Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Rat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 308 гласа)

Информация

Сканиране разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

King Rat

Copyright © 1962 by James and April Clavell

Художник © Петьо Петьо

HIPNOS BOOKS 1992 второ издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от waterjess
  3. — Допълнителна корекция от thefly

Статия

По-долу е показана статията за Цар Плъх от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Цар Плъх
King Rat
АвторДжеймс Клавел
Първо издание1962 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски

„Цар Плъх“ (на английски: King Rat) е първият роман на британския писател Джеймс Клавел. За първи път е издаден през 1962 г. Той е един от шестте романа на Клавел, известни като „Азиатската сага“. Някои от героите в „Цар Плъх“ присъстват и в друг роман от поредицата – „Търговска къща“.

Сюжет

Действието се развива през Втората световна война. В основата на романа са заложени впечатления от действителни събития в живота на автора: като участник във войната Клавел е изпратен в японски военнопленнически лагер на индонезийския остров Ява, а впоследствие е преместен в затвора Чанги, близо до Сингапур. „Цар Плъх“ описва борбата за оцеляване на британски, австралийски и американски военнопленници в японски лагер в Сингапур. Един от главните герои е Питър Марлоу, чийто образ е създаден въз основа на младия Клавел.

Край на разкриващата сюжета част.

Адаптации

През 1965 г. е направен едноименен филм по романа. Това е първата филмова екранизации на роман от Клавел, последвана и от други такива. Във филма образът на Царя е променен; Клавел не одобрява това.

Външни препратки

Двадесет и трета глава

— Всички до леглата си! — заповяда Бръф със застинало лице.

Царя хвърли унищожителен поглед на Макс. Тази вечер беше негов ред да пази, а ето че се бе изложил. Предупреди за ченгетата, а японците не забеляза. Ако беше казал „Японци“, щяха да разиграят друг вариант.

Питър Марлоу се опита да стане на крака, но щом се изправи, започна да му се повдига, затова той се довлече до масата и се подпря на нея.

Йошима не откъсваше поглед от парите на масата. Бръф също ги беше забелязал и стоеше като втрещен. Видя ги и Грей и пулсът заби в слепоочията му.

— Какви са тези пари? — попита Йошима. Сърцето на Царя бе спряло. Той погледна Шагата и изтръпна. Разбра, че само крачка го дели от Утръм Роуд.

— Играем комар, сър.

Йошима прекоси бараката и се изправи пред Царя.

— Значи от комар, а не от черна борса, така ли? — попита той.

— Тъй вярно, сър — отвърна Царя и се опита да се усмихне.

Питър Марлоу усети, че ще повърне. Олюля се и едва не падна, а пред очите му всичко се завъртя.

— Може ли да седна? — попита той.

Йошима го изгледа и забеляза офицерската лента.

— Какво търси тук английски офицер? — Учуди се, защото осведомителите му твърдяха, че англичани и американци не са в добри отношения.

— Аз просто… се отбих да… — Питър Марлоу не можа да продължи. — Извинете… — Той се надвеси през прозореца и повърна.

— Какво му е? — попита Йошима.

— Треска, сър.

— Ей, ти — Йошима посочи Текс, — сложи го да седне на оня стол.

— Слушам, сър — отвърна Текс. Йошима отново се обърна към Царя.

— Та откъде имате толкова пари, ако не от черна борса? — попита той с копринен глас.

Царя усещаше погледите, впити в него, усещаше тревожната тишина, усещаше присъствието на Шагата. Прокашля се.

— Ами ние си събираме пари да играем комар.

Ръката на Йошима се вдигна и плесницата отметна назад главата на Царя.

— Лъжец!

Това не бе удар, от който да боли много, но той предвещаваше смърт. „Отидох си! Дотук ми беше късметът!“ — помисли си Царя.

— Капитан Йошима — приближи Бръф от другия край на бараката. Знаеше, че няма смисъл да се намесва — можеше само да направи положението още по-лошо, но бе длъжен да опита.

