Станислав Лем
Двете еволюции (5)

Няколко наивни въпроса

Всеки разумен човек чертае жизнени планове. В определени граници той има свобода на избор на образованието, професията, стила на живот. Ако поиска, би могъл да смени работата си и дори, до известна степен, собственото си поведение. Същото не може да се каже за цивилизацията. Нея никой, поне до края на XIX век, не я е планирал. Тя е възниквала стихийно, ускорявала се е в технологичните скокове на неолита и промишлената революция, застивала е неподвижно за хилядолетия, едни култури са избуявали и са отмирали, а над техните развалини са възниквали нови. Цивилизацията „сама не знае“ кога, в кой момент от нейната история благодарение на серия научни открития и тяхната обществена експлоатация тръгва по пътя на нарастващо ускорено развитие. То се изразява в разширяване границите на хомеостазата, в нарастване на изразходваната енергия, във все по-ефективната защита на индивида и обществото от всякакъв вид смущения (болести, стихийни бедствия и т.н.). Това развитие позволява да се направи поредната крачка към овладяване на стихийните сили на Природата и обществото благодарение на регулационните актове, но в същото време то овладява и формира човешките съдби. Цивилизацията действува не така, както иска, а така, както трябва. Защо всъщност ние трябва да развиваме кибернетиката? Между другото затова, защото вероятно не след дълго ще стигнем до някаква „информационна бариера“, която ще блокира развоя на науката, ако не извършим в умствената сфера такъв преврат, какъвто е бил извършен в сферата на физическия труд през последните два века. Ах, така, значи така. Значи ние не правим това, което ни се ще, а само онова, което изисква от нас достигнатият етап на еволюционното развитие. Ученият ще каже, че именно тук се проявява обективното въздействие на градиента на развитието. Но дали и цивилизацията не може — като индивида — да придобие свобода на избор на по-нататъшния си път? Какви условия трябва да бъдат изпълнени, за да настъпи такава свобода? Обществото трябва да стане независимо от технологията на елементарните нужди. Основните нужди на всяка цивилизация — храна, защита на здравето и имуществото — трябва да изчезнат. Трябва да станат невидими като въздуха, чието изобилие е било досега единственият излишък в човешката история. Несъмнено това може да се постигне. Обаче то е само началното условие, защото едва тогава с цялата си внушителност ще се изправи въпросът: „А после какво?“ Обществото дарява на индивида смисъла на живота му. А кой или какво дарява със смисъл, с определено съдържание цивилизацията? Кой установява йерархията на нейните ценности? Тя самата. От нея зависи онзи смисъл, онова съдържание — от мига, в който навлезе в областта на свободата. Как да си представим тази свобода? Тя, разбира се, е освобождаване от пораженията, от мизерията, от нещастията — но дали тяхната липса, отсъствието на дотогавашните неравенства, на незадоволените гладове и мечти означава щастие? Ако, беше така, достоен за осъществяване идеал би била цивилизацията, която консумира максимума от създаваните блага. Само че съмнението в ощастливяващата мощ на подобен консуматорски рай на Земята е всеобщо. Не става дума за съзнателен стремеж към аскетизъм или за провъзгласяване на нов вариант на „връщането към природата“ на Русо. Това вече би било не наивност, а глупащина. Консуматорският „рай“ със своето мигновено задоволяване на всички желания и капризи най-вероятно бързо би довел до духовна стагнация и онова „израждане“, на което фон Хьорнер в статистиката на своите космически цивилизации приписва ролята на „гасител“ на психозоите. А щом отхвърляме този лъжлив идеал, какво ни остава? Цивилизацията, основана на творческия труд? Но нали ние правим всичко, което е по силите ни, за да механизираме и автоматизираме всеки труд; връх на напредъка в същия аспект е отделянето на човека от технологията, нейното пълно отчуждение, разбирано в кибернетичен смисъл, следователно и в сферата на психическата дейност. Говори се, че само нетворческият труд може да се автоматизира. Какви са доказателствата? Ще кажем категорично: няма такива и нещо повече — не може да има. Така голословно изразената „невъзможност“ не представлява по-голяма ценност от библейското твърдение, че човек винаги ще си изкарва хляба с пот на челото. Е, това наистина би било чудноват начин за утешение — да ни убеждават, че винаги ще имаме нещо за работа не защото смятаме труда за ценност сам по себе си, а защото самата същност на света, в който живеем, ни принуждава да се трудим.

