Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Rat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 308 гласа)

Информация

Сканиране разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

King Rat

Copyright © 1962 by James and April Clavell

Художник © Петьо Петьо

HIPNOS BOOKS 1992 второ издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от waterjess
  3. — Допълнителна корекция от thefly

Статия

По-долу е показана статията за Цар Плъх от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Цар Плъх
King Rat
АвторДжеймс Клавел
Първо издание1962 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски

„Цар Плъх“ (на английски: King Rat) е първият роман на британския писател Джеймс Клавел. За първи път е издаден през 1962 г. Той е един от шестте романа на Клавел, известни като „Азиатската сага“. Някои от героите в „Цар Плъх“ присъстват и в друг роман от поредицата – „Търговска къща“.

Сюжет

Действието се развива през Втората световна война. В основата на романа са заложени впечатления от действителни събития в живота на автора: като участник във войната Клавел е изпратен в японски военнопленнически лагер на индонезийския остров Ява, а впоследствие е преместен в затвора Чанги, близо до Сингапур. „Цар Плъх“ описва борбата за оцеляване на британски, австралийски и американски военнопленници в японски лагер в Сингапур. Един от главните герои е Питър Марлоу, чийто образ е създаден въз основа на младия Клавел.

Край на разкриващата сюжета част.

Адаптации

През 1965 г. е направен едноименен филм по романа. Това е първата филмова екранизации на роман от Клавел, последвана и от други такива. Във филма образът на Царя е променен; Клавел не одобрява това.

Външни препратки

Двадесет и четвърта глава

Царя бързаше през джунглата. Щом наближи лагера обаче, взе да върви по-предпазливо, после зае позиция точно срещу американската барака, изтегна се на земята и доволно се прозя. Трябваше да изчака удобен момент, за да притича през пътеката, да мине под телта и да се озове отново в безопасност. Последната част от парите за диаманта издуваше джобовете му.

До селото отиде сам. Питър Марлоу още не се чувствуваше добре. Срещна се с Чен Сан и му връчи пръстена. Почерпиха се, а след това той отиде при Касе и тя го посрещна с радост.

Зората вече обагряше новия ден, когато най-сетне успя да се промъкне под оградата и да се върне в бараката. Легна си и едва тогава забеляза, че черният сандък липсва.

— Ах, копелета скапани! — разкрещя се той. — За нищо не може да разчита на вас човек.

— Бре, да му се не види! — затюхка се Макс. — Тук беше допреди един-два часа. Видях го, като ставах да ходя до клозета.

— А сега къде е?

Но никой нищо не бе видял, нищо не бе чул.

— Извикай Самсън и Брант — поръча Царя на Макс.

— Не е ли малко раничко за…

— Извикай ги, казах!

След половин час полковник Самсън пристигна, разтреперан от страх.

— Какво става? Нали знаеш, че не бива да ме виждат тук.

— Някой негодник ми е откраднал сандъка. Трябва да помогнеш да го открием.

— Как да ти помогна, като…

— Не ме интересува! — прекъсна го Царя. — Просто си дръж очите отворени и се навъртай около офицерите. Оттук нататък издръжка не плащам, докато не разбера кой е.

— Но, ефрейтор, аз нямам нищо общо с…

— Разбера ли кой е, ще си я получиш отново. Сега изчезвай.

След пет минути пристигна майор Брант и сцената се повтори. Когато той си отиде, Царя си приготви закуска. Останалите американци обикаляха лагера и слухтяха. Тъкмо се нахрани, и дойде Питър Марлоу. Царя му разправи за сандъка.

— Лоша работа — каза Питър Марлоу.

Царя кимна, а после му смигна.

— Това няма значение. Получих остатъка от мангизите от Чен Сан, така че имаме предостатъчно. Тъкмо си мислех, че е време да им стегна юздите на моите тук. Разпуснали са се, а пък това е въпрос на принцип. — Той му подаде шепа банкноти. — Твоят дял от сделката.

Питър Марлоу имаше огромна нужда от пари. Но отказа:

— Задръж ги. Вече ти дължа много повече, отколкото мога да върна. А пък нали плати и за лекарствата.

— Добре, Питър. Но си оставаме съдружници, нали?

— Естествено — усмихна се Питър Марлоу. Капакът на пода се отвори и по стълбата се качи Курт.

— Досега седемдесет — обяви той.

— А? — не разбра Царя.

— Днес е ден Р.

— Вярно, съвсем бях забравил!

