Емилио Салгари
Последните дни на Картаген (14)

XIII. В ДОМА НА ФУЛВИЯ

С вперен в Хирам питащ и неспокоен поглед Фулвия не дочака дори излизането на всички и попита:

— Ти имаш да ми казваш нещо? Какво е то? Кажи го по-скоро!

— Няма защо да я търсиш, Фулвия — тихо отвърна Хирам, — Тя е умряла от ръката на Фегор!

Фулвия погледна Хирам така, сякаш не го бе разбрала. След това силно притисна ръце до гърдите си и завика с чужд за нея глас:

— О! Фегор е убил майка ми! За това той ще ми плати със собствения си живот. — Лицето й бе добило зловещо изражение. После добави тихо: — Утре ще бъда при него!

— Какво Мислиш да правиш? — изплашено попита Хирам.

Но Фулвия, потрепервайки от приглушени ридания, не отговори нищо. Тя отвори несъзнателно вратата, бавно се изкачи по стълбата за третия етаж и влезе в запустялата от дълго време стая.

* * *

На другия ден още призори от къщата, с която вече се запознахме, излезе жена, забулена с тъмен тежък воал. Тя премина с твърда крачка няколко улици и се спря пред вратата на висок мрачен дом, построен във вид на кула. Постоя няколко минути нерешително пред него и след това бързо дръпна висящия встрани бронзов кръг. Прозвуча рязък метален звук и минута по-късно зад отворената врата се показа учуденото лице на Фегор.

— Фулвия — ти? — извика той, отстъпвайки почти с ужас назад.

— Да, аз — отвърна етруската, мъчейки се да изглежда спокойна.

— Но аз не мога да повярвам на очите си — продължи шпионинът, като хвана Фулвия за ръка и я въведе вътре. — Дори си мисля, че с мен сега говори не онази Фулвия, която вечно ме отбягваше, а нейният призрак, онзи хубав блян, който пламенната ми любов извиква понякога пред очите.

— Значи ти все още ме обичаш? — насмешливо попита Фулвия.

— Повече от всякога, повече от живота, повече от всичките съкровища на света!

— Добре тогава — все още усмихната, каза Фулвия. — Дошла съм при теб именно за това: да узная колко силна е любовта ти.

— Искай каквото и да е и то ще бъде твое — с жар отвърна Фегор.

— Искам да ми разкажеш за една малка тайна.

— Каква тайна?

— Къде е Офит?

— Тука, в Картаген. Но защо питаш?

— При баща си? — продължи Фулвия вместо отговор.

— Това не знам. Известно ми е само, че годеникът й Теоур я пази най-строго и ден, и нощ. Освен това знам, че Хирам бил наскоро убит в морски бой.

— За последното са те излъгали — спокойно възрази Фулвия. — Хирам е жив и е също тук, в Картаген.

— А! — изкрещя Фегор със стиснати юмруци. — Този човек като че е похйтил безсмъртието на боговете. Но вече ще трябва да си уредим окончателно старите сметки.

— Няма да направиш това — твърдо го прекъсна младата етруска.

— Защо? Какво може да ми попречи? — злобно попита шпионинът.

— И не само че няма да го направиш — продължи Фулвия, без да обръща внимание на забележките на събеседника си, — но и ще помогнеш на Хирам да намери и освободи Офит.

— Какво? Какво каза? — изкрещя Фегор.

— Добре чу, няма защо да повтарям. А и мисля, че с това може би ще заслужиш любовта ми.

Фегор прехапа устни.

— Но аз не мога да предам Герман, който ми плаща — след кратка пауза неуверено каза той.

— Хирам ще ти заплати двойно — живо възрази девойката — и освен това ще имаш на разположение няколко десетки храбри помощници, чрез които да можеш да отстраниш всички пречки, които биха се изпречили.

— А когато Офит бъде вече при Хирам? Тогава… — гласът й внезапно секна и от гърдите й се изтръгна сухо ридание.

— Защо е това? Ти плачеш? — попита Фегор.

— Не — отговори твърдо Фулвия, успяла благодарение на силната си воля да сподави вълнението. — Тогава… Тогава аз ще бъда твоя…

Фегор целият потрепера. — Добре — каза той. — Съгласен съм. Ако Хирам ми заплати така щедро, както обещаваш ти, ще му дам Офит. Върху лицето на Фулвия се изписа отвращение.

* * *

Първата дума, която се носеше като кървав фантом над Картаген и достигна до ушите й, беше: — Война!

Предишната нощ бяха станали събития, които паднаха върху Републиката като гръм от ясно небе: картагенската войска бе разбита от нумидийците; петдесет хиляди избрани войници, гордостта на Картаген, бяха унищожени от стария и коварен цар на Нумидия. И като финал на това нещастие в същия ден, в който гинеха изпитаните храбреци на стария град, Рим му обяви война.

