Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клингзор (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Klein und Wagner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2013 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013 г.)

Издание:

Херман Хесе. Демиан

Немска. Първо издание

Рецензент: Красимира Михайлова

Съставител: Недялка Попова

Подбор: Недялка Попова

Литературна група — ХЛ. 04 9536422511/5557-186-88

Редактор: Красимира Михайлова

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректори: Ница Михайлова, Евгения Джамбазова

 

Дадена за набор ноември 1987 г.

Подписана за печат февруари 1988 г.

Излязла от печат март 1988 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 24,25.

Издателски коли 20,37. УИК 20,27

 

ДИ „Народна култура“, София, 1988

ДП „Георги Димитров“ — Ямбол

История

  1. — Добавяне

1

В бързия влак след стихийните действия и вълнения на бягството и преминаването на границата, след вихъра от напрежения и събития, тревоги и опасности, още дълбоко учуден от това, че всичко мина добре, Фридрих Клайн съвсем рухна. Влакът пътуваше със странно усърдие — макар сега вече да не беше потребно да бърза — на юг и стремително пренасяше малцината пътници край езера, планини, водопади и други природни чудеса, през оглушителни тунели и леко олюляващи се мостове, всичко непознато, красиво и малко безсмислено, картини от учебници, от илюстровани картички, пейзажи, за които човек си спомня, че някога ги е виждал, и които все пак с нищо не го интересуват. Това беше чужбината, сега мястото му бе тук, нямаше връщане към дома. С парите всичко беше в ред, имаше ги подръка, носеше ги със себе си, само хилядарки, отново ги съхраняваше във вътрешния си джоб.

Към мислите, че вече нищо не би могло да му се случи, щом е отвъд границата, и чрез фалшивия паспорт, засега осигурен срещу каквото и да е преследване, наистина към тези приятни и успокояващи мисли той продължаваше да се връща, обзет от желанието да се сгрее и насити и от тях; но хубавата мисъл бе като мъртва птица, в чиито криле някое дете духа — тя не живее, не отваря очи, пада от ръката като оловна, не създава удоволствие, блясък, радост. Странно, в този ден вече много пъти му бе хрумвало: той изобщо не може да мисли за това, за което би желал, няма власт над мислите си, те тичат, накъдето си поискат, и се спират, въпреки неговата съпротива, с предпочитание при представите, които го мъчат. Сякаш мозъкът му беше някакъв калейдоскоп, в който смяната на картините се ръководи от чужда ръка, може би това се дължеше само на дългото безсъние, на възбудата, та нали отдавна беше изнервен. Във всеки случай бе ужасно неприятно и ако скоро не му се удадеше отново да намери малко спокойствие и радост, щеше да бъде отчайващо.

Фридрих Клайн опипа револвера в джоба на палтото си. И това оръжие беше вещ, която принадлежеше към неговото ново снаряжение, роля и маска. Всъщност колко досадно и отвратително беше да влачи със себе си всичко това чак и в тънкия отровен сън: едно престъпление, подправени документи, тайно пришити в дрехите пари, револвер, фалшиво име. И имаше такъв вкус на разбойническа история, на непристойна романтика, че съвсем не подхождаше на него, на Клайн, добрия момък. Беше досадно и отвратително и в това нямаше ни отдих, ни освобождение, на каквито се бе надявал.

Боже мой, защо всъщност беше предприел всичко това той, мъж почти на четиридесет години, известен като почтен чиновник и тих, безобиден гражданин, със склонност към ученост, баща на мили деца? Защо? Чувстваше: трябва да съществува някакъв подтик, някаква кипяща принуда, достатъчно силни, за да тласнат човек с неговия нрав към невъзможното, и едва след като узнае това, след като познава подтика и принудата, когато у него отново Всичко бъде наред, едва тогава би бил възможен някакъв отдих.

Той рязко се поизправи, притисна слепоочията си с палци и се мъчеше да мисли. Зле му се удаваше, главата му беше като от стъкло, изпразнена от вълнението, умората и жаждата за сън. Но нищо не му помагаше, трябваше да размишлява. Длъжен бе да търси и да намери, следваше отново да открие, да познае у себе си едно средоточие и донякъде да се самоопознава и саморазбира. Иначе животът щеше да бъде непоносим.

