Уилям Фокнър
Врява и безумство (1)

Седми април 1928 година

В пролуките между къдравите цветя по оградата ги виждах, като бият. Приближаваха се към мястото, където беше забито знамението, а аз се движех покрай оградата. Лъстър тършуваше в тревата под разцъфналото дърво. Те измъкнаха знаменцето и биеха. Сетне пак забиха знаменцето и отидоха към масата, единият би, би и другият. После продължиха, а аз се промъквах покрай оградата. Лъстър се измъкна изпод разцъфналото дърво и тръгнахме заедно край оградата; те спряха и ние спряхме, аз се загледах през сградата, а Лъстър тършуваше из тревата.

— Насам, кеди^[1]! — Той би. Поеха нататък през пасбището. Хванах се за оградата и ги наблюдавах, като се отдалечават.

— Виж какво — каза Лъстър, — погледни се какво правиш, станал си на трийсет и три години! Аз се претрепах да ходя до града, да ти купувам торта. Стига с това стенание! Хвани се да ми помогнеш да намерим тия двайсет и пет цента, че как довечера ще отида на представлението. — Те биеха къси пасове по пасбището. Аз се върнах по оградата до мястото на знаменцето. То плющеше на ярката трева и дърветата. — Давай нататък — обади се Лъстър, — там вече търсихме. Сега вече няма да се връщат. Хайде да слезем до реката, да не вземат ония негри да ми намерят четвъртачето.

Беше червено и плющеше на пасбището. Сетне се спусна птица и го килна. Лъстър запрати нещо и знаменцето заплющя на ярката трева и дърветата. Аз се улових за оградата.

— Стига си стенал! — каза Лъстър. — Не мога да ги накарам да се приближат, щом не искат, не е ли така? И ако не млъкнеш, мами няма да ти направи никакъв рожден ден. Знаеш какво ще стане, ако не млъкнеш. Ще ти изям цялата торта. И свещите ще изям. Всичките трийсет и три свещи. Давай да слезем на реката. Трябва да си намеря четвъртачето. А може да открием и някоя от топките. Ето. Ето ги, хей там оттатък. Виждаш ли? — Той се приближи до оградата и посочи с ръка. — Виждаш ли ги? Вече няма да се върнат насам. Хайде!

Тръгнахме все по оградата и стигнахме до градинския зид, на който се виждаха сенките ни. На зида моята сянка беше по-висока от Лъстъровата. Дойдохме до пробитото място и се провряхме.

— Чакай малко — спря ме Лъстър, — пак си се закачил на тоя гвоздей. Не можеш ли един път да се промъкнеш, без да се закачаш на гвоздея?

Кеди ме пусна и ние се промъкнахме. Вуйчо Мори каза. А никой да не ни види, затова най-хубаво да се навеждаме. Кеди ми каза. Наведи се, Бенджи. Ето така, виждаш ли? Ние се наведохме и прекосихме градината, а цветята съскаха и се удряха по нас. Земята беше корава. Покачихме се на оградата, там свините грухтят и душат. Кеди каза сигурно им е мъчно, защото една от тях днес е била заклана. Земята беше корава, зърнеста и на възли.

Дръж си ръцете в джобовете, каза Кеди, иначе ще замръзнат. Нали не искаш да ти замръзнат ръцете на Коледа?

— Много е студено навън — каза Върш. — Ти не искаш да излизаш.

— Какво има сега? — попита майка ми.

— Иска да излезе — рече Върш.

— Пусни го — каза вуйчо Мори.

— Много е студено — рече майка ми. — По-добре да не излиза. Бенджамин! Хайде, престани!

— Нищо няма да му стане — каза вуйчо Мори.

— Слушай, Бенджамин — каза майка ми, — ако не слушаш, веднага влизаш в кухнята!

— Мами каза днес да не го пускаме в кухнята — рече Върш. — Трябвало, вика, да сготви.

— Каролайн, пусна го да излезе — каза вуйчо Мори. — От много грижи по него ще се поболееш.

— Знам си го — каза майка ми. — Така ми било писано. Понякога се питам…

— Зная, зная — каза вуйчо Мори. — Но трябва да си пазиш силите. Ще ти приготвя един грог.

— Още повече ще ме разстрои — каза майка ми. — Като че ли не знаеш.

— Ще се почувствуваш по-добре — каза вуйчо Мори. — Хубаво го загърни, момчето ми, и го изведи за малко.

Вуйчо Мори излезе. И Върш излезе.

— Млъквай, моля ти се! — каза майка ми. — Гледаме миг по-скоро да те изведем навънка. Но не искам да се разболяваш.

Върш ми обу шушоните, облече ми палтото, взехме шапката ми и излязохме. В трапезарията вуйчо Мори скри бутилката в бюфета.

— Постойте навън около половин час — каза вуйчо Мори. — Хайде, и го дръж само в двора.

— Добре, сър — каза Върш. — Никога не сме го пускали да излиза.

Излязохме. Ярко, но зъбато слънце.

— Накъде си тръгнал? — каза Върш. — Да не ся помисли, че ще ходим до града? — Минахме през шумящите листа. Вратата беше студена. — Я си пъхни ръцете в джобовете — каза Върш. — Ще замръзнат от това студено желязо, какво ще правиш после? Можеше да ги дочакаш и вкъщи. — И ми напъха ръцете в джобовете. Чувах го, като шуми през листата. И надушвах студа. Вратата беше студена. — Я виж тия шикалки. Ехей! От онова дърво са. Бенджи, погледни там, катеричка! — Изобщо не усещах вратата, но подушвах ослепителния студ. — Я си прибери ръцете в джобовете!

Кеди се приближаваше. Сетне се затича, на гърба й подскачаше и се мяташе училищната й чанта.

— Здравей, Бенджи! — каза Кеди. Отвори си вратата, влезе и се наведе. Кеди миришеше на листа. — Да ме посрещнеш ли си дошъл? — каза тя. — Да посрещнеш Кеди, а? Върш, защо си го оставил да му премръзнат ръцете?

— Казах му да си ги държи в джобовете. Но като се е хванал за тая желязна врата…

— Да посрещнеш Кеди ли си излязъл? — каза тя и взе да ми разтърква ръцете. — Какво има? Какво искаш да кажеш на Кеди? — Кеди миришеше на дървета и на онова, което казваше, че миришем, като спим.

За какво стенеш сега, каза Лъстър. Като стигнем реката, пак ще можеш да ги наблюдаваш. Вземи. Това е татул. Подаде ми едно цвете. Минахме през оградата и се озовахме на поляната.

— Какво има? — каза Кеди. — Какво се мъчиш да кажеш на Кеди? Те ли го пратиха да излезе, Върш?

— Не можахме да го удържим — каза Върш. — Все врънкаше и най-после го пуснаха, а той право тук, да гледа през вратата.

— Какво има? — каза Кеди. — Да не си помислил, че Коледа ще дойде, като се върна от училище? Така ли си помисли? Коледа е вдругиден, Бенджи. Дядо Коледа. Хайде, ела да бягаме вкъщи и да се стоплим. — Хвана ме за ръка и хукнахме през светлите шумящи листа. Изкачихме стълбите на бегом: и от яркия; студ се озовахме в тъмния студ. Вуйчо Мори прибираше бутилката в бюфета. Подвикна към Кеди, а Кеди каза: — Върш, заведи го при камината. Иди с Върш — рече тя, — аз ще дойда след малко.

Отидохме при камината. Майка ми каза:

— Да не е настинал, а, Върш?

— Не е, мем^[2] — каза Върш.

— Свали му палтото и шушоните — нареди майка ми. — Колко пъти трябва да ти повтарям да не го пускаш вътре с шушони?

— Да, мем — каза Върш. — Стой мирно сега! — Той изу шушоните ми и разкопча палтото. Кеди каза:

— Почакай, Върш. Мамо, не може ли пак да излезе? Искам да дойде с мене.

— По-добре да не излиза — каза вуйчо Мори. — За днес му стига.

— Според мен най-хубаво и двамата да си стоите вкъщи — каза майка ми. — Дилси разправяше, че се застудява.

— О, мамо! — каза Кеди.

— Глупости — каза вуйчо Мори. — Цял ден е била на училище, има нужда от чист въздух. Бягай навън, Кендейси!

— Пусни го бе, мамо! — примоли се Кеди. — Моля ти се. Знаеш, че ще плаче.

— Защо ти трябваше да говориш пред него? — каза майка ми. — И защо дойдохте тука? Да се застъпваш за него и пак да ме ядосваш. Била си днес доста време навън. Мисля, най-добре ще бъде да си седнете тук и да поиграеш с него.

— Пусни го, Каролайн — каза вуйчо Мори. — Нищо няма да им стане от малко студ. Не забравяй, че трябва да си пазиш силите.

— Знам това — каза майка ми. — Никой не разбира как се ужасявам от коледите. Никой нищо не знае. Не съм от тия жени, дето могат всичко да понесат. Защо не съм малко по-здрава, заради Дженсън и децата?

— Постарай се колкото можеш да не се притесняваш за тях — каза вуйчо Мори. — Хайде, бягайте и двамата! Но не се бавете, майка ви ще се тревожи.

— Добре, сър — каза Кеди. — Тръгвай, Бенджи! Пак ще излезем навън. — Закопча ми палтото и се отправихме към вратата.

— Нима смяташ да изведеш детето без шушони? — попита майка ми. — Или искаш да легне болен, та цялата къща да се завърти около него?

— Забравих — каза Кеди. — Мислех, че е с тях. Върнахме се.

— Длъжна си да мислиш — каза майка ми. Стой мирно сега, каза Върш. Нахлузи ми шушоните. — Някой ден ще си отида по реда, ти ще трябва да мислиш за него. — Тупни сега с крак, каза Върш. — Ела да целунеш мама, Бенджамин! — Кеди ме заведе до стола на майка ми, тя ми обхвана главата и ме притисна към себе си. — Горкото ми дете — каза тя и ме пусна. — А вие с Върш да си отваряте очите за него.

— Добре, мем — каза Кеди. Излязохме и Кеди рече: — Върш, ти няма защо да идваш. За малко е, аз ще го пазя.

— Дадено — каза Върш, — и без това не ми се излиза в този студ. — След което се махна, а ние спряхме в антрето, Кеди коленичи и ме прегърна, доближила светлото си студено лице към моето. Миришеше на дървета.

— Ти не си горкото дете, нали? Ти си имаш Кеди. Нямаш ли си своята Кеди?

Не можеш ли да престанеш с това мънкане и лигавене, каза Лъстър. Засрами се, вдигаш такава врява. Отминахме навеса за колите, където стоеше каруцата. Беше с ново колело.

— Сега се качвайте и стойте мирни, докато не дойде майка ви — рече Дилси. След това ме качи на каруцата. Т.П. държеше поводите. — Хич не мога да разбера как може Джейсън още да не е купил нова каруца — продължи Дилси. — Някой ден тая ще се скапе и ще ви изсипе всичките. Я й вижте колелата!

Тогава дойде майка ми и си спусна воала. Беше с някакви цветя.

— Къде е Роскъс? — попита тя.

— Роскъс не може днес ръце да мръдне — каза Дилси. — И Т.П. може да ви кара.

— Страх ме е — каза майка ми. — Все ми се струва, че веднъж в седмицата от всички ви все ще се намери един кочияш. Господ знае, не искам кой знае какво.

— Знаете не по-зле от мене, че Роскъс се е схванал от ревматизъм и всичко допълнително му идва множко, мис Каалайн — каза Дилси. — Елате да се качите. Т.П. не управлява по-лошо от Роскъс.

— Страх ме е — каза майка ми, — особено с това дете.

Дилси се покачи по стъпалата.

— И вие наричате тоя дангалак дете? — Тя хвана майка ми за ръката. — Т.П. е цял мъж. Хайде, ако ще тръгвате, вървете.

— Страх ме е — каза майка ми. Слязоха по стъпалата и Дилси помогна на майка ми да се качи. — Но така ще е може би най-добре за всички ни.

— Засрамете се, така ли се говори? — каза Дилси. — Не ви ли е ясно, че никой негър под осемнайсет не може да подкара Куини? Та тя е по-стара от него и Бенджи, ако им събереш годините. Слушай, Т.П., да не вземеш да дразниш Куини, чу ли ме? Ако не караш както иска мис Каалайн, ще те обадя на Роскъс. Не е толкова схванат, че да не се оправи с тебе.

— Добре, мем — каза Т.П.

— Просто си зная, че нещо ще се случи — каза майка ми. — Престани, Бенджамин!

— Дайте му да държи едно цвете — каза Дилси. — Той това иска. — И посегна към букета.

— Недей — викна майка ми, — ще ги разпилееш.

— Дръжте ги здраво — каза Дилси. — Само едно ще му измъкна. — Подаде ми едно цвете и си дръпна ръката. — Поемайте сега, да не ви види Куентин, че и тя ще иска да дойде.

— Къде е тя? — попита майка ми.

— Долу вкъщи, играят с Лъстър — каза Дилси. — Давай, Т.П. Ще караш, както те е учил Роскъс, нали?

— Да, мем — каза Т.П. — Хайде, Куини!

— Куентин — каза майка ми, — не я пускай.

— Дума да не става — каза Дилси.

Колата се разтресе и заскърца по алеята.

— Страх ме е да оставяме Куентин сама — каза майка ми. — Т.П., май по-добре да не идвам. — Минахме през портала и тук вече не друсаше. Т.П. удари Куини с камшика. — Хей, Т.П.!

— Нали трябва да я подкарам — отговори Т.П., — да не вземе да заспи, преди да съм я върнал в яхъра.

— Обърни — нареди майка ми. — Страх ме е ние да вървим, а да оставяме Куентин.

— Тук не може да се обърне — каза Т.П. По-нататък мястото стана по-широко.

— Тук вече можеш да завиеш — каза майка ми.

— Добре — каза Т.П. и почнахме да завиваме.

— Хей, Т.П.! — викна майка ми и ме сграбчи.

— Нали все някак трябва да обърна — обясни Т.П. — Тпру, Куини! — Спряхме.

— Ще ни катурнеш — каза майка ми.

— Тогава какво искате да направя? — попита Т.П.

— Страх ме е, когато завиваш — каза майка ми.

— Дий, Куини — извика Т.П. и продължихме.

— Знам си, че докато ме няма, Дилси ще остави Куентин да й се случи нещо — каза майка ми. — Трябва по-бързо да се върнем.

— Дий! — викна Т.П. и удари Куини с камшика.

— Хей. Т.П.! — викна майка ми и ме сграбчи. Чувах копитата на Куини, а от двете страни безспирно и плавно се нижеха светли очертания, чиито сенки пробягваха по гърба на Куини. Движеха се като ярките шини на колелата. По едно време тия от едната страна престанаха и се появи високият бял стълб, където стои войникът. Но от другата страна те се движеха все така безспирно и плавно, само че малко по-бавно.

— Какво искаш? — попита Джейсън. Беше с ръце о джобовете и с молив на ухото.

— Отиваме на гробища — каза майка ми.

— Добре де — каза Джейсън, — нямам намерение да ви спирам, нали така? Само това ли искаше от мене, да ми кажеш?

— Знам, че няма да дойдеш — каза майка ми. — Но ще ми е по-сигурно, ако дойдеш.

— По-сигурно за кое? — попита Джейсън. — Баща ми и Куентин нищо няма да ти направят. — Майка ми пъхна носната си кърпичка под воала. — Хайде, хайде, мамо! Или искаш тоя шантав идиот да се разписка насред площада? Карай, Т.П.

