкън. Дано… Помогнали сте на толкова млади хора и тук, и там…

— Старал съм се към всички да бъда справедлив — каза той. — Не признавам никакви дребнави съсловни различия. За мен човекът си е човек, дето и да го срещна.

— Надявам се винаги да имате толкова приятели, колкото досега.

— Все млади хора. Разбирам се с тях. Пък и те не ме забравят — каза и замахна с плика, сетне го пъхна в джоба си и се закопча. — Да, сър, винаги съм имал добри приятели.

Часовникът удари отново, за половинката час. Стоях върху средата на сянката си и се вслушвах в равномерните удари, спокойно понесени в светлината на слънцето сред тънките, още недорасли листа. Отчетливи, мирни и безгрижни, толкова есенни по своя звън, както е с всички камбани дори през юни, месеца на невестите. Лежи на земята под прозореца и мучи. Погледна я веднъж и разбра. От устата на пеленачета. Уличните фенери. Ударите отекнаха. На връщане към пощата следвах сянката си върху паважа. Спускат се по склона, сетне се издигат към града като фенери, окачени на стена един над друг. Татко каза, че тъй като тя обича Кеди, значи обича хората с техните слабости. Вуйчо Мори протяга нозе пред камината и трябва доста да протегне ръка, за да си вземе пиенето по случай Коледа. С ръце в джобовете Джейсън се втурна, падна и остана там като овързана преди печене кокошка, докато Върш не го изправи. Ако не си държиш ръцете в джобовете, като тичаш, ще можеш и да се изправиш. Люлее си главата в люлката наляво-надясно и лежи по гръб. Кеди съобщи на Джейсън, че Върш й открил причината, поради която вуйчо Мори не работи: като малък имал навика да си клати главата в люлката.

Провлачил нозе, безхитростен с килограмите си и очила, проблясващи под раздвижените листа като малки локви, по пътеката идваше Шрийв.

— Дал съм на Дийкън списък на някои неща. Следобед може да не се върна, та ако обичаш, не му давай да взима нищо до утре.

— Добре де — изгледа ме. — Кажи ми впрочем какво си решил да правиш днес? Издокаран и се мотае като пролог към някое сати^[15]. Беше ли сутринта на психология?

— До утре няма нищо да правя.

— Какво носиш?

— Нищо. Един чифт полуизносени обуща. До утре нищо, разбра ли?

— Разбрах. Ясно. Между другото видя ли тази сутрин едно писмо на масата?

— Не.

— Там е. От Семпрамис. Шофьорът го донесе още преди десет.

— Добре, ще го взема. Интересно какво ли иска сега?

— Предполагам още един концерт на духовия оркестър. Та-та-ра-та Джералд па-па-па! „Куентин! Я малко по-силно на барабана!“ Боже, колко съм доволен, че не съм джентълмен — и продължи нататък с книга под мишница, малко безформен, прилежно затлъстял. Уличните фенери. Не мислиш ли така, защото един от нашите прадеди е бил губернатор, трима са били генерали, а от майчина страна не са

живият е за предпочитане пред мъртвия но никой жив или мъртъв не е по-добър от всеки друг жив или мъртъв. Поне в представите на майка ти. Свършено е. Сетне всички бяхме отровени смесваш грях и морал жените не правят така майка ти се пита дали моралът е грях или не е това не й е хрумвало

Джейсън аз трябва да замина ти стой с другите аз ще взема Джейсън и ще отидем където никой не ни знае така той ще има възможност да порасне и да забрави всичко това другите не ме обичат те никога не са ме обичали и никого не са обичали с тая жилка на компсъновски егоизъм и лъжлива гордост Джейсън беше едничкият за когото сърцето ми трепкаше без да се страхува

глупости на Джейсън нищо му няма дори мислех веднага щом се почувствуваш по-добре ти и Кеди да отидете при солището

и да оставим Джейсън тук без никого само с тебе и с чернокожите

тя ще го забрави и тогава всички приказки ще престанат не намери смъртта при солището

навярно можех да й намеря съпруг не смърт при солището

Трамваят пристигна и спря. Часовниците все още биеха за половинката час. Качих се, трамваят потегли наново и разми половинката час. Не, трите четвърти. След това ще останат десет минути. Да се махна от Харвард мечтата на майка ти ливадата на Бенджи продадена

какво толкова съм сторила та трябваше да се сдобия с такива деца Бенджамин ми беше достатъчно наказание а сега и тя да няма капка уважение към мен собствената й майка колко съм търпяла заради нея, колко надежди и жертви слязох долу в долината, но очите й пак не се отвориха дали веднъж си е помислила за мен безкористно понякога я гледам и се питам наистина ли е мое дете с изключение на Джейсън той никога и за миг не ми е причинил мъка още от пеленаче още тогава си знаех че той ще бъде моята радост и спасение мислех си Бенджамин е достатъчно наказание за греховете които може би съм извършила мислех си че той е моето наказание задето захвърлих всякаква гордост и се омъжих за човек който се смяташе за нещо повече от мен не се оплаквам обичах го повече от всички останали заради това защото дългът ми Джейсън ми е най-близък до сърцето но сега разбирам че не съм страдала достатъчно сега разбирам че трябва да плащам за твоите грехове както и за моите каквото си извършил какви грехове имат твоите високопоставени роднини но ти все се застъпваш за тях вечно си намирал оправдания за своите само Джейсън може да сгреши защото е много повече Баскъм отколкото Компсън докато собствената ти дъщеря моята дъщеричка моето момиченце е тя, тя не е по-добра аз като бях момиче бях много нещастна просто една Баскъм учеха ме че няма средно положение една жена или е дама или не е но като съм я държала на ръце и през ум не ми е минавало че една моя дъщеря така ще се остави не знаеш ли че само като я погледна в очите разбирам може да си мислиш че ще каже на теб но тя нищо не казва много е потайна не я познаваш зная за нея такива неща каквито аз по-скоро бих умряла отколкото знаеш че е така продължавай да критикуваш Джейсън обвинявай ме че съм го пратила да я наблюдава като че ли това е престъпление докато собствената ти дъщеря мога ли да знам ти не го обичаш че желаеш да вярваш на грешки против него ти никога не си да подигравай му се както и на Мори не можеш да ме оскърбиш повече отколкото децата ти вече го сториха един ден вече няма да ме има и Джейсън кой тогава ще го обича и ще го брани от всичко това наблюдавам го всеки ден и със страх виждам как тая Компсънова кръв започва да му личи най-накрая а сестра му се измъква ти как ще наречеш всичко това заглеждал ли си се някога в него дори би ли ми позволил да се помъча да открия кой е той не го правя за себе си аз не мога да го гледам а е заради тебе за да те предпазя но кой ли може да се пребори с извратената си кръв не искаш да ми позволиш трябва да седнем със скръстени ръце а тя в това време не само да петни името ти в калта но и да заразява въздуха който децата ти дишат Джейсън трябва да ме оставиш да си отида не мога повече да търпя нека аз взема Джейсън а ти задръж останалите те не са от моята плът и кръв както е той чужди са ми нямат нищо от мене страхувам се от тях мога да взема Джейсън и да заминем където никой не ни познава ще коленича и ще моля за опрощение на греховете ми дано той избегне това проклятие помъчи се да забравиш че някога другите са били.

Ако тогава е било без четвърт, значи не са минали повече от десет минути. Единият трамвай бе току-що потеглил и хората вече чакаха следващия. Попитах, но той не знаеше дали до обед ще има друг, нали ги знаете как са в предградията. И така, зададе се друг. Качих се. Човек усеща кога е станало обед. Питам се дали е така и с миньорите под земята. Затова има сирени — заради хората, които ръсят потта си; ако не се потиш, няма и да чуеш сирените, само за осем минути стигаш толкова далече от потта на Бостън. Баща ми казва, че човекът е сбор от своите неблагополучия. Мислиш си, че един ден неблагополучията ще се уморят, казваше той, но тогава излиза, че времето също е нещастие. Една чайка, която се носи в пространството, теглена от невидима корда. Човек отнася символите на своите напразни усилия във вечността. Тогава крилете са по-големи, казваше баща ми, само че кой може да свири на арфа?

При всяко спиране на трамвая дочувах часовника си, но това ставаше все по-рядко, хората вече обядваха. Кой ще изсвири… Ядат. Но и нещо те яде отвътре, пространство и време се объркват. Стомахът казва, че е обед, а умът казва, че е дошъл час за хранене. Във всеки случай питам се колко ли е часът и какво от това. Хората слизат. Опразнен от отишлите да обядват, трамваят вече не спираше тъй често.

Сетне това премина. Слязох и стъпих върху сянката си. След малко се зададе нова кола, качих се и се върнах до спирката в края на града. Другият бе вече готов да потегли, намерих си място до прозореца, потеглихме и както се чувствувах като парцал, загледах се навън в застиналите плитчини на прилива и в дърветата. От време на време зървах реката и си помислих колко ли им е хубаво в Ню Лъндън, ако времето е добро, а лодката на Джералд тържествено се носи срещу течението в бляскавия предобед; почудих се какво ти би искала сега старата жена, та ми праща бележка още преди десет сутринта. Коя картина на Джералд аз да съм един от Далтън Еймс ох азбест Куентин беше стрелял задния план. Имаше някакви момичета. Жените наистина имат неговият глас винаги над неразбираемите гласове които шепнат предразположение към злото, към вярата, че на жена не можеш да се довериш, но пък че някои мъже са твърде невинни и не могат да се предпазват. Прости момичета. Далечни братовчедки и семейни приятелки, който обикновеното познанство изпълва с нещо като noblessee oblige, кръвно задължение. А тя седнала пред очите им да ти разказва колко било жалко, дето Джералд трябвало да онаследи всички външни белези на семейството, за мъж това не било необходимо, можел да мине и без него, но пък без него момичето било направо загубено. Разказваше ни за жените на Джералд Куентин е застрелял Хърбърт прострелял с глас пода в стаята на Кеди с тон на безобидно одобрение. „Казах му като навърши седемнайсет: «Жалко, че имаш такава уста, повече би подхождала на момиче.» и представете си какво ми отговори завесите се вгъват навътре в здрача от аромата на ябълковото дърво главата й срещу здрача ръцете й на тила сякаш джуфка на кимоно гласът що над Едема прозвуча дрехите върху леглото до носа погледнати над ябълката само седемнайсетгодишен, не забравяйте. «Мамо — вика — често става така.»“ А той се разположил като принц и премрежено наблюдава няколко от тях. А миглите му току се гмурват като лястовици. Шрийв казваше, че винаги ще се грижиш ли за Бенджи и за татко

Колкото по-малко разказваш за Бенджи и за татко толкова по-добре някога имал ли си ги предвид и кога Кеди

Обещай

Няма защо да се тревожиш за тях ти ще се окажеш с безукорна фигура

Обещай чак лошо ми става че трябва да обещаеш се е питал кой може да е измислил тази шега, но той и без това винаги бе смятал г-жа Бланд за една забележително запазена жена и казваше, че сама подготвила Джералд да прелъсти някаква дукеса. За нея Шрийв беше „онова тлъсто канадче“ и на два пъти, без дори да ме пита, уреждаше да ми намери нов съквартирант, веднъж само да се изнесе, веднъж само. Той отвори вратата в здрача. Лицето му приличаше на тиквена торта.

— Да си кажем по едно сърдечно сбогом! Жестоката съдба може да ни раздели, но аз никога няма да обичам друг. Никога.

— Какви ги дрънкаш?

— Говоря за жестоката съдба, облечена в седем метра жълтеникаво-розова коприна и много повече метал от веригата на каторжник, за единствената собственица и управителка на един неоспорван, вечно подвижен лодкар от бившата Конфедерация. — След което ми разказа как отишла при квартирния управител, за да го изхвърлят, и как управителят проявил слаба, но достатъчна упоритост, настоявайки първо да се посъветва с Шрийв. Тогава тя подхвърлила незабавно да повикат Шрийв и да приключат с въпроса, но той и сега се отървал, след което тя преустановила любезното си отношение към Шрийв. — Нямам навика да говоря лошо за жени — продължи той, — но тази жена бие като курва всички дами в нашите суверенни щати и доминиони. — И сега писмото на масата чрез куриер, поръчка за парфюмирани и оцветени орхидеи, ако тя знаеше че съм минал току под прозореца и да знае без Уважаема госпожо още не ми се е представил случаят да получа Вашето писмо но моля за предварително извинение днес или вчера или утре или когато Доколкото си спомням после следва как Джералд изхвърля своя негър по стълбите и как негърът умолява да му разрешат да завърши семинарията за да е по-близо до господаря до господаря Джералд и как тичал по целия път до гарата неотлъчно от файтона със сълзи на очи когато господаря Джералд отпътувал аз ще чакам до деня заради историята с дъскорезницата съпругът дошъл на кухненския вход с пушка в ръка Джералд се засилил и прехапал пушката на две и му я върнал и си обърсал устата с копринена кърпа и хвърлил кърпата в печката Само два пъти съм чувал тази история

застреля го през Видях те че влизаш тук и като помислих какви са ми шансовете дойдох помислих си може пък и да се запознаем вземете си една пура

Благодаря не пуша

Не Изглежда нещата там са се променили откакто ме няма разрешавате ли да запаля

Моля

Благодаря Много съм слушал вярвам майка ви няма да се сърди ако си хвърля кибритената клечка зад мрежата нали тя много съм слушал за вас Кендейси непрекъснато ми е говорила за вас на солището почнах много да ревнувам и се питам кой е този Куентин тъй или иначе трябва да видя как изглежда това животно защото бях засегнат доста надълбоко щом видях момиченцето не ми пречи да ви кажа никога не ми е хрумвало че това е брат й за когото непрекъснато ми е говорила едва ли не като за единствения човек на света други като че ли няма дори съпруг да й беше пак помислете не искате ли една пура

Не пуша

В такъв случай няма да настоявам макар че е доста добър тютюн на едро ми струва двайсет и пет долара за сто къса един приятел в Хавана. Предполагам там са станали доста промени все си обещавам да отида но все не ми остава време ето, вече десет години глава не вдигам как да се откъсна от банката по време на семестъра менят се хорските навици неща които за студента са важни добре знаете разкажете ми какво става там горе

Няма да кажа на баща си и майка си ако това имате предвид

Никому нищо да не се казва. Ах нали за това говорите разбирате че пет пари не давам дали ще кажете или не разбирате че такова нещо неприятно но не е никакво престъпление нито съм първият нито последният просто нямах късмет дано вие имате

Лъжете

Бъдете спокоен не ви карам да казвате неща които не искате да кажете не исках да ви оскърбя естествено че млад човек като вас гледа на тия неща много по-сериозно но само след пет години

За мен има само един начин да гледам на измамата мисля че едва ли ще науча нещо по-различно в Харвард

Ние играем по-добре отколкото в пиесата която навярно сте поставяли в Харвард прав сте няма нужда да им се казва каквото било, било нали няма причина подобна дреболия да застава между нас вие ми харесвате Куентин и на вид сте приятен не приличате на останалите грубияни радвам се че можем лесно да се разберем бях обещал на майка ви да сторя нещо за Джейсън но и на вас ми се ще да подам ръка Джейсън също би се оправил добре тука но в такава дупка за млад човек като вас няма никакво бъдеще

Благодаря по-добре се дръжте за Джейсън повече ви подхожда от мене

Мъчно ми е за това което стана но млад бях тогава не съм имал майка като вас да ме научи на доброто в живота просто бих й причинил ненужна болка ако разбере да прав сте няма нужда това разбира се включва и Кендейси

Казах майка ми и баща ми

Погледнете ме вижте според вас колко време може да мелим заедно.

Няма да е много ако в колежа сте тренирали бокс опитайте и ще видите колко време.

Малък проклетник какво мислите че ще постигнете.