С мъчително търсене той събираше спомените от този ден, както с пинсета се вземат ситните отломки и се вместват в пукнатината на стара порцеланова кутийка, за да бъде отново залепена. Това бяха само мънички късчета и никое нямаше връзка с другите, никое не загатваше със структурата и цвета си за цялото. Що за спомени! Той виждаше малка синя кутийка, от която с трепереща ръка изваждаше служебния печат на своя шеф. Виждаше възрастния мъж на касата, който му изплати чека с кафяви и сини банкноти. Виждаше телефонна кабина, където, докато говореше в слушалката, се опираше с лявата си ръка на стената, за да се задържи прав. Нещо повече: не виждаше себе си, а наблюдаваше друг да върши всичко това, чужд човек, непознатия да изгаря писмата, да пише писма. Виждаше да се храни в ресторант. Виждаше го — не, не беше чужденец, това беше той, беше самият Фридрих Клайн — в нощта, приведен над леглото на едно спящо дете. Не, това беше той самият! Каква болка му причиняваше тази картина дори и сега в спомена! Каква болка му причиняваше да гледа лицето на спящото дете и да долавя как то поема дъх и да знае: никога вече няма да види как се отварят тези мили очи, никога вече няма да види как се смее малката уста и как яде, никога вече няма да бъде целунат от нея! Каква болка причиняваше това! Защо оня човек, Клайн, сам си причиняваше такава болка?

Отказа се да събира дребните, натрошени късчета. Влакът спря, простираше се чужда, голяма гара, врати се блъскаха, покрай прозорците на вагона се олюляваха куфари, рекламни плакати в синьо и жълто крещяха: хотел „Милано“, хотел „Континентал“. Трябваше да им обърне внимание. Беше ли важно? Криеше ли опасност? Затвори очи и за минута потъна в някакъв шемет, сепна се веднага, отвори ги широко, влезе в ролята на буден. Къде беше? Още стояха на гарата. Чакай, как се казвам? За хиляден път правеше тази проверка. И тъй, как се казвам? Клайн. Не, по дяволите! Махни този Клайн! Клайн вече не съществува. Опипа вътрешния си джоб, където бе пъхнал паспорта.

Колко уморително беше всичко това! Изобщо, ако се знаеше колко безумно мъчително е да бъдеш престъпник… Сви ръцете си в юмруци от напрежение. Всичко тук съвсем не го засягаше: хотел „Милано“, гарата, носачите на куфари, всичко това можеше спокойно да изостави — не, отнасяше се за друго, за по-важно. За какво?

В полудрямка, влакът вече отново пътуваше, той се върна към мислите си. Да, наистина беше толкова важно, въпросът бе дали още дълго би понасял живота. Или — нима не беше по-лесно да сложи край на цялото уморително безсмислие. Нямаше ли при себе си отрова? Опиат?… Ах, не, спомни си: не бе получил отрова. Но имаше револвера. Да, правилно. Много добре. Отлично!

„Много добре“ и „отлично“ изрече той гласно, на себе си, и добави още няколко такива думи. Изведнъж се чу, че говори, уплаши се, видя отразено в стъклото на прозореца своето разкривено лице, чуждо, гротескно и тъжно. „Боже мой! — извика в себе си. — Боже мой! Какво да правя! За какво да живея още! Да забия чело в този гротесков образ, да се блъсна в мътното глупаво стъкло, да захапя стъклото, да си прережа шията о него. С глава да се блъсна в траверса, тъпо и кънтящо, да бъде замотано от колелата на многото вагони всичко заедно: черва и мозък, кости и сърце, също и очите, или да се простра на релсите и да бъда смлян, направен на нищо, заличен.“ Това беше единственото, което можеше още да се желае, още имаше смисъл.

Докато отчаян гледаше втренчено своето отражение с нос, опрян о стъклото, отново заспа. Може би за секунди, може би за часове. Главата му се удряше насам и натам, той не отваряше очи.

Събуди се от сън, чиито последни видения останаха в паметта му. Седеше, така сънува, отпред в автомобил, който се носеше бързо и дори стремглаво през някакъв град, нагоре и надолу. Редом седеше някой, който караше колата. Насън той удари в корема този човек, изтръгна от ръцете му волана и почна да кара сам, диво и мъчително, без да гледа пътя, съвсем близо покрай коне и витрини, като се докосваше до дървета, че чак искри изскачаха пред очите му. От този сън се събуди. Главата му бе станала по-ведра. Усмихна се на виденията си. Ударът в корема беше добър, изпита радост след него. Но сега започна да си възстановява съня и да размишлява над сънуваното. Как само се бе носил като вятър край дърветата! Може би това се дължеше на пътуването във влака. Но кормуването при цялата си опасност пак беше удоволствие, щастие, избавление! Да, беше по-добре сам да караш и при това да се пръснеш на парчета, отколкото винаги да бъдеш воден и каран от друг.

