Херман Хесе
Клайн и Вагнер (2)

2

Преди обед Клайн се разхождаше из града. Стигна до някакъв хотел, чиято градина му хареса, и влезе вътре, видя стаите и нае една. Едва на излизане се огледа за името на хотела и прочете: хотел „Континентал“. Не му ли беше известно това име? Не му ли бе предсказано? Също както хотел „Милано“. Той бързо се отказа да търси и бе доволен от атмосферата на необичайност, игра и своеобразен смисъл, в които му се струваше, че е попаднал неговият живот.

Вълшебството от вчерашния ден постепенно се възвърна. Много добре беше, че дойде на Юг, мислеше той с благодарност. Беше предвождан добре. Ако не бе това, тази приятна омая навред и спокойното скитосване, възможността за самозабрава, би стоял час след час пред ужасния напор от мисли и би бил отчаян. Но така му се удаде за часове да вегетира в приятна умора, без принуда, без страх, без мисли. Отрази му се благотворно. Беше много хубаво, че този Юг съществуваше и че си го бе предписал. Югът правеше живота по-лек. Утешаваше. Упойваше.

И сега в светлия ден пейзажът изглеждаше невероятен и фантастичен, всички планини бяха твърде близо, твърде стръмни, твърде високи, сякаш рисувани от някой малко чудат художник. Но красиво беше и всичко близко и малко: едно дърво, част от брега, къща с хубави весели цветове, градински зид, тясна пшенична нива, която се намираше сред лозите, малка и грижливо обработена като домашна градина. Всичко това беше мило и приветливо, бодро и забавно, то излъчваше здраве и доверие. Този малък, ведър, пълен с живот пейзаж, заедно със спокойно веселите хора можеше да бъде обичан. Да можеш да обичаш нещо, какво избавление!

Със страстната воля да забрави, да се унесе, страдащият плуваше през чуждия свят, отдаден на бягството си от дебнещите го чувства и страх. Клайн бавно се разхождаше по полето из приятните, старателно обработени нивя. Те не му напомняха за селячеството и за земята в неговата родина, а повече за Омир и за римляните, в това той намираше нещо прастаро, култивирано и все пак примитивно, невинност и зрелост, каквито в Севера нямаше. Малките параклиси и молитвените колони с разпятие, цветни и полурухнали, почти всички украсени с полски цветя от децата, се издигаха навред край пътищата в чест на светци и му се струваше, че те имат същия смисъл и произлизат от същия дух, както многото малки храмове и светилища на древните, които във всяка дъбрава и планина, във всеки извор са почитали някое божество, чиято светла набожност сякаш имаше дъха на хляб, на вино и здраве. Върна се в града, мина под кънтящи аркади, умори се от грубата каменна настилка, гледаше любопитно в отворените магазини и работилнички, купи си италиански вестници, без да ги чете, и уморен, най-накрая попадна в чудесен парк край езеро. Из алеите тук се разхождаха курортисти или, насядали по пейките, четяха, а старите, огромни дървета, сякаш влюбени в огледалните си отражения, провесваха клони над чернозелените води като тъмен свод. Невероятни растения, зърнастец и смрадлика, корков дъб и други редки видове се издигаха дръзко или плахо, или печално сред поляните, осеяни с цветя, и край далечния отвъден езерен бряг плуваха бели и розови светли села и вили.

Когато седеше на една пейка, капнал от умора и почти задрямал, нечия здрава, гъвкава стъпка го разбуди. С червенокафяви високи обувки с връзки, къса пола над тънки прозрачни чорапи мина жена, момиче, силно, уверено, много изправено и предизвикателно, елегантно, високомерно, едно студено лице с изкуствена червенина на устните, високо вдигната прическа на гъстата светла, металножълта коса. Докато минаваше пътем, погледът му се спря само за секунда, безпогрешен и оценяващ и пренебрежителен, като погледите на портиера и момчето в хотела, и равнодушно продължи нататък.

Във всеки случай, мислеше си Клайн, тя има право, аз не съм от хората, на които се обръща внимание. След човек като мен такава жена не се обръща. И все пак беглият и студен неин поглед тайно му причини болка, той се чувстваше подценен и гледан с пренебрежение от някой, който вижда само повърхностно, външната страна, и от дълбочината на неговото минало израстваха бодли и оръжия, за да се брани от нея. Вече беше забравил, че фините обувки и необикновено гъвкавата й сигурна походка, стройният крак в тънък копринен чорап за миг бяха приковали погледа му и го бяха ощастливили. Отглъхнали бяха шумоленето на нейната дреха и тънкият приятен аромат, който му напомни за косите и кожата й. Отхвърлен и стъпкан беше красивият приятен дъх на еротика и възможност за любов, който го бе докоснал. Вместо това прииждаха много спомени. Колко често беше виждал такива същества, такива млади, уверени, арогантни личности, все едно дали бяха проститутки или суетни светски жени, колко често го беше дразнило тяхното безсрамно предизвикателство, тяхната увереност го бе ядосвала, тяхното хладно, брутално самопоказване го бе отвращавало! И как понякога по време на излети и в градските ресторантчета от сърце бе споделял възмущението на своята жена от такива неженствени, напомнящи на хетери същества!