— Млък! — изрева Йошима. — Този човек е лъжец. Всички го знаят. Мръсен лъжец!

Йошима обърна гръб на Бръф и вдигна очи към Царя.

— Дай си манерката!

Като насън Царя взе манерката от полицата и му я подаде. Японецът изля водата, разклати я и надникна вътре. После я хвърли на пода и пристъпи към Текс.

— Дай твоята!

Стомахът на Питър Марлоу отново се преобърна. „А нашите манерки? — късаше се мозъкът му. — Мак и Ларкин претърсват ли ги? Ами ако Йошима поиска моята?“ Почувствува надигащия се пристъп и се хвърли пак към прозореца.

Йошима обходи цялата барака и огледа всички манерки. Накрая застана пред Питър Марлоу.

— Твоята къде е?

— Аз… — започна Питър Марлоу. Нова спазма го задави, коленете му отмаляха и думите заседнаха в гърлото му.

Йошима се обърна към Шагата и гневно изстреля нещо на японски.

— Хай — отвърна Шагата.

— Ти! — посочи Йошима към Грей. — Вземи войника и иди с този човек да я донесете.

— Слушам!

— Извинете, сър! — неочаквано се обади Царя. — Неговата манерка е тук.

Той бръкна под леглото и измъкна една манерка — негова, последен резерв за черни дни.

Йошима я взе. Тежка беше. Нищо чудно в нея да има радио или поне част от радио. Измъкна тапата и я обърна. Отвътре потече струйка сух ориз. Когато и последното зърно падна на пода, манерката остана лека и празна. Радио нямаше.

Йошима я захвърли.

— Къде е радиото? — изкрещя той.

— Тук няма никакво… — заекна Бръф, като се молеше Йошима да не попита защо англичанинът, дошъл на гости, държи манерката си под леглото.

— Млък!

Йошима и часовите претърсиха бараката за още манерки, после Йошима огледа повторно вече проверените.

— Къде е радиото? — крещеше той. — Знам, че е в някой от вас! Къде е?

— Тук радио няма — повтори Бръф. — Ако искате, проверете лично цялата барака.

Йошима разбра, че този път доносниците му са сбъркали. Не му бяха посочили скривалището, само съобщиха, че радиото се намира в една или няколко манерки и един от притежателите му в този момент е в американската барака. Очите му изгледаха поред мъжете. Кой ли е? Естествено, можеше да откара всички в караулното, но без радиото нямаше смисъл. Генералът провали не обичаше. А без радиото…

И все пак този път се бе провалил. Той се обърна към Грей.

— Уведомете коменданта на лагера, че конфискуваме манерките. Довечера до една да бъдат донесени в караулното.

— Слушам, сър — отвърна Грей. От лицето му сякаш не бе останало нищо, освен очи.

Йошима много добре разбираше, че докато приберат манерките в караулното, притежателят на радиото ще го зарови или ще го скрие някъде. Но това нямаше значение. Все едно, търсенето ще се улесни, защото скривалището ще трябва да се сменя, а през това време някои хора ще си отварят очите. Кой би помислил, че радио може да се скрие в манерка?

— Свине сте вие янките! — изръмжа той. — Мислите се за много умни, нали? За много силни и много велики. Но дори ако войната продължи сто години, ние ще ви победим. Нищо, че германците се предадоха. Ние можем да се бием и сами. Вие никога няма да ни надвиете, никога! Може да избиете хиляди от нас, но ние ще унищожим още повече. Никога няма да се оставим под ваша власт, защото търпението ни е безкрайно и не се страхуваме от смъртта. Дори двеста години да трае войната, в края на краищата ще ви унищожим.

И той излезе с гневни стъпки от бараката.

Бръф се нахвърли срещу Царя.

— На тебе уж ти сече пипето, а остави това японско копеле и часовите да влязат в бараката и да ви спипат с всичките тия мангизи отгоре. Нещо не си наред.

— Да, сър. И аз така мисля.