Опитайте и ще видите

Господи пурата какво ще каже майка ви като види изгореното над камината тъкмо на време вижте какво Куентин на път сме да направим нещо за което и двамата ще съжаляваме Вие ми харесвате още когато се видяхме първия път ми харесахте казах си сигурно е страхотно момче какъвто и да е иначе Кендейси няма толкова да го обича слушайте вече десет години откакто съм си стъпил на краката сега много неща нищо не значат сам ще го разберете като възпитаници на добрия стар Харвард и прочие нека си подадем ръка струва ми се днес няма да го позная най-доброто място в света за млад човек там бих пратил синовете си дано имат по-добър шанс от мене чакайте не си отивайте нека обсъдим въпроса един млад човек добива подобни мисли аз съм за това ще има полза докато учи изгражда характера школа с добри традиции но като излезеш в живота длъжен си сам да намериш най-добрия път става ти ясно че всички се стремят към това и са готови на всичко нека стиснем ръце било каквото било заради майка ви не забравяйте че не е добре със здравето хайде подайте ръка вижте направо от манастира вижте няма никакво петно още са новички

По дяволите парите ви

Не не хайде сега аз съм член на семейството знам аз какво е да си млад човек има си толкова лични проблеми вечно се чуди как да изръси стария знам ги тия работи нали и аз съм бил там не беше толкова отдавна но сега ще се женя и прочие хайде не ставайте глупак чуйте ме ако имаме възможност да си поговорим истински искам да ви разкажа за една млада вдовичка в града

И това съм чувал дръжте си скапаните пари

Тогава ги приемете като заем затворете си за миг очите и ето ги петдесет

Дръжте си ръцете по-далече и по-добре махнете пурата от камината

Разкажете и вървете по дяволите да видите какво ще си изпросите ако не бяхте такъв загубен глупак щяхте да разберете че съм ги хванал твърде здраво за да може някакъв си там недорасъл брат-Галахад^[16] майка ви ми е разказвала какви бръмбари имате в главата заповядай влез мили Куентин аз току-що се бях запознал говорехме за Харвард искаше ли ме не мога да оставя стареца

Хърбърт излез за минутка искам да поговоря с Куентин

Влез, заповядай, ела да си поговорим и да се опознаем тъкмо казвах на Куентин

Върви Хърбърт излез за малко

Чудесно предполагам че братче и сестриче държат наистина още веднъж да се срещнат

По-добре си махни пурата от камината

Както винаги имаш право момчето ми тогава аз ще се довлача докато могат нека да те разкарват Куентин от вдругиден ще бъде само за радост на стария нали скъпи дай една целувка

Стига вече оставете това за вдругиден

Тогава ще си искам лихва не позволявайте на Куентин да прави каквото и да било той не може да свърши нищо Ах между другото казах ли на Куентин случая с папагала на онзи човек и какво станало тъжна история напомня ми за това помисли сам довиждане в хумористичния вестник

И какво

Какво какво

Какво ще правиш

Нищо

Пак ми се бъркаш в работата малко ли ти беше миналото лято

Кеди имаш температура Болна си как се чувствуваш

Просто съм болна не мога да искам

Гласът му прогърмя през

Не този мошеник Кеди

От време на време реката проблясваше отвъд във връхлитащи отблясъци, по пладне и след това. Доста по-късно, макар да бяхме отминали мястото, където продължаваше да гребе срещу течението, царствен в очите на бога, на боговете. Така е по-добре. Боговете. В Бостън, Масачузетс, господ ще изглежда като един от глутницата. А може би не съвсем съпруг. Мокрите весла просветващо мигаха и го тласкаха покрай женските длани. Ласкателство. Така ласкан, ако не е съпруг, би обърнал гръб на бога. Такъв мошеник, Кеди. Реката притъмняваше след един остър завой.

Лошо ми е трябва да обещаеш

Лошо как така ти е лошо

Просто така лошо ми е от никого не мога да искам но ми обещай че ще

Ако имат нужда някой да се грижи за тях то е заради тебе защо ти е лошо. Чухме как под прозореца автомобилът тръгна към гарата за влака в осем и десет. Да доведе братовчедите. Глави^[17]. Увеличава себе си глава по глава, но няма бръснари. Маникюр. Едно време имахме един чистокръвен кон. Да, в конюшнята, а под седлото един помияр. Куентин бе изстрелял гласовете им през пода на Кедината стая.

Трамваят спря. Слязох точно в средата на сянката си. Релсите се пресичаха с някакъв път. Под един дървен навес седеше стар човек и похапваше нещо от книжна кесия, сетне трамваят заглъхна. Пътят водеше към дървета, където е може би сенчесто, но юнската зеленина в Нова Англия не е по-гъста от априлската у нас в Мисисипи. Забелязах някакъв комин. Обърнах му гръб и затъпках сянката си в прахоляка. Понякога нощно време в мен се появяваше нещо ужасяващо виждах как ми се надсмива през тях го виждах да ми се надсмива през лицата им сега го няма и ми е зле

Кеди

Не ме докосвай обещай ми

Когато си болен не можеш

Напротив мога след това всичко ще бъде наред няма да има значение не им позволявайте да го пратят в Джексън обещай

Обещавам Кеди Кеди

Не ме докосвай не ме докосвай

На какво прилича Кеди

Какво

Онова дето ти се надсмива онова нещо през тях

Все още виждах комина. Там някъде трябва да е водата, водеща към морето и тихите пещери. Тихо ще се сринат, а когато Той изрече Стани само ютиите. Когато с Върш излизахме за по цял ден на лов, не си взимахме нищо за ядене и към дванайсет аз огладнявах. Изпитвах глад някъде докъм един, след това моментално забравях, че съм бил гладен. Уличните лампи се спускат по склона после чух как колелата изтрополяват надолу. Страничната облегалка беше гладка и хладна под челото ми оформено от седалката ябълковото дърво надвесено над косата ми над Едема дрехите до самото й лице Имаш температура усетих още вчера все едно да стоиш много близо до печка.

Не ме докосвай.

Кеди не можеш да го сториш ако си болна. Този загубеняк.

Все трябва да се омъжа за някого. Сетне ми казаха че костта трябвало наново да се чупи

Накрая коминът вече не се виждаше. Пътят вървеше покрай някакъв зид. Опъстрени от слънцето, над него се надвесваха дървета. Зидът беше хладен на пипане. И тази хладина се усещаше, като вървиш по-близо до него. Само нашият край не прилича на тукашния. И в това да крачиш тук имаше нещо. Някаква притихнала, но невъздържана плодовитост, която задоволява гладния за хляб. Тече наоколо, без да отхранва и отглежда всеки оскъден камък. Сякаш за да бъде заместител на зеленината сред дърветата и дори синьото на далечините не толкова разкошната химера. Казаха че костта трябвало наново да се счупи и вътре в мен застена Ах! Ах! Ах! и почнах да се потя. Какво ме е грижа зная какво значи счупен крак всичко значи няма да е нищо просто ще трябва повечко да постоя вкъщи това е всичко мускулите на челюстта ми онемяха а устата ми изричаше през потта Почакай Почакай минутка само ах ах ах зад зъбите а баща ми по дяволите този кон майната му. Почакай грешката е моя. Всяка сутрин той идваше с кошница покрай оградата до кухнята и влачеше пръчка по оградата всяка сутрин се довличах как да е до прозореца с гипса и го чаках с късче въглен Дилси казваше ще вземеш да се пребиеш акъл нямаш ли четири дни няма още откак си го счупил. Почакай за минутка ще свикна само една минутка и аз ще

В този въздух сякаш дори врявата се стапяше, като че самият въздух се беше изтощил от дългото пренасяне на звуците. Кучешкият лай отеква много по-далеч от влака, особено в тъмнината. А и гласовете на някои хора. Негрите. Луи Хечър нито веднъж не бе надул рога, който носеше заедно с оня стар фенер. Попитах го: „Луи, кога за последен път си чистил тоя фенер?“

— Съвсем преди малко съм го чистил. Нали помниш кога голямото наводнение заля ония хорица там горе? Същия ден съм го чистил. Бяхме аз и старата, седим нея нощ пред огъня, а тя вика: „Луи, какво ще правиш, ако тая вода вземе та стигне дотука?“ Пък аз викам: Тъй, тъй, я да взема да почистя тоя фенер. Та нея нощ съм го чистил.

— Само че наводнението беше чак в Пенсилвания — казвам. — Как ще стигне чак дотука?

— Ти го казваш — рече Луи. — Мен ако питаш, водата може, както е мокра, да се покачи и в Джеферсън, както и в Пенсилванското. Хората викат, че високата вода не може чак толкоз далече да стигне, та и покривите да залее.

— Вие е Марта излязохте ли нея нощ?

— Точно така направихме. Лъснах фенера и се дигнахме с нея, та изкарахме нощта навръх баирчинката зад гробищата. Ако знаех по-високо място, там щяхме да се денем.

— И оттогава не си чистил фенера, а?

— Защо да го чистя, като нямам нужда?

— Искаш да кажеш, докато не дойде ново наводнение ли?

— Та нали ни предпази от миналото.

— Ех и ти, чичо Луи! — казах аз.

— Така е, сър. Ти ги разбираш работите по един начин, аз по друг. Няма да се караме я, ако се зададе ново наводнение, пак ще си лъсна фенера.

— Чичо Луи не може нищо да хване, ако нещо му свети — обади се Върш.

— Аз съм ловил опосуми, още когато на баща ти са му мазали главата с газ против въшки, момчето ми — рече Луи.

— Истина е — каза Върш. — Мен ако питаш, чичо Луи е хванал повече опосуми от всички останали в нашия край.

— Така е, сър. Посумите аз ги виждам и на тъмно. И не съм чул никой да се е оплакал. Тихо сега! Ето там един. Ху-ху. Насам, куче!

И ще насядаме в сухите листа, едва-едва шушнещи с бавния дъх на очакването, с бавните въздишки на земята и безветрения октомври, докато смрадта на фенера замръчква кристалния въздух, а ние се ослушваме за кучетата и замиращото ехо от гласа на Луи. Той никога не повишаваше тон, но в тихите нощи сме го чували от парадната веранда. Когато си викаше псетата, гласът му напомняше досущ рога, който носеше преметнат на рамо и нито веднъж не наду, дори още по-ясно, още по-ласкаво, сякаш това бе глас, неделим от мрака и тишината, разгъващ се и отново намотаващ се в нея. Ху-хууууу. Ху-хууууу. Ху-хууууууу. Все трябва да се омъжи за някого.

Много ли са били Кеди

Не познавам чак толкова много ти по-добре се погрижи за Бенджи и татко

Ти не знаеш от кого е а той знае ли

Не ме докосвай няма ли да се погрижиш за Бенджи и за татко

Започнах да усещам водата, преди да съм стигнал моста. Беше зидан от сив камък, обрасъл с лишеи, от чиито пълзящи разклонения бавно сълзеше влага. В сянката отдолу водата беше бистра и неподвижна, а около камъка шушнеше с тих клокот и образуваше чезнещи вълни от кръжащо небе. Кеди това

Все трябва да се омъжа за някого Върш веднъж ми разказа за едного, който, сам се обезобразил. Отишъл в гората, седнал в една ровина и замахнал с бръснача. Счупен бръснач, замахнал над рамото си назад с едно движение и кръвта рукнала назад в права струя. Но не е в това. Работата не е да не ги приемаш. Ти никога не си ги приемал дори мога да кажа Това ли? Това за мен е китайски аз китайски не разбирам. А татко каза, че е така, защото си девствена, не разбираш ли? Жените никога не могат да бъдат девственици. Чистотата е отрицателно състояние и следователно противоречи на природата. Тебе природата те измъчва не Кеди и аз казах Това са само думи а той каза И девственост е само дума пък аз рекох Не бъди сигурен не можеш да знаеш и той каза Да. В мига когато осъзнаем че трагедията е от втора ръка.

Там, където падаше сянката на моста, се виждаше много надълбоко, но не чак до дъното. Ако оставиш един лист във водата, след време тъканта ще изчезне, а нежните жилки леко ще се поклащат като насън. Едни с други не се докосват, колкото и заплетени да са били преди, колкото и близо да са били до стъблото. И навярно когато Той изрече Станете от мъртвите, очите също ще изплуват от дълбините, тишината и съня, за да видят Неговата слава. След време ще изплуват и ютиите. Скрих ги под единия край на моста, върнах се и се подпрях на перилата.

Дъното не виждах, но дълго се вглеждах в движението на водата и накрая очите ми се умориха — тогава съзрях една сянка, висяща като удебелена стрела срещу течението. Току над повърхността, ту в сянката, ту на светлото, се суетяха еднодневки. Ако можеше отвъд да бъде само един ад чистият пламък ние двамата повече от мъртви. Тогава ще имаш само мен тогава само мен сетне ние двамата отвсякъде ни сочат с пръст и ужасът отвъд чистия пламък Без да се движи, стрелата се уголемява, после в бързия водовъртеж пъстървата клъвва една муха под повърхността с нещо като великанската деликатност на слон, който вдига от земята фъстък. Кръговете се стапят, течението ги отнася и аз отново видях стрелата, забила връх във водата, нежно да се поклаща от движението на водата, над която се стрелкат и застиват еднодневки. Само ти и аз сред сочещите пръсти и ужасът затворен от чистия пламък

Изящна и неподвижна, пъстървата увисна сред потрепващите сенки. На моста стъпиха три момчета с въдици, наведохме се всички над перилото и се загледахме в пъстървата. Познаваха рибата. Местна знаменитост.

— От двайсет и пет години се мъчат да хванат тая пъстърва. Един магазин в Бостън предлага на оня, който я хване, въдица за двайсет и пет долара.

— Тогава защо вие тримата не я хванете? Не ви ли се ще да имате пръчка за двайсет и пет долара?

— Да — съгласиха се те. Наведоха се над парапета и се взряха в пъстървата.

— Мен ми се ще — каза едното.

— Пръчката не я искам — каза второто, — да ми дадат парите.

— Сигурно няма да може — рече първото. — Ще те принудят да вземеш пръчката.

— Тогава ще я продам.

— Но няма да вземеш двайсет и пет долара.

— Ще взема колкото ми дадат. Аз и с тая пръчка мога да хвана толкова риба, колкото и с една двайсет и пет доларова. — След това заобсъждаха какво биха направили с двайсет и пет долара. Говореха едновременно с настойчиви, противоречиви и нетърпеливи гласове, като недействителното превръщаха във възможност, сетне във вероятност и накрая в неоспорим факт, както правят всички хора, когато желанията им се превръщат в думи.

— Бих си купил кон и каруца — каза второто.

— Да, да, ще купиш! — рекоха другите.

— Ще купя. Знам едно място, дето ще ми ги продадат за двайсет и пет. Познавам човека.

— Кой е той?

— Не е важно кой е. Важното е, че мога да ги купя за двайсет и пет.

— Да, да! — извикаха другите. — Изобщо не знае такъв човек. Само си говори.

— Така ли мислите? — каза момчето.

Продължиха да му се присмиват, но то повече дума не обели. Облегна се на перилото, взряно във вече разменената пъстърва; внезапно остротата на спречкването изчезна от гласовете им, сякаш и те бяха осъзнали, че приятелят им вече е хванал рибата, купил си е коя и каруца, а те, също както става и с възрастните, са били убедени в нещо, взимайки за факт мълчаливото превъзходство на другия. Според мен хората, които използуват себе си и останалите предимно на думи, са поне единодушни, че мъдростта е присъща тъкмо на мълчаливия и за известно време долових как другите две момчета трескаво търсят по какъв начин да му излязат на глава и да го ограбят от кон и каруца.

— Никой няма да ти даде двайсет и пет долара за тая пръчка — рече първото. — На каквото искаш на бас, че няма да стане.

— Още не е хванал пъстървата — каза третото, сетне и двете изведнъж ревнаха:

— Какво ти казвах аз! Как му е името на този човек? Не смееш да кажеш. Няма такъв човек.

— Я млъкнете — обади се второто. — Вижте я, пак идва! — Облегнаха се на парапета, еднакви и неподвижни, въдиците им — също еднакви — грациозно наведени в слънчевия блясък. Пъстървата се издигна, без да бърза, като сянка, която едва потрепващо се увеличава. Малкият водовъртеж отново се разми по бавното течение. — Майчице! — прошепна първото.

— Вече не се мъчим да я хванем — каза то. — Само ги гледаме тия от Бостън, дето идват и се опитват.

— Да не е това едничката риба в тия места?

— Да, прогони всички останали. Тук най-доброто място за риболов е долу на големия водовъртеж.

— Не е — обади се второто. — Два пъти по-добре е при мелницата на Бигелоу. — И заспориха къде е най-хубаво за риболов, след това изведнъж млъкнаха и наново се загледаха към показващата се пъстърва, при което частица от небето потъна с прекъснатите водни кръгчета. Попитах колко далече е най-близкият град. Казаха ми.

— Но най-близката трамвайна линия е в онази посока — каза второто момче и посочи назад към пътя. — Вие къде отивате?

— Никъде. Просто се разхождам.

— От колежа ли сте?

— Да. А в оня град има ли фабрики?

— Фабрики ли? — изгледаха ме и тримата.

— Не — каза второто, — там няма. — Огледаха облеклото ми. — Работа ли търсите?

— А мелницата на Бигелоу? — досети се третото. — Тя е като фабрика.

— Друг път фабрика! Той пита за истинска фабрика.

— Дето да има сирена — обясних аз. — Още не съм чул да свирят за обедна почивка.