Зле настроен, той протегна краката си напред. Тази жена му бе развалила доброто настроение! Чувстваше се неприятно ядосан и подценен, знаеше: ако тази с жълтата коса още веднъж минеше оттук и още веднъж го измереше с поглед, той ще почервенее, в такива дрехи, с тази шапка, с тези обувки, с това лице, с коси и с брада, и в собствените си очи ще изглежда незначителен и непълноценен. Дявол да я вземе! Тази жълта коса! Тя беше неестествена, никъде по света нямаше толкова жълти коси. Жената беше и начервена. Как може човек да си позволява така да маже устните си с червило, негърски! И подобни същества се разхождат навред, сякаш светът е техен, те са си присвоили свободното държане, увереността, дързостта и отравят радостите на порядъчните хора.

С новото прииждане на чувството на неудоволствие, раздразнение и притеснение пак бе закипял поток от минало и изведнъж между това се прояви хрумването: ти се позоваваш на жена си, ти дори й даваш право и отново й се подчиняваш! В течение на миг го обля някакво чувство като аз съм магаре, все още се причислявам към порядъчните хора, а съм престанал да бъда такъв, спадам също като Жълтокосата към свят, който вече не е моят предишен и който няма да бъде порядъчен, свят, където вече порядъчен или не означава нищо, където всеки за себе си търси начин да понесе тежкия живот. В течение на миг усети, че презрението му към Жълтокосата бе също толкова повърхностно и неискрено, колкото и неговото някогашно възмущение от учителя и убиеца Вагнер, а също и отрицателното му отношение към другия Вагнер, чиято музика някога бе възприемал като прекомерно чувствена и знойна. За една секунда неговият затрупан усет, неговото пропаднало Аз отвори очи и с всезнаещия си поглед каза, че цялото възмущение, цялото раздразнение, цялото презрение било заблуда и детинщина и че се стоварвало върху самия клетник, който презира.

Този добър всезнаещ усет му каза още, че тук той отново се възправя пред една тайна, чието тълкование било важно за неговия живот, че все едно тази проститутка или светска дама и дъхът на елегантност, изкушение и еротика в никакъв случай не му бил неприятен и обиден, но че всички тези присъди си ги е въобразил и набил в главата от страх пред действителната си природа, от страх пред Вагнер, от страх пред животното или дявола, които може да открие у себе си, ако някога разчупи оковите и отхвърли одеянието на своите нрави и своята бюргерска ограниченост.

Светкавично у него трепна нещо като усмивка, като присмех, което обаче веднага пак угасна. Неприятното чувство отново победи. Беше злокобно как всяко събуждане, всяко вълнение, всяка мисъл постоянно и безпогрешно го улучваше тъкмо там, където беше слаб и способен само за мъки. Сега отново се намираше в центъра им и се занимаваше със своя несретнически живот, с жена си, с престъплението си, безнадеждността на своето бъдеще. Страхът се върна, всезнаещото Аз потъна като нечута от никого въздишка. О, каква мъка! Не, Жълтокосата не беше виновна за това. И всичко, което изпитваше против нея, естествено не й причиняваше болка, то раняваше само него самия.

Стана и започна да се разхожда. По-рано често смяташе, че води сравнително самотен живот, и с малко суетност си приписваше известна философия за покорност на съдбата и сред колегите си минаваше за учен, за читател и потаен ценител на художествената литература и изкуствата. Боже мой, никога не бе бил самотен! Водеше разговори с колегите, с жена си, с децата, с всевъзможни хора — и така денят отминаваше, а грижите ставаха поносими. И дори когато оставаше сам, това не беше самота, той споделяше мненията, страховете, радостите, утехите на мнозина, цял един свят. Постоянно около себе си и дълбоко до своята същина усещаше общността, също и в оставането сам, в болката и отчаянието неизменно принадлежеше към едно ято и една тълпа, имаше закрилящия го съюз, света на благопристойните, на прилежните и почтените. Сега обаче, сега усети вкуса на самотата. Всяка стрела улучваше него самия, всяко основание за утеха се оказваше безсмислено, всяко бягство от страха водеше само в оня свят, който беше скъсал и който бе разрушен за него, бе му се изплъзнал. Всичко, което през целия му живот минаваше за добро и правилно, сега вече не беше. Всичко трябваше да извлече от душата си, никой не му помагаше. А какво намираше у себе си? Ах, безредие и разпокъсаност!

Един автомобил, който той заобиколи, отклони мислите му и им подхвърли нова храна; усещаше своята натежала от безсъние глава, празна и замаяна. „Автомобил“, помисли той или го изрече, а знаеше какво означава това. Тогава като в миг на слабост си затвори очите, отново видя картина, която му се стори позната, напомняше му нещо и вливаше нова кръв в неговите мисли. Той се видя да стои в автомобил и да кормува, това беше сън, който някога бе сънувал. В онова сънно чувство, когато бе изтръгнал волана и сам бе поел управлението, имаше нещо като освобождение и триумф. Някъде то таеше утеха, трудно бе да се намери. Но я имаше. Имаше я, пък макар и само във фантазията или в съня, благотворната възможност съвсем сам да управлява своето превозно средство, да се смее злорадо на всеки друг водач и да го свали от седалката, ако пък тогава возилото се отклони на тротоара или се устреми срещу къщите и хората, то навярно би било приятно и много по-добре, отколкото да пътуваш, закрилян под чуждо водачество и вечно да си останеш дете.

