Станислав Лем
Двете еволюции (4)

Първопричината

Живеем във фаза на ускоряване на техноеволюцията. Следва ли от това, че цялото минало на човека, от последния ледников период, през палеолита и неолита, през древността и средните векове, е било по същността си подготовка, натрупване на сили за скока, който днес ни изнася в неведомото бъдеще?

Моделът на динамичната цивилизация възниква на Запад. Удивително нещо е да изучаваш историята, за да се убеждаваш как различните народи са достигали до „технологичния старт“ и са спирали досами прага му. Съвременните стоманолеяри биха могли да се поучат от търпеливите индийски занаятчии, които са създали прочутата неръждаема желязна колона в Китаб по метода на праховата металургия, открит за втори път едва в наши дни. Че китайците са изобретили барута и хартията, всеки знае. Математиката, това толкова необходимо на науката интелектуално оръдие, дължи бурното си развитие на арабските учени. Обаче тези революционни открития не са довели до цивилизационен тласък, не са породили лавинообразен прогрес. Днес целият свят приема от Запада неговия модел на развитие. Технология внасят народите, които могат да се похвалят с по-стара и по-богата култура от тази, която е създала внасяната технология. Налага се интересният въпрос: какво би станало, ако Западът не беше извършил технологичен преврат, ако не се беше устремил чрез Галилейовците, Нютоновците. Стивънсъновците към промишлената революция?

Това е въпросът за „първопричината“. Но дали нейните извори не се крият във военните конфликти? Задвижващата мощ на войните като двигател на техноеволюцията е печално позната. С течение на вековете военната техника губи своя изолиран от общата наука характер, в смисъл че става универсална. Докато балистите и тараните са били само военни устройства, то барутът е можел да бъде полезен в промишлеността (например в минното дело), а в още по-голяма степен това се отнася до технологията на транспорта — няма средство за комуникация, от движещите се на колела до ракетата, което след модифициране да не може да служи за мирни цели. А в атомната, кибернетичната, космическата технология наблюдаваме почти пълно срастване на военните и мирните възможности.

Все пак не можем да признаем войнствените наклонности на човека за двигател на технологичната еволюция. По правило те са ускорявали нейния темп и са консумирали активно теоретичните познания на своето време, но тук трябва да разграничим ускоряващия фактор от пораждащия. Всички оръжия дължат възникването си на физиката на Галилей и Айнщайн, на химията от XVIII и XIX век, на термодинамиката, оптиката и атомната физика, обаче да се търси милитарният генезис на тези теоретични дисциплини, би било върховна глупост. Несъмнено, веднъж задвижена, техноеволюцията може да бъде ускорявана или забавяна. Американците решиха да инвестират 20 милиарда долара за кацането на техни хора на Луната около 1969 година. Ако те бяха съгласни да отстрочат реализирането на проекта „Аполо“ с двайсет години, биха изразходвали значително по-малко средства, защото поради младостта си примитивната технология поглъща непропорционално големи инвестиции в сравнение с тези, които изисква постигането на аналогична цел във фазата на нейната зрелост.

Обаче дори ако американците биха били готови да изразходват не 20, а 200 милиарда долара, със сигурност те не биха кацнали на Луната след шест месеца, така както никакви, макар и милиардни инвестиции, не биха спомогнали да се осъществят полетите до звездите в най-близките години. Причината е, че с инвестиране на големи суми и концентриране на усилията може да се достигне таванът на техноеволюционната скорост, след което вече никакви инвестиции не дават резултати. Това твърдение — твърде реалистично звучащо — съвпада с аналогичните закономерности на биоеволюцията. И при нея съществува максималният темп на развитие, който не може да бъде прекрачен при никакви обстоятелства.

Но ние задавахме въпроса за „първопричината“, а не за максималния темп на вече действуващия процес. Търсенето — с такива намерения — на изворите на технологията е направо отчаяно начинание, експедиция в дълбините на историята, която само регистрира фактите, без да обяснява породилите ги причини. Защо грамадното дърво на технологичната еволюция, чиито корени стигат почти до последния ледников период, а короната му се извисява в идващите хилядолетия, дърво, израстващо през ранните стадии на цивилизацията, през палеолита и неолита, повече или по-малко еднакво на цялата планета, преживява своя съществен, интензивен разцвет именно в културния кръг на Запада?