— Ако е за това — каза второто, — на унитарнанската камбанария има часовник. От него ще разберете кое време е. Нямате ли часовник на тая верижка?

— Тази сутрин го счупих — показах им часовника си, а те го огледаха напълно сериозни.

— Още върви — каза второто. — Колко струва такъв часовник?

— Подарък ми е — отвърнах. — От баща ми, като завърших гимназия.

— От Канада ли сте? — попита третото. Беше червенокосо.

— От Канада ли?

— Само че той не говори като тях — рече второто. — Чувал съм ги. Говори като по негърските представления.

— Внимавай — каза третото, — не те ли е страх да не те цапардоса?

— Че защо да ме цапардоса?

— Защото каза, че говорел като негър.

— О, я стига глупости — възмути се второто. — Като прехвърлите оная височина, ще видите камбанарията.

Благодарих им.

— Пожелавам ви успешен улов. Само не хващайте оная старица там долу, тя заслужава да си остане на свобода.

— Тая риба никой не може да я хване — рече дървото.

Облегнаха се на парапета и се вторачиха във водата, а трите въдици в слънчевата светлина ми се видяха като три наведени връвчици от жълт пламък. Стъпих си върху сянката и я дотътрих отново в шарената сянка на дърветата. Пътят възвиваше и се вдигаше над водата. Прекосяваше хълма, сетне се спускаше криволичещ и отнасяше погледа и мислите някъде напред, под един смълчан зелен тунел, квадратна кула над дърветата и кръглото око на часовник, още доста далеч. Седнах кран пътя. Тревата — гъста, глезените скрива. А шосето — насечено от неподвижни сенки, нанесени сякаш през шаблон от полегатите креди на слънчевата светлина. Оказа се обаче железницата и след миг тя заглъхна оттатък дърветата, сподирена от продължителен кънтеж, а аз отново си чух часовника и затихващия влак, забързан сякаш през още един месец или още едно лято, устремен нанякъде под увисналата чайка и всички забързани неща. С изключение на Джералд. Той също така ще е надут, самотно преминаващ през това пладне, ще гребе и ще се измъкне от пладнето, някъде високо в яркия въздух като апотеоз, възкачвайки се в една задрямала безкрайност, където ще бързат той и чайката, тя — смразяващо неподвижна, той — с непрестанното и отмерено гребане и възправяне, част от самата инерция, а светът — незабележим под сенките им върху слънцето. Кеди този мошеник този мошеник Кеди

Гласовете им долетяха над хълма, след това се показаха трите тънки въдици, сякаш уравновесени нишки от течен огън. Изгледаха ме и без да забавят ход, отминаха.

— Какво стана? — казах. — Не я виждам.

— Дори не сме се опитвали да я хванем — рече първото. — Тая риба никой не може я хвана.

— Ей, го там часовника — каза второто и посочи. — Малко по-натам и се вижда колко показва.

— Да — отвърнах, — благодаря. — И се изправих. — И тримата ли сте към града?

— Отиваме на големия водовъртеж за главуш — рече първото.

— Там не може нищо да се хване — каза второто.

— Ти май искаш да отидем при мелницата, дето всичко живо шляпа наоколо и плаши рибата.

— На водовъртежа няма нищо да хванеш.

— Никъде нищо няма да хванем, ако още се бавим — обади се третото.

— Не ми е ясно защо продължаваш да настояваш за водовъртежа — каза второто. — Там нищо не се хваща.

— Не си длъжен да идваш — рече първото. — Не съм те вързал.

— Я да отидем на мелницата и да се окъпем — предложи третото.

— Аз отивам на водовъртежа — каза първото, — пък вие както искате.

— Я кажи откога не си чувал някой да е хванал риба на водовъртежа — обърна се второто към третото.

— Дайте да идем на мелницата и да се окъпем — каза третото. Кулата бавно потъна зад дърветата. Кръглият циферблат бе още далече. Навлязохме в изпъстрената сянка. Стигнахме някаква овощна градина, цялата в розово и бяло. Гъмжеше от пчели, вече ги чувахме. — Да вървим да се окъпем при мелницата — настояваше третото момче. Покрай едната страна на овощната градина тръгваше алея. Третото момче намали ход и спря. Първото продължи напред, слънчевите петна се плъзваха по въдицата му, минаваха върху раменете и се смъкваха по ризата на гърба му. — Хайде! — подкани третото. Второто момче също се спря. Защо ти е да се омъжваш за някого Кеди

Искаш да го кажа ли мислиш че ако го кажа няма да стане

— Хайде на мелницата — рече то. — Тръгвайте.

Първото момче продължи. Тупайки по-тихо и от листи в мекия прахоляк, нозете му не издаваха никакъв звук. Пчелите в овощната градина жужаха като надигащ се вятър в тон, който биваше като по чудо приглушаван току преди да мине в кресчендо. Алеята вървеше покрай зида, покрита от изпъстрена с цвят аркада, която нататък се стапяше между дърветата. Оскъдна, но настойчива, светлината я пробиваше под ъгъл. В сенките, подобно на слънчеви петна, потрепваха жълти пеперуди.

— За какво ти е да ходиш на водовъртежа? — попита второто момче. — Ако толкова искаш, можеш да ловиш риба и на мелницата.

— Да върви, като иска! — рече третото. Загледаха се подире му. Светлината се плъзгаше на петна по отдалечаващите му се рамене, проблясвайки по пръчката като златисти мравки.

— Кени — извика второто. Кажи го на татко ако искаш аз съм РОДОНАЧАЛНИК на баща си аз съм го измислил аз съм го създал. Кажи му го няма да стане защото ще рече не съм и тогава ти и аз от любов към потомството

— Хайде бе! — каза момчето. — Ще се напълни с хора. — Загледаха се подир първото. — Меее! — изблеяха двете изведнъж. — Мамино синче! Да върви където ще. Нали ако дойде да се къпе, ще си намокри главичката и после ще го напердашат! — След това свиха по пътеката и продължиха, а жълтите пеперуди се стрелкаха край тях в сенките.

защото няма нищо друго надявам се че има нещо друго но може да няма и тогава ще забележиш че дори несправедливостта едва ли си струва онова което мислиш за нея Той не ми обърна никакво внимание, виждах челюстта му в профил, извърнал леко лице под оръфаната шапка.

— Защо не отидеш да се изкъпеш и ти? — попитах го този мошеник Кеди

Искаше ли ти се да се сбиеш, с него

Лъжец и мошеник Кеди изключен от клуба защото мами на карти изпратен в Ковънтри хванали го да лъже на семестриални изпити и го изключили

Та какво от това аз с него няма да играя карти

— Кое ви харесва повече, риболовът или къпането? — попитах ги. Жуженето на пчелите затихна, повече още се долавяше, като че вместо да потъне в тишина, самата тишина между нас набъбваше като покачваща се вода. След още един завой пътят премина в улица със сенчести дворове и бели къщи. Кеди този мошеник как можеш да правиш такова нещо ако мислиш за Бенджи и татко не за мене

За какво друго мога да мисля за какво друго съм мислила Момчето кривна от улицата. Без да поглежда назад, прехвърли се през един стобор от колчета, мина през тревата до едно дърво, остави въдицата, покатери се до първото разклонение и седна там с гръб към пътя, а слънчевите петна най-сетне застинаха върху бялата му риза. За какво друго да мисля дори не мога да плача миналата година нали умрях казах ти затова но тогава не ми беше ясно за какво говоря не знаех какво казвам В края на август и в нашия край дните са като днешния, въздухът е също такъв прозрачен и възбуден, носещ нещо тъжно, замечтано и близко. Човек е сбор от своите климатични усещания, казваше баща ми. Човекът е сбор от какво ли не. Задача с нечисти свойства, прилежно доведени до една неизменна нула: безизходица от прах и от желания. Но сега зная че смъртта е дошла казвам, ти

Тогава защо трябва да слушаш можем да се махнем ти Бенджи и аз където никой не ни познава където Четириколният кабриолет се теглеше от бял кон, чиито нозе клопаха в ситния прахоляк; тънки и сухи като паяжина, колелата громоляха по стръмнината под набразденото листно наметало. Бряст. Ето. Ето го.

С какво ли с парите ти за университета дето продадоха ливадата за да идеш в Харвард не разбираш ли сега трябва да завършиш ако не свършиш за него нищо няма да остане

Продадоха ливадата Бялата му риза не потрепваше в чатала на дървото под трепкащите сенки. Колела като паяжини. Копитата се движат под дъното на кабриолета прилежно бързо като ръката на жена, която бродира, после заглъхват изведнъж подобно на актьор върху безконечна пътека, когото бързо са издърпали от сцената. Нов завой на улицата. Съзрях бялата кула и глупавата кръгла самоувереност на часовника. Продадоха ливадата

Казват че татко до една година ще умре ако не престане да пие а той няма да престане не може да престане откакто аз миналото лято и тогава ще пратят Бенджи в Джексън не мога да плача дори една минута не мога да плача за един миг тя застана на вратата в следващия миг той вече й дърпаше роклята и мучеше гласът му отекваше напред-назад като чук между стените на талази а тя взе да се свива до стената да се смалява очите на бялото й лице изцъклени сякаш притиснати с палци накрая той я изтласка от стаята гласът му трещи напред-назад като чук който от инерцията си не може да спре сякаш за него в тишината място няма мучеше

Отвориш ли вратата, издрънчава звънче, но само веднъж, високо, отчетливо и кратко в уютния сумрак над вратата, като че е било измерено и настроено да издава само този единствен, ясен и кратичък звук, че да не се изхабява камбанката, нито пък да е необходима прекомерно голяма тишина, за да онемее, след като вратата към този топъл аромат на печива се е отворила. Едно мръсно момиченце с очички като на пухено мече и привързани с кожени ремъчета опашчици.

— Здравей, малката. — В меката и топла празнота личицето е като чаша мляко с няколко капки кафе. — Има ли някой тук?

Но то продължи да ме гледа, докато не се отвори някаква врата и жената не се показа. Над тезгяха, където зад стъкло се редуваха какви ли не хрускави очертания, изплува нейното поддържано сиво лице с плътно прибрана рядка коса върху поддържан сив череп, очила с тънки сиви рамки, които приближаваха като дърпани с конец и напомняха касова машина в магазин. Имаше вид на библиотекарка. Някакво същество сред прашните лавици с поръчани предварително убеждения, отдавна скъсали с действителността и съхнещи необезпокоявани, сякаш полъх от онази атмосфера, в която е била извършена несправедливост.

— Моля, две от тези, госпожо.

Тя измъкна изпод тезгяха един квадратен резен, увит във вестник, сложи го отгоре и отчупи две парчета. Момиченцето ги гледаше с неподвижни и немигащи очи, две стафидки, неподвижно плаващи в чаша слабо кафе. Земя на чифути, родина на жабари.^[18] Гледаше милинките, поддържаните сиви ръце, широкия златен пръстен на левия показалец, поддържан от едно посиняло кокалче.

— Сами ли си ги печете, госпожо?

— Пардон? — каза тя. Точно така. Пардон? Също като на сцената. Пардон? — Пет цента. Друго ще искате ли?

— За мен не, госпожо. Но май тази дама иска нещо.

Тъй като не бе достатъчно висока да погледне през тезгяха, тя се премести в края и видя момиченцето.

— Вие ли го доведохте?

— Не, госпожо. Заварих го тука.

— Ах ти, малка никаквице! — закани се тя. Излезе иззад тезгяха, но не докосна детето. — Какво имаш в джобовете?

— Тя няма джобове — рекох аз. — И нищо не правеше. Просто си стоеше и чакаше.

— Тогава защо звънчето не е звъннало? — И се вторачи в мен. Липсваше й само снопът пръчки и една черна дъска зад гърба, на която е написано „2X2=5“. — Ще си го скрие под рокличката и тогава иди, че разбери. Хей, детенце, как се озова тука? — Момиченцето нищо не каза. Погледна жената, хвърли ми един черен поглед и отново се загледа в нея. — Писна ми от пришълци. Как е могла да влезе, без да звънне звънчето?

— Влезе, когато аз отворих вратата — обясних. — Звънна един път и за двама ни. Пък и няма как да се докопа до нищо. А и според мен едва ли би посмяла. Нали, малката? — Момиченцето ме погледна съучастнически и замислено. — Какво искаш? Хляб ли? — То протегна юмруче, разтвори го и във влажната, напоена с мръсотия длан се показа една петцентова монета. Потна и топла монета. Долових далечната миризма на метал. — Имате ли хлебчета за пет цента, госпожо? — Тя измъкна изпод тезгяха едно квадратно парче вестник, сложи го отгоре и уви в него един хляб. Към монетата прибавих още една и ги сложих на тезгяха. — И ако обичате, госпожо, още една милинка.

Измъкна я от витринката.

— Я ми дайте пакета — каза тя. Дадох й го, тя го разви, сложи вътре третата милинка, уви го отново и взе монетите. Бръкна си в престилката, намери два цента и ми ги даде. Подадох ги на момиченцето. Влажни и горещи като червейчета, пръстчетата му се сключиха около тях. — На нея ли ще дадете тая милинка? — попита жената.

— Да, госпожо — отвърнах. — Дано вашите печива и на нея й ухаят така приятно, както и на мен. — Взех двата пакета, подадох хляба на момиченцето, а жената зад тезгяха, стоманеносива от глава до пети, ни наблюдаваше с хладна самоувереност.

— Почакайте за миг — рече тя и се оттегли. Вратата отново се отвори и затвори. Притиснало хляба до мръсната си рокличка, момиченцето не сваляше очи от мене.

— Как се казваш? — попитах. Все така неподвижно, то отмести поглед. Стори ми се дори, че не диша. Жената се върна, носейки нещо твърде странно на вид, ще речеш — трупа на любимия си плъх.

— Вземи — рече тя. Детето я погледна. — Вземи де — каза жената и го тикна към момиченцето. — Само на вид е малко особена, но според мен, като хапнеш, по нищо няма да се различава. Вземи. Няма да стоя тук цял ден я! — Без да сваля очи, детето пое тортата. Жената обърса ръце в престилката си. — Туй звънче май плаче за поправка — каза тя, приближи вратата и я отвори със замах. Далечно, ясно и невидимо, звънчето звънна веднъж. Пристъпихме към вратата и ококорената жена.

— Благодаря за тортата — казах.

— Тия пришълци — издума тя, взряна нагоре в полумрака, където звънеше звънчето. — Послушайте ми съвета, млади човече, и стойте по-далеч от тях.

— Добре, госпожо — казах аз. — Хайде, малката. — Излязохме. — Благодаря ви, госпожо.

Тя затръшна вратата, сетне наново я разтвори и звънчето издаде единичния си притихнал тон.

— Пришълци! — повтори тя, взирайки се в звънчето.

Като тръгнахме, казах:

— Е? Какво ще кажеш за по един сладолед? — То дъвчеше набръчканата торта. — Обичаш ли сладолед? — Дъвчейки, насочи към мен черните си неподвижни очички. — Тръгвай. — Влязохме в дръгстора и аз поръчах сладолед. То продължаваше да стиска хляба. — Остави го — рекох, — да ти е по-лесно да ядеш. — И протегнах ръка да го взема. Но то го стисна още по-здраво, дъвчейки сладоледа като вафла. Нахапаната торта бе оставило на масата. Изяде методично сладоледа, сетне наново се хвърли на тортата, оглеждайки витрината. — Накъде живееш? — попитах.

Кабриолет, оня с белия кон. Само Док Пийбоди, дето е дебел. Сто и петдесет килограма. Возиш се с него откъм стръмната страна и се държиш здраво. Деца. Да ходиш е по-лесно, отколкото да се държиш откъм стръмната страна. Беше ли вече при доктора Кеди беше ли

Не ми трябва мога и да не питам сега после ще бъде наред няма значение

Защото жените, казва татко, са тъй нежни, тъй загадъчни. Деликатно равновесие на периодична нечистотия, равновесие между две луни. Месечини рече той пълни и жълти като по жътва нейните хълбоци и бедра. Вън винаги вън от тях но. Жълти. Като подметки при ходене. Тогава разбираш че някакъв мъж че всички тези загадъчни и тиранични нещо скрито. С всичко вътре в тях в тези форми една външна благост очакваща докосване. Течна гнилоч като потопени неща плуващи като бледи гумени балончета полунапълнени и всичко се примесва с миризмата на горски нокът.

— Най-добре да отнесеш хляба вкъщи, нали? — Момиченцето ме погледна. Дъвчеше безмълвно, без да прекъсва. На равни промеждутъци малки подутинки се смъкваха по гръкляна му. Развих пакета и му подадох една от милинките. — Сбогом.