Но кому всъщност бе нанесъл този удар насън? Кой беше непознатият шофьор, стоял редом с него на кормилото на автомобила? Не си спомняше никакво лице, никаква фигура — само едно чувство, дръзко, загадъчно настроение… Кой можеше да бъде? Някой, когото уважаваше, комуто даваше власт над собствения си живот, търпеше той да се разпорежда с него и все пак тайно го мразеше и в края на краищата си позволяваше да го ритне в корема! Навярно баща му? Или някой от началниците? Или… или това беше краят?…

Клайн отвори очи. Бе уловил края на изгубената нишка. Отново знаеше всичко. Сънят бе забравен. Имаше нещо по-важно. Сега го знаеше. Вече започваше да проумява, да предчувства, да предвижда защо седеше тук, в бързия влак, защо от днес не се казваше Клайн, защо беше присвоил пари и подправил документи. Най-после, най-после.

Да, така беше. Повече нямаше смисъл да го крие от себе си. Всичко му се бе случило заради жена, единствено заради неговата жена. Колко е добре, че най-после го знаеше!

От кулата на това познание смяташе, че изведнъж обзира далечните простори на живота си, който пред него отдавна се разпадаше само на малки, лишени от стойност късове. Той виждаше назад далечния извървян път, целия си брак, пътят му се явяваше като дълго, пусто, уморително шосе, по което един човек сам, потънал в прах, се влачеше с тежък товар. Някъде назад, невидими отвъд праха, той знаеше, че изчезват светлите висоти и зелените шумящи върхове на младостта. Да, някога той беше млад и не бе младеж като всички, а лелееше големи мечти, изискваше много от живота и от себе си. Но оттогава нищо освен прах и бреме, дълги пътища, жега, уморени колене и само в съсухреното сърце дебнеше състарена, сънна носталгия. В това се бе превърнал неговият живот.

Той погледна през прозореца и учудено трепна. Необичайни картини се откриваха. Изведнъж видя, сепвайки се, че вече беше на юг. Удивен се поизправи, облегна се назад и отново се свлече един воал — загадката на неговата орис стана малко по-ясна. Той беше на юг! Видя лозови вейки по зелени тераси, златистокафяви полусрутени стени като от стари, медни гравюри, розовочервени цъфтящи дървета. Една малка гара прелетя край тях с някакво италианско име, което завършваше на „огно“ или „огна“.

Доколкото и в момента Клайн можеше да обзре ветропоказателя на съдбата си: той тръгна от своя брак, от службата си, от всичко, което досега беше негов живот и негова родина. И вървеше на юг! Едва сега схвана защо посред стихията и опиянението на своето бягство бе избрал за цел оня град с италианското име. Направил го бе по някакъв указател за хотели, привидно без избор и само наслука, също така би могъл да каже, че тръгва за Амстердам, Цюрих или Малмьо. Едва сега посоката вече не беше случайна. Беше на юг, бе пропътувал Алпите. А с това бе изпълнил най-лъчезарното желание от младите си години, от онази младост, чийто споменен знак беше угаснал и се бе загубил по дългите, пусти друмища на едно безсмислено съществуване. Някаква непозната сила бе наредила всичко така, че да се изпълнят двете най-пламенни въжделения на живота му: отдавна забравеният копнеж по Юга и тайното, никога непроявено ясно и открито желание за бягство и свобода от принудителния труд и праха на неговия брак. Оня спор с началника, онази неочаквана възможност за присвояването на парите — всичко, което му изглеждаше толкова важно, сега се разпадна на малки случайности. Не, те го бяха водили. Бяха победили двете големи желания в душата му, всичко друго бе само път и средство!

Клайн дълбоко се изплаши от този нов възглед. Чувстваше се като дете, което е играло с кибрит и е запалило къщата. Сега тя гореше.

Боже мой! И каква му бе ползата? Дори да отпътуваше до Сицилия или Константинопол, можеше ли това да го направи с двадесет години по-млад?

Междувременно влакът летеше, прелитаха и оставаха назад село след село, странно красиви, една весела картинна книга с всички хубави неща, които човек очаква от Юга и познава от илюстрованите картички; каменни мостове с изящни дъги над потоци и кафяви скали, оградни зидове на лозя, обрасли с ниски папрати, високи, стройни камбанарии, фасади на църкви, пъстро изрисувани или засенчени от сводести аркади с леки благородни дъги, къщи с червенорозова мазилка и дебелостенни лоджии, оцветени с най-хладното синьо, облагородени кестени, тук и там тъмни кипариси, катерещи се кози, господарска къща сред затревена поляна и първите палми, ниски, с широки стволове. Всичко бе забележително и доста невероятно, но всичко, събрано заедно, бе необикновено красиво и възвестяваше нещо като утеха. Югът съществуваше, не беше приказка. Мостовете и кипарисите бяха сбъднали се младежки мечти, къщите и палмите казваха: ти вече не си в старото, започва нещо съвсем ново. Въздухът и слънчевата светлина изглеждаха наситени с аромати и подсилени, дишането беше по-леко, животът — по-възможен, револверът ставаше излишен, това да бъдеш изличен върху релсите — не така наложително. Въпреки всичко един опит сякаш беше възможен. Навярно животът би протичал поносимо.