— Хубаво, че аз не забравям. Тия дни ще тегля ножа на още десет. Няма защо да храним мъжки. Вече има пет-шест доста големи.

— Добре. — Царя почувствува, че му се повдига. — Ще обадя на Тимсън.

Когато Курт излезе, Питър Марлоу заяви:

— Тия дни няма да идвам повече тука.

— Защо?

— Така ще е най-добре. Вече не можем да крием радиото. Тримата решихме да не излизаме от стаята на Ларкин.

— Вие да не искате сами да си сложите примката на шията? Изхвърлете онова чудо, щом смятате, че са ви взели на мушка. После, ако ви разпитват, ще отричате.

— Мислихме по тоя въпрос, но нашето радио е единственото в лагера, затова искаме да работи колкото може по-дълго. Ако имаме малко късмет, току-виж, ни се разминало.

— Ти по-добре си пази кожата, приятелче.

— Именно — усмихна се Питър Марлоу. — Затова няма да се появявам тук известно време. Не искам да те замесвам и тебе.

— А какво ще правите, ако Йошима дойде да ви арестува?

— Ще си плюем на петите.

— И къде ще отидете, ако мога да попитам?

— Все по-добре, отколкото да седим със скръстени ръце.

Дайно, който беше на пост в момента, подаде глава през вратата.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но идва Тимсън.

— Хубаво, нека влезе — каза Царя и пак се обърна към Питър Марлоу: — Ти си знаеш, Питър, но аз те съветвам да го изхвърлите.

— Бих искал, но нямаме право.

Царя разбра, че е безсмислено да го убеждава.

— Здрасти, друже — появи се на прага Тимсън. Лицето му бе изопнато от гняв. — Чувам, че нещо май си загазил, а?

— Ще трябва да си търся нови копои, това поне е ясно.

— И не само ти — бесен каза Тимсън. — Тия мръсни гадове подхвърлили твоя сандък под моята барака, по дяволите. Можеш ли да си представиш!

— Какво?

— Ами да! Стои си под моята барака, изпразнен до шушка. Мръсни копелета, ей! От австралийците никой няма да го свие и да го подметне при мен, това е сигурно. Само са били ингилизите или твоите янки.

— Кой например?

— Нямам представа. Но кълна се, не са моите.

— Вярвам ти. Слушай сега — давам хиляда долара награда за сигурно доказателство кой е крадецът. Кажи там на когото трябва.

Царя пъхна ръка под възглавницата и умишлено измъкна оттам всички пари, които бе получил от Чен Сан. Отброи триста долара и ги връчи на Тимсън, който бе зяпнал от изненада.

— Искам малко захар, кафе, олио, един-два кокосови ореха. Ще свършиш тая работа, нали?

Тимсън взе парите. Не можеше да откъсне очи от купчината долари.

— Приключил си сделката, както виждам. Ей, богу, не вярвах, че ще успееш. Ама успя, а?

— Естествено — небрежно отвърна Царя. — Ще изкарам месец-два с тия мангизи.

— Не месец-два, а цяла година, по дяволите! — не можа да се въздържи Тимсън, обърна се и бавно тръгна към вратата. После пак погледна назад и внезапно се засмя: — Хилядарка, а? Това ще даде резултати, така мисля аз!

— Аха! — каза Царя. — Въпрос на време.

Само за час новината обиколи лагера. Очите започнаха да се взират с ново усърдие, а ушите се наостриха да доловят и най-тихия шепот, понесен от вятъра.

Преравяха се и се вадеха на бял свят спомени. Нямаше да мине много време и някой щеше да дойде и да поиска наградата.

Същата нощ, тръгнал да се разходи из лагера, Царя усети както никога досега омразата, завистта и силата на дебнещите погледи. Почувствува се добре, дори повече от добре, защото сега явно всички знаеха, че той има куп пари, а те нямат нищо, че от всички пленници единствено той бе излязъл победител.

Посети го Самсън, после Брант и още мнозина други и макар да се отвращаваше от раболепието им, изпитваше огромно удоволствие, че за пръв път идват открито при него. Мина покрай полицейската барака и дори Грей, застанал на прага, само козирува в отговор на поздрава му и не го повика вътре за обиск. Той се усмихна в себе си, защото знаеше, че Грей също мисли за купчината пари и за наградата.

Сега вече бе неуязвим. Купчината банкноти му носеше сигурност, живот и власт. Купчината пари, неговите собствени пари!