— Дий, Куини! — извика Т.П.

— Така ми било писано — каза майка ми, — но скоро и аз ще си замина по реда.

— Вземи — каза Джейсън.

— Тпру! — извика Т.П.

— Вноската на вуйчо Мори. Какво искаш да ги правя?

— Защо мене питаш — каза майка ми, — аз изобщо нямам думата. Но теб и Дилси гледам да не безпокоя. Ще си замина по реда, подир туй и твоят ще дойде.

— Тръгвай, Т.П.! — каза Джейсън.

— Хайде, Куини! — викна Т.П.

Очертанията пак се занизаха. Тия от другата страна отново полетяха светли, бързи и плавни, също като на заспиване, както казва Кеди.

Плачи, бебе такова, каза Лъстър. Не те ли е срам? Минахме през обора. Всички клетки бяха отворени. За тебе няма нито едно доресто пони, каза Лъстър. Подът беше сух и прашен. Покривът пропадаше. В дупките от наклонените греди жълтееше паяжина. За какво искаш да минем оттук? Или искаш тия топки да ти отнесат главата?

— Прибери си ръцете в джобовете — каза Кеди, — иначе ще измръзнат. Нали не искаш да посрещнеш Коледа с премръзнали ръце? — Заобиколихме обора. На вратата стояха голямата крава и малката крава, а отвътре се чуваше как Принс, Куини и Фанси чаткат с копита. — Ако не беше толкова студено, можехме да яхнем Фанси — рече Кеди. — Но днес е толкова студено, че ще се изхлузим. — Сетне видяхме дима, който се издигаше над реката. — Там колят свинята — каза Кеди. — На връщане можем да минем оттам и да погледаме. — Спуснахме се по наклона. — Щом искаш да носиш писмото — каза Кеди, — носи го. — Извади писмото от джоба си и го напъха в моя. — Коледен подарък — рече тя, — изненада от вуйчо Мори за мисис Патерсън. Трябва така да й го предадем, че никой да не види. Сега не си изваждай ръцете от джобовете. — Стигнахме до реката. — Замръзнала е — каза Кеди, — виж! — Счупи водата и потри лицето ми с едно късче: — Лед. Това значи, че е много студено. — Помогна ми да преминем на другата страна и се заизкачвахме. — Не бива да казваме дори и на мама и татко. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че е изненада както за мисис Патерсън, така и за мама и татко, защото мисис Патерсън ти бе изпратила сладкиши. Помниш ли миналото лято, когато мисис Патерсън ти изпрати сладкиши? — Тук имаше ограда. Лозите бяха изсъхнали и вятърът трополеше из тях. — Само не разбирам защо вуйчо Мори не изпрати Върш — каза Кеди. — Върш не би се изпуснал. — Мисис Патерсън гледаше от прозореца. — Чакай ме тук — рече Кеди, — стой тук и чакай. Веднага се връщам. Дай ми сега писмото. — Извади писмото от джоба ми и каза: — Дръж си ръцете в джобовете. — Прехвърли се през оградата с писмото в ръка и се отправи през попарените трополящи стръкове. Мисис Патерсън отвори вратата и застана на прага.

Мистър Патерсън прекопаваше раззеленените цветя. Спря да прекопава и ме погледна. Мисис Патерсън се спусна през градината. Като видях очите й, заплаках. Идиотче такова, каза мисис Патерсън, казала съм му вече да не те праща сам. Бързо, дай ми го. Мистър Патерсън бързо се приближи с мотиката. Мисис Патерсън се наведе над оградата и посегна. Направи опит да се прехвърли през оградата. Дай ми го, каза. Дай ми го! Мистър Патерсън се прекачи през оградата и взе писмото. Роклята на мисис Патерсън се закачи за оградата. Погледнах й пак очите и хукнах надолу.

— Там оттатък няма нищо друго, само къщи — каза Лъстър. — Сега отиваме на реката. — Долу на реката се къпеха. Някой пееше. Усетих миризма на прострени дрехи и на дима, който се носеше през клонака. — Стой тук — рече Лъстър. — Там нямаш работа. Току-виж, някой те цапардосал.

— Какво иска да направи?

— И той не знае какво иска — каза Лъстър. — Въобразява си, че иска да отиде горе, дето бият топките. Стой си тука и си играй с татула. Ако искаш да гледаш, гледай как децата играят във водата. Не можеш ли един път да се държиш като хората? — Седнах на брега, където перяха и се носеше синкав дим. — Абе да сте виждали тук някъде едно четвъртаче? — попита Лъстър.

— Какво четвъртаче?

— Онова, дето го носех сутринта. Загубих го някъде. Изпаднало ей през тая дупка на джоба ми. Не го ли намеря, довечера не мога да отида на представление.

— Че откъде си намерил четвъртаче бе, момче? Търси го в джобовете на белите, ама гледай да не те видят.

— Намерил съм го, дето се намират — каза Лъстър. — Там има още много. Само че аз трябва това да намеря. Не сте ли го виждали?

— Аз четвъртачета не търся. Имам си друга работа.

— Я ела — каза Лъстър, — помогни ми да го потърсим.

— Той и да го види, няма да го познае какво е.

— Нищо, пак може да помогне — каза Лъстър. — Нали вие всички ще отидете довечера на представлението?

— Не ми споменавай никакви представления. Докато свърша това корито, така ще капна, че пръста си няма да мръдна за друго.

— Хайде на бас, че ще отидеш — каза Лъстър. — Басирам се, че и снощи си била. На бас, че като отворят шатрата, всички ще бъдете там.

— Там има достатъчно негри и без мене. Снощи нали бях.

— Негърските пари и парите на белите все толкова струват, мен ако питаш.

— Белите дават пари на черните, защото си знаят, че цъфне ли първият бял със своите свирачи, до стотинка ще им ги прибере и черните пак ще тръгнат да им работят — за още.

— Никой ли няма да те заведе на представлението?

— Засега не. Пък и, струва ми се, че не е и помислял.

— Какво имаш против белите?

— Нищо нямам. Гледам си работата, те да си гледат тяхната. А представления не ме интересуват.

— Имало един, който можел да свири на трион. Свири като на банджо.

— Ти беше снощи — каза Лъстър, — аз пък ще отида довечера. Стига да открия къде си изтървах четвъртачето.

— Вероятно и него ще вземеш.

— Аз? — извика Лъстър. — Да го заведа някъде и да почне да ми вдига врява, така ли?

— А какво правиш, като завдига врява?

— Цапвам го — рече Лъстър, седна на земята и засука крачоли. Другите играеха във водата. — Не сте ли намирали топки? — попита Лъстър.

— Я остави тия приказки! Внимавай да не те чуе баба ти какви ги дрънкаш.

Лъстър нагази в реката, където играеха, и почна да тършува във водата покрай брега.

— Тая заран като идвах, си беше у мен — каза Лъстър.

— Къде го изръси?

— Ей през тая дупка на джоба — каза Лъстър. Тършуваха в реката. После изведнъж всички бързо се изправиха, спряха и пак цамбурнаха и се заборичкаха във водата. Лъстър я взе, а те клечаха във водата и зяпаха през храсталаците нагоре.

— Къде са? — попита Лъстър.

— Още не се виждат.

Лъстър си я пусна в джоба. А те се спуснаха по склона.

— Да е падала някоя топка насам?

— Трябва да е във водата. Кажете, момчета, не сте ли я виждали или чували?

— Не сме чули нищо да пада — рече Лъстър. — Там, в онова дърво чух нещо се удари, ама не знам накъде отиде.

Погледнаха в реката.

— По дяволите! Търсете край брега. Тук падна, видях я.

Потърсиха край брега. Сетне се качиха обратно нагоре.

— Не си ли намирал тая топка? — попита момчето.

— За какво ми е? — рече Лъстър. — Никаква топка не съм виждал.

Момчето влезе във водата и продължи да търси. Извърна се и пак погледна Лъстър. Сетне тръгна по течението.

От върха на хълма човекът извика:

— Хей, кеди!

Момчето излезе от водата и се отправи нагоре.

— Я се чуй! — каза Лъстър. — Млъквай!

— Сега за какво мрънка?

— Господ знае — каза Лъстър. — Изведнъж започва. Цяла сутрин е така. Сигурно защото има рожден ден.

— На колко става?

— На трийсет и три — каза Лъстър. — Кръгли трийсет и три тая заран.

— Значи от трийсет години си стои все на три.

— Казвам, каквото ми е казала мами. Аз не знам. Но така или иначе ще сложим на тортата трийсет и три свещи. А тя е малка, едва ще ги забодем всичките. Млъквай! Ела насам. — Лъстър се приближи и ме хвана за ръката. — Одъртял перко! Или искаш да те цапна?

— Защо не го цапнеш?

— Вече съм го правил. Млъквай сега — каза Лъстър. — Нали ти думах, че не бива да идваш тука. Някоя от тия топки така може да ти отнесе главата! Хайде, ела тук — дръпна ме назад, — сядай. — Аз седнах, а той ми изу обущата и нави панталоните ми нагоре. — Върви сега във водата да си поиграеш и гледай да престанеш с това мрънкане и лигавене.

Млъкнах и влязох във водата, а Роскъс дойде и вика, хайде на вечеря, но Кеди каза още не е време за вечеря, няма да дойда.

Беше се намокрила. Играехме на реката, а Кеди клекна и си намокри дрешката. Върш каза:

— Как ще те натупа сега майка ти, дето си измокри дрешката.

— Няма да направи такова нещо — каза Кеди.

— Отде знаеш? — попита Куентин.

— То си е моя работа — рече Кеди. — А ти отде знаеш?

— Тя каза — рече Куентин. — Освен това аз съм по-голям от тебе.

— Аз съм вече на седем — каза Кеди. — Значи зная.

— Но аз съм по-голям — каза Куентин. — Вече ходя на училище, кали, Върш?

— Догодина и аз тръгвам на училище — каза Кеди, — нали, Върш?

— Знаеш, че ако си намокриш дрешката, ще си изядеш боя — рече Върш.

— Но тя не е мокра — каза Кеди, изправи се във водата и си погледна рокличката. — Ще я съблека и ще изсъхне.

— Да не си посмяла! — викна Куентин.

— Брей! Ще я съблека пък! — каза Кеди.

— По-добре недей — каза Куентин.

Кеди дойде при мен и Върш и се обърна с гръб.

— Разкопчай ме, Върш — рече тя.

— Върш, да не си посмял! — извика Куентин.

— Но нали дрехата не е моя — рече Върш.

— Разкопчавай, Върш! — каза Кеди. — Или ще кажа на Дилси какво направи вчера. — Върш я разкопча.

— Гледай само да се съблечеш! — каза Куентин. Кеди свали роклята си и я захвърли на брега, след което остана по нищо, както я майка родила, само с едни гащи. Куентин я шляпна, а тя се дръпна и падна във водата. Изправи се после и заплиска Куентин и Куентин взе също да я плиска. Водата намокри и нас с Върш, Върш ме вдигна и ме отведе на брега. Каза, че щял да обади Кеди и Куентин и тогава Куентин и Кеди почнаха да го плискат с вода. Той се скри зад един храст.

— Всички ви ще обадя на мами — каза Върш.

Куентин се изкачи на брега и се помъчи да хване Върш, но Върш побягна и Куентин не успя. Когато Куентин се върна, Върш се спря и се развика, че ще ги обади. Кеди му каза, че ако не ги обади, ще му позволят да се върне при нас. Тогава Върш каза, че няма и те му позволиха.

— Сега, предполагам, си доволна — рече Куентин. — Сега и двама ни ще натупат.

— Мен ми е все едно — каза Кеди, — аз ще избягам.

— Да, да! — рече Куентин.

— Ще избягам и никога няма да се върна — каза Кеди. Аз се разплаках. Кеди се обърна и извика: — Шшшт! — И аз млъкнах. Те се заиграха в реката. И Джейсън се заигра. Самичък беше отишъл по-надолу по течението. Върш излезе иззад храста, вдигна ме и пак ме свали във водата. Кеди бе цялата мокра, а отзад се беше изкаляла и аз се разплаках. Тя се приближи и клекна във водата. — Тихо! — каза тя. — Няма да избягам. — И аз млъкнах. Кеди миришеше на мокри от дъжд дървета.

Какво става с тебе, попита Лъстър. Не можеш ли да спреш това циврене и да си играеш в реката като хората?

Защо не го заведеш вкъщи? Нали ти казаха да не го водиш на друго място?

Той още си мисли, че тази ливада е тяхна, рече Лъстър. А това място от къщата изобщо не се вижда.

Ние виждаме. Но хората не обичат да гледат идиоти. Не е на хубаво.

Дойде Роскъс и каза, че е време за вечеря, а Кеди му каза, че още не е време за вечеря.

— Време е, време е — рече Роскъс. — Дилси поръча всички да се прибират. Доведи ги, Върш. — И се изкачи на високото, където мучеше кравата.

— Докато се приберем, сигурно ще изсъхнем — рече Куентин.

— Ти си виновен за всичко — каза Кеди. — Дано да ни понатупат! — Облече си рокличката, а Върш я закопча.

— Няма да познаят, че сте се намокрили — каза Върш, — не ви личи. Освен ако ние с Джейсън не ви обадим.

— Ще обадиш ли, Джейсън? — попита Кеди.

— Кого да обадя?

— Няма да обади — рече Куентин. — Нали, Джейсън?

— На бас, че ще ни издаде — каза Кеди. — На баба ще ни обади.

— Не може да й каже — рече Куентин, — болна е. Ако ходим бавно, ще се мръкне и никой няма да забележи.

— Пет пари не давам дали ще забележат — каза Кеди. — Аз сама ще кажа. Върш, вземи да го качиш нагоре!

— Джейсън няма да издаде — рече Куентин. — Джейсън, не помниш ли какъв лък и стрели ти направих?

— Той се счупи — каза Джейсън.

— Нека каже бе! — обади се Кеди. — Пет пари не давам. Върш, откарай Бенджи нагоре!

Върш приклекна и аз се качих на гърба му.

А сега довиждане на всички до представлението довечера, каза Лъстър. Хайде, тръгвай, трябва да намерим четвъртачето.

— Ако ходим по-бавно — рече Куентин, — ще се приберем чак по мръкнало.

— Аз няма да ходя бавно — каза Кеди.

Отправихме се нагоре, но Куентин не тръгна с нас. Бе все още долу на реката, когато ние надушихме свините. Събрани в ъгъла, грухтяха и душеха копанята си. Джейсън вървеше зад нас с ръце в джобовете. На оборската врата Роскъс доеше кравата.

Кравите излязоха с подскоци от обора.

— Давай — каза Т.П., — извикай пак! И аз ще извикам. Ехеееей! — Куентин отново ритна Т.П., той падна в копанята, където се хранеха свините, и остана там. — Ха така! — извика Т.П. — Първия път не можа да улучиш. Нали видяхте как ме ритна белият човек? Ехехееей!

Не плачех, но не можех да спра. Не плачех, но земята не се укротяваше и аз заплаках. Земята все така се издигаше нагоре, кравите търчаха по нагорнището. Т.П. се опита да стане. Падна отново и кравите се заспускаха надолу. Куентин ме хвана за ръка и се насочихме към обора. Но оборът изчезна и се наложи да почакаме, докато се върне. Не го видях да се връща. Беше се върнал зад гърба ни и Куентин ме насади в коритото, където се слагаше на кравите да ядат. Хванах се за него, защото и то се понесе нанякъде, така че се държах. Кравите отново се спуснаха по склона и се натикаха във вратата. Не можех да спра. Куентин и Т.П. се спуснаха по наклона, биеха се. Т.П. току падаше надолу, а Куентин все го дърпаше нагоре. Куентин удари Т.П. Аз не можех да спра.