Отново го обори сънливост, сега той й се поддаде по-леко и заспа, докато настъпи вечерта и го събуди пълнозвучното име на малък курортен град. Забързан, слезе.

Някакъв прислужник с надпис „Хотел «Милано»“ на фуражката го заговори на немски и той поръча да му запазят стая и взе адреса. Олюлявайки се като сънен, излезе от остъкленото хале и от шемета, тръгна в прохладната вечер.

„Така си представях Хонолулу“ — мина му през ума. Един фантастично неспокоен пейзаж, вече почти нощен, се мержелееше насреща, чужд и непонятен. Склонът слизаше стръмно надолу, а там, в дълбочината, бе разположен градът, погледът се свеждаше отвесно към осветените площади. От всички страни го заобикаляха стръмни, островърхи планини, сякаш келлета захар, рязко наклонени към едно езеро, различимо чрез отраженията на безбройните лампи по кея. Въжена линия се спускаше към града като кош в шахта, полуопасна, полуиграчка. По няколко от високите планински конуси чак до върха в капризни редици грееха осветени прозорци, образуваха каскади и съзвездия. В града се издигаха покривите на големи хотели, а между тях тъмнееха до черно градини, около ярките лампи духаше топъл, летен, вечерен вятър, приятен, наситен с прах и аромати. Откъм безредно пронизания от искри мрак край езерото прииждаше на вълни прецизно тактувана и комична духова музика.

Дали това бе Хонолулу, Мексико или Италия, за него нямаше значение. Но беше чужбина, нов свят и нов въздух и дори когато го объркваше и тайнствено го изпълваше със страх, той все пак бе облъхван от омая и забрава и нови, неизпитвани чувства.

Една улица като че ли извеждаше вън от града и той тръгна да се разходи натам, покрай складове, навеси, празни камиони, после се заредиха малките къщи на градските покрайнини, където високи гласове крещяха на италиански, а в двора на някаква гостилница подрънкваше мандолина. В последната къща пееше момиче, лъх на благозвучие притисна сърцето му, за своя радост той можа да разбере много думи и да запомни рефрена:

Mamma non vuole, papa ne meno,

Come faremo a fare l’amor?[1]

Песента звучеше като от мечтите на младостта му. Несъзнателно той продължи да крачи по улицата, увлечен, вървеше в топлата нощ, в която свиреха щурци. Приближи до едно лозе и се спря омагьосан. Някакъв фойерверк, хоровод от малки зелени светлинки, изпълваше въздуха и ухаещата висока трева, сякаш хиляди съзвездия като пияни се люшкаха едно през друго. Беше ято светулки, бавно и беззвучно те витаеха в топлата, очарователна нощ. Летният въздух и земята като че ли фантастично се отдаваха на наслади сред светещите фигури и хилядите малки подвижни съзвездия.

Чужденецът дълго стоя, отдаден на това вълшебство, и забрави страшната история на пътуването и страшната история на живота си пред тази красива рядкост. Имаше ли още действителност? Съществуваха ли още сделки и полиция? Още аксесори и бюлетини за валутните курсове? Имаше ли на десет минути оттук гара?

Бавно беглецът, който бе излязъл от своя живот и стигнал до една приказка, се обърна към града. Крайпътни лампи горяха. Хора му подвикваха думи, които не разбираше. Непознати гигантски дървета се извисяваха, отрупани с цветове, една каменна църква с главозамайваща тераса висеше над пропаст, светли улици, пресичани от стълбища, течаха като бързи планински потоци надолу към градчето.

Клайн намери своя хотел и с влизането в прозаичните, много ярко осветени помещения, преддверия и стълбища опиянението му изчезна и отново се върна страхливата плахост, неговото проклятие и каинов печат. Смутен, той се промъкна покрай будните оценяващи погледи на портиера, келнера, момчето от асансьора, гостите на хотела в най-пустия ъгъл на ресторанта. Със слаб глас помоли за листа с менюто и четеше, сякаш още беше беден и трябваше да пести, към всяко ядене грижливо и цената му, поръча си нещо евтино, нарочно се насили да изпие половин бутилка бордо, което не му беше вкусно, и се радваше, когато най-после легна зад заключена врата в своята мизерна малка стая. Скоро заспа, спа жадно и дълбоко, но само два-три часа. Още посред нощ бе отново буден.