Дете! Трябваше да се усмихне. Хрумна му, че като дете и младеж понякога бе проклинал и мразил своето име Клайн^[1]. Сега вече не се казваше така. Това нямаше ли значение, не беше ли иносказание, символ? Клайн беше престанал да бъде малък и дете и да се оставя другите да го водят.

В хотела към яденето си изпи едно добро, леко вино, което за щастие бе поръчал и чието название не запомни. Съществуваха малко неща, които помагаха на човека, малко, които го утешаваха и правеха живота по-лек, важно бе да познаваш тези неща. Виното беше едно от тях и въздухът, и пейзажът на Юга — също. Какво още? Имаше ли и нещо друго? Да, размишлението също беше толкова утешително, отразяваше се благотворно и помагаше да се живее. Но не всяко размишление! О, не, имаше мисли, които бяха мъка и безумие. Имаше размисъл, който болезнено дълбаеше в непроменяемото и не водеше до нищо освен отвращение, страх, досада от живота. Друг беше размисълът, който човек трябваше да търси и на който да се научи. Това беше ли изобщо мислене? Беше ли състояние, вътрешна нагласа, която винаги траеше само мигове и можеше да бъде разрушена, надмогната от желание за размисъл. В такова крайно жадувано състояние човек биваше навестяван от хрумвания, спомени, видения, фантазии, прозрения от особен род. Мисълта (или сънят) за автомобила беше от този вид, от този добър и утешителен вид бе и внезапно появилото се възпоминание за убиеца Вагнер и за разговора, воден преди години за случая. Странното хрумване за името Клайн също. При тези мисли, тези приумици за мигове страхът и отвратителното неразположение отстъпваха назад пред бързо просветналата сигурност и тогава сякаш всичко бе добро, да бъдеш сам, означаваше сила и гордост, преодоляно минало и липса на ужас пред идващия час без ужас.

Той трябваше да схване това, предстоеше му да прозре себе си и да се поучи! Би бил спасен, ако му се удадеше по-често да намира мисли от този вид у себе си, да им се посвещава и да ги призовава. И Клайн размишляваше. Не знаеше как бе прекарал следобеда, часовете му се стопяваха като в сън, а може би действително спеше, кой знае? Мислите му непрестанно кръжаха около тази тайна. Мислеше твърде много и мъчително за срещата си с Жълтокосата. Какво означаваше тя? Какво стана, че тази бегла среща, мигновената размяна на погледи с непозната, красива, но несимпатична нему жена за дълги часове беше извор на мисли, на чувства, вълнения, спомени, самомъчение, жалби. Как настъпи това? Така ли се случва и с другите? Защо фигурата, походката, кракът, обувките и чорапът на Жълтокосата го възпламениха в един бързолетен миг? И защо после нейният студен, претегляш, поглед толкова силно го отрезви? Защо този фатален поглед не просто го отрезви и събуди от краткото еротично очарование, а едновременно го оскърби, възмути и накара да се самоподценява? Защо срещу погледа й той се опълчи единствено с думи и спомени, принадлежали на неговия нявгашен свят, думи, останали вече без смисъл, причини, в които сам вече не вярваше? Срещу жълтокосата дама и нейния неприятен поглед той си бе послужил с присъди на жена си, с думи на колегите си, с мисли и мнения на своето нявгашно Аз, на вече несъществуващия гражданин и чиновник Клайн; бе изпитал потребността да се оправдае пред този поглед с всички възможни модуси и би трябвало да прозре, че неговите средства са само стари монети, излезли от обръщение. И от всичките дълги, мъчителни съображения не му бе останало нищо освен притеснение, безпокойство и болезнено чувство за собствена несправедливост. Но само в един-единствен миг отново бе доловил онова, другото, тъй желано състояние, за момент вътрешно бе поклатил глава срещу всички тягостни разсъждения и ги бе опознал по-добре. В течение на една секунда съзнаваше: мислите ми за Жълтокосата са глупави и недостойни, съдбата стои над нея, както и над мен, Бог я обича толкова, колкото и мен.

Откъде бе дошъл този прелестен глас? Къде би могъл отново да я намери, как отново да я примами към себе си, на кой ли клон стоеше рядката плаха птица? Гласът изричаше истината, а истината бе благодеяние, изцеление, убежище. Той се разнасяше, когато в сърцето си човек биваше единен със своята участ и обичаше себе си; той бе глас Божи или глас на собственото, най-истинското, най-съкровеното Аз, отвъд всякакви лъжи, извинения и комедии.

Защо не можеше непрестанно да слуша този глас? Защо истината всякога прелиташе над него като призрак, който само с крайчеца на окото едва зърваш, че прошумява край теб и изчезва, ако напълно обърнеш поглед? Защо отново и отново виждаше дверите на щастието да стоят отворени, а поискаше ли да влезе, те веднага биваха заключени.