— Изправи се — каза Куентин — и стой тука! Докато не се върна, да не си мръднал!

— Ние с Бенджи се връщаме на сватбата — каза Т.П. — Ехееей!

Куентин отново цапардоса Т.П. Сетне захвана да го блъска в стената. Т.П. се смееше. Щом Куентин го блъснеше в стената, той се опитваше да извика Ехеей, но от смях все не успяваше да извика. Аз спрях да плача, но не можех да се спра. Т.П. се строполи върху мене и вратата на обора поддаде. Тя полетя по стръмнината, Т.П. размахваше ръце и отново падна. Продължаваше да се смее, а аз не можех да спра, помъчих се да стана и паднах, но не можех да спра. Върш каза:

— Хайде, стига ти вече! Да пукна, ако не ти стига. Доста си пискал.

Т.П. още се смееше. Пльосна се на вратата и се смееше.

— Ехеей! — извика той. — Ние с Бенджи се връщаме на сватбата. Бъзов сок.

— Тихо! — каза Върш. — Откъде си го взел?

— От избата — рече Т.П. — Ехееей!

— Тихо бе! — каза Върш. — Къде от избата?

— Навсякъде — рече Т.П. и пак се засмя. — Останали са повече от сто шишета, повече от милион. Пази се, черньо, ще извикам.

— Вдигни го — каза Куентин. Върш ме вдигна. — Изпий това, Бенджи — чашата беше гореща. — Млъквай сега — каза Куентин, — изпий го.

— Бъзов сок — каза Т.П. — Нека аз да го изпия, мистър Куентин.

— Затваряй си устата — рече Върш, — на мистър Куентин му дотегна от тебе.

— Дръж го, Върш — каза Куентин. Хванаха ме. Опари ме по брадата и по ризата.

— Пий — рече Куентин. Хванаха ми главата. Отвътре ми пареше и аз почнах отново. Разплаках се, а вътре в мене ставаше нещо, аз плачех, а те ме държаха, докато свърши. Тогава млъкнах. Всичко наоколо продължаваше, очертанията пак се появиха. — Отвори сандъка, Върш! — Движеха се бавно. — Постели отвътре тия празни чували — сега се разбързаха колкото трябва. — Хайде сега, хванете го за краката! — Продължаваха, светли и плавни. Дочувах Т.П. да се смее. Тръгнах с тях по светналия хълм.

На върха на хълма Върш ме пусна на земята.

— Ела тук, Куентин — извика той и погледна към склона. Куентин не беше мръднал от реката. Суетеше се в сенките край брега.

— Гущер — каза Кеди, — оставете го да си стои там! — Хвана ме за ръка и като отминахме обора, влязохме. Насред тухлената пътечка беше клекнала жаба. Кеди я прекрачи и ме дръпна. — Хайде, Мори — каза ми тя. Жабата остана да клечи, докато Джейсън я бутна с босия си палец.

— Ще ти излязат пришки — рече Върш. Жабата подскочи и избяга.

— Тръгвай, Мори — подкани ме Кеди.

— Тази вечер има гости — каза Върш.

— Как позна? — попита Кеди.

— По лампите — каза Върш, — всички прозорци светят.

— Че какво, ако поискаме, можем да запалим лампите и без гости — каза Кеди.

— На бас, че има гости — рече Върш. — Най-добре влезте през задния вход и се качете горе.

— Голяма работа! — каза Кеди. — Ще вляза направо в гостната и ще ги видя.

— И тогава баща ти ще те напердаши, казвам ти — рече Върш.

— Все едно — каза Кеди, — влизам направо в гостната. Влизам в трапезарията и сядам на вечеря.

— Къде сядаш? — попита Върш.

— На бабиния стол — отвърна Кеди. — Тя се храни в леглото.

— Гладен съм — каза Дженсън. Изпревари ни и се завтече по алеята. Но беше с ръце в джобовете и падна. Върш отиде и го вдигна.

— Който тича с ръце в джобовете, не може да се държи на краката си — рече Върш. — Какъвто си дебеланко, не можеш ги измъкна навреме, за да се удържиш.

Баща ми стоеше на кухненските стъпала и каза:

— Къде е Куентин?

— Идва по пътечката — рече Върш. Куентин се мъкнеше едва-едва. Ризата му представляваше бяло размазано петно.

— А-ха — каза баща ми. По стъпалата и над него падаше светлина.

— Кеди и Куентин се плискаха с вода — обади Дженсън. Зачакахме какво ще стане.

— Така ли? — рече баща ми. Когато Куентин се показа, баща ми рече: — Тази вечер ще вечеряте в кухнята. — Сетне ме вдигна и освен по стъпалата, светлината рукна и върху мене. Виждах Кеди и Джейсън, Куентин и Върш отвисоко. Баща ми се обърна към стъпалата. — Само че трябва да пазите тишина.

— Защо трябва да пазим тишина, татко? — попита Кеди. — Гости ли имаме?

— Да — каза баща ми.

— Нали ти казах, че имате гости — рече Върш.

— Не беше ти! — викна Кеди. — Аз казах, че имаме гости. И казах, че…

— Тихо! — сгълча баща ми.

Те млъкнаха, а баща ми отвори вратата, минахме по задния пруст и влязохме в кухнята. Там беше Дилси. Баща ми ме остави на стола, затвори ме с подвижната дъска и ме бутна към масата, където вече имаше вечеря. От чиниите се вдигаше пара.

— Наглеждай ги, Дилси — каза той, — и не им разрешавай да вдигат по-голяма тупурдия.

— Слушам, сър — каза Дилси. Баща ми тръгна да излиза.

— Помнете — каза той зад гърбовете ни, — Дилси ще ви наглежда. — Аз се наведох над вечерята и парата обви лицето ми.

— Нека тази вечер аз да ги наглеждам, татко — каза Кеди.

— Аз няма да те слушам — рече Джейсън. — Дилси ще слушам.

— Ако речѐ татко, мене ще слушаш — каза Кеди. — Нека мене да слушат, татко!

— Няма! — рече Джейсън. — Няма да те слушам.

— Тишина! — каза баща ми. — Тогава Кеди ще ви наглежда. Дилси, като свършат, да се качват горе, но по задното стълбище.

— Добре, сър — каза Дилси.

— Видяхте ли! — каза Кеди. — Сега, надявам се, мене ще слушате.

— Млъквайте всички — изкомандува ни Дилси. — Тази вечер трябва да се пази тишина.

— Защо пък тази вечер да се пази тишина? — прошепна Кеди.

— Не е ваша работа — рече Дилси. — Като рече господ, ще узнаете. — Донесе ми купичката. Парата се вдигаше и ме гъделичкаше по лицето. — Ела тука, Върш — каза Дилси.

— Дилси — попита Кеди, — а кога ще рече господ?

— В неделя — каза Куентин. — Нищо ли не знаеш?

— Шшшшт! — скара се Дилси. — Мистър Джейсън не каза ли да се пази тишина? Хайде, вечеряйте. Ето, Върш, вземи му лъжицата. — Ръката на Върш пъхна лъжицата в купата, сетне лъжицата се издигна към устата ми. Парата ми гъделичкаше устата. И тогава престанахме да дъвчим, спогледахме се и замълчахме. Чухме го пак и аз заплаках.

— Какво беше това? — каза Кеди и сложи ръка върху моята.

— Това беше мама — рече Куентин. Лъжицата се вдигна и аз я налапах. После отново заплаках.

— Тихо — каза Кеди. Но аз не млъкнах и тя стана, дойде и ме обхвана с ръце. Дилси затвори и двете врата и вече нищо не се чуваше. — Млъквай сега — каза Кеди. Млъкнах и продължих да ям. Куентин не ядеше, но Джейсън ядеше.

— Това беше мама — повтори Куентин и се изправи.

— Сядай си на мястото — скара се Дилси. — Оттатък има гости, къде с тия кални дрехи? Кеди, сядай и ти, наяжте се.

— Тя плачеше — каза Куентин.

— Като че ли някой пееше — рече Кеди. — Нали, Дилси?

— Изяждайте си вечерята, както поръча мистър Джейсън — каза Дилси. — Като рече господ, всичко ще разберете. — Кеди се върна на стола си.

— Казах ли ви, че ще имат празненство? — рече тя.

— Изяде си всичко — съобщи Върш.

— Донеси му купичката тука — нареди Дилси. Купата изчезна.

— Дилси — обади се Кеди, — Куентин не иска да яде. Нали е длъжен да ме слуша?

— Изяж си вечерята, Куентин — каза Дилси. — Всички да се нахраните и да ми се махате от кухнята.

— Не искам повече да вечерям — каза Куентин.

— Щом казвам, че трябва, трябва да си я изядеш, нали, Дилси? — каза Кеди.

Купата вдигаше пара право в лицето ми, ръката на Върш натопи лъжицата и парата ми погъделичка устата.

— Не искам повече — рече Куентин. — Как така ще правят празненство, когато баба е болна?

— Те са на долния етаж — каза Кеди. — Но тя може да се покаже на стълбите и да ги види. И аз така ще направя, само да си облека нощницата.

— Мама плачеше — рече Куентин. — Дилси, нали плачеше?

— Слушай, момченце, не ме задявай! — каза Дилси. — Вие като се нахраните, аз тепърва ще готвя вечеря за хората. — След малко Джейсън си обра чинията и взе да плаче. — И ти ли пусна гайдата? — попита Дилси.

— Откакто баба е болна, всяка нощ плаче — каза Кеди, — защото не може да спи при нея. Бебешки работи!

— Аз ще ви обадя — закани се Джейсън разплакан.

— Нали вече ни обади — каза Кеди. — Сега няма за какво да портиш.

— Всички трябва да си лягате — рече Дилси. Тя ме свали от стола, обърса ми лицето и ръцете с топла кърпа и каза: — Върш, нали ще успееш да ги заведеш по задното стълбище, само че тихо? Хайде, Джейсън, стига си ревал!

— Още е много рано да си лягаме — каза Кеди. — Никога не сме си лягали толкова рано.

— Но тази вечер се налага — рече Дилси. — Баща ви каза, щом се навечеряте, веднага да се качвате горе. Нали чухте?

— Той каза аз да се грижа — каза Кеди.

— Тебе няма да те слушам — каза Джейсън.

— Длъжен си — рече Кеди. — Тръгвай, ще правиш каквото ти казвам.

— Усмири ги, Върш! — нареди Дилси. — Тази вечер трябва да пазим тишина, чухте ли?

— Защо да пазим тишина точно тази вечер? — попита Кеди.

— Майка ви не се чувствува добре — каза Дилси. — Тръгвайте сега с Върш.

— Нали ви казах, че мама плачеше — рече Куентин.

Върш ме вдигна и отвори вратата към задния пруст. Излязохме и Върш отново затвори вратата. Усещах го до себе си. Миришеше на Върш.

— Мълчете сега. Още няма да се качваме горе. Мистър Джейсън заповяда всички да се качват и каза да ме слушате. И аз няма да ви слушам. Но каза, че се отнася до всички. Нали, Куентин? — Усещах главата на Върш. И чувах как си говорим. — Нали, Върш? Да, точно така. И значи аз казвам за малко да излезем навън. Хайде. — Върш отвори вратата и излязохме навън. Слязохме по стъпалата.

— Най-много ми се иска да отидем в къщата на Върш — каза Кеди, — там няма да ни чуват. — Върш ме пусна на земята, Кеди ме хвана за ръка и поехме по тухлената пътечка. — Ела — рече тя, — жабока го няма, скок-подскок, досега е стигнал в градината. Може да видим друг.

Насреща се зададе Роскъс с гюмовете и продължи нататък. Куентин не дойде с нас. Остана да седи на кухненските стъпала. Слязохме към къщата на Върш. Обичах миризмата на тяхната къща. Вътре тлееше огън и клекнал само по риза, Т.П. го раздухваше да се разгори.

Тогава аз станах. Т.П. ме облече и влязохме в кухнята да ядем. Дилси пееше, аз заплаках и тя млъкна.

— Не го дръж в къщата — каза Дилси.

— Натам не можем да отидем — рече Т.П.

Играхме на реката.

— Дотам няма как да се отиде — каза Т.П. — Не помниш ли, мама каза, че не може.

Дилси пееше в кухнята и аз се разплаках.

— Шшт! — смъмра ме Т.П. — Тръгвай, да вървим в обора.

В обора Роскъс доеше. Доеше с една ръка и пъшкаше. На вратата бяха накацали някакви птици и го наблюдаваха. Едната слезе оттам и отиде да се храни заедно с кравите. Аз наблюдавах Роскъс, докато дои, а Т.П. се зае да нахрани Куини и Принс. Телето беше в дворчето на кочината, буташе с муцуна телта и промучаваше.

— Т.П. — извика Роскъс. Т.П. му отговори от обора. Фанси подаваше глава над вратата, защото Т.П. още не беше я нахранил. — Хайде свършвай там! — каза Роскъс. — Трябва да довършиш доенето, че дясната ми ръка вече за нищо не я бива.

Т.П. дойде да дои.

— Защо не отидеш на доктор? — попита той.

— Докторът не може да ми помогне — каза Роскъс. — Тука при нас не може.

— Че какво, като е тука? — попита Т.П.

— Тука хората, нямат късмет — рече Роскъс. — Ако си свършил, прибери телето.

Тука хората нямат късмет, каза Роскъс. Огънят се надигна и се снижи зад него и Върш и се плъзна по лицата им. Дилси ме сложи да си легна. Леглото миришеше на Т.П. и ми стана приятно.

— Все много знаеш — каза Дилси. — Да не си сънувал?

— Защо ми е да сънувам? — каза Роскъс. — Един пример не лежи ли там на леглото? Няма ли и други примери? От петнайсет години насам кой не ги е виждал?

— Да кажем — рече Дилси, — но нали на теб и на твоите нищо не се е случило? Върш работи. Фрони не е вече на твоите ръце, омъжи се, а Т.П. расте и когато раматизът те довърши, ще те замести.

— Досега са два примера — каза Роскъс, — но ще се появи още един. Видял съм признаците, а и ти си ги видяла.

— Тая нощ чух кукумявка — каза Т.П. — А и Дан не дойде за вечеря. Но не беше по-наблизо от обора. Почна да вие току след мръкнало. И Върш я чу.

— Няма да е само един — рече Дилси. — Покажете ми кой човек няма да умре, да ме прости Исус.

— Умирачката не е всичко — каза Роскъс.

— Знам те какво си мислиш — рече Дилси. — А и да му повтаряш името, няма да е на добро, освен ако не се примириш, когато реве.

— Тука хората са без късмет — рече Роскъс. — Още в началото го разбрах, но щом му смениха името, стана ми ясно.

— Затваряй си устата — каза Дилси и вдигна завивката ми. Миришеше на Т.П. — Млъквайте всички, че да заспи!

— Видях аз знака — рече Роскъс.

— Знак, че Т.П. ще трябва да ти поеме цялата работа — каза Дилси. Заведи ги с Куентин долу у нас, да играят с Лъстър, там Фрони ще ги наглежда, а после, Т.П., иди да помогнеш на баща си.

