Робърт Лоуъл
Вода

Рибарско градче в щата Мейн.

Всяка сутрин натоварените с ръце

лодки отплаваха към островите

с гранитните кариери

 

и оставяха десетки студени

бели бараки, полепнали

като черупки на стриди

върху скалистия хълм,

 

а под нас морето все плакнеше

малките като тресчици

лабиринти на яза,

в които се хващаше риба за стръв.

 

Помниш ли? Ние седяхме върху скалата.

Тъй далече във времето,

тя прилича на ирис,

все по-морав от гниене,

 

но тогава бе просто

една сива скала

като всички, зеленееща там,

където морето я мокреше.

 

Морето по цял ден мокреше

тази скала под краката ни

и търпеливо я лющеше

люспа по люспа.

 

Една нощ ти сънува,

че си нимфа, вкопчена в кея,

и се мъчиш да отскубнеш от него

раковините с голи ръце.

 

Искахме много душите на двама ни

като чайки да се завърнат

на скалата. Накрая водата

се оказа студена за нас.