Леви-Строс се опита да отговори на този въпрос — само качествено, без математически анализ, който не е възможен поради сложността на явлението. Той разглеждаше възникването на техноеволюцията статистически, използувайки за обяснение на нейния генезис теорията на вероятностите.

Редица хипотези, едновременни и независими, които изминават криволичещи и дълги пътища, включително и от Азия, за да оплодят умовете около басейна на Средиземно море, отбелязват началото на технологията на парата и електричеството, а по-късно — на химичния синтез и атома. За неколкостотин години познанията нарастват „скрито“, докато се проявява кумулативният ефект на събития като отричането на аристотелизма като догма и признаването на опита за директива на всяка познавателна дейност, като издигането на техническия експеримент до ранга на обществено явление, като широкото разпространение на механистичната физика. Обществено необходими изобретения придружават тези процеси; последното явление е толкова по-важно, като се вземе предвид, че всеки народ и всяка епоха са имали своите потенциални Нютон и Айнщайн, но са липсвали почва, условия, обществен резонанс, който да усили ефекта от техните индивидуални постижения.

Според Леви-Строс определена „щастлива серия“ на настъпващи едно след друго явления подтиква обществеността по пътя на ускоряване на процеса. Има сякаш някаква критична величина, някакъв коефициент на „размножаване“ на концепциите и тяхната обществена реализация (построяването на първите парни машини, възникването на енергетиката на твърди горива, възникването на термодинамиката и т.н.), които предизвикват в крайна сметка лавинообразно нарастване на броя на откритията, обусловени от първоначалните открития, също така, както има определена критична величина на коефициента на „размножаване“ на неутроните, която предизвиква след прекрачване на определен праг верижна реакция в масата на тежкия елемент. Именно ние преживяваме цивилизационния еквивалент на тази реакция и може би дори „технологичен взрив“ във фаза на пълна експанзия. Случайността, казва френският етнолог, има решаваща роля за това, дали едно общество ще тръгне по такъв път, дали ще положи началото на верижна реакция. Също така, както при игра на зарове играчът може да разчита само на шестици, ако играе достатъчно дълго време, и всяко общество има от вероятностна гледна точка — поне по принцип — еднакви шансове да тръгне по пътя на бързия материален прогрес.

Трябва да отбележим, че Леви-Строс си е поставил цел, различна от нашата. Той е искал да докаже, че и най-силно различаващите се една от друга цивилизации, и нетехнологичните също, са равноправни и те не трябва да се оценяват, като се признават някои за „по-висши“ само защото са имали късмет в споменатата „игра“ и благодарение на това са стигнали до старта на верижната реакция. Този модел е красив поради своята методологична простота. Той обяснява защо някои, дори велики, открития могат да се окажат ялови по отношение на техногенния обществен ефект — както е станало с праховата металургия на индийците или барута на китайците. За започване на верижна реакция са им липсвали следващите необходими звена. От тази хипотеза става ясно, че Изтокът просто е бил играч с „по-малък“ късмет от Запада, поне по отношение на технологичното лидерство и че — логично погледнато — при отсъствие на Запада на историческата сцена рано или късно по същия път би тръгнал Изтокът. Друг път ще се опитаме да поспорим с правилността на тази теза; сега нека концентрираме вниманието си върху вероятностния модел на възникването на технологичната цивилизация.

Като се отнесем до нашия велик аналог, биологичната еволюция, ще забележим, че видовете, родовете и семействата са възниквали често в процеса на еволюцията почти едновременно на отдалечени един от друг континенти. Можем да сравним тревоядните животни и хищниците от Новия свят с неродствените (или във всеки случай — неблизкородствени) форми от Стария свят, които еволюцията е моделирала по подобен начин, защото върху техните прадеди са действували еднакви условия на околната среда и климата. Затова пък по принцип еволюцията на типовете е била монофилетична, поне такова е мнението на повечето специалисти. Един-единствен път са възникнали гръбначните, веднъж — рибите, веднъж по цялото земно кълбо — земноводните и влечугите, както и бозайниците. Това ни кара да се замислим. Както се вижда, големият преврат в телесната структура, „конструкторският бум“, се е случвал в глобален мащаб само еднократно.