И завръщайки се от бездните на несъзнателното, се втренчи във враждебния полумрак, не знаеше къде се намира, имаше потискащото чувство за вина, че е забравил и пропуснал нещо важно. Опипвайки объркано, намери ключа и запали лампата. В ярката светлина малката стаичка изпъкна пред очите му чужда, пуста, безсмислена. Къде беше? Зло насреща се блещеха плюшените кресла. Всичко го гледаше студено и взискателно. Тогава откри образа си в огледалото и по своето лице прочете забравеното. Да, той знаеше. По-рано нямаше такова лице, нямаше такива очи, нямаше ги тези бръчки, нямаше такъв цвят. Това беше едно ново лице, то вече му бе направило впечатление, отразено в прозоречно стъкло, някъде в лудешки напрегнатата театрална пиеса от изтеклия безумен ден. Не беше неговото лице — доброто, спокойно и някак търпеливо лице на Фридрих Клайн. Това бе лицето на белязан, на жигосан от съдбата с нов знак, по-старо, а също и по-младо от предишното, лице като маска и въпреки всичко чудно озарено. Никой не обича такива лица.

Ето че той седеше в някаква хотелска стая на юг със своето белязано лице. А в неговия дом спяха децата му, които бе изоставил. Никога вече нямаше да ги види да спят, никога вече нямаше да ги види да се събуждат, никога нямаше да чуе гласовете им. Никога вече нямаше да пие от чашата с вода на онова нощно шкафче, където до настолната лампа стоеше вечерната поща или някоя книга, а отзад на стената, над леглото — портретите на неговите родители и всичко, и всичко! Вместо това, тук, в чуждестранния хотел, той се втренчваше в огледалото, в тъжното и наплашено лице на престъпника Клайн и плюшените мебели гледаха студено и зло, всичко бе по-различно, нищо вече не беше в ред. Ако баща му бе преживял това!

Никога от годините на младостта си Клайн не бе изоставен така непосредствено и толкова самотно на своите чувства, никога не е бил толкова в чужбина, никога толкова гол и така проснат под неумолимото слънце на съдбата. Винаги се бе занимавал с нещо, с нещо друго, не със себе си самия, винаги имаше какво да прави и за какво да се грижи — за пари, за напредване в службата, за мир вкъщи, за училищните истории и детските болести; всякога го обграждаха големите, светите задължения на гражданина, на съпруга, на бащата, живееше под закрилата и сянката им, принасяше им жертва, чрез тях неговият живот добиваше оправдание и смисъл. Сега изведнъж висеше гол във вселената, сам срещу слънцето и луната и чувстваше около себе си въздуха рядък и леден.

И най-чудното беше, че в това опасно и застрашаващо живота положение не бе тласнат от някакво земетресение, не бе го довел Бог и не дявол, а сам себе си той единствен! Собственото му деяние го бе захвърлило тук, бе го оставило самичък сред чуждата безкрайност. Всичко бе възникнало и раснало у него самия, в собственото му сърце съдбата бе избуяла, престъпление и разбунтуване, отхвърляне на светите задължения, скок в звездното пространство, омраза срещу жена му, бягство, усамотяване и може би самоубийство. Възможно е някои да са преживявали и по-лошо, и по-съсипващо поради пожар или война, поради нещастие или чужда зла воля, но той, престъпникът Клайн, нямаше как да се позове на нищо подобно, да се извини с нищо, да прехвърли отговорността някому, навярно най-много върху жена си. Да, тя, във всеки случай тя можеше и трябваше да бъде привлечена и държана отговорна, нея би могъл да посочи, ако някога му поискаха сметка.

У него пламна силен гняв и изведнъж в ума му нахлу нещо тленно, горещо и смъртоносно, кълбо от представи и преживявания. То му напомни за съня с автомобила и за удара, който той бе нанесъл там в корема на своя враг.

За каквото и да си спомняше сега, това беше чувство или фантазия, рядко и болезнено душевно състояние, изкушение, безумно възжелание или както и да бъдеше охарактеризирано. То беше представата или видението за едно кърваво злодеяние, което той извърши, като погуби жена си, своите деца и себе си самия. Много пъти, така си спомни сега, огледалото все още показваше собственото му белязано, безумно, престъпно лице, много пъти трябваше да си представя това неколкократно убийство, нещо повече, отчаяно да се брани срещу ужасното и безсмислено видение, както някога му се явяваше. Точно тогава се зародиха тези мисли, сънища и мъчителни състояния, така му се струваше, които с времето доведоха до присвояването и бягството му. Навярно — беше възможно — не просто прекомерно засилилото се неблагоразположение към жена му и брачния им живот го прогони от къщи, а много повече страхът, че все пак един ден би могъл да извърши това, още по-страшното престъпление — да убие всички тях, да ги заколи и види как лежат в собствената си кръв. И по-нататък: тази представа също имаше своя предистория. Тя се бе явявала от време на време като някакво леко замайване, при което човек мисли, че ще се отпусне и падне. Картината обаче, убийството, произтичаше от особен извор! Непонятно бе, че едва сега го прозираше!