В стаята си, събуждайки се от дрямка, Клайн посегна към томчето на Шопенхауер, оставено върху масичката — то най-често го съпровождаше по време на пътувания. Слепешком го разтвори и прочете едно изречение: „Когато обръщаме поглед назад към изминатия от нас житейски път и понякога подлагаме на критична оценка нашите стъпки заедно с последиците им, то често не проумяваме как сме могли да извършим това или да се откажем от онова; така ни се струва, че някаква чужда сила ръководи нашите стъпки.“ В „Егмонт“ Гьоте казва: „Човекът мисли, че направлява живота си, че води самия себе си, а най-съкровеното в душата му се чертае непреодолимо по волята на неговата съдба.“ Не се ли съдържаше тук нещо, което го засягаше? Което беше близко и вътрешно свързано с днешните му мисли? Жадно продължи да чете, но вече не стигна до нищо. Следващите редове и изречения не го развълнуваха. Остави книгата настрана, погледна джобния часовник, намери го ненавит и спрял, изправи се и надзърна през прозореца, изглежда се свечеряваше.

Почувства се някак отпаднал като след силно душевно напрежение, но не неприятно и безплодно изтощен, а уморен съзнателно, подир удовлетворителна работа. „Спал съм около час или повече“, помисли си той, и застана пред огледалния шкаф да чешка косата си. Чувстваше се странно свободен, добре, и в огледалото се видя усмихнат! Бледото пренапрегнато лице, което от дълго време бе наблюдавал само разкривено, сковано и объркано, сега бе озарено от кротка и приветлива хубава усмивка. Учуден, поклати глава и се усмихна на себе си.

Слезе долу в ресторанта, на няколко маси вече беше сервирано. Не бе ли се хранил току-що? Все едно, изпитваше голямо желание веднага отново да седне на трапезата и си поръча, като усърдно разпитваше келнера за добри ястия.

— Навярно господинът би желал тази вечер да направи едно пътешествие до Кастилионе? — попита келнерът при сервирането. — От хотела тръгва моторница.

Клайн благодари с кимване на глава. Не, такива хотелски начинания за него не значеха нищо. Кастилионе? Вече бе чувал да се говори за това. То беше място за забавления с игрално казино, нещо като едно малко Монте Карло. Мили Боже, какво би правил там?

Докато чакаше да му донесат кафето, от букета, поставен в кристална ваза пред него, Клайн си взе малка бяла роза и се закичи. Откъм съседната маса го докосна миризмата на току-що запалена пура. Правилно, хубава пура желаеше и той.

После се заразхожда нерешително пред сградата насам и натам. С голямо удоволствие отново би тръгнал към селската местност, където миналата вечер при пеенето на италианката и магическия искрометен танц на светулките за пръв път бе доловил сладостната действителност на Юга. Но го влечеше и към парка, към засенчените от зеленина тихи води, към странните дървета и ако отново би могъл да срещне жълтокосата дама, то сега студеният й поглед не би го нито ядосал, нито засрамил. Впрочем колко немислимо дълго беше времето от вчера! Как в този миг той се чувстваше вече както у дома си! Колко много преживя, премисли и изпита!

Бавно тръгна по една улица, облъхваше го приятен тих летен вечерен вятър. Нощни пеперуди страстно кръжаха около току-що запалените улични фенери, прилежни хора късно затваряха магазините си и пред витрините похлопваха железни лостове. Много деца се въртяха още наоколо, при игрите си тичаха между малките масички на кафенето, където посред улицата се пиеше кафе и лимонада. Изображение на Богородица в нишата на някаква стена се усмихваше в сиянието на горящи свещи. И по пейките край езерото още беше оживено — смееха се, спореха, пееха, а по водата тук и там плуваха лодки с кормчии по ризи и момичета в бели блузи.

Клайн лесно намери отново пътя към парка, но голямата врата беше затворена. Зад високите железни пръчки в смълчаната тъмнина дърветата се издигаха чужди и вече обгърнати от нощта и съня. Дълго гледа към тях. После се усмихна и едва сега осъзна тайното желание, което го бе тласнало на това място, пред затворената желязна врата. Е, беше все едно, можеше да мине и без парка.

Той седна спокойно на една пейка край езерото и се загледа в множеството, което се изнизваше оттук. Под ярката светлина на лампата отвори един италиански вестник и се опита да чете. Не разбираше всичко, но всяко изречение, което успееше да преведе, му доставяше удоволствие. Едва постепенно тук започна да обръща внимание, пренебрегвайки граматиката, на смисъла и с известно учудване откри, че статията беше бурно, ожесточено опозоряване на неговия народ и родина. Колко странно, помисли си Клайн, че всичко това още съществува! Италианците пишат за неговия народ точно така, както родните вестници винаги са правили по отношение на Италия, точно така съднически, точно толкова възмутено, точно толкова безпогрешно убедени в собствената си правота и в чуждата несправедливост! И обстоятелството, че вестникът с омразата и ужасните осъдителни преценки не успя да го възмути и да го разядоса, беше просто странно. Или не. Не, защо да се ядосва? Всичко това беше същина и езикът на един свят, към който вече не принадлежеше. Той може и да беше добрият, по-добрият, правилно уреденият свят, но вече не неговият.