И поех. След малко се обърнах. То вървеше подире ми.

— В тази посока ли живееш? — Нищо не каза. Продължавайки да яде, тръгна до мен, току под лакътя ми. Потеглихме. Беше тихо, едва ли някой наоколо и се примесва с миризмата на горски нокът би ми казвала не да ме остави да седя на стъпалата и да чувам как в полумрака вратата й се тръшва да чувам Бенджи още като плаче вечерта тя би трябвало да слезе всичко размесено с горски нокът Стигнахме до ъгъла.

— Мен пътят ми е нататък — казах, — довиждане. — То също се спря. Глътна последното парче от тортата, сетне мина веднага на милинката, но не откъсна поглед от мен. — Довиждане — повторих, свърнах в улицата и продължих, но на следващия ъгъл наново спрях.

— Къде живееш? Натам ли? — посочих по улицата. То все така ме гледаше. — Или пък натам? Хайде на бас, че живееш близо до гарата, където са влаковете. Нали? — Просто ме гледаше, отпуснато, загадъчно и дъвчещо. Улицата беше празна и в двете посоки сгушени сред дърветата, къщите седяха в притихналите си морави, но никъде не се виждаше човек, освен ония отзад. Поехме в обратна посока. Пред някакъв магазин седяха двама мъже.

— Не познавате ли това момиченце? Тръгна ей тъй подире ми и не мога да разбера къде живее.

Преместиха погледите си върху момиченцето.

— Трябва да е от новодошлите италианци — каза единият. Беше с ръждиво опашато палто. — Виждал съм го. Как се казваш, момиченце? — То ги огледа с черните си очички, а челюстите му не спираха да се движат. Преглътна, без да спира дъвкането.

— Сигурно не знае английски — рече другият.

— Пратили са го за хляб — казах аз. — Все трябва нещо да поназнайва.

— Как се казва татко ти? — попита първият. — Пийт? Джо? Името му е Джон, нали? — То отхапа нов залък.

— Какво да правя с него? — рекох аз. — Просто тръгна подире ми. А аз трябва да се връщам в Бостън.

— Вие от колежа ли сте?

— Да, господине. И трябва вече да се връщам.

— Вървете по тая улица и я предайте на Анс. Той ще е сигурно в обора. Полицая.

— Май точно така ще трябва да направя — рекох аз. — Все нещо трябва да се направи. Много съм ви задължен. Хайде, малката.

Поехме по улицата откъм сенчестата страна, където сянката на начупените фасади една по една ни препречваха пътя. Стигнахме оборите. Полицая го нямаше. На един килнат стол пред широката ниска врата, откъдето из вонящите ясли излизаше тъмен и хладен полъх с миризма на амоняк, седеше човек, който ми каза да погледна в пощата. И той не познавал момиченцето.

— Всякакви чужденци. Не можеш ги различиш. Заведи я оттатък линията, те там живеят, все някой ще си я познае.

Отидохме до пощата. Беше в обратната посока на улицата. Човекът с опашатото палто тъкмо разгъваше вестник.

— Анс току-що напусна града — рече той. — Май ще е най-добре да минете от другата страна на гарата и да проверите в ония къщи покрай реката. Някой може да я познава.

— Май ще ми се наложи — отвърнах. — Хайде, малката. — Тя набута последното парче от милинката в устата си и го глътна. — Искаш ли още една? — попитах. Погледна ме, движейки челюст, а очите й черни, немигащи и дружелюбни. Извадих останалите две милинки, дадох й едната и си отхапах от втората. Някакъв човек обясни къде е гарата. — Хайде, малката!

Като стигнахме гарата, минахме от другата страна на релсите, там беше реката. Над нея минаваше мост, а по брега, но с гръб към него, вървеше разнебитена улица с паянтови дървени къщи. Улицата неугледна, но пък носеше нещо дружелюбно и живо. В средата на един неокосяван двор, ограден с изпочупени и зейнали тараби, се мъдреше килнат прастар файтон и една видяла и патила къща, от чийто горен етаж на един прозорец се развяваше яркорозова дреха.

— Не прилича ли на твоята къща? — попитах. Момиченцето ме изгледа иззад милинката. — Ей тази тука? — и посочих. Продължаваше да дъвчи, но ми се стори, че долавям някакво потвърждение, в поведението му пролича някакво макар и неискрено съгласие. — Тази ли? — повторих. — Хайде тогава — и влязох през порутената порта. Погледнах го още веднъж. — Тук? Прилича ли на вашата къща?

Момиченцето веднага кимна и ме погледна, захапало пухкавия полумесец на милинката. Приближихме. Към разнебитения входен навес водеше пътека от редки, изпочупени каменни плочи, сред който стърчаха копията на твърда, новопоникнала трева. Не се забелязваше никакво движение, само от горния прозорец висеше, увиснала в безветрието, розовата дреха. Вързано на около двуметров канап, висеше порцеланово топче за звънец, но се отказах да го дърпам и похлопах. Момиченцето бе налапало коричката надълго на устата си, непреставаща да дъвчи.

Вратата отвори някаква жена. Изгледа ме, сетне бързо заговори на детето на италиански с въпросително повишаване на гласа, после замълча, заговори отново, а момиченцето я гледаше над коричката на милинката, като я натъпкваше в устата си с мръсна ръка.

— Каза, че живеело тука — обадих се. — Водя го от центъра. За вас ли е този хляб?

— Не разбира — рече жената и наново заговори на детето. А то просто я гледаше.

— Тука не живее? — казах аз, посочих детето, сетне нея и вратата. Жената поклати глава, пристъпи до ръба на навесната площадка и без да млъква, посочи по пътя.

Кимнах също така поривисто.

— Ела покажеш — казах, хванах я за ръка и посочих към пътя. Отново заговори бързо и вдигна ръка. — Ела покажеш — повторих, мъчейки се да я доведа до стъпалата.

— Си, си — рече тя, като се дърпаше и сочеше нещо. Отново кимнах.

— Благодаря, благодаря — слязох от стъпалата и без да тичам, но достатъчно забързано се отправих към портата, достигнах я, спрях и огледах момиченцето. Коричката вече я нямаше, а черните му очички ме гледаха с дружелюбна прикованост. Жената ни наблюдаваше от площадката. — Хайде да тръгваме — подканих. — Все рано или късно трябва да открием къде живееш.

Тръгна до мен току под лакътя ми. Продължихме нататък. Къщите до една изглеждаха пусти. Не се виждаше жива душа. Носеха онази бездиханност, която е присъща на празните къщи. И все пак не можеше всички да са празни. Да можеш да отрежеш изведнъж стените им, ще видиш всичките им стаи, ако обичате, мадам, дъщеря ви. Не. За бога, мадам, дъщеря ви. Пристъпваше до мен току под лакътя ми, тъпичките й опашчици блестят, а ето и последната къща и пътят възвиваше и чезнеше от погледа зад един зид покрай реката. Жената излизаше от разбитата врата, преметнала шал на глава, с ръка го стиска под брадичката си. Пътят завиваше, празен. Намерих една монета и я подадох на момиченцето. Четвъртаче.

— Сбогом, малката — рекох и след това побегнах. Тичах, без да се оглеждам. Погледнах назад едва на завоя. Стоеше насред пътя, една фигурка, притискаща самун хляб до мръсната си рокличка, с безмълвни, черни и немигащи очи. Хукнах нататък.

От пътя се отделяше пътека. Кривнах по нея и подир малко намалих до бърз ход. Пътеката вървеше между задни дворове — небоядисани къщи, нови, изненадващо оцветени дрехи, висящи на въжета, някакъв хамбар с рухнала задна стена, безмълвно гинещ сред уханните, неподрязвани и задушени от буренак овошки, покрити с бяло и розово, бръмнали от слънце и пчели. Погледнах назад. В началото на пътеката нямаше никой. Забавих ход, сянката ми вървеше пред мен, влачейки главата си през плевелите, които скриваха оградата.

Пътеката стигна до врата, затворена с кол, и се губеше в трева, пътека, нечуто белязана с млада морава. Прескочих кола, прекосих някаква горица, озовах се пред нова стена и тръгнах покрай нея, а сянката ми този път ме следва. Тук имаше лоза и бръшлян, докато у нас, в Юга, се среща повече бодливата роза. Ухае ли, ухае, особено в дъждовните привечери, и се примесва към всичко, сякаш без нея другите миризми са малко и недостатъчно непоносими. Защо му позволи да те целува целува защо

Не съм му позволявала накарах го вижда че се ядосвам Охо ти имаш свое мнение? На лицето й се появява червеният отпечатък на ръката ми сякаш под дланта ми се е запалила лампа очите й заблестяват

Не те зашлевих заради целуването. Лакти на петнайсетгодишно момиче Татко ме пита защо преглъщаш сякаш в гърлото ти е заседнала рибена кост какво става с тебе и Кеди от другата страна на масата без да ме поглежда. Защото позволяват на някакъв долнопробен градски тип затова те ударих но ти ще нали сега предполагам си казваш простак. Зачервената ми длан се отлепя от лицето й. Какво мислиш за това да й завре главата в тревата следите от пръчката кръстосани на кожата й горят парят й главата. Кажи простак повтори го

Не съм целувал мръсно момиче всеки случай като Натали Стената преминаваше в сянката, сетне се появи моята сянка, пак я бях излъгал. И бях забравил, че реката извива покрай пътя. Прехвърлих се през стената и ето я, гледа ме как скачам и държи хляба до рокличката.

Застанах в треволяка, гледаме се един друг.

— Абе, малката, защо не ми каза, че живееш насам? — Хартията около хляба вече се ръфаше и скоро щеше да му е нужна нова. — Хайде сега, покажи ми коя къща. не мръсно момиче като Натали. Валеше чувахме как барабани по покрива и въздиша през високата сладостна празнина на конюшнята.

Натам ли? и я докосвам

Не натам

А там ли? не вали силно но нищо друго освен покрива не се чува сякаш това беше кръвта ми или нейната кръв

Блъсна ме от стълбата и побегна тая Кеди

Там ли беше заболя ли те когато Кеди избяга Кеди

Вървеше току под лакътя ми, докосваше го с темето си, лъскаво като лачена кожа, а хлябът все повече се измъкваше от вестника.

— Ако не се прибереш час по-скоро вкъщи, хлябът съвсем ще изпадне. Какво ще каже мама? На бас че мога да те подигна

Не можеш много съм тежка

Избяга ли Кеди у дома ли отиде от нашата къща оборът не се вижда опитвала ли си някога да го видиш от

Тя беше виновна блъсна ме и побегна

Мога да те повдигна виж че мога

О нейната или моята кръв Вървяхме в ситния прахоляк, а нозете ни стъпват безшумно в ситния прахоляк като каучукови, слънчевите шипове пробиват косо дърветата. И аз отново долових в потайните сенки тихата, бърза вода.

— Далече ли живееш? Значи си много смела, щом сама си тръгнала за града. Все едно че танцуваш седнал танцувала ли си някога седнала? Чувахме дъжда и плъха в сандъка и отдавна празния от коне обор. Как държиш да танцуваме така ли

О кръвта

Аз като танцувам ей така се държа ти си мислеше че сила не ми достига нали

О шуми кръвта

Аз държа ей така искам да кажа дали си чувала какво казах че съм казал

Шуми шуми ох

Пътят си върви притихнал и безлюден, а слънцето непрекъснато слиза. Твърдите й опашчици бяха вързани в краищата с малинови парцалчета. Докато вървеше, единият край на вестника се подмяташе леко и крайщникът на хляба все повече се показваше. Спрях.

— Виж какво, по този път ли живееш? Цяла миля ще стане, нито една къща не сме видели. — Изгледа ме с черните си очи, тайнствени и дружелюбни. — Къде живееш, моето момиче? Да не е обратно, в града? — Някъде в горичката отвъд редките и начупени полегати слънчеви лъчи се обади птица. — Татко ти ще се тревожи. Не се ли сещаш, че може да си изпросиш боя, дето не си се върнала с хляба? — Птицата изсвири отново — невидим и безсмислен звук, гърлен и монотонен, прекъснат като с нож, след това още веднъж. И пак усещането за бърза и тиха вода в потайно място, доловена, но невидима и нечута. — Я ела тука — близо половината вестник висеше празен, — от това няма нужда — откъснах парчето и го захвърлих край пътя. — Хайде да се връщаме в града. Ще минем покрай реката. — Изоставихме пътя. В мъховете растяха бледи цветенца; и пак усещането за онемяла и невидима вода.

Аз държа да е така искам да кажа обикновено така държа Тя стоеше на вратата и ни наблюдаваше с ръце на хълбоците

Ти ме блъсна беше твоя грешка и ме заболя

Танцувахме седнали обзалагам се Кеди не може да танцува седнала

Стига стига вече

Искам само да изчистя боклука по гърба ти

Не ме докосвай с мръсните си ръце беше твоя грешка ти ме блъсна сърдя ти се

Все едно и ни гледа сърди се и излезе Започнахме да чуваме виковете и плисъка на водата; мярна ми се блясък на загоряло тяло.

Сърди се колкото искаш. Ризата и косата ми станаха вир-вода. Покривът трещете, през него се чуваше сега съзрях Натали да си отива през градината в дъжда. Ще се намокриш и дано пипнеш някоя пневмония върви си у дома говедо такова. Засилих се и скочих в локвата на свинете до кръста пожълтях от кал и воня продължих да се мятам докато паднах и дори се отъркалях в калта

— Чуваш ли, къпят се — казах аз. — Нямам нищо против и аз да се топна. — Само че няма време. Когато има. Чух си часовника, тинята беше по-топла от дъжда и вонеше ужасно. Тя стоеше с гръб и аз се изпречих пред нея. Знаеш ли какво съм правил? Тя пак извърна гръб но аз пак застанах пред нея дъждът взе да се стича по тинята и да залепва роклята за тялото й вонеше ужасно. Взех да я прегръщам точно това направих. Тя извръщаше гръб аз й се изпречвах отпред. И я прегръщах казвам ти.

Не давам и пет пари какво правиш

Не даваш не даваш но аз ще те накарам да дадеш. Отблъсна ми ръцете но аз я намазах с кал не усетих мокрия й шамар загребах кал от краката си и взех да я мажа по нейното мокро и кораво тяло което се извърташе посягаше с пръсти към лицето ми но нищо не усещах докато дъждът по устните не ми се стори сладък

Първо ни съзряха ония във водата, само глави и рамене. Развикаха се, един подскочи, прикляквайки, и се бухна сред тях. Приличаха на бобри, водата им стигаше до брадите и крещяха:

— Махни го това момиче! За какъв дявол си довел момиче? Разкарай се!

— Нищо няма да ви направи. Искаме само да ви погледаме. — Наклякаха във водата. Вперили в нас очи, събраха глави накуп, сетне се пръснаха и хукнаха към нас, плискайки водата с ръце. Ние бързо се отдръпнахме. — Внимавайте, момчета! Тя не може нищо да ви направи.

— Хайде да те няма, Харвард! Беше второто момче, онова, което на моста бе говорило за кон и каруца. — Дайте да ги намокрим!

— Я да излезем и да ги хвърлям във водата! — предложи друго. — Мен не ме е страх от момичета.

— Да ги окъпем! Да ги окъпем! — И се втурнаха към нас, като разплискваха водата. Отдръпнахме се. — Хайде да ви няма — развикаха се те, — марш оттука!

Отидохме си. Те се сгушиха току под брега, сбрали лъскави глави в редица срещу блестящата вода. Продължихме нататък.

— Не е за нас тази работа, нали? — Тук-там слънцето пробиваше полегато и сплескваше мъховете. — Горкичката, нали си момиче… — В мъха растяха дребни цветчета, по-ситни не бях виждал. — Момиче! Горкото… — Покрай брега кривуличеше пътека. Водата отново бе утихнала, тъмна, безмълвна и бързотечна. — Най-обикновено момиче. Горкото! — Налягахме в мократа трева едва поемаме дъх дъждът по гърба ми като студени сачми. Сега не ти е все едно не ти е

Господи как се измацахме ставай. От дъжда челото взе да смъди като извадих ръка беше червена от дъжда взе да тече розово боли ли

Разбира се боли ти какво си мислиш

Исках да ти издера очите господи ние наистина воним я по-добре да се измием в ручея

— Ето ни пак в града, малката. Сега вече трябва да се прибереш. Аз трябва да се връщам във факултета. Виж колко сме закъснели. Сега се прибираш у дома, нали? — Но тя просто ме гледаше със своите черни, тайнствени, дружелюбни очи, притиснала до гърдите си полуразвития хляб. — Виж, мокър е, пък аз си мислех, че сме отскочили навреме. — Измъкнах носната си кърпа и се помъчих да подсуша хляба, но кората му взе да се бели и аз се отказах. — Трябва сам да си изсъхне. Дръж го така — и тя го държеше „така“. Като го погледнеш, сякаш плъхове са го ръфали, а водата се качва все по-нагоре по клечащия гръб размитата тиня се плъзва воняща по повърхността и почва да рисува фигури като мазнина в горещ тиган. Нали ти казах, че ще те накарам

Пет пари не давам какво ще направиш

Чухме, че някой тича, спряхме се и погледнахме назад. Той се спускаше по пътеката, а сенките пресичаха крачолите му.