От друга страна обаче, как може човекът да прави нещо, след като толкова добре и дори по-добре от него ще го направи машината? Днес сме принудени да постъпваме по този начин, тъй като животът на Земята е устроен повече от несъвършено и на много континенти човешкият труд е по-евтин, икономически по-рентабилен от този на машината. Но нали ние обсъждаме перспективите на бъдещето, и то на далечното бъдеще. Нима в един момент хората ще си кажат: „Стига, вече няма да автоматизираме такъв и такъв труд, въпреки че е възможно, ще спрем Технологията, за да спасим труда на човека, за да не се почувствува той излишен?“ Странна свобода би било това, странно използуване на извоюваната след векове свобода.

При цялата си привидна разумност тези въпроси са много наивни, понеже никога няма да бъде възможно да се завоюва свободата в някакъв абсолютен смисъл. Нито като абсолютна свобода на избора на действията, нито като освобождаване от всякаква дейност (предизвикано от „всеавтоматизацията“). Първият род свобода няма да бъде достигнат, защото това, което от позицията на вчерашния ден е изглеждало свобода, днес престава да бъде. Освобождаването от принудата на действията за задоволяване на елементарните нужди допуска определен избор на по-нататъшния път, но той не би бил неповторимо историческо събитие. Ситуациите на избор ще се повтарят на поредно овладяваните, на все по-високи равнища. Само че винаги това ще бъде избор сред крайно множество пътища и ето защо постиганата всеки път свобода ще бъде относителна; изглежда невъзможно всички ограничения да отпаднат едновременно, оставяйки човека лице в лице с всеобщата мощ и всеобщото познание, които най-сетне е постигнал. Фиктивен е и другият, нежеланият род свобода — въображаемото следствие от пълното отчуждаване на човека от Технологията, която благодарение на своето кибернетично могъщество ще създаде цивилизация на изкуствения разум, изместваща човечеството от всички сфери на неговата дейност.

Страхът от безработицата като последствие от автоматизацията е основателен, особено във високоразвитите капиталистически страни. Не може обаче да се приеме за обоснован страхът от безработицата, възникнала от консуматорско „прекомерно благосъстояние“. Визията на кибернетичната Schlaraffenland^[1] е невярна; защото предполага замяна на човешкия труд с труда на машините, замяна, която затваря пред човека всички пътища, докато в действителност е точно обратното. Вероятно ще се стигне до такава замяна, но тя ще открие нови, днес само неясно предчувствувани пътища. Тя не означава, че програмистите на цифровите машини ще заместят работниците, и техниците, защото следващите поколения, новите видове на тези машини няма вече да се нуждаят от програмисти. Това ще бъде не само замяна на едни професии с други, нови, принципно приличащи на старите, а коренен преврат, кой знае дали несъизмерим с преврата, при който антропоидите са се превърнали в хора. Защото човекът не може да съперничи на Природата директно: тя е прекалено сложна система, за да може самичък да я победи. Образно казано, човекът трябва да изгради между себе си и Природата цяла верига от звена, в която всяко следващо звено ще бъде по-мощно — като усилвател на Разума — от предходното. Така че по този път ще се сблъскат не сили, а мисли, които ще позволят в перспектива да се овладеят направо недостъпни за човешкия мозък свойства на материалния свят. Вероятно в известен смисъл междинните звена ще бъдат „по-умни“ от техния конструктор-човек, но „по-умни“ все още не означава — „непослушни“. В рамките на догадките ще говорим и за онези области, в които така „усилената“ дейност на човека ще се изравни с дейността на Природата. Обаче дори тогава човекът ще бъде подложен на ограничения, чийто материален характер, обусловен от технологията на бъдещето, не можем да предвидим, ала психологическите ефекти на който сме в състояние поне малко да разберем тъкмо защото ние самите сме хора. Нишката на това разбиране ще се скъса едва тогава, когато след хиляда или милион години човекът се откаже, в полза на по-съвършената конструкция, от цялото свое животинско наследство, от своето несъвършено, нетрайно, тленно тяло, когато се преобрази в същество дотолкова по-висше от нас, че просто — чуждо. Затова с обрисуването на зачатъците на тази автоеволюция на вида ще се наложи да завършим надничането в бъдещето, което направихме.