— И друго — къде е диамантът?

— Какъв диамант, сър?

Бръф седна на едно легло.

— Полковник Смедли-Тейлър ме извика, защото капитан Грей получил сведения, че ти имаш пръстен с диамант, който не е включен в описа. Ти… и лейтенант Марлоу. Искаха да направят обиск и естествено, трябваше да присъствувам и аз. Нямам нищо против капитан Грей да прави обиск тук, но само в мое присъствие. Тъкмо се канехме да влезем, и пристигна Йошима с хората си да претърсват вашата барака, защото някой имал радио в манерка. Не разбирам как може да сте толкова откачени! Та той ни заповяда на нас с Грей да го придружим.

Слава богу, обискът бе приключил, без да се намери радиото, но Бръф отлично разбираше, че Царя и Питър Марлоу са забъркани в тая работа. Защо иначе Царя ще лъже, че американската манерка е на англичанина?

— Добре — обърна се той към Царя, — съблечи се. Ще те обискираме. Ще претърсим също леглото и сандъка ти. Вие, момчета, карайте по-тихо с картите! — предупреди Бръф останалите американци, после изгледа пак Царя: — Освен ако не искаш да дадеш диаманта доброволно?

— Какъв диамант, сър?

Докато Царя се събличаше, Бръф отиде при Питър Марлоу.

— Имаш ли нужда от нещо, Пит?

— Искам малко вода, ако може.

— Текс, донеси вода — нареди Бръф. После попита: — Какво ти е, изглеждаш ужасно?

— Нищо… треска… Не ми е добре. — Питър Марлоу се отпусна върху леглото на Текс и с мъка се усмихна. — тоя мръсен японец ми изкара ангелите.

— И на мен.

Грей старателно претърси дрехите на Царя, после черния сандък и полиците, а накрая един по един прерови пакетите с храна, но за всеобщо изумление диамантът не се намери.

— Марлоу! — надвеси се той над леглото. Очите на Питър Марлоу бяха целите червени, едва гледаше.

— Какво?

— Искам да те претърся.

— Виж какво, Грей — намеси се Бръф, — когато съм тук, имаш право да обискираш американската барака, но никой не те е упълномощил да…

— Няма значение! — прекъсна го Питър Марлоу. — Нямам нищо против. Ако не се съглася, той само ще си помисли, че… Помогни ми да стана, ако обичаш.

Той свали саронга си и го хвърли заедно с парите на едно легло.

Грей внимателно опипа шевовете, после ядосан го метна настрана.

— Откъде имаш тия пари?

— Играхме комар — отговори Питър Марлоу и си взе дрехата.

— А ти? — изрева Грей на Царя. — Какво ще кажеш за това? — Той сграбчи шепа от парите на масата.

— Играхме комар, сър — невинно отвърна Царя, докато се обличаше, и Бръф скришом се подсмихна.

— Къде е диамантът?

— Какъв диамант… сър?

Бръф се надигна и отиде при картоиграчите.

— Тук, струва ми се, диамант няма.

— Откъде са тогава тия пари?

— Човекът каза, че са от комар. Не е забранено да се играят карти. Е, аз също не ги одобрявам… — добави той с тънка усмивка, като не сваляше очи от Царя.

— Знаете, че това не е възможно! — избухна Грей.

— Не е много вероятно, сигурно това искате да кажете — пресечете го Бръф. Жал му беше за Грей — с тоя трескав блясък в очите, с тиковете на лицето и треперещите ръце, — направо му беше жал. — Искахте да претърсите бараката, е, добре, претърсвайте я. Тук диамант няма…

Той млъкна посред изречението, защото Питър Марлоу се олюля и залитна към вратата. Царя го хвана в мига, преди да се строполи на пода.

— Чакай да ти помогна! Май ще е най-добре да го заведа до бараката му — каза той.

— Ти ще стоиш тук — нареди Бръф. — Грей, помогни му ти, а?