Остави вестника на пейката и си тръгна. От една градина през гъсти цъфтящи розови храсти светеха стотици пъстри фенерчета. Там влизаха хора и той се присъедини — каса, пазачи, стена с плакати. В средата на градината имаше зала без стени — само с голям куполовиден покрив, от който висяха безброй пъстроцветни лампи. Много полузаети градински маси изпълваха прохладната зала; в дъното, сребриста, зелено-розова и преосветена в ярки цветове, блестеше тясна висока сцена. Под рампата й седяха музиканти, един малък оркестър. Пламенно и светло флейтата дишаше в знойната нощ, обоят наситено и на приливи, челото пееше тайнствено, плахо и топло. Над тях на сцената възрастен мъж пееше комични песни, изрисуваната му уста се усмихваше сковано, голата му, изглеждаща тъмна глава отразяваше пищната светлина.

Клайн не беше търсил такова нещо и за миг изпита някакво разочарование и критично чувство и старата боязън пред самотното седене сред радостна и елегантна тълпа, виждаше му се, че изкуствената веселост е напълно несъзвучна с тази, наситена с ухания градинска вечер. Но все пак седна и светлината, стичаща се от толкова много пъстроцветни, засенени лампи, го примири бързо, тя висеше като вълшебнически воал над откритата зала. Нежна и искрена, леката музика, смесена с аромата на многото рози, озаряваше всичко. Хората седяха ведри и нагиздени в приглушена веселост: над чаши, бутилки и чаши сладолед, прелестно облъхнати и разкрасени от кротките пъстри светлини, се мяркаха открити лица и блестящи женски шапки, жълтият и розовият сладолед в чашите, чашите с червена, зелена и жълта лимонада също звучаха празнично в тази картина и се вливаха в нея като накити.

Никой не слушаше комика. Бедният старец стоеше равнодушен и самотен на своята сцена и пееше каквото бе научил, приятното сияние обливаше жалката му фигура. Той свърши песента си и изглеждаше доволен, че може да си тръгне. От най-предните маси двама-трима души изръкопляскаха. Певецът слезе от сцената, но скоро се появи откъм градината в залата и зае място на една от първите маси до оркестъра. Млада дама му наля чаша газирана вода, при което тя се полупривдигна, и Клайн погледна към нея. Беше дамата с жълтите коси.

Сега изведнъж отнякъде се разнесе остър звънец, продължителен и настойчив, залата се раздвижи. Мнозина излизаха без шапки и манта. И масата до оркестъра се изпразни, Жълтокосата излезе заедно с другите, ярка, косата й блестеше и вън в градинския здрач. Край масата остана единствен старият певец.

Клайн превъзмогна вътрешната си съпротива и отиде при него. Вежливо поздрави стария, който само му кимна.

— Бихте ли ми казали какво означава звънецът? — попита Клайн.

— Пауза — отвърна комикът.

— И накъде тръгнаха всички тези хора?

— Да играят. Антрактът е от половин час, толкова време могат да играят отсреща в казиното.

— Благодаря. Не знаех, че и тук има игрален дом.

— Не си струва да се говори за него. Само за деца. Най-високият залог е от пет франка.

— Много благодаря.

Отново бе свалил шапката си и се бе обърнал. Тогава му хрумна, че би могъл да попита стария за Жълтокосата. Той я познаваше.

Поколеба се, шапката още беше в ръката му. Но си тръгна. Какво искаше всъщност? Какво го интересуваше тя? Все пак долови, че въпреки всичко жената го интересуваше. Това беше само плахост, някаква заблуда, задръжка. У него се надигна тиха вълна на недоволство, тънък облак. Тежестта вече приближаваше, той отново бе стеснителен, несвободен и ядосан на себе си. Беше по-добре да си отиде вкъщи. Какво правеше тук сред доволните хора? Не спадаше към тях.

Един келнер, който поиска сметката, му попречи, нахалник.

— Бихте могли да изчакате, докато ви повикам.

— Извинете, помислих, че господинът иска да си тръгне. А на мен няма кой да ми плати, ако някой си излезе.

Клайн даде повече пари за почерпка, отколкото беше необходимо.

Когато напускаше залата, видя откъм градината да се връща Жълтокосата. Изчака и я остави да мине край него. Изправена, тя крачеше силно и леко като на пружини. Срещна погледа й хладен, без да го познае. Видя лицето й: ярко осветено, спокойно и умно лице, здраво и бледо, малко надменно, устните очертани в кървавочервено, сивите очи — много зорки, красивото, добре оформено ухо с проблясващ зелен продълговат камък. Тя мина в бяла коприна, върху тънката й шия, обгърната от нежна верижка със зелени камъни, падаше опалова сянка.

Той я изгледа дълбоко развълнуван и отново с двойствено впечатление. Нещо в нея го привличаше, нашепваше за щастие и съкровеност, ухаеше на плът и коси, на грижливо поддържана красота, а друго го отблъскваше, изглеждаше неистинско, Вдъхваше страх от разочарование. Това беше старият, втълпяван в годините на детството и подклаждан цял живот страх от онова, което той възприемаше като присъщо на уличниците, от съзнателния самопоказ на красивото, от откритото напомняне за еротика и любовна борба. Той явно долови, че раздвоението беше у самия него. Това беше отново Вагнер, отново светът на красивото, но без благонравие, на привлекателното, но без скритост, без плахост, без нечиста съвест. У него се криеше един враг, който му забраняваше рая.