— Бърза за някъде — рекох, — я по-добре ние… — сетне забелязах още един, не много млад, стъпва тежко, стиснал тояга, и едно момче, голо от кръста нагоре, тича и си придържа панталоните.

— Това е Джулио — обади се момиченцето и тогава забелязах италианското му лице и очите. Хвърли се върху мене, паднахме на земята. Замахваше в лицето ми с юмруци, говореше нещо и както ми се стори, се мъчеше да ме ухапе. Сетне другите го отдръпнаха, а той се дърпаше, мяташе и крещеше, хванаха му ръцете, а той се опита да ме ритне, но накрая го отдалечиха. Момиченцето виеше и държеше хляба с две ръце. Полуголото момче се щураше и подскачаше, държейки панталоните си, а когато някой ме дръпна и ме изправи, забелязах още една чисто гола фигура — показа се иззад притихналия завой на пътеката и както тичаше, смени изведнъж посоката и се шмугна между дърветата, последвана от някакви твърди като дъска дрехи. Джулио се мъчеше да се отскубне. Човекът, който ме бе вдигнал, каза:

— Хайде сега! Пипнахме ли те. — Беше по жилетка, без връхно палто. Отпред висеше полицейска плочка. С другата ръка бе стиснал черната, излъскана тояга.

— Вие сте Анс, нали? — попитах. — Търсех ви. Какво се е случило?

— Предупреждавам ви, че всяка ваша дума ще бъде използвана против вас — каза той. — Арестуван сте.

— Ще го очистя! — викна Джулио и се задърпа, но другите двама го удържаха. Момиченцето не преставаше да вие, но не изпускаше хляба. — Открадна ми сестричката! Пуснете ме, господинчовци!

— Да му открадна сестричката ли? — казах. — Напротив, аз само…

— Мълчете — рече Анс. — Ще разкажете на съдията.

— Да му открадна сестричката! — обадих се. Джулио се отскубна от мъжете и отново скочи към мен, но полицаят го пресрещна, сборичкаха се и другите двама го хванаха пак. Запъхтян, Анс го пусна.

— Мръсен чужденец! — изсъска той. — Май и теб трябва да задържа за незаконен побой. — И се обърна към мен: — С добро ли ще дойдете или да ви нанижа белезниците?

— С добро — казах аз. — Каквото там… аз само да намеря някого… да уредя… Да крада сестра му! Да крада…

— Предупредих ви — рече Анс, — той ви обвинява в предумишлен опит за насилие. Хей ти, я кажи на това момиченце да млъкне!

— Така значи — казах аз и след това се разсмях. От храсталаците се показаха още две момчета с прилепнали от водата коси и широко отворени очи, тъкмо си закопчаваха вече намокрените на раменете и по ръкавите ризи. Помъчих се да си спра смеха, но не успях.

— Внимавай, Анс, този сигурно е мръднал!

— С-с-сега ще сп-сп-спра — обадих се, — с-с-след миг ще млъкна. — Като оня път, когато викаше ох-ох-ох — не можех да престана. — Нека приседна. — И седнах, а те всички ме загледаха: и момиченцето с измити по мръсното си лице ивици и нагризания на вид хляб, и мирно забързаната под пътеката вода. След малко смехът ми премина. Но в гърлото нещо все ме караше на смях, както ти иде да повръщаш, след като стомахът ти е вече празен.

— Хайде стига — каза Анс, — вземи се в ръце!

— Добре — рекох и свих гърло. Ето още една жълта пеперуда, сякаш някое слънчево петно изведнъж се е отлепило. Още малко и вече нямаше защо да стягам гърло. Изправих се. — Готов съм. Накъде?

Тръгнахме по пътеката, другите двама наблюдаваха Джулио, а момиченцето и момчетата вървяха някъде на опашката. Пътеката вървеше покрай реката към моста. Минахме по него, прекосихме железопътната линия, а хората излизаха по вратните си да гледат. Отнякъде се взеха още някакви момчета. Когато свихме по главната улица, вече ни следваше солидно шествие. Пред дръгстора бе спрял голям автомобил, но не можах никого да разпозная, докато госпожа Бланд не се обади:

— Ха! Та това е Куентин! Куентин Компсън! — След това забелязах Джералд и Споуд на задната седалка, сякаш яхнал врата му. И Шрийв. Двете момичета ми бяха непознати.

— Куентин Компсън! — извика госпожа Бланд.

— Добър ден — рекох и свалих шапка. — Арестуван съм. За съжаление не можах да получа писмото ви. Шрийв не ви ли каза?

— Арестуван ли? — рече Шрийв. — Извинете — каза, изправи се и се прехвърли през нозете им. Беше нахлузил едни от моите панталони, стояха му като ръкавица. Бях забравил, че не съм ги взел. Освен това не помнех колко много брадички има госпожа Бланд. А отпред, до Джералд, седеше най-красивото момиче. Наблюдаваха ме през воалетките си с нещо като тих ужас. — Кой е арестуван? — повтори Шрийв. — Какво значи това, господине?

— Джералд — обади се госпожа Бланд, — отпрати тези хора. Качвай се в колата, Куентин!

Джералд слезе. А Споуд не бе и мръднал.

— В какво се е провинил, шефе? — попита той. — Да не е разбил някой курник?

— Предупреждавам ви — отвърна Анс. — Познавате ли арестувания?

— Да го познава! — извика Шрийв. — Вижте какво…

— Значи можете да дойдете с нас до съда. Не пречете на правосъдието! Тръгвайте. — И ми разтърси гъната.

— Тогава какво? До скоро виждане — рекох аз. — Радвам се, че се видяхме. Мъчно ми е, че не мога да дойда с вас.

— Хей, Джералд — обади се госпожа Бланд.

— Вижте, господин полицай — почна Джералд.

— Предупреждавам ви — отвърна Анс, — влизате в пререкание със служител на закона. Ако има какво да кажете, елате в съда и дайте показания за задържания. — Продължихме нататък. Беше се образувало цяло шествие начело с мене и Анс. Дочувах, че разправят за какво ставало дума, Споуд задаваше въпроси, сетне Джулио възбудено изрече нещо на италиански, озърнах се и забелязах момиченцето на бордюра да ме наблюдава със своя дружелюбен и непроницаем поглед.

— Марш у дома! — ревна й Джулио. — Ще те съдера от бой!

Продължихме по улицата и свихме в някакво затревено място, където, откъсната от улицата, се мъдреше едноетажна тухлена постройка с белосани ръбове. По каменната пътека се изкачихме до входа и там Анс спря всички останали и ги накара да чакат отвън. Голата стая, в която се озовахме, миришеше на застоял тютюнев дим. По средата, в сандък, пълен с пясък, имаше желязна печка, а на стената — избеляла карта и един потъмнял план на града. Зад една олющена и пълна с боклуци маса седеше човек със заплашителен перчем стоманеносива коса, който ни изгледа над стоманените рамки на очилата си.

— Значи го хвана, Анс, а? — каза той.

— Хванах го, съдия.

Отгърна някаква огромна, прашна книга, дръпна я към себе си и топна ръждива перодръжка в мастилница, напълнена сякаш с въглищен прах.

— Вижте какво, мистър — поде Шрийв.

— Име на задържания? — попита съдията.

Отговорих. Записа го бавно, при което перото изскърца с болезнена умишленост.

— Вижте какво, мистър — продължи Шрийв, — ние познаваме това лице. Ние…

— Тишина в съда! — нареди Анс.

— Не се обаждай, приятелю — каза Споуд, — нека бъде неговата. И без това не те пита.

— Възраст? — попита съдията. Казах му. Записа си, а докато пишеше, устата му мърдаха. — Занятие? — Отговорих. — Значи студент в Харвард, а? — рече той, погледна ме и леко наведе шия, за да надзърне над очилата. Очите му бяха бистри и студени като на коза. — Отвличаш деца, а после какво?

— Тия са побъркани, господин съдия — обади се Шрийв. — Кой може да твърди, че това момче е отвлякло…

Джулио невъздържано трепна:

— Побъркани ли? — обади се той. — Не го ли пипнах, а? Не видях ли със собствените си очи…

— Вие сте лъжец — каза Шрийв. — Вие никога…

— Моля за ред! — повиши глас Анс.

— Млъкнете и двамата — нареди съдията. — Анс, ако не пазят приличие, изкарай ги! — Млъкнаха. Съдията изгледа първо Шрийв, сетне Споуд, след това Джералд. — Познавате ли този млад човек? — обърна се към Споуд.

— Да, ваша чест. Момче от провинцията, дошло тук да се учи. Никому зло няма да стори. Според мен полицаят ще види, че е грешка. Баща му е енорийски свещеник.

— Хм — обади се съдията. — Какво по-точно извършихте? — Докато отговарях, наблюдаваше ме а хладни, бледи очи. — Какво ще кажеш, Анс?

— Може и да е така — рече Анс. — Тия долни чужденци…

— Аз американец — обади се Джулио. — Има документ.

— Къде е детето?

— Той я прати вкъщи — отговори Анс.

— Беше ли уплашено, или нещо друго?

— Уплаши се чак когато Джулио се нахвърли на задържания. Просто си вървяха по пътеката край реката в посока към града. Имаше момчета, които се къпеха — те ни казаха накъде са тръгнали.

— Станала е грешка, господин съдия — каза Споуд. — Дечурлига и псета вечно се мъкнат подире му, такъв си е.

— Хм — рече съдията. И за миг погледна през прозореца. А ние гледаме него. Чух Джулио да се чеше. Съдията ни погледна отново. — Хей, вие там! Съгласни ли сте, че на момичето му няма нищо?

— Няма му — нацупено отвърна Джулио.

— И си зарязахте работата, за да го търсите, а?

— Тъй вярно, зарязах. И тичам. Тук я търся, там я търся, по едно време един казва, че го видял как й дава да яде. И я повел със себе си.

— Хм — рече съдията. — Е, добре, момчето ми. Както и да го пресмятам, дължиш на Джулио някаква сума, защото си го накарал да напусне работа.

— Добре, сър — рекох аз. — Колко?

— Както го изчислявам, един долар.

Дадох на Джулио един долар.

— Е? — рече Споуд. — Ако това е всичко, ваше превъзходителство, да смятаме, че е свободен.

Съдията не го и погледна.

— На какво разстояние го залови, Анс? — попита той.

— Най-малко две мили. Два часа минаха, докато го пипнем.

— Хм — рече съдията и се замисли, а ние го гледаме: перчемът му вкоравен, очилата паднали на носа. Жълтият правоъгълник на прозореца постепенно се плъзна по пода, стигна стената и се покатери по нея. Прашинките се въртяха и залитаха. — Шест долара.

— Какви шест долара? — обади се Шрийв. — За какво?

— Шест долара — повтори съдията, погледна за миг Шрийв, сетне и мене.

— Вижте какво — почна Шрийв.

— Затваряй си устата — прекъсна го Споуд, — дай му ги и, да се махаме. Дамите ни чакат. Имаш ли шест долара?

— Имам — казах аз и дадох шест долара.

— Делото е приключено — обяви съдията.

— Вземи разписка — каза ми Шрийв. — Подписана разписка за съответната сума.

Съдията хвърли на Шрийв ласкав поглед и повтори, без да повишава глас:

— Делото е приключено.

— Да пукна, ако… — обади се Шрийв.

— Тръгвай — рече Споуд и го хвана за ръка. — Довиждане, господин съдия. Много сме ви задължени. — Тъкмо излизахме и отново чухме гласа на Джулио, в началото невъздържан, после се умълча. Споуд ме погледна с кафявите си очи въпросително, малко студено. — Е, приятелче, след всичко това се надявам да прехвърлиш лова на момиченца в Бостън.

— Загубен глупак — продължи Шрийв, — за какъв дявол си се домъкнал чак дотук, да си губиш времето с тия макаронаджии?

— Тръгвай — подкани Споуд, — сигурно са изгубили търпение.

Госпожа Бланд ги развличаше. Това бяха госпожица Холмс и госпожица Дейнджърфилд — моментално престанаха да я слушат и отново ме изгледаха с онзи възпитан и любопитен ужас, при който воалите им се вдигнаха над белите нослета, но под тях очите си останаха изплъзващи се и тайнствени.

— Куентин Компсън — каза госпожа Бланд, — какво би казала майка ви? Всеки млад човек може естествено да попадне в неудобно положение, но да ви арестуват при бягство, и то от един селски полицай… Джералд, в какво се е провинил според тях?

— В нищо — отвърна Джералд.

— Глупости. Кажи, Споуд, какво се е случило?

— Опитал се да отвлече това мръсно момиченце, но го пипнали навреме — отвърна Споуд.

— Глупости — повтори госпожа Бланд, но гласът й сякаш отслабна, прикова очи в мен за миг, а момичетата затаиха дъх, издавайки едновременно лека въздишка. — Празна работа! — добави тя оживено. — Какво може да се очаква от тия долнопробни и празноглави янки! Качвайте се, Куентин. — Седнахме с Шрийв на двете сгъваеми седалки. Джералд завъртя манивелата, качи се и потеглихме. — Разкажете ми сега, Куентин, каква беше тази глупост? — Разказах. Шрийв се сгърби побеснял на своята малка седалка, а Споуд отново отметна шия назад до госпожица Дейнджърфилд.

— Смешното е там, че през цялото време Куентин ни е правил на глупаци — каза Споуд. — През цялото време сме си мислели, че това е образцовият млад човек, комуто всеки може да повери дъщеря си, но ето че полицията ни показа неговите изключително порочни постъпки.

— Млъкнете, Споуд — прекъсна го госпожа Бланд. Движехме се по същата улица, минахме моста и къщата с розовата дреха на прозореца. — Да бяхте ми прочели бележката! Защо не дойдохте и не я взехте? Господин Макензи твърди, че ви е съобщил за нея.

— Така е, мадам. Имах намерение, но така и не се върнах в стаята.

— И ако не беше господин Макензи, кой знае колко време щяхте да ни принудите да седим и да чакаме. Като съобщи, че не сте се връщали, едното място остана свободно и затова го и поканихме. Във всички случаи, господин Макензи, много се радваме, че сме заедно. — Шрийв замълча. Скръстил ръце, гледаше право напред покрай шапката на Джералд. Английска шофьорска шапка. Така бе обяснила госпожа Бланд. Отминахме къщата, сетне още три и един двор, пред чиято порта стоеше момиченцето. Сега беше без хляба, а лицето му бе сякаш нарисувано с въглищен прах. Махнах с ръка, но то не ми отвърна, само изви бавно глава да проследи с немигащия си поглед минаващия автомобил. След това минахме покрай зида, сенките ни изтичаха по него, след малко край пътя видях парче скъсан вестник и наново се разсмях. Усетих всичко в гърлото си и се загледах нататък в дърветата, където полягаше следобедът, сетих се за това следпладне, за птицата и за къпещите се момчета. Въпреки това не успях да се сдържа, стана ми ясно, че колкото и да се старая да спра, току-виж, съм се разплакал; сетих се как си бях представял, че не мога да бъда девствен, когато те са толкова много, вървят в сенките, шептят с тихите си момичешки гласове, които остават там, в засенчените места, а словата излизат с аромат и очи, които усещаш, но не виждаш; но ако всичко е толкова просто, не би било нищо, и ако е нищо, то какво съм аз? И ето че госпожа Бланд попита: — Куентин? Болен ли е, господин Макензи? — Сетне тлъстата ръка на Шрийв докосна коляното ми, Споуд заговори и аз се отказах да се сдържам.

— Ако му пречи кошницата, господин Макензи, дръпнете я към вас. Нося в нея вино, тъй като според мен младите момчета трябва да пият вино, макар че баща ми, дядото на Джералд ти още нито веднъж а дали някога в сивия мрак една светлинка със скръстени ръце

— Пият, когато намерят — каза Споуд, — нали, Шрийв? коленете й, нейното лице, загледано в небето, ароматът на дива роза по страните и шията й

— А също и бира — каза Шрийв и отново докосна коляното ми. Пак го отместих като тънък пласт люлякова боя говорят за него пазейки се

— Не си никакъв джентълмен — рече Споуд. той между нас, а нейните очертания размити но не от тъмнината

— Не, аз съм канадец — каза Шрийв. говори все за него веслата примижават и го носят примижават с шапката скроена, за английските автомобилисти а времето се носи отдолу а те двамата се преливат един в друг завинаги той е служил във войската хора е убивал

— Обожавам Канада — обади се госпожица Дейнджърфилд. — Сигурно е прекрасна.