— Аз лично пет пари не давам, ако ще пред очите ми да пукне. — Погледът на Грей се плъзна към Царя: — Същото се отнася и за тебе! Ще те пипна аз, ей богу, ще те пипна!

— Пипнеш ли го, и аз ще си разчистя сметките с него. — Бръф впери очи в Царя. — Имаш ли нещо против?

— Не… сър.

— Но дотогава — обърна се пак към Грей американецът — или докато не наруши някоя моя заповед, нищо не можем да направим.

— Тогава заповядайте му да спре с черната борса — каза Грей.

Бръф с мъка сдържа яда си.

— Ще заповядам, мир да има само! — съгласи се той и се усмихна вътрешно, като долови презрението на хората си. „Копелета!“ — Слушай — обърна се той към Царя, — заповядва ти се да престанеш да се занимаваш с черна борса, с други думи — да продаваш на своите хора храна, вещи или каквото и да било на по-висока цена. Продажбата с печалба се забранява.

— Да се продава контрабандна стока въобще — това разбирам аз под черна борса.

— Капитан Грей, да се продава с печалба на врага и дори да се краде от него, не е престъпление. Нищо лошо няма в това да върти човек малко търговийка.

— Забранено е!

— Забранено е от японците! А те са ни врагове. Аз на вражески заповеди не се подчинявам! — Бръф искаше да свършва вече. — Значи ясно — край на черната борса. Това е заповед!

— Вие, американците, се държите един друг, не може да се отрече.

— Хайде да не започваме пак. За тая вечер Йошима ми стига. Доколкото на мен ми е известно, никой тук не върти черна борса в истинския смисъл на думата, нито пък нарушава закони — наши закони. Пипна ли някого да краде или да продава било храна, било лекарства с печалба, аз лично ще му счупя ръцете. Аз съм офицер от американската армия, тези хора са под мое подчинение и вие чухте моята заповед. Това удовлетворява ли ви?

Грей изгледа гневно Бръф. И него ще трябва да следи. „Гадни хора, и офицерите им гадни!“ Обърна се и излезе.

— Помогни на Питър да се прибере, Текс — поръча Бръф.

— Разбира се, Дон.

Текс вдигна Питър на ръце.

— Като бебенце ще го нося, сър — ухили се той и излезе. Бръф спря поглед върху парите на масата.

— Дааа, не е хубаво да се играе комар, никак не е хубаво — промълви той и поклати глава, после се обърна към Царя и миролюбиво отбеляза: — Аз съм против да се играе комар, а ти?

„Внимавай! — настръхна Царя. — Виж му подлата офицерска мутричка. Само офицерите го имат тоя израз, ама аз винаги усещам, отдалеч надушвам опасността…“

— Ами… — започна той, предложи на Бръф цигара и му я запали — сигурно зависи от какъв ъгъл гледаш.

— Благодаря, това купешките цигари равни нямат! — Очите на Бръф отново се заковаха върху Царя. — А ти от какъв ъгъл гледаш, ефрейтор?

— Като печеля, не съм против. Като губя, виж, тогава е друга работа — отговори Царя и добави наум: „Ах, дяволите да те вземат, копеле! Какво си намислил?“

Бръф изсумтя и сведе поглед към парите, струпани пред Царя. Поклати замислено глава, разрови ги и ги взе в ръка. Всичките. Забеляза големите купчини банкноти пред останалите играчи.

— В тоя отбор май всички печелят — бавно каза той, неопределено на кого.

Царя не отговори.

— Като гледам така, можете да си позволите едно малко дарение.

— Моля?

— Така де! — Бръф кимна към парите в ръката си. — Само толкова — за общата каса. Офицери и редници — всички участвуват наравно.

Царя простена. Цели четиристотин долара.

— По дяволите, Дон…

— Да се играе на карти, е лош навик. И да се ругае също, майка му стара. Заиграеш се на комар, току-виж, изгубиш парите и после накъде? А едно дарение може да спаси душата ти — човек се отдава на по-добри дела.