Като се нахранихме, Т.П. вдигна Куентин и отидохме у тях. Лъстър си играеше в прахоляка. Т.П. остави Куентин и тя също се заигра в прахта. Лъстър имаше някакви макари, той и Куентин се сбиха за тях и Куентин ги спечели. Лъстър се разплака, Фрони излезе и му даде една консервена кутия да играе, след което аз спипах макарите, но Куентин се спречка с мен и аз се разплаках.

— Шшт! — каза Фрони. — Не те ли е срам, да взимаш играчките на едно малко дете, а? — Сетне взе от мен макарите и ги върна на Куентин. — Млъквай сега — рече тя, — млъквай, чуваш ли? Шшшшт! Заслужаваш си един пердах, това ти трябва на тебе. — Фрони дръпна Лъстър и Куентин. — Елате тука — каза тя.

Тръгнахме към обора. Т.П. доеше кравата, а Роскъс седеше на сандъка.

— Какво пак е направил? — попита Роскъс.

— Дръжте го тук — каза Фрони. — Пак се сби с малките. Взима им играчките. Хайде сега, стой тука с Т.П. и се постарай за малко да помълчиш.

— Сега хубаво да почистиш вимето — рече Роскъс. — Миналата зима от твоето доене младата крава съвсем пресъхна. Ако и на тая млякото секне, край на млякото!

Дилси пееше.

— Оттатък не може — каза Т.П. — Нали знаеш, мама каза, че там не бива да ходиш.

Те пееха.

— Хайде — каза Т.П., — да идем да играем с Куентин и Лъстър. Тръгвай.

Куентин и Лъстър си играеха в прахоляка пред къщата на Т.П. В къщата гореше огън — ту припламне, ту стихне. Пред него седеше Роскъс, целият черен.

— Вече са три, боже опази — рече Роскъс. — Още преди две години ти казах. Тука хората нямат късмет.

— Тогава защо не се пръждосаш? — каза Дилси. Събличаше ме. — С тия приказки за нямането на късмет си побъркал Върш да мисли все за Мемфис. Трябва да си много доволен.

— Това да му е на Върш нямането на късмет — рече Роскъс.

Влезе Фрони.

— Готови ли сте? — попита Дилси.

— Т.П. привършва — каза Фрони. — Мис Каалайн иска от тебе да сложиш Куентин да спи.

— Ще дойда веднага щом се оправя — каза Дилси. — Досега трябваше да е разбрала, че нямам крила.

— Какво ти разправям аз — рече Роскъс, — няма късмет за такива хора, дето и на собственото си дете името никога не са споменали.

— Тихо! — каза Дилси. — Или искаш пак да ревне?

— Да гледаш дете, което и на майка си името не знае! — рече Роскъс.

— Ти за нея не бери грижа — каза Дилси. — Всичките съм ги отгледала и мисля, че мога да отгледам още едно. Тихо сега! Ако ще спи, да заспива.

— Какво ти име! — обади се Фрони. — Той ничие име не знае.

— Само кажи някое, пък ще видим — каза Дилси. — Кажи му го, както е заспал, бас държа ще го чуе.

— Той знае много повече, отколкото си мислят хората — рече Роскъс. — И знае кога на кого ще му дойде времето, също като божия часовник. Да можеше да говори, щеше да ти каже и неговото кога ще дойде. И твоето. И моето.

— Мами, махни Лъстър от това легло — каза Фрони. — Туй момче ще го урочаса.

— Затваряй си устата — каза Дилси. — Толкоз ли ти стига умът, а? За кво ти е да слушаш Роскъс? Лягай, Бенджи! — Дилси ме сбута и аз се наврях в леглото, където Лъстър вече спеше. Дилси донесе едно дълго дърво и го постави между Лъстър и мене. — Стой си сега на твоята половина — каза тя. — Лъстър е малък, да не му направиш нещо!

Още не бива да отиваш, каза Т.П. Почакай. Погледнахме зад ъгъла на къщата и видяхме как колите си тръгват.

— Хайде — рече Т.П. Той вдигна Куентин и се спуснахме към ъгъла на оградата да ги видим, като минават. — Ето го — каза Т.П., — вижте го, със стъклото. Гледайте. Поставен е вътре. Виждате ли?

Хайде, рече Лъстър, ще отнеса тази топка у дома, за да не се изгуби. Не, господинчо, тя не е за тебе. Ако ония хора те забележат с нея, ще кажат, че си я откраднал. Мълчи сега. Няма да ти я дам. За какво ти е на тебе? Ти не можеш да играеш с никакви топки.

Фрони и Т.П. играеха в прахоляка пред вратата. Т.П. беше напълнил едно шише със светулки.

— Как можахте всички да се измъкнете? — попита Фрони.

— Имаме гости — рече Кеди. — Татко каза тази вечер мене да слушат. Предполагам, че и ти с Т.П. ще трябва да ме слушате.

— Аз няма да те слушам — каза Джейсън. — Фрони и Т.П. също няма да те слушат.

— Ще ме слушат, само да кажа — рече Кеди. — Но може за тях и да не кажа.

— Т.П. никого не слуша — рече Фрони. — Почнаха ли вече погребението?

— Какво е това „погребение“? — попита Джейсън.

— Мами не ти ли каза да не им казваш? — рече Върш.

— Къде я оплакват? — попита Фрони. — Сестра Бюла Клей я оплакваха два дни.

Оплакваха в къщата на Дилси. Дилси я оплакваше. А Дилси като оплакваше, Лъстър каза Тихо и ние млъкнахме и аз тогава заплаках, а Блу взе да вие под кухненските стъпала. После Дилси спря и ние престанахме.

— О — каза Кеди, — това е при негрите. При белите хора няма погребения.

— Мами поръча да не им казваме, Фрони — рече Върш.

— Какво да не казвате? — попита Кеди.

Дилси изстена и когато стигна до мястото, аз заплаках, а Блу взе да вие под стъпалата. Лъстър, извика Фрони от прозореца и ги отведе към обора. При тая гюрултия не мога нищо да сготвя. Че и това псе. Махай ги оттука.

Не отивам там, рече Лъстър. Може пак да видя татко. Снощи го видях там да маха с ръце.

— Искам да зная защо да няма — рече Фрони. — И белите умират. Според мен баба ти умря, както може да умре всеки черен.

— Умират кучетата — каза Кеди. — Когато Нанси падна в ямата и Роскъс я застреля, мишеловите накацаха и я оглозгаха.

На лунната светлина костите се очертаха в ямата, в черната яма, където имаше тъмнеещи лозници, сякаш някои от формите бяха застинали. След това всички застинаха и стана тъмно и когато и аз застинах, за да почна отново, чух майка си и нозе, които бързо се отдалечават; долових и миризмата. Сетне се появи стаята, но очите ми си бяха останали затворени. Все така не преставах. Долавях миризмата. Т.П. разбоде чаршафите.

— Тихо — каза той. — Шшшшт! — Миришеше ми. Т.П. ме вдигна и бързо ми нахлузи дрехите. — Престани, Бенджи — рече той. — Отиваме в нашата къща. Нали искаш да отидем в нашата къща, там е Фрони. Шшшшт, тихо! — Завърза ми обувките, сложи ми шапката и излязохме. Във вестибюла светеше. От другата страна се чуваше майка ми. — Шшшшт, Бенджи! — каза Т.П. — След малко сме навън.

Отвори се врата и сега по-силно отпреди долових миризмата. Подаде се една глава. Не беше баща ми. Татко лежеше там болен.

— Не можеш ли да го изведеш вън от къщи?

— Нали това правим — каза Т.П. Дилси се качваше по стълбите.

— Тихо, тихо! — рече ти. — Заведи го у нас, Т.П. Фрони му е приготвила легло. Хайде сега, всички да се погрижите за него. Тихо, Бенджи. Тръгвай с Т.П. — След това отиде там, откъдето се чуваше гласът на майка ми.

— По-добре да остане там. — Гласът не беше на баща ми. Вратата се затвори, но аз все така долавях миризмата.

Слязохме по стълбата. Стъпалата свършваха в тъмното, Т.П. ме хвана за ръката и през външната врата се намерихме в нощта. В задния двор Дан виеше.

— Надушил е — каза Т.П. — И ти ли така разбра? — Като слязохме по стъпалата, настъпихме сенките си. — Забравил съм ти палтото — каза Т.П., — без него не можеш. Но няма да се върна. — Дан виеше. — Тихо де! — рече Т.П. Сенките ни се раздвижиха, но сянката на Дан не мръдна, тя само виеше заедно с него. — Не мога да те заведа у дома, като ми ревеш — каза той. — Отде го извади тоя глас на жабок? И без това не си по-добър. Давай! — Поехме по тухлената пътека, а заедно с нас и сенките ни. Кочината миришеше на свине. На празното място кравата преживяше и гледаше към нас. Дан виеше. — Ще събудиш целия град — рече Т.П. — Млъкни най-сетне! — До реката видяхме Фанси да пасе. Като стигнахме там, луната вече осветяваше водата. — Хайде, хайде, господинчо — каза Т.П., — още сме много наблизо, тук не бива да спираме. Върви… Я се погледни, измокри си целия крачол. Ела насам. — Дан виеше. — От заплетената трева изникна ямата. В къпинака костите се заоблиха. — Хайде сега — каза Т.П., — ако искаш, скъсай си гърлото от рев! Имаш цяла нощ пред себе си и двайсет акра пасище, реви!

Т.П. се излегна в ямата, а аз седнах и се загледах в костите на изядената от мишеловите Нанси. Те изпляскваха с криле от ямата, черни и небързащи и натежали.

Като бяхме тука преди малко, беше у мене, каза Лъстър. Показах ти го. Не го ли видя? Точно на това място го извадих от джоба си и ти го показах.

— Мислиш ли, че мишеловите няма да оглозгат и баба? — каза Кеди. — Ти и без това си побъркан.

— Ти си мишелов! — каза Джейсън и заплака.

— А ти си глупак — рече Кеди. Джейсън плачеше и стискаше ръце в джобовете си.

— Джейсън ще стане богат човек — каза Върш, — непрекъснато си стиска парите.

Джейсън плачеше.

— Вие го разплакахте — рече Кеди. — Недей, Джейсън. Как така мишеловите ще влязат при баба, нали татко няма да ги пусне! Ти ще позволиш ли на някой мишелов да те глозга? Млъквай сега.

Джейсън млъкна.

— Фрони каза, че било погребение — каза той.

— Да, ама не е! — рече Кеди. — Гости имат. Фрони нищо не разбира от тия неща. Иска да му дадеш светулките, Т.П. Дай му да ги подържи за малко. — Т.П. ми даде шишенцето със светулките. — Сигурна съм, че ако заобиколим откъм прозореца на гостната, ще можем да видим какво става — рече тя. — И тогава ще ми повярвате.

— Аз вече знам — каза Фрони, — няма нужда да гледам.

— Ти по-добре си затваряй устата, Фрони — рече Върш. — Мама ще ти хвърли един пердах.

— И какво е? — попита Кеди.

— Каквото си знам, знам — рече Фрони.

— Елате — каза Кеди — да заобиколим отпред. Тръгнахме.

— Т.П. си иска светулките — каза Фрони.

— Нека ги подържи още малко, Т.П. — рече Кеди. — Ще ти ги върнем.

— Да не би вие да сте ги хванали? — каза Фрони.

— Ще му ги оставите ли за още малко, ако ви позволя да дойдете и вие с Т.П.? — рече Кеди.

— Никой не е казал, че аз и Т.П. трябва да те слушаме — каза Фрони.

— А ако кажа, че не трябва, ще му ги оставите ли за още малко? — рече Кеди.

— Добре — каза Фрони, — нека да ги държи, Т.П. Ще ги видим, като оплакват.

— Не оплакват! — каза Кеди. — Казвам ви, че това е гости. Оплакват ли, Върш?

— Как да разберем, като стоим тука? — рече Върш.

— Тръгвайте — подкани Кеди. — Фрони и Т.П. може и да не ми се подчиняват. Но останалите са длъжни. Върш, най-добре е да го поносиш, че става тъмно.

Върш ме взе на ръце и така заобиколихме кухнята.

Като погледнахме зад ъгъла, видяхме, че по алеята се приближават светлини. Т.П. се върна до вратата на избата и я отвори. Знаете ли какво има долу, попита Т.П. Газирана вода. Видях мистър Джейсън, като я донесе с две ръце. Почакай за минутка.

Т.П. погледна през кухненската врата. За какво надничаш, попита го Дилси. Къде е Бенджи?

Навън, каза Т.П.

Върви го наглеждай, рече Дилси. Дръж го навън сега.

Добре, мем, каза Т.П. Почнаха ли?

Върви, върви, дръж момчето по-далече от къщата, каза Дилси. И без това толкова работа си имам.

Изпод къщата изпълзя змия. Джейсън каза, че не го е страх от змии, а Кеди каза, че него го е страх, но нея не. Върш каза, че и двамата ги е страх, а Кеди му се сопна да мълчи, защото татко така е казал.

Сега не е нужно да ми се разреваваш, каза Т.П. Искаш ли малко от този бъзов сок?

Сокът ми погъделичка носа и очите.

Ако няма да го пиеш, нека аз го довърша, каза Т.П. Ето така. Я сега най-добре да вземем още едно шише, докато няма кой да ни види. Ти си мълчи.

Спряхме под дървото пред прозореца на гостната. Върш ме остави на мократа трева. Беше ми студено. Всички прозорци светеха.

— Ето там е баба — рече Кеди. — Всеки ден е болна, ама като оздравее, ще си направим пикник.

— Каквото си знам, знам — каза Фрони. Дърветата шушнеха. Тревата също.

— А другият прозорец е, дето лежахме от брусница — рече Кеди. — Фрони, а вие с Т.П. къде лежахте от брусницата?

— Май че там, където си бяхме — каза Фрони. — Още не са почнали — рече Кеди.

Готвят се да почнат, каза Т.П. Ти стой тука, пък аз да довлека оня сандък, че да погледнем през прозореца. Хайде, дай да допием тоя сок. Така ми действува отвътре, че се чувствувам като улулица.

Изпихме бъзовия сок. Т.П. напъха шишето през решетката за цветя, под основата на къщата, и се отдалечи. Дочувах ги в антрето и се подпрях с присвити ръце на стената. Т.П. домъкна сандъка. Падна и почна да се смее. И остана така, да лежи в тревата и да се смее. Сетне се надигна и дотътра сандъка под прозореца, внимавайки да не се хили.

— Страх ме е да не се развикам — каза Т.П. — Качи се на сандъка и виж дали не са почнали.

— Не са, защото музиката още не е дошла — рече Кеди.

— Музика няма да има — каза Фрони.

— Ти отде знаеш? — попита Кеди.

— Каквото си знам, знам — каза Фрони.

— Нищо не знаеш — рече Кеди и се доближи до дървото. — Повдигни ме, Върш.

— Баща ти нали забрани да се въртите около това дърво? — каза Върш.

— Това беше отдавна — рече Кеди. — Сигурно вече е забравил. На всичко отгоре той каза тази вечер мене да слушате. Не каза ли, че трябва днес на мене да се подчинявате?

— Аз няма да ти се подчинявам — каза Джейсън, — а също и Фрони и Т.П.

— Повдигни ме, Върш — рече Кеди.

— Твоя работа — каза Върш, — само че ти ще обереш пешкира, не аз. — Сетне повдигна Кеди до първите клони на дървото. А ние се зазяпахме в окаляните й гащи. След това тя се скри от погледа ни. Чухме как дървото се чупи. — Мистър Джейсън каза, че ако скършиш дървото, ще ядеш пердах.