— Пил ли си някога одеколон? — попита Споуд. с една ръка можеше да я вдигне на рамото си и да тича с нея да тича

— Не — отвърна Шрийв. гони животното с два гръбнака а тя се размива в примигващите весла тичат Евболеевите свини^[19] и се чифтосват колко са. Кеди

— Нито пък аз — рече Споуд. не познавам твърде много у мен имаше нещо ужасно нещо страхотно у мен извърших го Татко, вършил ли си го някога ние не сме го вършили нали това

— … а дядото на Джералд винаги преди закуска сам си е набирал мента, докато росата още не е изсъхнала. Дори на стария Уилки не даваше да я докосва, нали помниш, Джералд, береше си я винаги сам и сам си приготвяше джулепа^[20]. Беше страшно педантичен за този джулеп, досущ като стара мома, всичко отмерваше по някаква рецепта в главата си. И само на един човек даде рецептата и това беше да беше ти как можа да забравиш почакай малко и ще ти разкажа какво стана беше престъпление ние извършихме страхотно престъпление не може да се скрие ти си мислиш че може но не може Горкият Куентин ти никога не си правил такова нещо нали аз ще ти разкажа как стана и на татко трябва защото обичаш татко и тогава ще трябва да се махнем ще ни сочат с пръст и в ужаса на пречистващия огън и ще те накарам да кажеш че е било аз съм по-силен от тебе ще те принудя да си спомниш ти си мислиш че това са те но бях аз слушай аз през цялото време съм те лъгал това бях аз ти мислеше че съм вкъщи където онзи проклет горски нокът мъча се да не мисля люлката кедрите потайните щения дъха пиенето неистовия дъх потвържденията да ДА ДА да сам да пие вино никога не би го заставил, но винаги бе повтарял, че кошницата с вино (в коя книга прочетохте това там където гребният костюм на Джералд) е задължителна част от всеки мъжки пикник Ти обичаше ли ги Кеди обичаше ли ги Когато ме докоснаха умрях

в един миг стоеше там а на следващия той вече виеше и я теглеше за роклята излязоха в коридора и нагоре по стълбите крещи и я блъска нагоре към вратата на банята и там я кара да спре пред вратата с едната ръка си пази лицето вика и се мъчи да я натика в банята когато тя дойде на вечеря Т.П. го хранеше и почна наново в началото само стенеше но когато тя го докосна се разрева и тя се изправи а очите й като притиснати в ъгъла плъхове тогава аз се впуснах в сивата здрачевина миришеше на дъжд и на всички видове цветя ухаещи в топлия влажен въздух а щурците стържат в тревата заедно с мен се движи малък пътуващ остров от безмълвие Фанси ме наблюдава иззад оградата окърпен като юрган метнат на въже помислих си проклет негър пак е забравил да я нахрани спуснах се по надолнището в тази празнота от щурци като дъх преминаващ по огледало а тя лежи във водата с глава на тесния пясъчен ръб водата залива бедрата й във водата имаше още малко светлина полата й полуподгизнала се поклаща покрай нея с движението на водата в широки концентрични кръгове нестигащи доникъде и зараждащи се пак от собственото си движение застанах на брега и долавях дъха на горския нокът над водната пропаст а въздухът сякаш изпълнен с ръмежа на горския нокът и скърцането на щурците една материя която можеш с кожата си да усетиш

        още ли плаче Бенджи

        Не зная да не зная

        горкият Бенджи

        приседнах на брега тревата беше влажна установих че съм си намокрил обущата

        излизай от тази вода да не си полудяла

        но тя стои неподвижна лицето й като бяло петно обрамчено от петното на пясъка под главата

        веднага излизай

        приседна сетне се изправи полата й залепвала и се отцежда изкачи се по брега със залепнали дрехи и седна

        защо не ги изстискаш или искаш да пипнеш някоя простуда

        да

        водата се попиваше с клокочене в пясъчната ивица и нататък в тъмното сред върбите на плитчината водата се бърчеше като плат все още задържайки малко светлина както си знае водата

        прекосил е всички океани по целия свят

        и заговори за него обхванала мокри колене отметнала лице назад в сивкавия здрач и в аромата на горския нокът в стаята на майка ми светеше също и при Бенджи Т.П. го слагаше да спи

        обичаш ли го

        протегна ръка аз не шавнах тя потърси моята ръка и я улови и я долепи до гърдите си сърцето й туптеше

        не не

        тогава значи той те накара значи насила те накара защото е по-силен от тебе и утре ще го убия кълна се ще го убия татко няма защо да знае до последния момент тогава ти и аз няма нужда никой да разбира ще взема парите дето са ми за училище ще отложим следването Кеди ти не го обичаш нали нали

        Притискаше ръката ми на гърдите си сърцето и биеше обърнах се и я хванах за лакътя

        Нали не го обичаш Кеди

        тя премести ръката ми до гърлото си сърцето и тупаше и там

        горкият ми Куентин

        вдигна лице към небето беше толкова ниско толкова ниско не сякаш всички аромати и нощни звуци се бяха събрали отдолу като в хлабава шатра и особено горският нокът който пълнеше дъха ми обливаше лицето й и гърлото като боя кръвта й туптеше под ръката ми облегнах се на другата взе да трепка и подскача та се задъхах докато поема въздух само от този гъст аромат на сивия горски нокът

        да мразя го бих умряла за него аз вече съм умряла за него непрекъснато умирам за него всеки път това става

        като дръпнах ръка дланта ми продължаваше да усеща кръстосаните съчки и тревата просто пареха дланта ми

        горкият Куентин

        облегна се назад на ръце и прихвана колене

        нали ти още не си го правил

        какво да съм правил

        каквото аз направих

        да да много пъти с много момичета

        и след това заплаках тя отново ме докосна с ръка плачех заровил лице във влажната й блуза тя се отпусна на земята и покрай главата ми се взря в небето под ирисите й се виждаше бялото отворих джобния си нож

        помниш ли като умря баба как беше седнала във водата по гащи

        да

        допрях върха на ножа до гърлото й

        само един миг и край а после сам себе си сам

        добре а ще можеш ли себе си

        да острието е достатъчно дълго Бенджи вече е легнал

        да

        само един миг ще се постарая да не те боли

        добре

        моля те затвори си очите

        няма да ги затворя ще се наложи да натиснеш по-силно

        пипни го с ръка

        но тя не отмества очи широко отворени и приковани покрай главата ми в небето

        Кеди помниш ли каква шумотевица вдигна Дилси заради изкаляните ти гащички

        не плачи

        не плачи Кеди

        мушкай какво чакаш

        ти искаш ли

        да мушкай

        пипни го с ръка

        не плачи Куентин горкичкият

        но не можех да се овладея тя притисна главата ми във влажните си твърди гърди чух как сърцето й бие уверено и бавно вече не като чук а водата гърголи в тъмното под върбите из въздуха се носи на вълни ароматът на горски нокът рамото и ръката ми под мен бяха изтръпнали

        Сега какво искаш

        тя напрегна мишци аз се изправих

        изпуснах ножа

        тя приседна

        колко е часът

        не зная

        изправи се на крака аз опипвах земята наоколо

        аз тръгвам остави го

        усещам я как стои над мен мирише ми на мокрите й дрехи

        тук е някъде

        остави го утре ще го намериш тръгвай

        чакай малко ще го намеря

        страх ли те е

        ето го през цялото време е бил тук

        така ли хайде тръгвай

        станах и я последвах изкачихме се по стръмното а пред нас щурците замлъкват

        смешна работа седиш си изпуснеш нещо после иди го търси

        сивота беше сивота примесена с устремена под ъгъл към небето роса сиво небе и тогава оттатъшните дървета

        омръзна ми тоя горски нокът

        нали го обичаше

        прехвърлихме билото и продължихме към дърветата тя се блъсна в мен сетне се поотдръпна урвата зееше в сивата трева като черна рана тя отново се блъсна в мен погледна ме и отстъпи достигнахме урвата

        хайде да минем оттука

        защо

        да видим виждат ли се още костите на Нанси от дълго време не съм се сещал да погледна а ти в урвата всичко скрито под лози и тъмен повет

        беше точно тука само че не знам дали виждам нещо а ти

        стига Куентин

        хайде

        урвата се стесняваше и свършваше тя пое към дърветата

        стига Куентин

        Кеди

        отново се изправих пред нея

        Кеди

        стига

        хванах я

        по-силен съм от тебе

        стоеше неподвижна без да се отмества но мълчи

        не искам да се бием по-добре ме пусни

        Кеди недей Кеди

        няма полза не знаеш ли че няма пусни ме

        горският нокът ухае като ситна мъглица чух щурците в кръг наоколо като че ни наблюдават тя се обърна заобиколи ме и тръгна към дърветата

        прибирай се вкъщи нямаше защо да идваш

        продължих

        защо не се прибереш

        ах и този горски нокът

        стигнахме оградата тя пропълзя отдолу аз също пропълзях и когато се изправих ето ти го идва откъм дърветата към нас през сивотата висок и плосък и неподвижен уж върви а като неподвижен а тя тръгна към него

        това е Куентин аз съм мокра цялата съм мокра няма нужда ако не искаш

        сенките им станаха една сянка главата й се извиси по-нагоре от неговата високо в небето главите на двамата

        ако не искаш няма нужда

        сега вече нямаше две глави мракът миришеше на дъжд на влажна трева и листа сивкавата светлина се процеждаше като дъждец ароматът на горския нокът приижда на влажни талази забелязвам лицето й като размито петно пред рамото му а той я държи с една ръка сякаш е дете после протегна ръка

        приятно ми е да се запознаем

        стиснахме си ръце и стоим сянката й високо върху неговата като една сянка

        ти сега какво ще правиш Куентин

        мисля да се поразходя ще мина през гората по пътя и ще се върна през града

        и се обърнах да вървя

        лека нощ

        Куентин

        спрях се

        какво искаш ти

        дървесните жаби в гората надушиха дъжда във въздуха и се разпяха като латерни-играчки които иначе не можеш накара и горският нокът

        ела насам

        какво искаш

        ела насам Куентин

        върнах се навеждайки сянката си тя докосна рамото ми размитото петно на лицето й се откъсна от високата му сянка отдръпнах се

        внимавай

        отиваш си вкъщи

        не ми се спи ще се поразходя

        изчакай ме при потока

        ще се разходя

        аз скоро ще дойда изчакай ме

        не отивам в гората

        така и не погледнах назад дървесните жаби не ми обърнаха никакво внимания сивата светлина се стича от дърветата като мъх но още не е заваляло след малко се върнах към края на гората още не стигнал дотам и взех да долавям аромата на горския нокът тъмните върбалаци покрай потока светещият прозорец на майка ми в стаята на Бенджи още светеше промуших се през оградата и тичешком прекосих ливадата тичах в посивялата трева сред щурците горският нокът ухае все по-силно сетне и дъха на водата тогава забелязах водата с цвят на посивял горски нокът проснах се на земята на брега доближих лице до пръстта да надуша горския нокът но не го долових и останах да лежа усещайки как земята преминава през дрехите ми слушах водата и след малко дишането ми се поуспокои лежа и си мисля че ако не отместя лице няма защо да дишам тежко и да го надушвам а след малко за нищо вече не мислех тя приближи покрай брега и се спря а аз не шавам

        късно е прибирай се

        какво

        прибирай се вкъщи късно е

        добре

        дрехите й прошумоляха не шавам шумоленето спря

        ще се прибереш ли както ти казвам

        нищо не съм чула

        Кеди

        Добре щом искаш добре

        приседнах тя седеше на земята обхванала коляно с ръце

        прибирай се както ти казвам

        добре каквото искаш ще направя каквото поискаш

        дори не ме погледна хванах я за рамото и яко я тръснах

        мълчи

        разтърсих я

        ти мълчи ти мълчи

        да

        вдигна лице и забелязах че дори не ме гледа пак забелязах бялото

        ставай

        дръпнах я беше омекнала и я изправих на нозе

        тръгвай сега

        Бенджи плачеше ли ти като излезе

        тръгвай

        прескочихме потока първо се видя покривът сетне прозорците на горния етаж

        той сега спи

        забавих се докато прихвана вратата тя продължи в сивата светлина и в мириса на дъжд а дъжд все още не вали от градинската ограда лъхна на горски нокът тя навлезе в сянката тогава чух стъпките й

        Кеди

        при стъпалата спрях не чувах стъпките й

        Кеди

        Сега ги чух докоснах я с ръка нито топла нито хладна само неподвижна дрехите й още влажни

        сега обичаш ли го

        не дишаше само някъде отдалеч се долавяше дъх

        Кеди обичаш ли го сега

        не знам

        вън от сивата светлина сенките на предметите са като мъртви в застояла вода

        по-добре да беше умряла

        ще влизаш ли или не

        мислиш ли сега за него

        не знам

        кажи ми за какво мислиш кажи

        стига Куентин стига

        млъкни млъкни чуваш ли млъкни няма ли да млъкнеш

        добре ще млъкна и без това вдигаме шум

        ще те убия чуваш ли

        да отидем до люлката тук ще те чуят

        че аз не викам защо казваш че викам

        добре по-тихо сега ще събудим Бенджи

        прибери се влез си вътре

        влизам недей да плачеш такава съм си лоша нищо не може да се направи

        някакво проклятие тегне над нас ние не сме виновни

        тихо хайде прибирай се и лягай

        не можеш да ме принудиш проклятие над нас

        най-сетне го видях тъкмо като влиза в бръснарницата погледна навън аз продължих и зачаках

        вече два-три дни ви търся

        искаш да поговорим ли

        и ще поговорим

        на бърза ръка сви цигара само с две движения и с палец драсна кибрита

        не можем тук да поговорим да се видим другаде

        ако сте в хотела да дойда в стаята ви

        не и това не става знаеш ли оня мост зад

        да съгласен

        точно в един

        да

        и понечих да се обърна

        много съм ви задължен

        слушай

        спрях и се обърнах

        добре ли е тя

        с тази жълтеникава риза бе сякаш излят от бронз

        има ли нужда от мене

        ще бъда там в един

        тя ме чу като казах на Т.П. да оседлае Принс в един часа не хапна само ме наблюдаваше

        какво смяташ да правиш

        нищо не мога ли да отида на разходка ако поискам

        решил си нещо да направиш какво е то

        не е твоя работа курва с курва

        Т.П. доведе Принс при страничния вход

        Не ми трябва ще вървя пешком

        по алеята излязох навън свърнах в уличката и хукнах като стигнах моста видях го да се обляга на перилото а конят му вързан при дърветата погледна през рамо но не се обърна докато не стъпих на моста и не спрях при него държеше парче кора ронеше я и пускаше късчетата във водата

        дошъл съм да ви кажа че трябва да напуснете града

        внимателно отчупи парченце кора пусна го внимателно във водата и го проследи как отплава

        казах че трябва да напуснете града

        той ме погледна

        тя ли те изпрати

        трябва да си отидете това ви го казвам аз не баща ми и никой друг аз ви го казвам

        слушай да оставим това за после искам да знам как е тя дали си няма неприятности вкъщи

        по този въпрос не е ваша работа да се тревожите

        след това се чух да изричам Давам ви срок до залез слънце да напуснете града

        той отчупи парченце кора и го пусна във водата сетне остави кората на перилото и с познатите две движения набързо сви цигара и хвърли клечката в реката

        и какво ще направиш ако не напусна града

        ще ви убия да не мислите че като ви се струвам малък

        димът излезе от ноздрите на две струйки и закри лицето му

        на колко си години

        изведнъж ме втресе хванах се за перилото помислих че ако си скрия ръцете той ще познае

        давам ви срок до довечера

        слушай малкия как се казваш Бенджи беше идиотчето нали а ти

        Куентин

        това го изрече устата ми не аз

        Давам ви срок до довечера

        Куентин

        внимателно отърси пепелта на цигарата о парапета стори го бавно и внимателно сякаш остри молив ръцете ми вече не трепереха

        виж какво няма полза от такива приказки малкия ти не отговаряш за нея ако не съм аз друг щеше да бъде