„Бързо се спазари, глупако! — каза си Царя. — Предложи половината!“

— Виж, аз с удоволствие…

— Много се радвам да го чуя. А ти? — обърна се Бръф към Макс.

— Ама, сър… — опита да се намеси Царя.

Макс се постара да обтегне погледа на Царя и Бръф продължи:

— Така, така, Макс, вземи пример от него. Той вече даде своя дял. Ти няма да останеш по-назад я!

Бръф взе горе-долу три четвърти от всяка купчина и набързо преброи парите. Пред очите им. Царя седеше и не можеше да откъсне поглед от ръцете му.

— Значи ще има по десет долара на човек седмично за месец и половина напред — сметна Бръф. — Плащам в четвъртък. А, да! Макс, събери манерките и ги занеси в караулното. Още сега!

Той напъха банкнотите в джоба си и тръгна да излиза. На вратата внезапно се сети за нещо и спря. Извади парите и отдели пет долара.

— На, да ме поменувате — хвърли ги той на масата, вперил поглед в Царя с невинна усмивка.

Из целия лагер събирането на манерки продължаваше. Мак, Ларкин и Питър Марлоу бяха в стаята на полковника. На кревата лежаха манерките им.

— Да извадим радиото и да ги хвърлим в тоалетните — предложи Мак. — Сега вече няма да е лесно да ги скрием.

— Може да ги хвърлим и така — обади се Ларкин.

— Шегуваш се, нали, полковник? — каза Питър Марлоу.

— Да, друже. Но и това е изход. Тримата заедно ще решим какво да правим.

— Може би след ден-два ще ги върнат. — Мак взе едната манерка в ръцете си. — По-добро скривалище за радиото не можем да намерим.

— Кой мръсник е разбрал, това искам да знам — вдигна ядосан глава той.

Тримата не откъсваха очи от манерките.

— Не е ли време за новините? — попита Питър Марлоу.

— Време е, момчето ми — отвърна Мак и погледна въпросително Ларкин.

— Съгласен съм — рече той.

Царя още не бе заспал, когато през прозореца надникна Тимсън.

— Ей, друже?

— Какво има?

Тимсън размаха пачка банкноти.

— Нося десетте бона, дето си ги платил за камъчето. Царя въздъхна, отвори черния сандък и наброи остатъка.

— Благодаря, друже — захили се Тимсън. — Чух, че Грей и Йошима са ви били на гости.

— Е, и?

— А, нищо! Жалко само, дето Грей не е намерил камъка. Не бих искал да съм на твое място сега, нито пък на мястото на Пит. Хич не бих искал. Крайно опасно, нали така?

— Я върви по дяволите!

— Само те предупреждавам по приятелски, друже. — Тимсън се изсмя. — А, и още нещо — първата партида мрежа е под бараката. За стотина клетки ще има. — Той отброи сто и двадесет долара. — Продадох бутчетата по трийсет парчето. Ето твоята половина.

— Кой ги взе?

— Приятели, друже, приятели! — Тимсън смигна. — Лека нощ.

Царя се мушна под завивките и отново провери дали мрежата против комари е подпъхната добре. Отвсякъде го заплашваха опасности. Чак след два дни можеше да отиде в селото, а отсега нататък безброй погледи щяха да дебнат в очакване. През нощта спа лошо, а на другия ден остана в бараката, заобиколен от телохранители.

Веднага след обяда направиха внезапен обиск на офицерските постройки. Три пъти преровиха стаичките, но не намериха нищо.

По здрач Мак се промъкна до тоалетните и извади трите манерки, пуснати на въженце в една от дупките. Изчисти ги, занесе ги в стаята и ги свърза. Тримата изслушаха новините и се постараха да ги запомнят. Мак не върна манерките обратно в скривалището, защото знаеше, че макар да бе внимавал, нечии зорки очи са го видели.

Тримата решиха да не крият повече радиото. Сигурни бяха, че не след дълго ще ги заловят.