— Аз ще я обадя — рече Джейсън.

Дървото утихна. Вдигнахме очи към неподвижните клони.

— Какво виждаш? — прошепна Фрони.

Видях ги. Сетне видях Кеди, закачила косите си с цветя и с дълъг воал като бляскав вятър. Кеди, Кеди.

— Тихо — рече Т.П. — Ще те чуят. Бързо слизай долу! — И ме дръпна. Кеди. Впих пръсти в стената. Кеди. Т.П. ме дръпна. — Мълчи — каза той, — мълчи! Бързо ела насам! — И ме дръпна нататък. Кеди. — Тихо, Бенджи, искаш да те чуят ли? Ела да пием още малко бъзов сок и като се укротиш, ще се върнем. По-добре да вземем още едно шише, вместо да викаме и двамата. Можем да кажем, че Дан го е изпил. Мистър Куентин все казва, че било много умно куче. Ние пък ще кажем, че е куче, което пие бъзов сок. — Луната светеше над стъпалата за избата. Пихме още сок. — Знаеш ли какво ми се иска? — попита Т.П. — Иска ми се ей-сега някоя мечка да застане на вратата на избата. И знаеш ли кво ще направя? Ще застана пред нея и ще й се изплюя в муцуната. Дай шишето да си запуша устата, че да не извикам. — Т.П. падна на земята и се разсмя, а вратата на избата и луната отскочиха встрани и нещо ме удари. — Мълчи — извика Т.П., като се мъчеше да си спре смеха. — Божичко, всички са ни чули. Ставай, Бенджи, бързо, вдигай се! — Той затрополя насам-натам и се смееше, а аз се помъчих да стана. Стъпалата на избата излизаха стръмно нагоре към лунната светлина и Т.П. падна по тая стръмнина, луната го освети, аз се затичах към оградата, а той ме следваше и викаше: — Мълчи, мълчи! — Сетне падна в цветята и все се смееше, а аз налетях на сандъка. Като рекох да се кача отгоре му, той отскочи, удари ме по тила и гърлото ми издаде някакъв звук. Звукът се повтори и аз се отказах да се качвам, звукът се появи отново и аз се разплаках. Т.П. ме повлече, но гърлото ми продължаваше да издава тоя звук, едно след друго, и аз вече не разбирах плача ли, не плача ли. Т.П. се стовари отгоре ми и се смееше, а гърлото ми все издаваше тоя звук и тогава Куентин срита Т.П. и Кеди ме обхвана с две ръце и с бляскавия си воал. Вече не ми миришеше на дървета и аз се разплаках.

Бенджи, рече Кеди, Бенджи! И отново ме обгърна с ръце, но аз се отдалечих.

— Какво има, Бенджи? — каза тя. — Да не е тази шапка? — Махна си шапката и наново ме приближи, но аз се отдалечих. — Бенджи, какво има, Бенджи? Какво ти е направила Кеди?

— Не му се нрави претенциозната ти рокля — забеляза Джейсън. — Ти се мислиш за много голяма, нали? И си въобразяваш, че си по-добра от останалите. Фукла!

— Я си затваряй устата — скастри го Кеди, — мръсно зверче! Бенджи.

— Понеже си на четиринайсет, та се мислиш за много голяма, нали? — каза Джейсън. — Мислиш се за кой знае какво. Не е ли така?

— Тихо, Бенджи — рече Кеди, — пречиш на мама. Тихо! — Но аз не млъкнах и когато тя се отдалечи, тръгнах след нея, а тя се спря на стълбите и зачака. Спрях и аз. — Какво има, Бенджи? — каза тя. — Кажи на Кеди, тя всичко ще направи. Хайде, опитай.

— Кендейси — извика мама.

— Тук съм — каза Кеди.

— Защо го дразниш? — рече майка ми. — Доведи го тук. — Отидохме в мамината стая, тя лежеше там болна, с кърпа на главата. — Какво ви става сега? — попита майка ми. — Бенджамин?

— Бенджи — повика ме Кеди, приближи се, но аз се дръпнах.

— Сигурно нещо сте му направили — каза мама. — Защо не го оставите един път на мира, да си отдъхна и аз? Дайте му кутията, а вие си гледайте работата и го оставете, моля ти се.

Кеди донесе кутията, остави я на пода и я отвори. Беше пълна със звезди. Като стоя неподвижен, и те неподвижни. Мръдна ли, почват да блестят и да искрят. Умълчах се. Сетне чух Кеди да се движи и отново започнах.

— Бенджамин — повика ме майка ми, — ела тука. — Отидох до вратата. — Слушай, Бенджамин…

— Какво има пак? — каза баща ми. — Къде отиваш?

— Свали го долу, Джейсън, и намери някой да го пази. Поне ти знаеш, че съм болна.

Баща ми затвори вратата зад нас.

— Т.П. — извика той.

— Да, сър — обади се Т.П. от долния етаж.

— Бенджи слиза — каза баща ми. — Отивай при Т.П.

Приближих се до вратата на банята и чух водата.

— Бенджи! — извика Т.П. отдолу. Чувах водата и се заслушах. — Бенджи! — викна Т.П. Слушах водата. Но вече не я чувах и тогава Кеди отвори вратата.

— Ха, Бенджи — рече тя. Като ме погледна, тръгнах към нея, а тя ме обхвана с ръце. — Пак намери Кеди, а? Да не си помисли, че Кеди е избягала? — Кеди миришеше на дървета. Отидохме в нейната стая. Тя седна пред огледалото, хвана си ръцете и ме погледна. — Хайде, Бенджи, какво искаш? — каза тя. — Не бива да плачеш. Кеди никъде няма да отиде. Я виж тук — каза тя, взе шишенцето, отхлупи го и ми го поднесе под носа. — Я помириши, хубаво, нали? — Но аз плачех и не млъквах, а тя държеше шишенцето и ме гледаше. — Ох! — каза тя, остави шишенцето и ме прегърна. — Значи това било, а? Мъчиш се да кажеш на Кеди, ама не можеш да й кажеш. Искал си, но не можеш, нали? Не бой се, няма, Кеди няма никъде да отиде. Разбира се, че няма. Чакай само да се облека. — Кеди се облече, пое отново шишенцето и слязохме в кухнята. — Дилси — каза Кеди, — Бенджи иска нещо да ти подари. — Наведе се и ми тикна шишенцето в ръката. — Подай го сега на Дилси. — Кеди ми хвана ръката и Дилси взе шишенцето.

— Да пукна — каза Дилси, — ако моето момче не ми е донесло парфюм! Роскъс, я погледни тука.

Кеди миришеше на дървета.

— Ние не обичаме парфюмите — рече Кеди.

Миришеше на дървета.

— Хайде сега — каза Дилси, — вече си много голям, за да спиш с други хора. Голямо момче си, на тринайсет години. Вече можеш да спиш и сам в стаята на вуйчо Мори.

Вуйчо Мори беше болен. Боляха го очите и устата. Върш му качи вечерята на поднос.

— Мори казва, че щял да застреля злосторника — каза баща ми. — Казах му по-добре да не споменава предварително на Патерсън. — И отпи.

— Дженсън! — обади се майка ми.

— Кого да застреля бе, татко? — попита Куентин. — И за какво ще го застрелва вуйчо Мори?

— Защото не може да понесе една шега — каза, баща ми.

— Джейсън — рече майка ми, — как можеш? Ще убият Мори от засада, а ти ще си стоиш и ще се хилиш!

— Тогава Мори да стои по-далеч от засадите — каза баща ми.

— Татко, а кого ще застреля? — попита Куентин. — Кого иска да застреля вуйчо Мори?

— Никого — рече баща ми. — Аз нямам пистолет.

Майка ми се разплака.

— Ако ти се свиди, че Мори ти яде от храната, бъди мъж и му го кажи в очите, а не да му се подиграваш пред децата, зад гърба му!

— Как ще ми се свиди! — каза баща ми. — Аз се възхищавам от Мори. Само ми повишава чувството за расово превъзходство, цена няма. Не бих го разменил дори за един двоен впряг. И знаеш ли защо, Куентин?

— Не — каза Куентин.

— Et ego in Arcadia^[3], забравил съм как беше сено на латински — каза баща ми. — Нищо, нищо — рече той, — просто се шегувах. — Пак пи, сетне остави чашата и сложи ръка върху рамото на майка ми.

— Ама че шега! — рече майка ми. — Хората от моя род с нищо не стоят по-долу от вашия род. И само защото Мори не е добре със здравето…

— Разбира се — каза баща ми, — лошото здраве е първопричината за целия живот. Раждаме се с болести, разлагаме се и накрая изгниваме. Върш!

— Да, сър — обади се Върш иззад стола ми.

— Вземи гарафата и я напълни.

— И кажи на Дилси да вземе Бенджамин и да го слага да спи — каза майка ми.

— Голямо момче си — рече Дилси. — На Кеди й омръзна да спи с тебе. Млъквай сега, че да можеш да заспиш. — Стаята изчезна, но аз не млъкнах, стаята отново се завърна, появи се Дилси и като приседна на леглото, загледа ме. — Бъди послушно момче и мълчи — каза тя. — Но май не си. Постарай се тогава да изчакаш минутка.

И тя изчезна. На вратата нямаше нищо. После там се показа Кеди.

— Тихо — рече Кеди, — идвам.

Умълчах се, а Дилси отгърна покривката на леглото и Кеди се вмъкна между покривката и одеялото, без да си сваля хавлията.

— Ето — каза тя, — тук съм.

Дилси донесе едно одеяло, метна го отгоре й и го затъкна от всички страни.

— Той веднага ще се унесе — каза Дилси. — Ще ти оставя лампата в стаята да свети.

— Добре — каза Кеди. Сгуши глава на възглавницата до моята. — Лека нощ, Дилси.

— Лека нощ, мила — каза Дилси. Стаята потъна в черно.

Кеди миришеше на дървета.

Погледнахме към нея нагоре в дървото.

— Какво ли вижда, а, Върш? — прошепна Фрони.

— Шшшшт — обади се Кеди от дървото.

Дилси се показа иззад ъгъла на къщата и извика:

— Я веднага тука! Защо не сте горе, както нареди баща ви, ами сте се измъкнали зад гърба ми? Къде са Кеди и Куентин?

— Казах й да не се качва на дървото — обади се Джейсън. — Ще я обадя.

— Кой и на какво дърво? — попита Дилси, приближи и вдигна очи към дървото. — Кеди! — Клоните отново се размърдаха. — Ах ти, сатана такава! — рече Дилси. — Слизай оттам!

— Тихо — каза Кеди, — нали знаеш, татко поръча да не вдигаме шум. — Краката й се показаха, а Дилси вдигна ръце и я смъкна от дървото.

— Ти ум имаш ли да ги пускаш навън? — каза Дилси.

— С нея не можах да се справя — рече Върш.

— Какво търсите всички тука? — каза Дилси. — Кой ви каза да се мотаете около къщата?

— Тя — рече Фрони, — тя ни каза да дойдем.

— А кой ви е казал, че трябва да я слушате? — рече Дилси. — Веднага у дома! — Фрони и Т.П. тръгнаха и както вървяха, ги загубихме от погледа си. — Да ми излизат посред нощ! — гълчеше Дилси. Вдигна ме и ме занесе в кухнята. — Да ми се изнизват зад гърба, когато знаят, че отдавна трябва да са в леглото.

— Шшт, Дилси — рече Кеди. — Не говори толкова високо, нали трябва да пазим тишина.

— Щом е така, затваряй си устата и мълчи — каза Дилси. — Къде е Куентин?

— Куентин е сърдит, дето трябваше тази вечер да стои с мене — рече Кеди. — Онова шишенце със светулките на Т.П. е още у него.

— Мисля, че Т.П. може да мине и без светулки — каза Дилси. — Върш, върви да намериш Куентин. Роскъс го видял да отива към обора. — Върш се махна и се изгуби от поглед.

— Там вътре нищо не правят — рече Кеди. — Седнали на столовете и зяпат.

— И за тая работа хич не им е притрябвала вашата помощ — каза Дилси. Обикаляхме кухнята.

Сега пък къде искаш да отидеш, каза Лъстър. Ще ти се да се върнеш и да ги гледаш, като удрят топката. Там вече я търсихме. Стой сега, почакай малко. Аз ще се върна да взема топката. Нещо ми хрумна.

В кухнята беше тъмно. Срещу небето дърветата изглеждаха черни. Дан излезе изпод стъпалата с размахана опашка и ме захапа за глезена. Заобиколих кухнята, там беше луната. Дан също се дотътри на лунната светлина.

— Бенджи — обади се Т.П. от къщата.

Разцъфналото дърво пред прозореца на гостната не беше черно като дърветата с гъстите листа. Там, където сянката ми се движеше по тревата, тревата съскаше на лунната светлина.

— Хей, Бенджи! — извика Т.П. от къщата. — Къде си се скрил? Знам, че си се измъкнал.

Лъстър се върна. Чакай, рече той. Тука. Там не отивай. Оттатък мис Куентин и нейният приятел се люлеят. Насам. Върни се тука, Бенджи.

Под дърветата беше тъмно. Дан не поиска да дойде. Остана при луната. Тогава ги видях на люлката и заплаках.

Махай се оттам, Бенджи, каза Лъстър. Знаеш, че мис Куентин ще се разсърди.

Бяха двама на люлката, а после само един. Кеди се приближи забързана, бяла в мрака.

— Бенджи — рече тя, — как можа да се измъкнеш? Къде е Върш? — Обгърна ме с ръце, аз замълчах, улових се за дрехата й и се помъчих да я отдръпна. — Защо, Бенджи? — каза тя. — Какво има, Т.П.? — провикна се Кеди. Онзи в люлката стана и дойде, пък аз плачех и дърпах Кеди за дрехата. — Бенджи, но това Чарли. Не го ли познаваш? Чарли.

— Къде му е негърът? — попита Чарли. — Защо са го пуснали да се размотава на свобода?

— Тихо, Бенджи — каза Кеди. — Отивай си, Чарли, не му харесваш. — Чарли си тръгна и аз се умълчах и дръпнах Кеди за дрехата. — Защо, Бенджи? — каза Кеди. — Няма ли да ми позволиш да поостана и да си поприказвам с Чарли?

— Извикай негъра — каза Чарли. Беше се върнал. Заплаках още по-силно и задърпах роклята на Кеди.

— Недей, недей — каза Кеди, — недей.

— Той не може да говори — рече Чарли. — Кеди!

— Полудял ли си? — каза Кеди и задиша бързо-бързо. — Нали вижда! Недей! Остави ме. — Кеди се бореше. Сега и двамата дишаха тежко. — Моля те, моля ти се — прошепна Кеди.

— Изпъди го — рече Чарли.

— Добре — каза Кеди, — само ме пусни.

— Ще го изгониш ли? — рече Чарли.

— Да — каза Кеди, — остави ме. — Чарли се отдалечи. — Тихо — каза Кеди, — ето, отиде си. — Млъкнах. Чувах я, долавях как се пълнят гърдите й. — Ще трябва да го заведа вкъщи — каза тя, хвана ме за ръка и шепнешком добави: — Идвам.

— Почакай — рече Чарли, — извикай негъра.

— Не — каза Кеди. — Ще се върна. Тръгвай, Бенджи.