Тогава, когато за пръв път му се яви натрапливата представа за убийството на собственото семейство и бе изплашен до смърт от сатанинското видение, сякаш присмехулно изплува един малък спомен. Беше следният: преди години, още когато животът му бе безобиден, дори едва ли не щастлив, веднъж той говори с колегите си за страшното злодеяние на някакъв южногермански учител на име В. (не можеше да се сети веднага за пълното име), който по ужасно жесток начин избил цялото си семейство, а сетне посегнал и на себе си. Ставаше въпрос доколко при подобна постъпка е възможно да се говори за вменяемост и по-нататък дали и как изобщо такова деяние, такава страховита експлозия на човешката чудовищност може да бъде разбрана и обяснена. Тогава той, Клайн, беше много възбуден и се изказа крайно рязко срещу един от колегите си, който се опитваше да обясни психологически убийството: към едно толкова грозно престъпление порядъчният човек не бивало да се отнася другояче освен с негодувание и отвращение, такова кърваво деяние можело да възникне само в мозъка на дявол и за престъпления от този вид изобщо нямало наказание, нямало съд, нямало мъчение, достатъчно строго и тежко. Той и до днес съвсем точно си спомняше масата, край която седяха, учудения и малко критичен поглед, с който оня по-стар колега след това избухване бе засегнал бегло неговото възмущение.

Да, тогава, когато той самият за пръв път в една отвратителна фантазия се видя като убиец на близките си, и уплашен от тази представа, изтръпна от ужас, в момента се сети отново за разговора, протекъл преди години, за убиеца на роднините си. И странно, макар да би могъл да се закълне, че навремето напълно искрено е изразил най-вярното си усещане, сега в душата му се обаждаше някакъв отвратителен глас, който с присмех викаше: „Още тогава, още тогава, преди години, при разговора за учителя В. дълбоко в душата си ти си разбирал неговото престъпление, разбирал и одобрявал, и толкова бурното възмущение и вълнение са възникнали само от това, че филистерът и лицемерът у теб не са оставили да се чуе гласът на сърцето.“ Най-страшните наказания и мъчения, които пожелаваше на съпруга убиец, и думите на негодувание и укор, с които обрисуваше злодеянието му, всъщност бе насочвал срещу себе си самия, срещу кълна на престъплението, който, разбира се, тогава вече е бил у него! Голямото му вълнение при целия разговор и случая бе избликнало оттам, че в действителност е виждал себе си самия обвинен в кърваво деяние и че се е опитвал да спаси своята съвест, като струпа върху си всяко обвинение и всяка тежка присъда. Сякаш още тогава с този гняв срещу себе си самия би могъл да накаже или да заглуши потайната престъпност в душата си.

Клайн стигна толкова далеч в мислите си и чувстваше, че това е тежко за него, да, че дори се отнася за самия му живот. Но беше неизказано мъчително да разплете тези свои спомени и мисли и да ги подреди. Едно пробляснало предчувствие за последното спасително познание потисна умората и раздразнението срещу цялото му сегашно положение. Той стана, изми лицето си, бос заснова из стаята насам-натам, докато го побиха тръпки от студ и помисли вече да спи.

