Емилио Салгари
Последните дни на Картаген (17)

XVI. ПЕРИПЕТИИТЕ НА БОРБАТА

Хирам, Фулвия, Тала и останалите войници стояха около вратата, опасявайки се от неочаквано нападение. Но от външния свят в подземието не проникваше нито звук. Сякаш на целия остров нямаше жива душа.

— Предчувствувам — шепнеше Хирам, разхождайки се със стиснати юмруци, — че сега навеки ще загубя Офит. Моето щастие, за което мечтаех, загива! О, защо напуснах Тир?

— Ако беше останал там, сигурно щеше да я забравиш, така ли? — попита със слаб глас застаналата до него Фулвия.

— Да забравя Офит? — като луд извика Хирам. — Не! Никога! Това не може да стане! Ще я обичам, докато сърцето ми тупти и в жилите ми тече кръв.

Фулвия го изгледа втренчено и каза с още по-тъжен глас:

— И ти ще бъдеш щастлив, Хирам! Ние, по-грамотните етруски, знаем и част от тайните на неизвестното. Аз мога да чета по звездите, по шума на вълните и по хиляди други предмети, непонятни за вас. И ти повтарям, че любимата ти ще бъде спасена и ти ще си щастлив!

— А можеш ли да узнаеш какво те очаква теб, дете? Какво е твоето бъдеще? Ще бъдеш ли щастлива?

— Аз ли? — попита девойката и сълзи бликнаха в очите й, но тя веднага се сепна и добави: — Нима аз нямам верния, пламенно любещ ме Фегор? Какво би ми попречило да бъда Щастлива?

Хирам поклати глава.

— Не лъжи пред лицето на смъртта, Фулвия — каза той. — Аз, струва ми се, знам тайната ти.

Фулвия силно пребледня.

— Моята тайна? — разтреперана попита тя. — Но… — Думите й бяха прекъснати от силен грохот. Мечовете на нумидииците бяха свършили работа и блокът бе изваден от гнездото си. Силен вик на радост огласи залата.

Тала бързо се покачи върху купчината столове и маси, поднесе факлата си към зеещия отвор и внимателно го разгледа.

— Нищо не се вижда — каза той полугласно, — изход има, но къде ли води?

След минута смелият воин се пъхна в дупката и бързо се намери в просторна стая, пълна с бурета. Това беше виненият склад на храма.

След Тала се качи и Хирам, после Сидон, а след него и останалите.

Провирайки се между буретата с вино, войниците хвърляха алчни погледи, но Хирам строго бе заповядал да не се докосват до съблазнителната течност. Скоро в единия край откриха малка вратичка, която отвориха без особени усилия. Навсякъде цареше мъртва тишина: това особено безпокоеше Хирам. Той предпочиташе открита схватка пред тази тайнствена обстановка. Опасяваше се най-много да не би жреците да са напуснали храма и да са отвели със себе си Офит. Но Сидон побърза да го успокои.

— Това е изключено! — авторитетно каза той. — Тези дългополи богослужници не могат да вървят бързо. Да тгеят химни и да заклинат — на това са майстори. Но когато трябва да работят с ръцете — всичко тръгва наопаки. Или може би могат да съперничат на нашите хора в гребането? Само едно е лошото: да не са счупили или откарали навътре в морето нашата лодка. Но едва ли са толкова досетливи. Групата обиколи всички стаи и помещения, но навсякъде намираше само разхвърляни дрехи, вещи и пълно безредие. Така че предположението на Хирам, че храмът е останал съвършено необитаем, се потвърди. Последният не бе на себе си от ярост: резултатът бе съвсем неочакван и Офит още веднъж изчезна неизвестно къде.

В този момент до тях долетя тихо стенание. Всички се хвърлиха по посока на гласа и срещнаха двама нумидийци, които носеха полупримряла девойка. При нейното появяване Хирам изтръпна: това беше любимата робиня на Офит, която преди време бе посетила гемията заедно с господарката си. Но в какво състояние бе тя! Дрехата й бе превърната в парцали и върху хубавото й бронзово тяло личаха следи от бич. Лицето й почти се бе вкаменило от ужас. След дълги грижи от страна на Фулвия нещастната робиня проговори.