— Кеди! — гласно изшептя Чарли. Но ние продължихме. — Я по-добре се върни! Ще се върнеш ли? — Ние с Кеди вече тичахме. — Кеди! — викаше Чарли. Излязохме на лунната светлина и се втурнахме към кухнята. — Кеди! — извика Чарли.

Завтекохме се с Кеди, тичешком изкачихме кухненските стъпала до задната веранда, Кеди коленичи и ме хвана до себе си. Чувах я като диша, усещах гърдите й.

— Няма вече — каза тя, — вече никога, никога няма да се повтори, Бенджи! Бенджи! — Вече плачеше, заплаках и аз, без да се пускаме. — Мълчи — каза тя, — мълчи, няма вече. — Успокоих се, тя се вдигна, влязохме в кухнята и запалихме лампата. После Кеди взе сапуна от кухненския умивалник и хубаво си изми устата. Миришеше на дървета.

Казах ти да стоиш по-далече оттам, рече Лъстър. А те бяха в люлката и се люлееха бързо. Куентин си държеше ръцете на косата. Той беше с червена вратовръзка.

Ама че смахнат глупак, каза Куентин. Ще те обадя на Дилси, че му позволяваш да върви подире ми на всяка стъпка. Ще я накарам хубаво да те напердаши.

— Не можах да го спра — рече Лъстър. — Ела тука, Бенджи.

— Да, да, не можал! — каза Куентин. — Не си се и помъчил. И двамата душите след мене. Баба ли ви прати да ме шпионирате? — И скочи от люлката. — Ако не го разкараш още тази минута, ама и да не го пускаш, ще накарам Джейсън да те пребие.

— Нищо не мога да направя с него — каза Лъстър. — Опитай ти, ако мислиш, че можеш.

— Затваряй си устата — рече Куентин. — Ще го разкараш ли или не?

— Хайде, нека остане — каза оня. Имаше червена вратовръзка. Тя отразяваше червеното слънце. — Я гледай тука, Джек — рече той, драсна клечка кибрит и я налапа. Сетне извади клечката и тя още гореше. — Не искаш ли да опиташ? — Аз се приближих. — Отвори си устата — каза той. Отворих уста. Куентин изблъска кибрита с ръка и той отхвръкна.

— Господ да те убие! — извика Куентин. — Искаш да ревне ли? Цял ден ще вие. И тебе ще обадя на Дилси. — После побягна.

— Хей, малката — каза той, — върни се. Няма да го закачам. — Куентин доближи къщата и се скри отзад, откъм кухнята. — Видя ли каква я забъркахме, Джек? — рече оня. — Ама че работа!

— Не разбира какво му говориш — каза Лъстър. — Глухоням е.

— Така ли? И откога е това?

— Точно днес стават трийсет и три лазарника — каза Лъстър. — Така си е роден, куку. А вие да не сте от артистите?

— Защо? — рече оня.

— Не помня да съм ви засичал по-рано — каза Лъстър.

— Е, та какво от това? — рече той.

— Нищо — каза Лъстър. — Аз довечера ще ходя. — Оня ме погледна. — Да не сте оня, дето свирел на трион, а? — попита Лъстър.

— Дай си четвъртака и ще разбереш — рече той, и пак ме изгледа. — А защо не го държат под ключ? За какъв дявол го извеждате навън?

— Мен няма защо да ме питате — каза Лъстър. — От мене нищо не зависи. Дойдох насам само и само да си намеря четвъртачето, дето го изгубих, че да ида довечера на представлението. Ама сега излиза, че май няма да ида. — Лъстър се загледа в земята. — Да ви се намира някое излишно четвъртаче?

— Не — каза оня, — нямам.

— Тогаз ще трябва да открия загубеното. — Лъстър бръкна в джоба си. — А не искате ли случайно да ви продам една топка?

— Каква топка? — попита той.

— Топка за голф — каза Лъстър. — Само четвърт долар.

— За какво ми е? — рече оня. — Какво ще я правя?

— Така си и мислех — рече Лъстър. — Тръгвай, главо магарешка! Ела тука и гледай как бият топката. Вземи. Вземи да си играеш, ето ти и един татул. — Лъстър го откъсна и ми го даде. Светеше.

— Откъде си взе това? — попита оня и като тръгна към нас, вратовръзката му почервеня на слънцето.

— Намерих го ей под тоя храст — отвърна Лъстър. — Помислих си дали пък не е четвъртачето, дето го изгубих. — Оня се приближи и го взе. — Мълчи — каза ми Лъстър, — нека да го види, после ще го върне.

— Агнес, Мейбъл, Беки^[4] — каза оня и погледна към къщата.

— Мълчи де — каза Лъстър, — човекът ще го върне.

И той ми го даде и аз се умълчах.

— С кого се срещна тя снощи? — рече той.

— Не знам — каза Лъстър. — Щом успее да се смъкне по дървото, и те пристигат. Но не ги следя кои са.

— Да пукна, ама все някой от тях е оставил следа — каза оня и погледна към къщата. Сетне отиде и се изопна в люлката. — Айде да ви няма! — каза той. — Не ми пречете!

— Ела насам — рече ми Лъстър, — стига ти толкова игра! Мис Куентин вече те е обадила. — Приближихме оградата и се загледахме през непостоянните пролуки между цветята. Лъстър затършува из тревата. — Точно тука го загубих. — Видях затрептялото флагче, а слънцето падаше косо в треволяка. — Скоро ще се появят — каза Лъстър, — то и сега има хора, ама отиват нататък. Ела и ми помогни да го намерим. — Поехме покрай оградата. — Тихо де! — скара ми се. Лъстър. — Как да им кажа да се върнат, когато отиват натам? Почакай, след малко все някой ще цъфне. Я виж там, идват! — Аз се промъкнах покрай оградата и стигнах вратата, откъдето минаваха ученичките с чантите си. — Хей, Бенджи — викна Лъстър, — ела насам!

Колкото и да стоиш на вратата и да гледаш, полза няма, рече Т.П. Мис Кеди замина много надалече. Омъжи се и те изостави. Няма никаква полза да висиш на вратата и да ревеш. Тя не може да те чуе.

Какво иска пак, Т.П.?, попита майка ми. Не можеш ли да го заиграеш, че да се умълчи?

Иска да слезе чак долу и да гледа от портала, каза Т.П.

Да, ама не може, каза майка ми. Вали. Играйте си нещо, да се укроти. Ти чуваш ли, Бенджамин?

С нищо не мога да го укротя, каза Т.П. Мисли си, че като слезе на портала, мис Кеди ще се върне.

Глупости, каза майка ми.

Чувах ги, като си говорят. Излязох от вратата и вече не ги чувах и се смъкнах до портала, където минаваха ученичките с чантите си. Като ме видяха, забързаха нататък с извърнати глави. Помъчих се нещо да кажа, но те продължиха и аз тръгнах покрай оградата, мъчейки се да им го кажа, но те само ускориха крачка. Сетне затичаха, а аз стигнах до ъгъла на оградата и по-нататък не можех да вървя. Улових се за оградата, гледайки след тях, и се мъчех да им го кажа.

— Хей, Бенджи — извика Т.П. — Какви ги вършиш, пак си се измъкнал. Нали знаеш, Дилси може и да пердаши. Каква полза да виеш и да се лигавиш през оградата? Уплаши децата. Погледни, отидоха от другата страна на улицата.

Как се с изплъзнал, попита баща ми. Джейсън, да не си оставил портата незалостена, като се прибираше?

И дума да не става, каза Джейсън. Да не ми е изпила чавка ума? Какво си въобразяваш, да не би да съм искал да стане така,? Господи, какво загубено семейство! Още откога трябваше да ти го кажа. Сега вече, надявам се, ще го изпратиш в Джексън^[5], стига само мисис Бърджис да не го застреля преди това.

Млъквай, рече баща ми.

Откога трябваше да ти го кажа, рече Джейсън.

Пътната врата беше отворена и аз се хванах за нея в здрача. Не плачех, мъчех се да спра и наблюдавах момичетата в здрача. Не плачех.

— Ей го там!

Спряха се.

— Той не може да излезе и никому нищо не може да стори. Тръгвайте.

— Страх ме е, страх ме е. Отивам от другата страна.

— Но той не може да излезе.

Не плачех.

— Не бой се, маце! Хайде да вървим.

Движеха се в здрача. Аз не плачех и се държех о вратата. Те пристъпваха бавно.

— Страх ме е.

— Нищо не може да ти направи. Всеки ден минавам оттука. Той само си тича покрай оградата.

Продължиха. Отворих вратата, а те се спряха и се обърнаха. Мъчех се да им кажа, хванах я и се опитах да проговоря, а тя изпищя, а аз се мъчех да й кажа, светлите очертания взеха да се спират и аз рекох да се измъкна. Рекох да си го махна от лицето, но светлите очертания отново се раздвижиха. Заизкачваха се по стръмнината, където то се махна от само себе си, а аз се помъчих да заплача. Но като си поех дъх, не можах да го изпусна и да заплача. Гледах да не падна от високото, но паднах от височината направо в светлите, завихрени очертания.

Ето, глупчо, каза Лъстър. Идват. Стига си се лигавил и престани да виеш.

Приближиха се до флагчето. Той го измъкна, те замахнаха, след това отново забучи флагчето.

— Мистър — повика го Лъстър.

— Какво има? — каза той и се огледа.

— Искате ли да купите една топка за голф? — каза Лъстър.

— Дай да я видим — рече другият, доближи се до оградата, а Лъстър му провря топката. — Откъде си я взел? — попита той.

— Намерих я — каза Лъстър.

— Знам — рече оня, — но къде? В нечий сак за голф, а?

— Намерих я да се търкаля оттатък в двора — каза Лъстър. — Ще ви струва четвърт долар.

— А защо мислиш, че е твоя? — каза другият.

— Аз си я намерих — каза Лъстър.

— Тогава си намери друга — каза оня и като си сложи топката в джоба, отдалечи се.

— Но аз трябва да присъствам довечера на представлението — каза Лъстър.

— Не се и съмнявам — каза оня и пристъпи към равното. — Напред, кеди! — извика и удари.

— И таз хубава — каза Лъстър, — вдигаш врява, като не ги виждаш, като ги виждаш — пак вдигаш врява. Не можеш ли да млъкнеш? Или си мислиш, че на хората не им писва непрекъснато да те слушат. Ето на, изтърва си татулчето — вдигна го и ми го върна. — Друго ти трябва, това вече си го съсипал. — Стояхме на оградата и ги наблюдавахме. — И с тоя бял човек не може да се погоди — каза Лъстър. — Видя ли как ми прибра топката? — Те продължаваха. Ние се движехме до оградата и стигнахме до градината. Нататък вече не можеше да се върви. Хванах се за оградата и погледнах в пролуките между цветята. Те изчезнаха. — Няма защо да цивриш — каза Лъстър. — Млъквай. Ако трябва някой да циври, това съм аз, а не ти. Ето пак. Защо не държиш цветето? После ще се разревеш. — И ми подаде цветето. — Сега накъде пое?

Сенките ни се движеха по тревата и стигнаха до дърветата преди нас. Моята стигна първа. А като се намерихме при тях, скриха се. В шишенцето имаше едно цвете. Пъхнах и другото.

— Ти няма ли да порастеш? — рече Лъстър. — Играе си с две цветя и шише! Знаеш ли какво ще стане с тебе, когато мис Каалайн се спомине? Ще те пратят в Джексън, там ти е мястото. Мистър Джейсън го каза. По цял ден ще висиш на решетките с другите идиоти и ще се лигавиш. Как ти се струва, а? — Лъстър перна цветята с ръка. — Ей така ще правят и с тебе в Джексън, като се разпискаш.

Помъчих се да вдигна цветята. Лъстър ги взе и ги запрати нанякъде. Заплаках.

— Вий! — рече Лъстър. — Вий! Трябва ти нещо, за което да виеш. Добре. Кеди — и зашептя: — Кеди, Вий де! Кеди!

— Лъстър! — това беше Дилси от кухнята.

Цветята отново се появиха.

— Мълчи — каза той. — Ето ти ги. Виж, както си бяха преди. Мълчи сега.

— Ей, Лъстър! — извика Дилси.

— Да, мем — каза Лъстър, — идваме. Здравата си поигра. Ставай сега. — Дръпна ме за ръката и аз се изправих. Излязохме изпод дърветата. Сенките ни ги нямаше. — Тихо — рече Лъстър, — виж колко хора те гледат. Мълчи!

— Доведи го тук — каза Дилси. Сетне слезе по стъпалата. — Какво си му направил? — попита тя.

— Нищо не съм му направил — каза Лъстър, — разрева се ей така.

— Как да не си му направил! Кажи какво. Къде бяхте?

— Ей нататък, под кедрите — каза Лъстър.

— И така да разгневиш Куентин — каза Дилси. — Защо си го завел там, където е и тя? Нали знаеш, че не може да го търпи при такива случаи.

— А тя защо да няма време за него, аз как имам! — каза Лъстър. — Да не би да ми е вуйчо.

— Я не ми отвръщай, негърче — сгълча го Дилси.

— Нищо не съм му направил — каза Лъстър. — Уж се заигра там, но изведнъж се разрева.

— Да не си му развалил фигурките?

— Не съм му пипа фигурките — каза Лъстър.

— Не ме лъжи, момченце — каза Дилси. Изкачихме стъпалата и влязохме в кухнята. Дилси отвори вратичката на печката, дръпна един стол пред нея и ме сложиха да седна. Млъкнах.

Защо ви трябваше да я тревожите, попита Дилси. Защо не го изгони оттам?

Той само си гледаше огъня, рече Кеди. Мама му обясняваше как му е новото име. Не сме искали да я дразним.

Знам, че не сте искали, каза Дилси. Той в единия край на къщата, тя в другия. Оставете ми сега нещата. Докато не се върна, нищо да не пипате.

— Как не те е срам да го дразниш — каза Дилси и сложи тортата на масата.

— Не съм го дразнил — рече Лъстър. — Играеше си с онова шише, пъхаше вътре конопка и по едно време изведнъж заплака. Ти го чу.

— Да не си му направил нещо на цветята? — каза Дилси.

— Не съм му пипал фигурките — каза Лъстър. — За какво ми е на мене да му бърникам нещата. Аз просто си търсех четвъртачето.

— А, значи го загуби — рече Дилси и запали свещите върху тортата. Едни бяха малки. Други бяха големи, начупени на по-къси парчета. — Казах ти да си го скриеш. Сега сигурно ще ме накараш да ти искам още едно от Фрони.

— Аз трябва да отида на това представление — каза Лъстър. — Не ме интересува никакъв Бенджи. Денонощно ли трябва да му ходя по петите?

— Ще правиш онова, което той поиска — каза Дилси. — Чуваш ли, негърче?

— Вечно все това съм правил — рече Лъстър. — Не правя ли каквото искаш, Бенджи, не правя ли?

— Тогава потрай — каза Дилси. — Водиш го тука разреван и току-виж, и нея сме разциврили. Хайде сега да хапнете торта, докато не се е върнал Джейсън, че не ми се ще да ме ругае за нещо, което съм направила със свои пари. Пека аз тука торта, а той ще брои всяко яйце, дето влиза в кухнята. Пък ако не ти се ходи довечера на представление, гледай да го зарежеш.

Дилси излезе.

— Не можеш да духнеш свещите — каза Лъстър. — Виж аз как ще ги духна — наведе се и наду бузи. Свещите угаснаха. Аз заплаках. — Млък! — рече Лъстър. — Я погледай огъня, пък аз да нарежа тортата.