        а вие някога да сте имали сестра

        не но всички са една стока

        потиснах напора да го ударя с юмрук и посегнах с разтворена длан към лицето му ръката му отскочи в същия миг цигарата отлетя над перилото посегнах с другата ръка но още преди цигарата да е паднала във водата той хвана и нея и двете ми китки стискаше с една ръка а другата се плъзна към мишницата му под палтото зад гърба му слънцето захождаше някъде отвъд слънцето запя птица пееше птицата а ние се гледаме един друг сетне ми пусна ръцете

        гледай

        взе кората от перилото и я хвърли във водата тя изплува и течението я пое нататък а ръката му лежи на парапета и едва-едва държи дръжката на револвера стоим и чакаме

        можеш ли да я улучиш сега

        не

        кората се носеше нататък в гората стихна съвсем и аз отново дочух птицата след това и водата сетне револверът се вдигна той изобщо не се прицели а кората се скри после изплуваха късове не по-големи от един сребърен долар той улучи още два такива къса

        надявам се това ти стига

        извади барабана издуха го излезе тънка струйка дим и се разнесе зареди отново трите гнезда и затвори барабана сетне ми го подаде с дръжката напред

        за какво ми е аз не мога да ви бия

        ще ти трябва по думите ти го разбирам давам ти го защото видя какво може да направи

        по дяволите вашия револвер

        замахнах и продължавах да се мъча да замахна след като вече той държеше и двете ми китки но още се мъчех и след това изведнъж ми се привидя че го гледам през оцветено стъкло чух как тече кръвта ми отново забелязах небето и нарисуваните по него клони и слънцето което косо ги пробива а той ме държи да не падна

        ударихте ли ме

        не чух какво каза

        какво

        как си

        добре пуснете ме

        пусна ме облегнах се на перилото

        как се чувствуваш

        оставете ме на мира добре съм

        ще можеш ли да се прибереш вкъщи

        вървете оставете ме

        по-добре да не ходиш вземи моя кон

        не вие продължавайте

        ако закачиш поводите на лъка и го пуснеш той ще се върне в конюшнята

        оставете ме на мира вървете оставете ме

        облегнах се на парапета и се загледах във водата чух го да отвързва коня и да се отдалечава след малко вече нищо не се чуваше освен водата а подир това и птицата минах на брега седнах с гръб към едно дърво и облегнах глава на кората затворих очи и тогава едно слънчево петно ги проби и ме удари през очите преместих се от другата страна на дървото пак чух птицата и водата и след малко всичко останало сякаш се отърколиха и аз повече нищо не чувствувах след всички тия дни се почувствувах почти добре да не говорим за нощите с този аромат на горски нокът който се надига от мрака в стаята ми където се мъча да заспя дори когато след малко си дадох сметка че не ме е ударил и че е излъгал заради нея и че аз се проявих като момиче но сега дори това не означаваше нищо а аз си седях облегнат на дървото по лицето ми преминаваха петънца слънчева светлина подобно на жълтите листа върху клонче слушам водата и за нищо не мисля и дори когато чух бързото приближаване на коня си останах със затворени очи и чух нозете му как се преплитат и подритват съскащия пясък и после някой тича и нейните бързи и корави длани

        глупчо глупчо ранен ли си

        отворих очи а ръцете й ме галят по лицето

        не знаех накъде тръгна но като чух изстрелите не зная къде не мислех че той тебе но ти като избяга не си и помислих че той може

        държеше лицето ми с две ръце и блъскаше главата ми в дървото

        стига стига

        хванах я за китките

        стига остави

        знаех че той няма да го направи

        и пак понечи да удари главата ми в дървото

        казах му да не е посмял повече да говори с мене

        помъчи се да си измъкне китките

        пусни ме

        стига аз съм по-силен престани

        пусни ме трябва да го настигна да го помоля моля те Куентин пусни ме

        изведнъж се отказа и отпусна китки

        какво пък мога да му кажа ще го накарам да повярва по всяко време мога да го накарам

        Кеди

        не беше привързала Принс хрумнеше ли му щеше да се вдигне и право у дома

        винаги ще ми повярва

        обичаш ли го Кеди

        дали го обичам

        погледна ме и в този миг очите й се изпразниха от всичко заприличаха на очи на статуя празни невиждащи безгрижни

        дай си ръката на гърлото ми

        взе ми ръката и я притисна на гърлото си

        кажи сега как се казва

        Далтън Еймс

        усетих как шурна кръвта в жилите на мощен усилващи се тласъци

        повтори

        очите й се обърнаха към дърветата където слънцето вече полягаше и птицата

        повтори го

        Далтън Еймс

        кръвта й се блъскаше в ръката ми блъска се

        Така продължи дълго време, но усещах студ на лицето си, сякаш е мъртво, а окото и порязаното на пръста отново ме засмъдяха. Чувах как Шрийв точи вода на помпата, сетне се върна с легена, а в него се поклаща кръгло петно полумрак с жълто очертание като смаляващ се балон, после се появи и моето отражение. Помъчих се да си видя лицето.

— Спря ли? — попита Шрийв. — Дай ми този парцал. — И се опита да го вземе от ръката ми.

— Няма нужда — казах, — мога и сам. Да, почти е спряла — натопих парцала, балонът се разкъса, водата се оцвети в червено. — Жалко, че няма един чист.

— За това око ще ти трябва парче телешко месо — рече Шрийв, — иначе да пукна, ако до утре не посинее. Мръсник!

— А аз направих ли му нещо? — изстисках носната кърпа и се помъчих да изчистя кръвта от жилетката си.

— Така няма да излезе — каза Шрийв. — Трябва да я дадеш на химическо. По-добре си я дръж на окото.

— Една част излиза — рекох. Но повече от това не успях да направя. — А на яката ми има ли й нещо?

— Не знам — каза Шрийв. — Вземи, дръж кърпата на окото си.

— По-полека! Мога и сам. Аз направих ли му нещо?

— Може и да си го ударил, но сигурно в тоя момент съм погледнал на другата страна или съм мигнал. Но той добре те подреди. За какво ти беше да го нападаш с юмруци? И ти си един загубен глупак. Как се чувствуваш сега?

— Великолепно — отвърнах. — Интересно, с какво ли мога да си изчистя жилетката.

— Абе майната им на дрехите! Окото боли ли те?

— Чувствувам се чудесно — казах. Наоколо всичко ми изглеждаше лилаво и неподвижно, небето бе зеленикаво, а зад капандурата на къщата преминаваше в златисто, от комина в безветрието се издигаше букет от дим. Отново дочух помпата — някакъв човек пълнеше ведро и поглеждаше към нас през рамо. През вратата премина жена, но не ни обърна внимание. Отнякъде мучеше крава.

— Хайде — подкани Шрийв, — остави си дрехите на мира и сложи това на окото си. Утре първата ми работа ще бъде да ти занеса костюма на чистене.

— Добре. Яд ме е само, че не съм му пуснал малко кръв.

— Мамка му! — закани се Шрийв. От къщата се показа Споуд, навярно е разговарял с жената, и премина през двора. Изгледа ме със студените си въпросителни очи.

— Е, приятелче? — изгледа ме той. — Ще ме убиеш с тия свои твърде опасни забавления! Отвличане на деца, после сбивания. А през ваканцията какво правиш? Може би палиш къщи?

— Нищо ми няма — казах аз. — Какво каза госпожа Бланд?

— Ще вземе здравето на Джералд, че ти е пуснал, кръв, а после и твоето, че си му позволил, само да те види. Тя няма нищо против сбиванията, само дето не може кръв да понася. Според мен ти малко й падна в очите с това, че лесно си пускаш кръвта. Как се чувстваш?

— Естествено — обади се Шрийв, — след като не можеш да бъдеш Бланд, най-доброто, което ти остава, е или да блудстваш с някого от семейството, или да се напиеш и да се счепкаш с тях.

— Точно така — обади се Споуд. — Не знаех, че Куентин е бил пиян.

— Не беше — каза Шрийв. — Нима трябва да се напиеш, за да ти се доще да удариш това копеле?

— Да, ама според мен трябва да съм много натряскан, за да се реша на такова нещо, особено като гледам Куентин. Откъде е научил бокса?

— Всеки ден тренира при Майк, в града — обясних.

— Сериозно? Та ти не знаеше ли това, като го удари?

— Не помпя — казах, — може би да. Да.

— Намокри го пак — напомни Шрийв. — Да ти донеса ли чиста вода?

— И тая става — отвърнах. Отново натопих кърпата и си я сложих на окото. — Жалко, че няма с какво да си изчистя жилетката. — Споуд продължаваше да ме наблюдава.

— Я ми кажи защо го удари? — попита той. — Какво ти каза?

— Не зная. Просто не зная защо го направих.

— Аз само видях как ти внезапно подскочи и каза: „А ти някога да си имал сестра, а?“ Той ти отговори, че няма, и ти го удари. Забелязах, че не откъсваш от него очи, но явно не обърна внимание на това, което ти казваха останалите. Ти просто скочи и го попита имал ли е някога сестра.

— Джералд, както обикновено, се фукаше с жените, които е имал — заобяснява Шрийв. — Нали го знаеш какви ги дрънка, когато има момичета, въпреки че така и не схващат за какво става дума, всичко е двусмислено. Долни двусмислици и лъжи и какво ли не, само че без никакъв смисъл. Както за онази дама в Атлантик Сити^[21], с която си определил среща на гайките, пък я излъгал, прибрал се в хотела и си легнал, но през цялото време съжалявал, дето я оставил да го чака на пристана, че не можал да я задоволи и пропее. За хубостта на тялото и за неговото жалко предназначение и колко им е тежко на жените, че не могат нищо друго, освен да лягат по гръб. Леда се укрива в гъсталака, скимти и въздиша за лебеда.^[22] Мръсник! И аз бих му ударил един. Само че ако бях аз, най-напред щях да изгълтам всичкото вино от кошницата.

— Охо — рече Споуд, — защитникът на дамите! Приятелю, ти събуждаш не само възхищение, но и ужас. — Погледна ме студено и въпросително. — Хубава работа!

— Съжалявам, че го ударих — обадих се. — Много зле ли изглеждам? Да отида и да се помирим, а?

— Какво, да му се извиняваш? Глупости — рече Шрийв. — Да върви на майната си! Ние сега си отиваме в града.

— Защо, нека се върне, да разберат, че се бие като джентълмен — каза Споуд, — тоест, че го пребиват като джентълмен.

— В този вид? — рече Шрийв. — С тия окървавени дрехи?

— Както искате — каза Споуд, — вие знаете повече.

— Още не е в горния курс, как ще се разхожда по фланела? — рече Шрийв. — Тръгвайте да вървим в града.

— Ти няма защо да идваш — казах аз. — Върни се на пикника.

— Да вървят по дяволите! — рече Шрийв. — Да вървим.

— Какво да им кажа? — обади се Споуд. — Да им кажа ли, че и вие двамата с Куентин сте се сбили?

— Нищо няма да им казваш — рече Шрийв. — На оная кажи, че срокът й изтича на залез слънце. Хайде, Куентин. Ще попитаме тая жена къде е най-близката спирка…

— Не — казах аз. — В града не се връщам.

Шрийв спря и ме погледна. При обръщането му очилата заприличаха на две жълти месечинки.

— Какво ще правиш?

— Още няма да се прибирам. Вие се върнете на пикника и кажете, че аз няма да дойда, защото дрехите ми са изпоцапани.

— Я слушай — рече той, — какво си намислил?

— Нищо. И нищо ми няма. Вие със Споуд се върнете. Утре ще се видим. — И прекосих двора към шосето.

— Знаеш ли къде е спирката? — извика Шрийв.

— Ще я намеря. Хайде, до утре. И кажете на госпожа Бланд, че се извинявам, дето съм й развалил празненството. — Останаха да ме гледат. Заобиколих къщата. Каменна пътечка водеше към някакво шосе. От двете й страни растяха рози. Преминах една врата и се озовах на пътя. Той се спускаше към гората и там, встрани от него, забелязах автомобила. Изкачих се обратно. Колкото повече се качвах, толкова повече се усилваше светлината и още нестигнал върха, чух трамвая. Прозвуча далеч някъде отвъд дрезгавината, спрях и се ослушах. Автомобилът вече не се забелязваше, но видях Шрийв, стои на пътя пред къщата и оглежда хълма. Зад него жълтата светлина стоеше като боя върху покрива на къщата. Вдигнах ръка и продължих от другата страна, ослушвайки се за трамвая. Къщата се скри, спрях се в жълто-зелената светлина и долових как трамваят трещи все по-силно, сетне почва да заглъхва и накрая замря съвсем. Изчаках да го чуя пак и тогава продължих. С всяка стъпка надолу светлината бавно помръкваше, макар че в същото време си оставаше все една и съща, сякаш не тя, а аз ставах друг, смалявах се. Дори когато пътят се гмурна под дърветата, пак можеше да четеш вестник. Съвсем скоро излязох на една алея и свърнах по нея. Беше по-тясна и по-тъмна от пътя, но когато ме изведе на трамвайната спирка — отново дървен навес, — светлината си беше същата. След пътеката ми се стори още по-ярка, като че от нощта се бях намерил наново в деня. Скоро пристигна и трамваят. Качих се, всички се извърнаха да огледат окото ми и си намерих място от лявата страна.

Вътре лампите бяха запалени, тъй че като минавахме между дървета, навън не виждах нищо, освен собственото си лице, и една жена от другата страна на пътеката с кацнала навръх глава шапка с пречупено перо. Но измъкнехме ли се на открито, наново съзирах здрача, онова състояние на светлината, внушаващо ти, че времето за малко е спряло, а слънцето виси някъде току под хоризонта; след това отминахме дървения навес, където старецът се бе хранил от книжната си кесия, а пътят продължаваше в дрезгавината и ме обземаше усещането за тиха и бърза вода отвъд. Сетне трамваят отново потегли, но с отворени врати, от което течението постепенно се засилваше и накрая задуха безспирно през вагона, носейки ароматите на лятото и здрача, този път без горски нокът. Струва ми се, горският нокът има най-тъжния мирис. Помня и други такива растения. Например глицинията. В дъждовни дни, когато майка ми не се чувствуваше достатъчно зле, за да седи по-далеч от прозорците, ние се заигравахме под нея. Ако мама не беше станала от постелята, Дилси ни обличаше старите дрехи и ни пускаше да играем в дъжда — според нея дъждът никога не би навредил на младите. Но ако мама биваше на крак, а ние вечно започвахме игрите си на верандата, тя ни обвиняваше, че й вдигаме прекалено голям шум, затова отивахме да играем под глицинията.

Тук някъде сутринта бях видял реката за последен път. Усетих я, подуших я отвъд дрезгавината. Когато напролет цъфтеше и се случеше да вали, миризмата се понасяше навсякъде. Иначе не ти прави особено впечатление, но когато завали, почваше да прониква в къщата по здрач — тогава или заваляваше по-силно, или пък нещо ставаше със светлината — и винаги по това време ухаеше най-силно, а аз лежа в леглото и се питам кога ще престане, кога ли ще престане. Течението през вратите носеше мирис на вода, един постоянен влажен полъх. Понякога заспивах, като го повтарях, повтарях, след което горският нокът се смесваше с всичко останало и се превръщаше в символ на нощта и на тревогата. Струва ти се, лежиш, но нито спиш, нито си буден и гледаш някакъв безкраен коридор от сива полусветлина, в който всички неподвижни неща са се превърнали в сенки, всичко, което съм сторил, е станало невероятно, всичко, което съм почувствувал, е станало призрачно, и по пътя на страданието е приело видими очертания, гротескно, извратено, неоправдано присмехулно, само себе си лишило от всякакъв смисъл, потвърждаващо колебанието ми: аз бях, аз не бях, който не е бил, не е, който…

Усещах през полумрака мириса на речните завои и видях как последната светлина се отпуска успокоена по гръб върху наносите като късчета натрошено огледало, а някъде отвъд в бледия прозрачен въздух почват да трептят светлинки, трептят като далечно ято пеперудки. Бенджамин, рожба на… Как обичаше да седи пред онова огледало. Непогрешимо убежище, където противоречията се смекчават, стихват и се примиряват. Бенджамин, рожба на моята старост, взет заложник в Египет^[23]. О, Бенджамин! Дилси казваше, че е така, защото майка ми била много горда с него. Така е с негрите: тъкмо така навлизат в живота на белите, като ненадейни, бързи, черни потоци, за миг откъсващи фактите на белите, за да ги превърнат, като под микроскоп, в неоспорими истини; в останалото време — просто гласове, които се смеят, когато не виждаш нищо смешно, и ронят сълзи, когато няма никаква причина. На погребение се обзалагат чифт или тек са опечалените. А в Мемфис цял един техен вертеп наскачал без дрехи на улицата в религиозен екстаз. За усмиряването само на един били нужни по трима полицаи. Да, Исусе. О, благ Исусе, човече добър.