Но сънят не идваше. Клайн лежеше, неумолимо изоставен на своите усещания и само на грозни, болезнени и унизяващи чувства: омразата срещу жена му, самосъжалението, безпомощността, потребността от обяснения, извинения, основания за утеха. И тогава, тъй като засега не му хрумваха никакви други мотиви за утеха и тъй като пътят към разбирането толкова дълбоко и безпощадно водеше към най-потайните и най-опасните гъсталаци на неговите възпоминания, а сънят не искаше да се върне, остатъка от нощта Клайн пролежа в състояние тежко до степен, каквато никога не бе познавал. Всички отвратителни чувства, които се блъскаха у него, се съединиха в ужасен, задушаващ, смъртен страх, в сатанински кошмарен натиск върху сърце и дробове, който отново и отново се засилваше до границата на нетърпимото, какво беше страх, макар отдавна да го знаеше, вече от години, разбра едва през последните седмици и дни! И все пак никога не бе го усещал така в гърлото си! Застави се да мисли за неща без всякаква стойност, за забравения ключ, за хотелската сметка и с това да се избави от планината грижи и мъчителни очаквания. Въпросът дали тази жалка стаичка ще струва за една нощ повече от три и половина франка и дали в такъв случай ще остане за по-дълго тук, още цял час го държа задъхан, облян в пот и с разтуптяно сърце. При това знаеше точно колко са тъпи тия мисли, но все отново сам се увещаваше разумно и успокояващо, както се говори на упорито дете, смяташе си на пръсти пълната неоснователност на своите грижи — напразно, съвсем напразно! Нещо повече, и зад тези утешения и уговорки проехтяваше някакъв кървав присмех, сякаш и те бяха просто преструвка и театър, също както някога неговата превземка спрямо убиеца. Беше му ясно, че смъртният страх, ужасното чувство, че е стегнат с примка и осъден на мъчително задушаване, не идва от грижата за няколко франка или от други сходни причини. Зад всичко това дебнеше нещо по-лошо, по-сериозно, ала какво? Трябва да бяха неща, които имаха общо с окървавения учител, със собственото му желание за убийство и с всичко болно и хаотично у него самия. Но как да го разрови? Как да намери причината? Във вътрешния му свят нямаше място, което да не кърви, да не бе ранено и загнило и чувствително на болка до безумие. Той долавяше: това не се понася дълго. Ако продължеше тъй и по-нататък и особено ако се заредяха още няколко такива нощи, щеше да полудее или да се самоубие.

Напрегнат, седна изправено в леглото и се опита да вникне напълно в своето чувство и положение, за да приключи веднъж завинаги. Но то беше все едно и също. Седеше самотен и безпомощен с трескава глава и болезнен натиск върху сърцето, в смъртен уплах пред участта си, като птица, която змията сковава от страх и поглъща. Съдбата, сега той знаеше това, не идва от някъде другаде, а расте в собствената душа. Ако не намереше средство срещу нея, тя щеше да го разяде — тогава за него би било отредено да бъде преследван крачка по крачка от страха, от този ужасен страх, и крачка по крачка да губи разсъдъка си, докато стигне до ръба, който усещаше вече наблизо.

Да би могъл да разбере — това би било добре, това навярно би било спасението! Още беше далеч от опознаването докрай на своето положение и всичко, което му се бе случило. Стоеше съвсем в началото, усещаше го добре. Ако сега можеше да се овладее и да обхване всичко съвсем точно, да го подреди и премисли, тогава навярно би намерил нишката. Цялото би добило някакъв смисъл и облик и може би тогава би било поносимо. Но това напрежение, това последно пределно събиране на силите, му идваше твърде много, надвишаваше неговата твърдост, той просто не издържаше. Колкото по-напрегнато се опитваше да мисли, толкова по-лошо ставаше, вместо спомени и обяснения намираше у себе си само зеещи дупки, нищо не му хрумваше и при това отново го преследваше мъчителният страх, че може би е забравил тъкмо най-важното. Той се безпокоеше и търсеше в себе си като нервен пътник, преравящ всичките си джобове и куфари за билета, който може би държи под шапката си или дори в ръка. Но с какво помагаше това, може би?

Преди, преди един час или по-дълго — не бе ли стигнал до едно познание, не бе ли направил откритие? Какво бе станало с него? То бе изчезнало, не можеше да го намери отново. Отчаян, се удари с юмрук по челото. Боже в небесата, нека си намеря ключа! Не ме оставяй да загина така, толкова клетнически, толкова тъпо, толкова тъжно! Разкъсано на парцали, като облаци, подгонени от буря, цялото му минало прелиташе край него, милиони картини, една след друга, една през друга, неузнаваеми и присмехулни, всяка напомняше за нещо, но за какво? За какво?

Изведнъж името Вагнер се появи на устните му. Как неволно го изрече? „Вагнер! Вагнер!“ Откъде идваше това име? От коя шахта? Какво искаше то? Кой беше Вагнер? Вагнер?