Това явление също може да се разгледа в статистически аспект: възникването на бозайник или риба е било толкова малко вероятно, че подобна „голяма печалба“, изискваща „изключителен късмет“, стечение на многобройни причини и обстоятелства, представлява безкрайно рядък феномен. Колкото по-невероятно е едно явление, толкова по-малко вероятно е то да се повтори. Ще прибавим, че у двете еволюции има още една обща черта. И в двете са възникнали висши и нисши по-сложни и по-прости форми, които са просъществували до днес. От една страна, рибите със сигурност са предхождали земноводните, а те — влечугите, но днес живеят представители на всички тези класове. От друга страна, родовообщинният строй е предхождал робовладелческия и феодалния, а той — капиталистическия, но ако не до днес, то до вчера на Земята съществуваха едновременно всички тези строеве заедно с най-примитивните, остатъци от които все още могат да бъдат открити на архипелазите в южните морета.

И така, що се отнася до биоеволюцията, явлението се обяснява лесно: в нея промяната винаги се предизвиква от необходимостта. Ако околната среда не изисква това, ако тя позволява на едноклетъчните да съществуват, те ще плодят поредните поколения от най-простите организми още сто или петстотин милиона години.

Какво обаче предизвиква промените в обществените формации? Знаем, че двигател на прогреса е промяната в оръдията на производство, тоест в технологията. Значи пак се връщаме към изходната точка, защото е ясно, че общественият строй няма да се промени, ако си служи неизменно с традиционните технологии, дори ако те произхождат непосредствено от неолита.

Ние няма да дадем окончателно решение на проблема. Но все пак може да се каже, че вероятностната хипотеза за „верижната реакция“ не взема предвид своеобразието на обществената структура, в която трябва да се стигне до такава реакция. Строевете със сходна производствена база често проявяват значителни разлики в настройката на културата. Неизмеримо е богатството на рафинираните социални ритуали, неведнъж мъчително усложнени, на приетите и строго налагани норми на поведение в семейния, родовия и т.н. живот; антропологът, очарован от милиардите подобни вътрешноцивилизационни зависимости, трябва да бъде заменен от социолог-кибернетик, който, като пренебрегва съзнателно вътрешнокултурното, семантичното значение на всички тези обреди, ще изследва тяхната структура като система с обратна връзка, чиято цел е постигането на свръхстабилно равновесие, а динамичната й задача — регулирането, насочено към утвърждаване на това състояние.

Много вероятно е някои структури от тези системи на взаимосвързани междучовешки отношения да могат да се противопоставят успешно на всяко научно-техническо изобретателство чрез ограничаване на свободата на действията и мисълта. Много вероятно е също, че съществуват и структури, които, макар и да не помагат на изобретателството, откриват пред него определен, въпреки че е ограничен, простор за действие.

Естествено, в основни черти европейският и японският феодализъм от XIX век са били удивително близки. И все пак двата модела — европейският и азиатският — на този еднакъв строй проявяват несъмнени разлики с второ– и третостепенно значение за актуалната обществена динамика, които обаче са станали причина не японците, а европейците да разбият с новата технология феодализма и да издигнат върху неговите руини първите зачатъци на промишления капитализъм.

От тази гледна точка верижната реакция се поражда не от серия еднородни случайни събития (например поредните открития от един и същ тип), а от наслагването на две линии на събитията, първата от които (структурата на надстройката в кибернетичен смисъл) има по-ясно изразен масово-статистически характер от втората (появяването на емпирично-технически интереси у отделните хора). За да възникне шанс за старт на техноеволюцията, тези две линии трябва да се пресекат. Ако не се осъществи такава среща, равнището на неолитната цивилизация може да се окаже непреодолима бариера.

Вероятно и тази схематична картина е грубо опростяване, обаче проблемът ще бъде изяснен едва от бъдещите изследвания.