Трамваят спря. Слязох и всички ми изгледаха окото. Градският трамвай пристигна пълен. Качих се на задната платформа.

— Напред има свободни места — каза кондукторът. Погледнах натам. От лявата страна нямаше свободни места.

— Скоро ще слизам — отвърнах, — ще остана тук.

Пресякохме реката. Минахме по мост, който с лека дъга високо в пространството свързваше безмълвието и нищото; жълти, зелени и червени, повтарящи се, в ясния въздух просветваха светлини.

— По-добре идете напред да седнете — рече кондукторът.

— Слизам скоро — повторих аз. — Още няколко преки.

Слязох, преди да стигнем пощата. По това време впрочем всички някъде са се събрали и в този миг си чух часовника и почнах да се ослушвам кога ще удари, докоснах през сакото писмото до Шрийв, а нахапаните сенки на брястовете облизаха ръката ми. И щом свърнах към университетския площад, часовникът почна да бие. Продължих, а ударите се пръскаха като кръгове в замряла вода, отминаха ме и продължиха нататък, оповестявайки „без петнайсет“, но колко без петнайсет? Е, добре. Нещо без петнайсет.

Нашите прозорци бяха тъмни. Входът — празен. Като влязох, тръгнах плътно до лявата стена, но и там нямаше никого. Само стълбите се виеха нагоре в сенките, кънтеж на нозе от печални поколения подобно на лек прашец върху сенките, а моите нозе ги пробуждаха и те се вдигаха като прах, който отново леко ще ги покрие.

Още незапалил лампата, съзрях писмото, подпряно на една книга върху масата така, че да го видя. Наричаха го свой съпруг. Но Споуд бе казал, че отиват някъде и ще се върнат много късно, а госпожа Бланд ще има нужда от друг кавалер. Но дори и да бях го видял, не би могъл да вземе друг трамвай, ще чака цял час, тъй като е след шест часа. Извадих си часовника и го чух как тиктака, без да си давам сметка, че дори може да излъже. Оставих го с циферблата нагоре, взех от масата писмото на госпожа Бланд и го скъсах на две, сетне хвърлих двете парчета в кошчето за боклук, свалих си сакото, жилетката, яката, вратовръзката и ризата. Връзката бе също изцапана, но пък негрите. Един негър би казал, че щом е кървава, значи е била вързана на Христос. В стаята на Шрийв намерих бензин, разпънах жилетката на масата, да е на равно, и отворих бензина.

Първият автомобил в града за едно момиче Момиче ето какво не би понесъл Джейсън от миризмата на бензин му се повръщаше а след това още повече побесняваше защото едно момиче Момиче нямаше сестра но Бенджамин Бенджамин рожба на моята тъжна ако ли пък имах майка за да кажа Мамо Мамо Отиде доста бензин и накрая вече не можех да различа петно ли е това или просто бензин. Порязаното взе отново да смъди, окачих жилетката на един стол, издърпах електрическата крушка ниско надолу, та да суши петното, и отидох да се измия. И ръцете, и лицето измих, но пак усещах миризмата, въпреки сапуна, остра и леко свиваща ноздрите. Отворих си чантата, извадих риза, яка и вратовръзка, пъхнах окървавените вътре, затворих чантата и се облякох. Като взех да си четкам косата, бе изтекъл половин час. Но до без четвърт все още имах време, освен ако, да кажем, върху летящия мрак вижда само собственото си лице няма никакво пречупено перо освен ако две са с такива шапки но къде ще се намерят две еднакви в една и съща вечер да пътуват за Бостън сетне моето лице неговото лице за миг през трясъка когато от мрака два осветени прозореца във вцепенен и бягащ трясък изчезват неговото и моето лице просто виждам видях видях ли или не сбогом под навеса никой не яде пътят пуст в тъмнина и безмълвие мостът се изгъва в тишината и мрака сън водата мирна и бърза и сбогом.

Угасих лампата и реших да избягам от бензина в спалнята, но и тук го усещах. Застанах на прозореца, завесите леко се вгънаха откъм мрака и докоснаха лицето ми, сякаш някой ти диша насън, отново диша бавно в тъмното, но докосването си остава. След като се качиха на горния етаж майка ми се отпусна в стола назад и поднесе напоената с камфор кърпичка към устата си. Баща ми не се помести, все така седеше до нея и държеше ръката й, а мученето отглъхна нататък сякаш нямаше място в тишината. Като бях малък, имахме в една от книжките си една картинка: в мрака пада един-едничък лъч светлина и полегато се плъзга върху две вдигнати в сянката лица. Знаеш ли какво щях да направя, ако бях цар? Тя нито веднъж не се видя като царица или фея, винаги — цар, великан или пълководец. Щях да разбия тъмницата, да ги измъкна навън и хубаво да ги набия. После картинката беше откъсната, отръфана. Бях доволен. Иначе все щях да се връщам към нея, докато в тъмницата се окажат майка ми и баща ми, хванати за ръце и вдигнали лица нагоре към слабата светлинна, а ние загубени някъде още по-надолу, под тях, без нито един лъч светлина. След това се намеси горският нокът. Щом угася лампата и се помъча да заспя, той започва да нахлува в стаята на талази и постепенно да сгъстява миризмата си, додето се задъхам без въздуха, който той е отнел, и се наложи да стана и опипом да намеря пътя особено като малък ръцете виждат като се докосват и в съзнанието рисуват невидима врата Врата сега ръцете нищо не виждат. С обонянието си можех да видя бензина, жилетката на стола, вратата. Коридорът е все така празен от всичките стъпки на печалните поколения, търсещи вода. а невиждащите очи стиснати като зъби не че не вярват съмняват се дори в отсъствието на болка коляно подбедреница глезен дългото невидимо течение на звездните перила където една погрешна стъпка в мрака изпълнен, със спящи мама, татко, Кеди, Джейсън, Мори врата мен не ме е страх само мама татко Кеди Джейсън Мори спящи много отнапред аз ще се наспя бързо когато врата Врата врата. И там няма никого, само тръби, порцелан, стихнали изпоцапани стени, тронът на съзерцанието. Бях забравил чашата, но можех ръцете могат да гледат изстиващи пръсти невидима лебедова шия където може и без Мойсеевия жезъл^[24] чашата ориентиращо докосване не за барабани тънка хладна шия хладно барабанене на метал пълната чаша препълнена пръстите се зачервяват сън оставащ вкуса на овлажнен сън в продължителната тишина на гърлото. Върнах се по коридора, събуждайки в тишината шептящите изчезнали стъпки на батальоните преди мен. Върнах се при бензина, при часовника, изричащ безумната си лъжа върху тъмната маса. Сетне завесите, вгъващи се от полъха на мрака върху лицето ми, за да го оставят там. Остава четвърт час. След това мене няма да ме има. Най-успокоителните думи. Най-успокоителните. Non fui. Sum. Fui. Non sum^[25]. Някъде веднъж чух камбани. В Мисисипи или в Масачузетс. Бях. Няма ме. Масачузетс или Мисисипи. В куфара на Шрийв има бутилка. Нима няма да го отвориш? Г-н и г-жа Джейсън Ричмънд Компсън оповестяват Три пъти. Дни. Дори няма да го отвориш? венчавката на дъщеря си Кендейси тази напитка ще ни научи да смесваме средствата с целта. Аз съм. Пий! Не съм. Нека продадем парцела на Бенджи, за да пратим Куентин в Харвард, за да мога аз да чукам костите си една о друга. Ще бъда мъртъв във. За една година ли е попита Кеди. В куфара на Шрийв има бутилка. Господине тя няма да ми дотрябва продадох парцела на Бенджи и мога да умра в Харвард Кеди каза в морските пещери и бездни мирно се срутват под лъкатушните вълни защото Харвард звучи тъй изтънчено. Деликатен мъртъв звук ние ще разменим парцела на Бенджи срещу един деликатен мъртъв звук. Той задълго ще му стигне защото ще го чуе едва когато го помирише щом тя се появи на вратата и той заплака през цялото време си мислех че той е просто един от ония градски досадници за които баща ми постоянно я закачаше докато. На такъв ще обърнеш внимание толкова, колкото на всеки друг непознат търговски пътник или какъвто и да е там мислех го че се облича с останали от войската ризи но изведнъж ми стана ясно че той изобщо не ме взема за някакъв възможен източник на заплаха, но като е гледал мене е виждал нея чрез нея е виждал и мене като през късче цветно стъкло защо трябва да ми се пречкаш не знаеш ли че с нищо няма да помогнеш мислех че си оставил тази грижа на мама и Джейсън

        мама ли накара Джейсън да те шпионира

        аз не бих.

        жените просто умеят да използуват чуждите понятия за чест то е защото тя обича Кеди дори като е болна стоеше на долния етаж за да не може баща ми да се подиграва на вуйчо Мори пред Джейсън татко казваше че вуйчо Мори хич го нямало по античната митология и затуй не иска да рискува една лична среща със сляпото безсмъртно момченце^[26] той трябваше да се спре на Джейсън защото единствено Джейсън би могъл да извърши същата глупост която и вуйчо Мори би сторил само дето не би си изпросил да му насинят окото момчето на Патерсънови бе също по-малко от Джейсън правеха и продаваха хвърчила по пет цента парчето докато не се скараха за печалбата, Джейсън си взе нов съдружник още по-малък много по-малък защото. Т.П. разправяше че все още касиер бил Джейсън а баща ми рече защо му е на вуйчо ти Мори да работи след като сам той, баща ми, може да издържа петима-шестима негри които изобщо нищо не вършат а само седят и си греят петите на огъня защо да не дава подслон и храна и на вуйчо Мори и сегиз-тогиз да му отпуска някоя сумица защото по този начин поддържал бащината му вяра в божествения произход на личния му биологичен вид в непрестанен разгар след което мама се разплакваше и повтаряше че според баща ми неговият род бил по-свестен от нейния че се подиграва на вуйчо Мори за да научи и нас на същото не разбираше тя че татко ни учи на едно — всички хора са единствено един сбирток от чучела натъпкани със стърготини събрани от сметищата където са били изхвърляни всички предишни чучела а стърготините се изсипват от тая или оная страна от тая или оная тяхна рана, по не за мен още не умрял^[27]. Беше време представях си смъртта като старец нещо като дядо негов приятел нещо като личен и особен приятел така си мислехме и за писалището на дядо нито смеехме да го докоснем нито разговаряхме високо в стаята където се намираше вечно съм си представял че двамата са някъде заедно и все чакат стария полковник Сарторис да слезе и да приседне при тях а полковникът ги чака някъде още по-нависоко над кедрите полковник Сарторис се намираше още по-високо и нещо наблюдаваше а те го чакаха да си привърши наблюдението и да слезе при тях дядо е облякъл униформата си а ние чувахме как ромолят гласовете им иззад кедрите те вечно разговаряха и вечно дядо беше правият.

Вече биеше за три четвърти. Отмерен и спокоен, първият тон прозвуча спокойно категоричен, изпразвайки бавната тишина за следващия и в това е всичко стига само хората да можеха по този начин да се променят един друг завинаги да се сливат като пламък разгорял се за миг сетне понесен направо навън в хладния вечен мрак вместо да се излежават и да се мъчат да не мислят за люлката додето всички кедри добиваха онзи подчертано мъртъв мирис на нещо сладникаво който Бенджи така мразеше. Само като си представях тази китка от дървета, струваше ми се че мога да дочуя шепот и скрити желания да доловя тласъците на палеща кръв в неукротима и разголена плът да наблюдавам през зачервените си клепачи как без никой да ги е вързал една за друга свинете се хвърлят чифтосани в морето а баща ми ще каже: не бива да заспиваме за да видим за миг как се извършва злото^[28] то не трае вечност а аз: за човек храбър и толкова дори не е нужно а той: ти това за храброст ли го взимаш а аз: да а ти а той: всеки човек сам си е съдия на личните добродетели дали ще прецениш една постъпка като смела е далеч по-важно от самата постъпка в противен случай излиза че си несериозен а аз: ти не вярваш че съм сериозен а той: мисля че си прекалено сериозен за да ми дадеш някакъв повод за тревога иначе нямаше да изпиташ необходимостта да ми признаваш че си извършил кръвосмешение а аз: не те излъгах а той: ти поиска да издигнеш една постъпка на естествена човешка глупост^[29] до някакъв ужас и сетне да я пречистиш с истината а аз: исках да я изтръгна от шумния свят за да може той от немай-къде да ни освободи а след това всичко щеше да звучи като небивалица а той: и ти се постара да я склониш а аз: беше ме страх боях се че тя ще се съгласи и тогава нямаше да има никаква полза но ако можех да ти кажа че сме го извършили би значело че е така а не че други са го направили и тогава светът би млъкнал а той: по другия въпрос ти също не излъга но си още сляп да видиш себе си като част от всеобщия закон за последователността на естествените събития и техните причини който хвърля сянка върху мисълта на всеки човек дори и на Бенджи ти не мислиш за това че всичко има край а си представяш един апотеоз в който временното състояние на твоя дух ще стане по-съразмерно от плътта без да губи връзка нито със себе си нито с плътта това съвсем няма да те отстрани нито дори ще те умъртви а аз: временно а той: ще ти бъде непоносимо да си представяш че един ден вече няма да изпитваш болка сега да си дойдем на думата ти навярно гледаш на това като на изживяване от което ще ти побелее косата така да се каже за една нощ без ни най-малко да промени твоя лик при такива обстоятелства не може да се сложи край та това е чист хазарт и странното е че човек който е бил заченат по една случайност и чието всяко ново вдишване е поредното хвърляне на предварително фалшифицирани срещу него зарове съвсем не желае да се примири с крайния изход който отнапред със сигурност знае че ще трябва да посрещне без да изпробва средства вариращи от насилието до дребното шикалкавене каквито няма да измамят дори и дете додето един ден в крайно отвращение не рискува всичко на една единствена сляпа карта хората никога не правят това при първия пристъп на отчаяние угризение или ограбеност човек слага край на живота си едва след като е осъзнал че дори отчаянието угризенията и ограбеността нямат никакво особено значение за черния играч на зарове а аз: временно а той: трудно е да повярваш и да знаеш че любовта или мъката са само едни небрежно закупени акции чиито срок изтича щеш-не щеш и ги анулират без предупреждение за да ги заменят с поредните облигации които боговете са решили да пуснат в обращение не ти няма да извършиш това докато не осъзнаеш че дори и тя е може би не съвсем достойна за отчаяние а аз: никога няма да извърша това никой не знае какво зная аз а той: според мен най-добре е да заминеш на север в Кембридж и то веднага за един месец можеш да се поразходиш нагоре и до Мейн пари ще имаш ако си по-пестелив може да ти се отрази добре парите дадени за гледане са изцелили много повече рани отколкото Христос а аз: да кажем че схващам какво според тебе ще осъзная там след седмица или месец а той: и тогава ще си спомниш че да следваш в Харвард е била най-голямата мечта на майка ти от деня в който те е родила никой Компсън досега не е разочаровал дама а аз: за мен пък и за всички ни временно така ще е по-добре а той: всеки човек е арбитър на собствените си добродетели но никой не бива да предписва другиму как да живее а аз: временно а той: не беше ли най-тъжното което можеш да кажеш че на света няма нищо друго отчаянието е до време а и времето е само в минало свършено.

Отекна последният звън. Трептенето най-после спря и тъмнината наново утихна. Влязох във всекидневната и запалих лампата. Облякох си жилетката. Бензинът беше поизбледнял, почти не се забелязваше, а в огледалото петното изобщо не личеше. Не обаче и окото ми. Сложих си сакото. Писмото до Шрийв прошумоля през плата, извадих го, прегледах как е адресирано и го пуснах в страничния джоб. Сетне отнесох часовника в стаята на Шрийв, сложих го в неговия скрин, върнах се в стаята си да си взема чиста носна кърпа, доближих вратата и посегнах към електрическия ключ. Тогава се сетих, че не съм си измил зъбите, та се наложи отново да отварям чантата. Намерих си четката, изстисках си от пастата на Шрийв и отидох да си измия зъбите. Колкото можах, изсуших четката, върнах я в чантата, затворих я и наново приближих вратата. Преди да угася, огледах се нещо да не съм забравил и видях, че това е шапката ми. Щях да минавам през пощата и сигурно щях да срещна някои колеги и току-виж, помислили, че аз, виден харвардски студент, се правя на абсолвент. Бях забравил да я изчеткам, но Шрийв си имаше четка, тъй че не се наложи повторно да отварям чантата.