Масите в залата бяха разместени от прислугата и в средата се отвори свободно пространство. Една част от гостите не се бяха върнали.

„Остани тук“ — викаше едно желание у самотния мъж. Той предусещаше каква нощ ще последва, ако си тръгне сега. Нощ като отминалата, вероятно и по-лоша. Малко сън с тягостни сънища, безнадеждност и самоизмъчване, при това рев на чувствата, мисъл за верижката със зелените камъни над бялата, перленоцветна женска гръд. Може би вече скоро, съвсем скоро ще бъде до точката, при която животът не може да се понася повече. Но той все пак беше привързан към живота, достатъчно странно. Да, така ли беше? Иначе би ли бил изобщо тук? Би ли напуснал жена си, би ли изгорил корабите след себе си, би ли се възползвал от целия този зъл апарат, от всички остриета, забити в собствената плът, и накрая би ли стигнал до Юга, ако наистина държеше, ако не бе привързан към живота, ако у него нямаше желание и бъдеще? Нима днес не се бе чувствал ведро и прекрасно при доброто вино, пред затворената врата на парка, на пейката край кея?

Той остана и си намери място в съседство с масата, край която седяха певецът и Жълтокосата. Там се събраха шест-седем души, които видимо бяха свои тук, до известна степен част от представлението и от забавата. Клайн неотклонно гледаше към тях. Между тези хора и постоянните посетители на градината съществуваше близост, познаваха ги и музикантите от оркестъра и от време на време се отбиваха на масата или им подвикваха шеги, те се обръщаха към келнера на „ти“ или на малко име. Говореха едно през друго немски, италиански и френски език.

Клайн наблюдаваше Жълтокосата. Тя остана сериозна и хладна, още не беше я видял да се усмихва, овладяното й лице му изглеждаше непроменимо. Можеше да забележи, че тя е уважавана на тяхната маса, мъже и момичета се отнасяха към нея с тона на другарско внимание. Сега чу и името й: Терезина. Той размишляваше дали тя е хубава, дали всъщност му харесваше. Не можеше да каже. Без съмнение походката й, фигурата й бяха красиви, дори необикновено красиви, нейната поза при седене и движенията на много грижливо поддържаните й ръце. В лицето и погледа й обаче го занимаваха и го объркваха тихата студенина, увереността и спокойствието на израза, скован почти като маска. Тя имаше вид на човек, който притежава свое собствено небе и свой собствен ад и не може да ги раздели с никого. А и в тази душа, която, струваше му се, бе твърде сурова, крехка и навярно горда, дори зла, и в тази душа също горяха желание и страст. Какви ли чувства търсеше и обичаше, от какви ли бягаше тя? Къде бяха нейните слабости, нейните страхове, нейната скритост? Как ли изглеждаше, когато се смееше и когато спеше, когато плачеше, когато целуваше?

И как стана тъй, че вече от половин ден тя занимаваше мислите му, че той трябваше да я наблюдава и изучава, да се страхува, да й се ядосва, докато още не знаеше дали му харесва, или не?

Може би Жълтокосата бе за него цел и съдба? Тайнствена сила ли го привлича към нея, както го бе привлякъл Югът? Някакъв вроден подтик, линия на орис, доживотен несъзнателен стремеж? Предопределена ли му бе срещата с нея? Такава ли беше неговата участ?

Напрегнато заслушан в многогласното бъбрене, той успя да чуе един откъслек от разговора им. Чу я да казва на хубав, гъвкав и елегантен младеж, с черна коса на вълни и гладко лице: „Бих искала още веднъж истински да играя не тук и не за бонбони, а отвъд, там, в Кастилионе или в Монте Карло.“ А после след неговия отговор още веднъж: „Не, вие изобщо не знаете какво е това. Може би е отвратително, ужасно, може би не е умно, но е увличащо.“

Сега Клайн вече знаеше нещо за Жълтокосата. Достави му голямо удоволствие, че я бе дебнал и подслушвал. През мъничък осветен прозорец той, чужденецът, седейки отвън на пост, бе могъл да хвърли кратък, дебнещ поглед към нейната душа. Тя имаше желание. Тя бе измъчвана от изискване за нещо възбуждащо и опасно, за нещо, в което човек можеше да се погуби. Беше му приятно да го знае. А какво беше това Кастилионе? Не беше ли чул днес вече да се споменава? Кога? Къде?

Все едно, сега той не бе в състояние да разсъждава. Но отново, както вече много пъти в тези странни дни, имаше усещането, че зад всичко, което върши, чува, вижда, мисли, стоят отношения и необходимости, че го насочва някакъв водач, че дълги, далечни редици от причини дават плод. Е, нека дават плодовете си. Така е добре.