Чувах часовника, чувах и Кеди, застанала зад гърба ми, чувах и покрива. Още вали, каза Кеди. Аз мразя дъжда. Всичко мразя. После главата й се озова на скута ми, тя плачеше, хвана се за мене и аз се разплаках. Сетне погледнах пак към огъня и светлите, обли очертания тръгнаха наново. Чувах часовника, покрива и Кеди.

Хапнах малко торта. Ръката на Лъстър се присегна и взе още едно парче. Чувах го, като яде. Погледнах огъня. Над рамото ми се протегна една дълга тел и огънят се скри. Заплаках.

— За какво ревеш сега? — каза Лъстър. — Я виж! — Огънят пак си беше там. Умълчах се. — Не можеш ли да седиш мирно и да си зяпаш в огъня, както ти каза мама? Засрами се. Вземи. Вземи още малко торта.

— Сега какво му направи? — каза Дилси. — Абе защо не го оставиш на мира?

— Гледах да го усмиря, да не пречим на мис Каалайн — рече Лъстър. — Пак се разрева от нещо.

— Аз на туй нещо много добре му знам името — каза Дилси. — Като си дойде Върш, ще му кажа да вземе една тояга. Ти само опитай още един път. Цял ден едно и също. Водил ли си го на реката?

— Не, мем — каза Лъстър. — Цял ден се мотахме из двора, както ми поръча.

Ръката му се протегна за още едно парче торта. Дилси го цапна.

— А си посегнал още един път, а съм ти отрязала ръчичката с касапския нож — рече Дилси. — Да се хванем на бас, че той и едно парче не е хапнал.

— Как да не е хапнал — каза Лъстър, — двойно повече от мене излапа. Питай го не е ли вярно.

— Ти само посегни още веднъж — каза Дилси. — Само да си посегнал.

Така е, рече Дилси. Както изглежда, следващия път аз ще плача. Дано Мори ми позволи да си поплача малко за него.

Сега той се казва Бенджи, каза Кеди.

Как така?, недоумяваше Дилси. Нали името, с което се е родил, още не се е затрило?

Да, но Бенджамин е взето от Библията, рече Кеди^[6].

За него е по-добро от Мори.

Как ще е?, питаше Дилси.

Мама тъй казва, рече Кеди.

Хм, каза Дилси. Името няма да му помогне. То и да му навреди не може. Смяната на едно име не дава на човека повече късмет. Откакто се помня, съм се казвала Дилси и Дилси ще се наричам още дълго след като са ме забравили.

А как ще знаят, че името ти е било Дилси, след като вече си забравена?, попита Кеди.

Нали ще е вписано в книгата^[7], миличка, каза Дилси. Черно на бяло.

Но ти ще можеш ли да го прочетеш?, попита Кеди.

Няма да ми се наложи, рече Дилси. Другите ще го прочетат вместо мене. Стига ми само да се знае, че съм била.

Дългата тел се протегна над рамото ми и огънят се скри. Заплаках.

Дилси и Лъстър се скараха.

— Видях те — рече Дилси, — много добре те видях. — И тя измъкна Лъстър от ъгъла и го раздруса. — Нищо не си му бил направил, така ли? Почакай само да се върне баща ти. Де да бях по-млада като едно време, тия години щях от главата ти да ги смъкна. Не ми идва друго на ума, освен да те заключа в избата, та никакъв цирк да не можеш да гледаш довечера. И ще го направя!

— Недей, мамичко — каза Лъстър, — недей!

Аз протегнах ръка накъмто мястото на огъня.

— Дръж го — рече Дилси, — дръпни го назад!

Ръката ми отскочи обратно, пъхнах си я в устата и Дилси ме хвана. Освен гласа си, все още чувах и часовника. Дилси се присегна назад и удари Лъстър по главата. Гласът ми непрекъснато се усилваше.

— Дай содата — каза Дилси и измъкна ръката ми от устата. Гласът ми моментално се засили и ръката ми се помъчи наново да се вмъкне в устата, но Дилси я държеше. Завиках много силно. Тя наръси сода върху ръката ми. — Виж в килера и откъсни едно парче от оня парцал, дето виси на гвоздея — нареди тя. — Млъкни сега. Нали не ти се ще пак да разболееш майка си? А погледни тука огъня. Само за една минутка Дилси ще ти излекува ръката и вече няма да боли. Гледай в огъня. — И тя открехна вратичката на печката. Погледнах пламъците, но ръката ми не искаше да стои на едно място, наново се мъчеше да ми се завре в устата, но Дилси я хвана. Сетне я омота с парцала.

— Какво има сега? — рече мама. — Няма ли да ме оставите да боледувам на мира? При двама възрастни негри все аз ли трябва да ставам от леглото, да слизам и да го утешавам?

— Вече нищо му няма — каза Дилси, — ей сегичка ще се укроти. Само малко си опари ръката.

— Двама възрастни негри не могат да го удържат да не реве из къщата — каза мама. — Знаете, че съм болна, и нарочно го карате да плаче. — Дойде и застана до мене. — Млъквай — рече тя, — веднага млъквай! Ти ли му даде тази торта?

— Купила съм я — рече Дилси, — не е от килера на Джейсън. Да му направим рожден ден.

— Да не искаш да го отровиш с тая евтина купешка торта? — каза мама. — Май точно това искаш. Ох, ще имам ли някога една минутка спокойствие?

— Качвайте се и лягайте — каза Дилси. — След малко ще му мине и ще се укроти. Хайде.

— И да ви го оставя да правите с него каквото си искате? Как мога да си легна — каза мама, — когато ще го чувам да вие тук. Бенджамин, млъквай веднага.

— Къде другаде да го денем? — попита Дилси. — Сега няма много такива места като едно време. Как да го държиш на двора, да реве там пред очите на всички съседи?

— Знам, знам — рече мама, — за всичко аз съм виновна. Скоро мен няма да ме има и на вас с Джейсън ще ви олекне. — Тя се разплака.

— Стига, стига — рече Дилси, — пак ще ви стане лошо. Хайде да се качвате горе. Лъстър ще го заведе в библиотеката да си поиграят, докато му приготвя вечерята.

Дилси и мама излязоха.

— Млъквай — рече Лъстър. — Стига си ревал, че да не ти изгоря и другата ръка. Вече не те боли. Млъквай.

— Хайде — каза Дилси, — стига си плакал. — Подаде ми чехъла и аз млъкнах. — Заведи го в библиотеката. И само да съм го чула отново, тебе ще напердаша.

Отидохме в библиотеката. Лъстър запали лампата. Прозорците почерняха и на стената се появи високото тъмно петно. Отидох да го пипна. Беше като врата, само че не беше врата. Зад мене се появи огънят, приближих се и седнах на пода с чехъла в ръка. Огънят се издигна нагоре и се покатери върху възглавницата на маминия стол.

— Мълчи де — рече Лъстър, — не можеш ли за малко да млъкнеш? Виж какъв огън ти запалих, а ти хич не го и поглеждаш.

Ти се казваш Бенджи, каза Кеди. Чуваш ли? Бенджи.

Не го наричай така, каза мама. Доведи го тук.

Кеди ме прихвана под мишниците и ме вдигна.

Ставай, Мо… тоест Бенджи, каза тя.

Не се мъчи да го носиш, рече мама. Доведи го. Толкова ли не можеш да се сетиш.

Но аз мога да го нося, рече Кеди. — Дилси, нека да го отнеса горе.

— Хайде, хайде, мъниче! — каза Дилси. — Толкова си малка, че не можеш и една бълха да носиш. Хайде вървете и както нареди мистър Джейсън, по-тихо.

В горния край на стълбите светеше. Там по риза стоеше татко и видът му сякаш казваше: „Тихо!“

— Болна ли е мама? — прошепна Кеди.

Върш ме пусна на пода и ние влязохме в мамината стая. Огънят гореше. Пламъците ту се вдигаха, ту се спускаха по стените. В огледалото гореше друг огън. Надушвах миризмата на болестта. Идваше от кърпата, сгъната върху главата на мама. Косата й лежеше на възглавницата. Огънят не стигаше, до нея, но блестеше от ръката й, където подскачаха пръстените.

— Ела да кажеш на мама лека нощ — рече Кеди. Приближихме до леглото. Огънят в огледалото погасна. Татко се надигна от леглото и ме взе на ръце, а майка ми допря главата ми с ръка.

— Кое време стана? — попита тя със затворени очи.

— Седем без десет — рече татко.

— Още му е рано да си ляга — каза тя. — Ще се разбуди по тъмно, а аз просто не мога да понеса още един ден като днешния.

— Няма нищо, успокой се — каза баща ми и докосна лицето й.

— Зная, че съм ви само в тежест — каза мама. — Но скоро вече няма да ме има. Тогава ще се отървете.

— Мълчи — каза татко. — Сега ще го сваля долу. — И ме пое в ръце. — Хайде, приятелче, да слезем за малко на долния етаж. И трябва да пазим тишина, че Куентин учи.

Кеди надвесе глава над леглото и ръката на мама се появи в светлината на огъня. Пръстените й подскочиха върху гърба на Кеди.

Мама е болна, каза татко. Дилси ще те сложи да си легнеш. Къде е Куентин? Върш ще го доведе, каза Дилси.

Татко се изправи да ни изпрати. Майка ми се обаждаше от стаята. „Тихо“ — каза й Кеди. Джейсън се изкачваше по стъпалата с ръце в джобовете.

— Тази вечер всички трябва да бъдете много добри — рече татко. — И пазете тишина, да не пречим на мама.

— Добре, ще пазим — каза Кеди. — Мълчи сега, Джейсън! — И ние се измъкнахме на пръсти.

Чувахме покрива. В огледалото забелязах и огъня. Кеди наново ме вдигна на ръце.

— Хайде вече — каза тя. — После пак можеш да дойдеш при огъня. Мълчи сега.

— Кендейси — извика мама.

— Тихо, Бенджи — каза Кеди. — Мама иска да те види за малко. Дръж се като добро момче. После пак ще дойдеш! Бенджи! — Кеди ме пусна на пода и аз млъкнах. — Да го оставим да постои, мамо. Като му омръзне да гледа огъня, кажи му.

— Кендейси — рече мама. Кеди се наведе и ме вдигна. Затътрихме се. — Кендейси — повтори мама.

— Тихо — смъмра ме Кеди. — И така го виждаш. Мълчи.

— Дай го тука — рече мама. — Тежичък е да го носиш. Не се мъчи! Ще си повредиш кръста. Жените от нашия род винаги са били горди с походката си. Да не искаш да заприличаш на перачка?

— Но той не е толкова тежък — рече Кеди. — Мога да го нося.

— Хубаво, само че не искам да го носят — каза мама. — Петгодишно дете! Не, не! Не в скута ми! Я го вдигни.

— Ако го подържиш, ще спре — рече Кеди. — Тихо! Можеш да се върнеш, ето. Виждаш ли, това ти е възглавничката.

— Недей, Кендейси — каза мама.

— Нека гледа, че да се умълчи — рече Кеди. — Шшшт. Потрай малко, че да я издърпам. Ето, Бенджи, виж.

Погледнах я и млъкнах.

— Прекалявате с тая глезотия — рече мама. — И ти, и баща ти. Хич не искате и да знаете, че за това аз ще плащам. Баба ти така разглези Джейсън, та после цели две години съм го отучвала. Вече нямам толкова сили и за Бенджамин.

— Ти за него не се тревожи — каза Кеди, — мен ми е приятно да се грижа за него. Нали, Бенджи?

— Кендейси — рече мама, — колко пъти съм ти казвала да не му викате така. Не стига, дето баща ти упорства с това твое глупаво галено име… За него няма да позволя. Просташки са тия умалителни имена, само простолюдието ги използува. Той си е Бенджамин… Я ме погледни — каза мама. — Бенджамин — рече тя и като ми хвана главата, обърна ме с лице към себе си. — Бенджамин — повтори и каза: — Махни възглавничката, Кендейси.

— Ще ревне — каза Кеди.

— Слушай какво ти казвам и махни възглавницата — повтори мама. — Бенджамин — и приближи лицето ми до своето. — Да се научи да слуша.

Възглавницата изчезна.

— Тихо, Бенджи — каза Кеди.

— Ти върви там и седни — рече мама. — Бенджамин, стига вече. Престани.

Но аз не престанах, мама ме прегърна и заплака с мен. Сетне възглавничката се върна, Кеди я държеше над мамината глава. Кеди дръпна мама назад и тя разплакана се облегна на жълто-червената възглавница.

— Не плачи, мамо — рече Кеди. — Качи се горе да си легнеш, нали си болна. Аз ще повикам Дилси. — Отведе ме до огъня и аз се загледах в меките, ярки очертания. Чувах и огъня, и покрива.

Татко ме вдигна. Миришеше на дъжд.

— Е, Бенджи — каза той, — добро момче ли беше днес?

Кеди и Джейсън се боричкаха в огледалото.

— Хей, Кеди — извика татко. Но те се боричкаха. Джейсън се разплака. — Кеди — каза татко. Джейсън плачеше, вече не се бореше, но Кеди все така се биеше в огледалото. Татко ме остави на пода, влезе в огледалото и също се сби. Сетне повдигна Кеди. Тя се съпротивляваше. Джейсън легна на пода и продължи да реве. В ръката му имаше ножица. Татко държеше Кеди.

— Нарязал е всичките кукли на Бенджи — обади го Кеди. — Ще му разпоря тумбака!

— Кендейси! — смъмра я татко.

— Ще види той — рече Кеди. — Ще види. — И се сборичка, но татко я хвана. Взе да рита към Джейсън, а той се изтъркаля към ъгъла и изчезна от огледалото. Татко отнесе Кеди към огъня. Сега вече в огледалото нямаше никой. Остана само огънят, все едно че го гледаш през отворена врата.

— Стига вече — каза татко. — Или искате на майка ви пак да й прилошее.

Кеди се укроти.

— Наряза всичките кукли, които ма… които ние с Бенджи си направихме. От чиста злоба.

— Не е вярно — каза Джейсън, седеше на пода и плачеше. — Отде да знам, че са негови? Взех ги за някакви стари вестници.

— Брей, не си знаел! — каза Кеди. — Нарочно го направи.

— По-тихо — рече татко. — Джейсън!

— Утре ще ти направя други — рече Кеди, — още много, много. Ето, я виж тук възглавничката.

Джейсън влезе.

Откога ти казвам да млъкнеш, рече Лъстър.

Сега пък какво има, каза Джейсън.

— Само се напъва — рече Лъстър. — Цял ден е така.

— Тогава го остави на мира — каза Джейсън. — Щом не можеш да го укротиш, по-добре го заведи в кухнята. Не можем като мама да се затворим всички в една стая.

— Мами поръча да не го пускаме в кухнята, докато не приготви вечерята — каза Лъстър.

— Тогава го заиграй с нещо, че да млъкне — каза Джейсън. — Да се блъскам аз по цял ден, а като си дойда, все едно че в лудница влизам. — Разгърна вестника и се зачете.

Ако искаш, гледай огъня, гледай огледалото, ето ти и възглавничката, каза Кеди. Хайде, можеш да си вземеш възглавничката и преди вечеря. Чувахме покрива. Чувахме и Джейсън, заплакал оттатък стената колкото му глас държи.

— Хайде, Джейсън — рече Дилси. — Нали не си го закачал?

— Не съм — каза Лъстър.

— Къде е Куентин? — попита Дилси. — Още малко и вечерята е готова.

— Не знам, мем — рече Лъстър. — Не съм я виждал.