— Господарката ми беше тук — каза тя, — но по едно време жреците я събудиха и бързо я откараха нанякъде. Помолих ги да не ме разделят от нея, но те грубо ми отказаха. Тогава се скрих и след това съм загубила съзнание.

— Можеш ли да ни покажеш пътя, по който избягаха жреците? — попита Хирам. — Но внимавай добре, защото от това зависи спасението на господарката ти.

Робинята наметна попадналата й дреха на някой от жреците и бързо ги поведе.

Помощта й беше повече от полезна. Първо, защото трябваше да се загуби много време, докато се излезе от безкрайните коридори, стаи и тераси на светилището на Танита, и, второ, защото тя знаеше най-краткия път до морския бряг. След няколко минути всички бяха там. Вик на радост се изтръгна от устата на Хирам. На два-три километра навътре на повърхността на морето се полюшваха две лодки.

— Това са те! — извикаха всички. — Ще можем да ги настигнем!

— Само ако лодката ни не е изчезнала — промълви Сидон. За щастие лодката бе намерена, спусната и веслата като криле на огромна птица я понесоха напред.

Нощта беше безлунна, но зората наближаваше и въздухът бе напоен с някаква тиха мътна светлина. Лодките на жреците се виждаха добре въпреки голямото разстояние. От време на време Сидон подвикваше на гребците: „По-дружно! Равно! Хайде!“

Но и без неговото поощрение те си вършеха работата отлично. Тези хора бяха като челичени машини. Мускулестите им ръце без труд повдигаха и спускаха тежките весла и лодката почти летеше по морските вълни. В полупрозрачната светлина неясно се очертаваха контурите на бягащите лодки и силуетите на хората в тях. Между мрачните фигури на жреците острият поглед на Хирам съзря строен женски силует.

— Офит! — извика силно той. Но Тала бързо му затвори устата.

— Не прави глупости! — каза той. — Остави ме да продължа да играя ролята на пратеник на Съвета.

— Каква полза от това? — неволно попита Хирам.

— Откъде знаеш дали тези проклети жреци не са получили заповед да не предават Офит жива в ръцете на чужди хора — отговори Тала. — Какво искаш, да я убият пред очите ни ли? Разбира се, ние ще отмъстим така, че земята да потрепери, но нима това ще те удовлетвори! Не, по-добре седни и мълчи.

Хирам с въздишка се отпусна на скамейката редом с робинята и започна да я разпитва какво е станало, докато са били разделени с Офит.

Робинята тихо му разказа това, което й беше известно, но то бе твърде малко.

— Стоим в храма повече от петнайсет дни, господарю! — продължаваше успокоилата се девойка. — С господарката ми всички се отнасяха добре, но не беше така и с мен.

— Идвал ли е тук Герман или Теоур, мъжът на Офит?

— Не. Не виждахме абсолютно никого. В това време лодката беше стигнала съвсем близо до бегълците. Те се бяха хванали здраво за веслата, за да помагат на гребците, но понеже не гребяха в такт, лодките още повече забавяха ход.

— Хвърлете веслата! Спрете! — извика повелително Тала. И без това смущението се засили: едни викаха, че се предават, други ги караха да мълчат и да продължат бягството. Най-после един треперещ глас се извиси над останалите:

— Какво искате от нещастните служители на Танита?

Ние сме бедни. Защо ни гоните?

— Ние действуваме по заповед на Съвета на сто и четиримата — отговори Тала. — Предайте се и бъдете спокойни. Не сме морски разбойници, а картагенски войници!

Лодките бавно спряха и след минута Хирам беше в едната от тях, където до скамейката лежеше Офит.

— Хирам! — радостно извика Офит, протягайки ръце към него.

— Другата лодка! Другата лодка! — изкрещя някой в тоя момент.

Всички се обърнаха: наистина, използувайки положението, забравената за минута ладия се беше обърнала към Картаген и бързо се отдалечаваше. Хирам веднага разбра на каква опасност се излага: от преследвач щеше да стане преследван. Ако не успееше да стигне ладията, преди да е влязла в пристанището, това щеше да се случи. За един миг Офит бе пренесена при хората на Хирам, греблата на жреците взети и лодката отново се впусна в шеметна гонитба.