Отново го облъхна чувство за щастие, чувство за спокойствие и увереност на сърцето, странно очароващо за този, който познава страха и ужаса. Спомни си една дума от своето детство. Те, малки ученици, бяха говорили помежду си за това как постъпват танцьорите на въже, че толкова непоколебимо и безстрашно могат да вървят по въжето. И един беше казал: „Ако с тебешир изтеглиш линия по пода на стаята, е също толкова трудно да вървиш напред точно по нея, както и по най-тънкото въже. Но можеш да го направиш спокойно, защото не е опасно. Представиш ли си, че това е просто тебеширена линия, а въздухът наоколо — подът, тогава ти сигурно можеш да минеш и по всяко въже.“ Сега му дойде наум това. Колко хубаво беше! А дали с него не бе точно обратното? Не му ли вървеше така, че той вече не можеше да ходи спокойно и уверено по равната земя, защото я смяташе за въже?

В себе си се зарадва, че му хрумваха такива утешителни неща, че те дремеха у него и от време на време излизаха на бял свят. Дълбоко в себе си носеше всичко, до което стигаше. Отвън никой никому не можеше да помогне да не влиза във война със себе си, да живее с любов и доверие към себе си, тогава би успял във всичко. Тогава би могъл не само да танцува по въже, тогава човек би могъл и да лети.

Известно време, забравяйки всичко наоколо си, ужасен, с глава, опряна на една ръка над своята маса, той опипом следваше тези чувства, навлизаше по меката, хлъзгава пътека на душата си, сякаш бе ловец и човек, който търси брод. В същия момент Жълтокосата вдигна поглед и го видя. Очите й не се задържаха на него дълго, но те внимателно четяха по лицето му и когато Клайн почувства това и сам погледна към нея, долови нещо като внимание, нещо като съчувствие, а и като родство. Този път погледът й не му причини болка, не му нанесе обида. Този път, така чувстваше той, тя гледаше него, него самия, не дрехите и маниерите, фризурата и ръцете му, а истинското, непроменимото, тайнственото у другия, неповторимото, божественото, съдбата.

Клайн я молеше за прошка заради всичко горчиво и грозно, което днес бе мислил за нея. Но не, нямаше какво да измолва. Лошото и глупавото, което бе мислил за нея, бе изпитвал към нея, бяха удари срещу самия него, не срещу непознатата. Не, така беше добре.

Изведнъж го стресна зазвучалата отново музика. Оркестърът засвири танц. Но сцената остана празна и тъмна, а вместо към нея погледите на посетителите бяха насочени към празния четириъгълник между масите. Той разбра, сега щеше да се танцува.

Вдигайки поглед, Клайн видя, че от съседната маса Жълтокосата и младият голобрад хубавец станаха. Той се присмя на себе си, като забеляза как усети някаква съпротива и срещу този млад човек, как неохотно призна неговата елегантност, много приятните му маниери, хубавото му лице и коси. Младежът й предложи ръката си, отведе я до празното място, пристъпи и втора двойка и сега двете двойки, изискани, уверени, красиви, затанцуваха танго. Не разбираше много от това, но скоро схвана, че Терезина танцува чудесно. Видя: тя правеше нещо, което разбира и умее майсторски, което лежи в нея и избликва оттам. И младежът с черните вълнисти коси танцуваше добре, двамата си подхождаха. Танцът им разказваше на зрителите само приятни, светли, прости и ласкави неща. Леко и нежно ръцете им бяха положени една в друга, всеотдайно и радостно, гальовно и живо се движеха ръцете, краката, телата им. Танцът на двамата изразяваше щастие и радост, красота и разкош, овладяност на живота и на изкуството да се живее. Той изразяваше още любов и еротика, но не диво и разпалено, а една любов, преливаща от естественост, наивитет и прелест. С танца си пред богатите хора, пред курортистите те им показваха красотата, която се таеше в техния живот и която сами не можеха да изразят, дори и да почувстват без подобна помощ. Тези платени, школувани танцьори служеха на доброто общество като заместител. Принадлежащите към него, които никога не биха могли да танцуват толкова хубаво и толкова гъвкаво и истински да се насладят на приятната лекота на живота си, търсеха в танца на тези хора израз на това колко добре им беше. Но и още нещо. Те не искаха пред тях да се играе единствено лекотата и веселото самоочарование на живота, биваха предупреждавани за природата и невинността на чувствата и усещанията. От своя презабързан и претрупан с работа или пък мързелив и преситен живот, ограничен в амплитудата между неудържима работа и неудържими удоволствия и принудителното курортно покаяние, те гледаха с усмивка, смътно и тайнствено развълнувани, танца на хубавите гъвкави млади хора, сякаш гледаха към прелестна пролет на живота, към някакъв далечен изгубен рай, за който все още в празнични дни разказват на децата, раят, в който вече едва ли вярват, но нощем го сънуват с изгарящ копнеж.

И сега, по време на танца, в лицето на Жълтокосата се появи промяна, която Фридрих Клайн наблюдаваше с истинско удивление. Съвсем бавно и неуловимо, както руменината се разлива по утринното небе, нейното сериозно, студено лице постепенно се озари, постепенно се сгря от усмивка. Гледаше право пред себе си и се усмихваше, като че ли събуждайки се, като че ли едва чрез танца тя, студената, бе стоплена за пълнокръвен живот. И танцьорът се усмихваше, и втората двойка се усмихваше, по лицата и на четиримата усмивките бяха чудно хубави, макар да изглеждаха някак неопределени и сходни на маски, но Терезина беше най-хубава и най-тайнствена, никой не се усмихваше така, както тя, толкова недокосната от външното, толкова разцъфтяла от своето вътрешно доволство. Той наблюдаваше това с дълбоко вълнение, то го трогна като откриването на тайнствено съкровище.