Дилси отвори вратата.

— Куентин! — провикна се към вестибюла. — Куентин, вечерята е сложена.

Чувахме покрива. И Куентин миришеше на дъжд.

Какво е направил Джейсън, попита той.

Нарязал на парчета куклите на Бенджи, каза Кеди.

Мама забрани да му викаме Бенджи, каза Куентин. Беше седнал на килима при нас. Отде се взе тоя дъжд, каза той. Нищо не можеш да направиш.

Май че пак си се маризил с някого, рече Кеди.

Не много, каза Куентин.

То си личи, рече Кеди. Татко ще забележи.

Много важно, каза Куентин. Омръзна ми тоя дъжд.

— Дилси не викаше ли за вечеря? — попита Куентин.

— Да — отвърна Лъстър.

Джейсън се спогледа с Куентин. Сетне отново се зачете във вестника. Влезе Куентин.

— Каза, че било сложено — рече Лъстър.

С един скок Куентин се намери на маминия стол.

— Мистър Джейсън — каза Лъстър.

— Какво?

— Дайте ми едно четвъртаче — каза Лъстър.

— За какво ти е? — попита Джейсън.

— За представлението довечера.

— Нали Дилси щеше да ти го вземе от Фрони — каза Джейсън.

— Взе — рече Лъстър, — но аз го изгубих. Цял ден сме го търсили с Бенджи. Питайте го.

— Тогава си искай от него — каза Джейсън. — Аз моите с труд ги печеля. — И пак се зачете във вестника. Куентин погледна към огъня. Огънят се появи в очите и по устата й. Устните й бяха червени.

— Гледах да го държа настрана — каза Лъстър.

— Затваряй си устата — рече Куентин. Джейсън я изгледа.

— Нали ти казах какво ще направя, ако те видя още веднъж с тоя тип от панаира? — рече той. Куентин се вгледа в огъня. — Чу ли ме? — каза Джейсън.

— Чух — каза Куентин. — Хайде, какво чакаш?

— Бъди спокойна — каза Джейсън.

— Спокойна съм — рече Куентин. Джейсън наново се зачете във вестника.

Чувах покрива. Татко се наведе и погледна Куентин.

Здравей, каза той. Кой победи?

— Никой — каза Куентин. — Учителите ни разтърваха.

— Кой беше той? — попита татко. — Няма ли да кажеш?

— Няма значение — отвърна Куентин. — Голям колкото мен.

— Добре — каза татко. — А можеш ли да кажеш каква беше причината?

— Нищо особено — каза Куентин. — Той каза, че щял да й сложи жаба в чекмеджето, но тя нямало да посмее да го набие.

— Аха — рече татко. — Тя. После какво?

— Ами това — каза Куентин, — че аз му друснах един.

Чувахме покрива и огъня, а отвън някой подсмърчаше.

— А откъде щеше да вземе жаба през ноември? — попита татко.

— Не зная, сър — каза Куентин.

И пак ги чухме.

— Това е Джейсън — рече татко. Чувахме Джейсън. — Джейсън — извика татко, — ела тук и престани!

Покривът, огънят и Джейсън.

— Хайде, стига — извика татко. — Или искаш пак да те натупам? — Сетне вдигна Джейсън и го сложи на стола до себе си. Джейсън подсмърчаше. Чувахме и огъня, и покрива. Джейсън взе да подсмърча още по-силно. — Само посмей още един път — каза татко. Чувахме огъня и покрива.

Хайде, каза Дилси, идвайте всички на вечеря.

Върш миришеше на дъжд и на куче. Чувахме огъня и покрива.

Чуха се бързите стъпки на Кеди. Баща ми и мама гледаха към вратата. Кеди я отмина забързана, без да се обръща.

— Кендейси — викна я майка ми. Кеди се спря.

— Да, мамо.

— Недей, Каролайн — каза баща ми.

— Ела насам — рече мама.

— Не бива, Каролайн — каза баща ми. — Остави я!

Кеди приближи вратата и застана на прага, вгледана в майка ми и баща ми. Очите й кривнаха към мен, сетне се отместиха. Заплаках. Силно заплаках и се надигнах. Кеди влезе и застана с гръб към стената, но ме гледаше. Тръгнах разплакан към нея, тя се сви до стената, видях очите й, заплаках още по-силно и се улових за полите й. Тя протегна ръце, но аз дръпнах роклята й. Очите й потекоха.

Сега ти се казваш Бенджамин, рече Върш. И знаеш ли как стана тъй, че сега си Бенджамин? Поискали са да те превърнат в таласъм. Мами разправя как едно време дядо ти сменил името на един негър, който сетне станал проповедник. Един ден го гледат — станал таласъм. А по-рано не бил. И ако непразна жена го погледнела в очите по пълнолуние, детето й се раждало таласъмче. Народили се десетина такива вампирясали дечурлига. И една вечер той така и не се прибрал у дома си. Ловците го открили в гората жив изяден. И знаеш ли кой го бил изял? Децата-таласъмчета.

Намирахме се в дола. Кеди все още ме гледаше. Беше си запушила устата с ръка. Като й видях очите, заплаках. Качихме се по стълбата. Тя се спря отново, облегната на стената, изгледа ме, аз продължавах да плача. После продължи и аз я последвах разплакан. Сви се до стената и пак ме загледа. Отвори вратата на стаята си, но аз я задърпах за полите и тогава отидохме в банята. Без да откъсва очи от мене, тя застана до вратата. Сетне вдигна ръка и скри лице. Плачейки, отново я затеглих.

Какво си му направил, попита Джейсън. Защо не го оставиш на мира?

Не съм го пипнал, каза Лъстър. Цял ден е все такъв. За бой плаче.

Плаче да го пратят в Джексън, каза Куентин. Може ли изобщо да се живее в такава къща?

Ако не ви се нрави, млада госпожице, най-добре да се махате, каза Джейсън.

Така и ще направя, каза Куентин. Не се безпокой,

Върш каза:

— Дръпни се малко назад, да си изсуша краката. — И ме отмести назад. — И само не почвай да виеш! И оттам се вижда. Друга работа нямаш. Седиш си на сухо, пък аз блъскам в дъжда. Сам не разбираш какъв късмет си улучил. — И легна по гръб пред огъня. — Знаеш ли как стана тъй, че сега си Бенджамин? Мами каза, че майка ти много се гордеела с тебе. Мирувай сега и ме остави да си изсуша краката — каза Върш, — че знаеш ли какво ще направя? Ще хвана да те нашляпам по задника.

Пак се чуха огънят, покривът и Върш.

Върш пъргаво скочи и си дръпна краката.

— Не бой се, Върш — каза баща ми.

— Тази вечер аз ще го нахраня — каза Кеди. — Когато го храни Върш, понякога реве.

— Отнеси подноса горе — рече Дилси. — И бързо се връщай да нахраниш Бенджи.

— Не искаш ли Кеди да те нахрани? — попита Кеди.

Отде накъде ще държи тоя стар и мръсен чехъл на масата, попита Куентин. Защо не го храните в кухнята? Все едно че сме седнали да ядем със свиня на една маса.

Като не ти харесва как ядем, по-добре не сядай нас, рече Джейсън.

От Роскъс се вдигаше пара. Беше седнал пред печката, отворил фурната и си напъхал нозете в нея. Пара се вдигаше и от купата. Кеди успя да ми пъхне лъжицата в устата. От вътрешната страна на купата имаше някакво черно петно.

Хайде, хайде, каза Дилси. Няма повече да ти дотяга.

Храната беше вече под петното. След това купата се изпразни. Петното бе отнесено.

— Тази вечер добре хапна — рече Кеди. Купата се върна. Но петното не се виждаше. След това се показа. — Доста е изгладнял, вижте колко нещо изяде.

Разбира се, че е той, каза Куентин. Всички го пращате да ме шпионира. Мразя тази къща. Ще избягам.

— Цяла нощ ще вали — каза Роскъс.

Откога все бягаш, рече Джейсън, ама дойде ли време за ядене, тука си.

Ще видим, каза Куентин.

— Просто не знам какво ще правя — каза Дилси. — Така ме боли тука, на хълбока, че едвам се движа. Цяла вечер по тия стълби.

О, няма да се изненадам, каза Джейсън. Каквото и да направиш, няма да се изненадам.

Куентин си хвърли салфетката на масата.

Затваряй си устата, Джейсън, рече Дилси. Сетне прихвана Куентин с ръка. Сядай, миличка, каза Дилси. Как не го е срам да хвърля отгоре ти чужда вина.

— Пак ли се прави на сърдита? — попита Роскъс.

— Ти си затваряй устата — каза Дилси.

Куентин изблъска Дилси. Погледна Джейсън. Устните й бяха кръв-червени. Взе си чашата с вода и без да откъсне очи от Джейсън, замахна назад, но Дилси й хвана ръката. Сборичкаха се. Чашата се счупи върху масата и водата се разля. Куентин побягна.

— Мама пак е болна — каза Кеди.

— Ще е болна ами — рече Дилси. — От такова време всеки ще се разболее. А ти кога ще се нахраниш, моето, момче?

Бог да ви убие, викаше Куентин, проклета да сте. Чухме я как изтича по стълбите. А ние отидохме в библиотеката.

Кеди ми подаде възглавницата. Сега можех да виждам и възглавницата, и огледалото, и огъня.

— Трябва да пазим тишина, че Куентин учи — каза баща ми. — Ти какво правиш, Джейсън?

— Нищо — каза Джейсън.

— Щом е така, ела насам — каза татко.

Джейсън се измъкна от ъгъла.

— Какво дъвчиш? — попита баща ми.

— Нищо — каза Джейсън.

— Пак дъвче хартия — рече Кеди.

— Джейсън, я ела насам — каза татко.

Джейсън я хвърли в огъня. Тя засъска, разви се и почерня. След това посивя. Сетне изчезна. Кеди, баща ми и Джейсън се настаниха в маминото кресло. Джейсън бе свил очи и устата му се движеше, като че нещо опитва. Кеди бе облегнала глава на татковото рамо. Косата й приличаше на огън, в очите и също имаше огнени точици. Приближих се и баща ми вдигна и мен на креслото, а Кеди ме прихвана. Миришеше на дървета.

Миришеше на дървета. В ъгъла беше тъмно, но прозорецът се виждаше. Свих се там и стиснах чехъла. Не го виждах, виждаха го ръцете ми, чувах как се смрачава, ръцете ми виждаха чехъла, но аз не можех, само ръцете го виждаха. Клечах и слушах как притъмнява.

Значи тук си бил, каза Лъстър. Виж какво имам. И ми показа. Знаеш ли откъде го взех? Мис Куентин ми го даде. Знаех си аз, че няма да ме спрат. А ти какво търсиш тука? Помислих, че пак си се измъкнал навън. Малко ли ти беше цял ден да ревеш и подсмърчаш, та сега си се скрил в тая празна стая и още продължаваш да сумтиш. Хайде в леглото, че да не закъснея за началото. Няма цяла нощ да се разправям с тебе я. Надуят ли фанфарите, трябва да съм тръгнал.

Но не отидохме в нашата стая.

— Нали спяхме тука, като бяхме болни от брусница — каза Кеди. — Защо трябва и тази вечер да спим тука?

— Не ви ли е все едно къде ще спите? — рече Дилси, затвори вратата, седна и взе да ме съблича. Джейсън се разплака. — Млъкни — обади се Дилси.

— Искам да спя с баба — каза Джейсън.

— Тя е болна — каза Кеди. — С нея ще спиш, като оздравее. Нали, Дилси?

— Хайде млъквайте — рече Дилси. Джейсън се умълча.

— И нощниците ни били тука, и всичко — каза Кеди. — Все едно че се местим.

— По-добре ги нахлузвайте — рече Дилси. — Вземи да разкопчаеш Джейсън.

Кеди разкопча Джейсън, а той се разплака.

— Ти май си търсиш пердаха — сгълча го Дилси. Джейсън млъкна.

Куентин, извика майка ми в коридора.

Какво има?, обади се Куентин оттатък стената. Чухме как мама заключва вратата. Надникна през нашата врата, после влезе, надвеси се и ме целуна по челото.

Като го сложиш да си легне, иди попитай Дилси ще има ли нещо против да ми приготви една грейка, каза майка ми. Кажи й, че ако не ще, ще гледам да мина и без грейка. Просто искам да зная, така й кажи.

Добре, мем, каза Лъстър. Хайде, смъквай панталоните.

Влязоха Куентин и Върш. Куентин си беше обърнал лицето настрани.

— За какво плачеш сега? — попита Кеди.

— Пазете тишина — каза Дилси. — Хайде събличайте се. Върш, ти можеш да се прибираш.

Като се съблякох, погледнах се и се разплаках. Тихо, каза Лъстър. И да ги търсиш, полза няма. Отидоха си. Ако продължаваш така, няма вече никакви рождени дни да ти правим. След това ми навлече нощницата. Притихнах, а Лъстър се сепна и обърна глава към прозореца. Отиде нататък и погледна навън. После се върна и ме хвана за ръката. Ето я, пристига, каза той. Ти само не се обаждай. Отидохме до прозореца и погледнахме. Измъкна се от прозореца на Куентин и се спусна по дървото. Видяхме как дървото се заклати. Спусна се и се отдалечи по тревата, ние видяхме. Сетне се скри. Хайде, рече Лъстър. Ето, чуваш ли фанфарите? Лягай, докато съм още кротък.

Леглата бяха две. Куентин се настани на другото и се обърна към стената. Дилси настави Джейсън при него. А Кеди си свали роклята.

— Виж си само гащите — каза Дилси. — Радвай се, че майка ти не те е видяла.

— Аз вече й казах — обади се Джейсън.

— То се знае — каза Дилси.

— И какво спечели с това? — рече Кеди. — Доносник!

— Какво спечелих ли? — попита Джейсън.

— Защо не си обличаш нощницата? — попита Дилси и помогна на Кеди да си свали камизолката и гащите. — Погледни се — рече тя. Сви гащите на топка и обърса задника на Кеди. — Цялата си се наплескала, но тази вечер баня няма да има. Хайде сега! — Навлече й нощницата и Кеди се намери в леглото. Дилси застана до вратата с ръка на ключа за лампата. — И никакви приказки, ясно ли е? — каза тя.

— Ясно — каза Кеди. — Тази вечер мама няма да дойде, значи трябва мене да ме слушат.

— Да — каза Дилси. — А сега заспивайте.

— Мама е болна — каза Кеди. — И двете с баба са болни.

— Тихо — сгълча Дилси. — Заспивайте.

Стаята потъна в мрак, освен вратата. Сетне почерня и вратата.

— Тихо, Мори — каза Кеди и си сложи ръката отгоре ми. Умълчах се. Сега чувах всичките. Чувахме и тъмнината.

Тъмнината си отиде и баща ми ни погледна. Най-напред погледна Куентин и Джейсън, сетне доближи, целуна Кеди и сложи ръка на главата ми.

— Много ли е болна мама? — попита Кеди.

— Не — каза татко. — Ти нали ще наглеждаш Мори?

— Да — рече Кеди.

Баща ми застана до вратата и отново ни изгледа. После мракът се върна, той стоеше черен на вратата, а след това потъмня и вратата. Кеди ме прегърна, а аз чувах всичките, чувах тъмнината. Миришеше ми на нещо. Тогава различих прозорците, където шумоляха дърветата. Мракът взе да преминава в заоблени ярки очертания, както става всеки път, дори когато според Кеди вече съм заспал.