Той се вкопчи здраво в името. Ето че имаше една задача, един проблем, така беше по-добре, отколкото да виси в неочертаното. И тъй: кой е Вагнер? Какво ме засяга Вагнер? Защо устните ми го изричат, защо разкривените устни на моето престъпно лице сега, в нощта, мълвят името Вагнер? Напрегна всичките си сили. Какви ли не неща му хрумнаха. Мислеше за Лоенгрин и чрез него за малко неясната връзка, която имаше с композитора Вагнер. Когато беше на двадесет години, го обичаше страстно. По-късно бе станал недоверчив и с времето се появиха цял куп възражения и съмнения по отношение на него. Беше го критикувал много и може би тази критика засягаше не толкова самия Рихард Вагнер, колкото собствената му някогашна любов към композитора? Ха-ха, ето че отново се улови. Отново ли бе открил измама, малка лъжа, малка нередност? Ах, да, на бял свят излизаше едно или друго — в безукорния живот на чиновника и съпруга Фридрих Клайн съвсем не всичко беше безукорно, съвсем не всичко чисто, във всеки ъгъл по една погребана тайна. Да, правилно, следователно така стояха нещата и с Вагнер. Фридрих Клайн остро осъждаше и мразеше композитора Рихард Вагнер. Защо ли? Защото Фридрих Клайн не можеше да си прости, че на младини се бе възхищавал от същия този Вагнер. Сега в лицето на Вагнер той преследваше своята лична младежка екзалтация, собствената си младост, собствената си любов. Защо? Защото младостта, възторгът и Вагнер — всичко това мъчително му напомняше изгубеното, защото бе допуснал да се ожени за жена, която не обичаше или поне обичаше неистински, недостатъчно. Да, и така, както се отнасяше към Вагнер, така чиновникът Клайн се отнасяше спрямо мнозина, спрямо много неща. Почтен човек беше господин Клайн, но зад своята почтеност не криеше нищо освен неприличие и позор. Да, ако пожелае да бъде честен, колко много тайни мисли трябваше да крие от себе си самия! Колко погледи подир хубави момичета на улицата, колко завист към любовните двойки, които срещаше вечер, когато се прибираше от работа вкъщи при жена си! И после, мислите за убийството. Не беше ли насочил и омразата, която би трябвало да отнесе към себе си самия, срещу оня учител…

Изведнъж се сепна. Отново връзка! Учителят и убиецът — да, и той се казваше Вагнер! Следователно тук се криеше ядката. Вагнер, така се наричаше онова чудовище, оня луд престъпник, който бе погубил цялото си семейство. Дали през досегашния си живот по някакъв начин от години не е бил свързан с този Вагнер? Дали тази зла сянка не го е преследвала навсякъде?

Е, слава Богу, нишката беше отново намерена. Да, и именно Вагнер някога, в отдавна отминалите, по-добри времена, той бе укорявал много гневно и възмутено и му бе желал най-жестоко наказание. А по-късно сам вече, без да разсъждава за Вагнер, имаше същите помисли и много пъти при една странна представа бе виждал себе си как погубва своите деца и жена си.

И дали това всъщност не беше твърде разбираемо. Не беше ли правилно? Не можеше ли много лесно да се стигне дотам — отговорността за съществуването на децата да стане някому непоносима, също толкова непоносима, колкото собствената същност и битие, че човек да ги възприема като заблуда, само като вина и мъка?

С въздишка той премисли това. Сега му изглеждаше съвсем сигурно, че още тогава, когато за пръв път го узна в сърцето си, бе разбрал и одобрил онова Вагнерово убийство, естествено одобрил само като възможност. Още тогава, когато не чувстваше живота си нещастен и провален, още тогава, преди години, когато мислеше, че обича жена си, и вярваше в нейната любов, още тогава дълбоко в себе си бе разбирал учителя Вагнер и тайно се бе съгласявал с неговото ужасно жертвоприношение. Това, което бе казал и мислил тогава, винаги е било само мнението на неговия разум, а не на сърцето му. Сърцето — оня най-съкровен корен у него, от който израства съдбата — винаги и неизменно е било на друго мнение, то е разбирало престъплението и го е одобрявало. Винаги са съществували двама Фридрих Клайн — видим и потаен, чиновник и престъпник, баща на семейство и убиец.

Но тогава той постоянно беше обърнат към живота с по-доброто си Аз — на чиновника и порядъчния човек, на бащата на семейство и справедливия гражданин. Никога не бе одобрявал спотаеното мнение на своята душа, той дори не бе го знаел. И въпреки всичко този най-съкровен глас незабелязано го бе ръководил и накрая го бе превърнал в беглец и порочен човек!

С благодарност той се улови за тези мисли. В тях все пак имаше късче логичност, нещо като разум, но то още не стигаше, всичко важно оставаше още толкова тъмно, известно просветляване обаче, известна истина беше спечелена. А за истината, именно за нея се отнасяше. Само да не изгубеше отново късия край на нишката! Трескав от изтощение, все между мисълта и съновидението, той за стотен път отново изпусна нишката и за стотен път пак я намери, докато настана ден и уличният шум се заблъска в прозореца.

Бележки

[1] Мама не иска, нито пък татко./ Какво ще направим, за да правим любов? (Итал.) — Б.пр.