„Какви прекрасни коси има тя!“ — чу Клайн някой да казва наблизо тихо. Помисли за това че сам бе хулил тази чудна руса коса и се бе съмнявал в нейната естественост.

Тангото свърши, Клайн видя как Терезина стоя един миг до своя партньор, който още държеше с пръсти лявата й ръка на височина на рамото, видя и вълшебството, сияещо на нейното лице, бавно да изчезва. Ръкопляскаха тихо и всички сподириха с поглед двамата, когато те, с полюшващи се стъпки, се връщаха към масата си.

Новият танц, който започна след кратка пауза, беше изпълнен само от една-единствена двойка, от Терезина и нейния хубав партньор. Това беше танц на волна фантазия, малка сложна поема, почти пантомима, която всеки от танцьорите изпълняваше само за себе си и едва в няколко проблеснали върховни моменти и в галопиращо бързия заключителен акорд те играеха като двойка.

Тук се носеше Терезина, с очи, пълни с щастие, толкова погълната и искрена и сякаш с безплътни ръце и крака, така блажено следваше призивите на музиката, че в залата настана тишина и всички, увлечени, не откъсваха поглед от нея. Танцът завърши с бурен вихър, при който танцьорът и танцьорката се докосваха само с ръцете и върховете на пръстите на краката си и далеч един от друг, силно наклонени назад, се въртяха в кръг като при вакханалия.

Този танц събуждаше у всеки чувството, че двамата изпълнители, с техните жестове и стъпки, с разделянето и новото приближаване, с постоянното редуване на оттласкване и улавяне, изобразяваха усещанията за равновесие, присъщи и най-дълбоко желани от всички хора, които обаче само малцина щастливци умеят толкова просто, силно и открито да преживеят: радостта на здравия човек от себе си самия, извисяването на тази радост в любовта към другите, благочестивото разбирателство със собствената природа, доверчивото отдаване на желанията, бляновете и игрите на сърцето. Мнозина за момент изпитаха тъга и се замислиха за това, че между живота и действията им съществуваше толкова голямо разединение и противоречие, че животът им не беше танц, а само мъчително задъхване под товар, товар, с който в края на краищата те сами са се обременили.

Докато следеше танца, Фридрих Клайн виждаше през многото отминали години на своя живот като през тъмен тунел, а отвъд лежеше на слънце и вятър, зелено и сияещо, изгубеното — младостта, силните прости чувства, усещания, доверчивата готовност за щастие — и всичко това отново беше странно близо, само на една крачка, привлечено чрез вълшебство и отразено.

Още със съкровената усмивка от танца на лицето Терезина сега мина покрай него. Пронизаха го радост и очарователна преданост. И сякаш той я бе позовал, тя изведнъж го погледна толкова искрено, още несъвзела се, душата й още преливаше от щастие, сладката усмивка още бе на устните й. И той й се усмихна, усмихна се на близкото проблясване на щастието, през тъмната шахта на толкова много изгубени години.

Едновременно Клайн стана и й подаде ръка, като стар приятел, без да каже нито дума. Танцьорката я пое и я задържа за момент здраво, без да се спре. Той я последва. На масата на артистите му направиха място, седеше редом с Терезина и гледаше продълговатите зелени камъни да искрят върху светлата кожа на шията й.

Той не вземаше участие в разговора, от който поне малко разбираше. Зад главата на Терезина, в ярката светлина на градинските фенери, виждаше цъфтящите розови храсти, изпъкващите тъмни, едри топки, над които тук-там прелитаха светулки. Мисълта му почиваше, нямаше нищо за премисляне. Цветовете на розите леко се полюшваха от нощния вятър, Терезина седеше до него, на ухото й висеше блещукащ зеленият камък. Светът беше добър.

Тогава Терезина положи ръка на неговото рамо.

— Нека си поговорим. Не тук. Сега си спомних, че ви видях в парка. Утре ще бъда там по същото време. Вече съм уморена и скоро трябва да си легна да спя. По-добре е да си тръгнете преди мен, иначе моите колеги ще ви надуят сметката.

И тъй като един келнер забързано мина край тях, тя го задържа:

— Еуженио, господинът иска да плати.

Той плати, подаде й ръка, сложи си шапката и тръгна към езерото, не знаеше какво да прави. Невъзможно му беше сега да си легне в хотелската стая. Продължи да върви по крайбрежната улица, извън градчето и предградията, докато свършиха пейките по брега и зелените лехи. Тогава седна на стената край езерото и си затананика, без глас, забравени откъслечни мелодии от младежките години, докато му стана студено и откъм стръмните планини го облъхна враждебна странност. Тогава с шапка в ръка закрачи назад.

Един сънлив портиер отвори вратата.

— Е, малко позакъснях — каза Клайн и му даде един франк.

— О, ние сме свикнали. Вие не сте последният. Моторницата от Кастилионе още не се е върнала.