Когато Фулвия се върна вкъщи, тя намери всички събрани да разговарят оживено. До тях вече бе стигнало известието за поражението на Картаген и старите войници страстно обсъждаха бъдещето на Републиката. При появата на девойката те млъкнаха и устремиха в нея изпитателен поглед.

— Видях го — каза етруската, приближавайки се към Хирам, който, щом я видя, силно пребледня.

— Кого? Фегор? А Офит? Къде е тя?

— Тя е жива!

— Жива? Тя е жива! — радостно извика Хирам. По бледите му страни изби червенина и очите му се насълзиха. — Моята Офит е жива! — повтаряше той усмихнато. — О! Фулвия, ти ми връщаш живота. А къде е тя?

— Фегор ми каза само, че е в Картаген, но къде точно — не знам.

— И ти имаше мъжеството да идеш при този човек? — неволно попита Хирам. — Ами ако беше извършил някакво насилие?

Фулвия вдигна рамене.

— Щеше да има една робиня по-малко — каза тя полуусмихната.

— Защо мислиш така? — с укор възрази Хирам. — Нима тук не се чувствуваш като сред свои? А сега седни и ми разправи всичко.

Девойката уморено се отпусна на пейката до Хирам и повтори това, което вече знаем.

— Продажна твар! — промълви Хирам, като чу на каква цена Фегор се бе съгласил да помогне.

— Но толкоз по-добре за теб — възрази Фулвия. — Да, той е продажен. Да, той служи на тези, които му плащат повече, или, по-право, предава онези, които са му платили по-малко. И ако ти му платиш, добре, ще бъде с теб.

— О! — извика Хирам. — Само да спаси Офит, ще му дам половината си състояние.

— А аз от своя страна — каза Сидон, който присъствуваше на разговора — се заклевам в най-скоро време да му дам един хубав удар с меча.

— За всичко това трябва да бързате — намеси се Тала. — Римляните не спят. Никак няма да се учудя, ако след няколко часа видя бързоходните им кораби в пристанището на Картаген. А Републиката съвсем не е защитена.

— Богове! — извика Хирам развълнувано. — Нима съдбата иска точно сега да напусна отечеството си. Само при мисълта за това кръвта ми кипва.

— А какво мислиш да правиш? — насмешливо го попита Тала. — Или мислиш да идеш в Съвета на сто и четиримата и да им се предложиш? На същите тези търговци, които те прокудиха от родината ти? И за какво? Само за това, че ти заедно с великия Анибал се сражава срещу римляните за свободата, славата и величието на Картаген?

— Да, но сега на карта е сложено съществуването на моята родина — възрази с развълнуван глас Хирам.

— Твоята родина? Аз не бих пожертвувал нито капка заради нея. Нима тя не беше неблагодарна и страхлива в последните години? Нима Картаген не предаде на римляните своя герой, своя най-добър син и своята гордост — Анибал? Нима той, подчинявайки се на римляните, не се отрече от него, оставил го безпомощен лице в лице срещу враговете? Нали най-сетне благодарение на това приятелство Анибал, за да не се предаде жив и да стане роб, не се уби сам? Умря, както живя: геройски. Не! Проклятие виси вече над Картаген.

Хирам мълчаливо слушаше речта на Тала. По лицето му пробягваха сенки, в очите му гореше мрачен огън, а гърдите му тежко и нервно се повдигаха.

— Кога мислиш, че ще бъда напълно здрав, Тала? — попита той след кратко мълчание.

Тала повдигна рамене.

— След десет-дванайсет дни, и то ако всичко върви добре, както досега отговори Тала.

— Дълго, мъчително дълго! — промърмори Хирам. — А не знаеш ли дали войната е формално обявена? — високо попита той.

— Не знам със сигурност. Но и така да е, това съвсем не променя, положението. Не забравяй стария и кръвожаден леопард Месинис! Знаеш как страстно ненавижда Картаген. И още повече сега, когато той е унищожил последните му сили, не вярвам, че ще стои със скръстени ръце. Ще видиш, че преди да са се показали на хоризонта мачтите на римските кораби, този звяр ще бъде тук. И тогава — нещастие за Картаген!

— Да, вярно. Прав си. Но това са все причини да отида на помощ на отечеството си.

— Където ще те посрещнат с разтворени обятия, докато имат нужда от теб, а после ще те пратят пак там, откъдето пристигна преди няколко дни.

Кратко почукване прекъсна разговора. На прага, иронично усмихнат, стоеше Фегор.

Всички останаха като приковани.

— Ти? Тук? — попита уплашено Фулвия.

— Как научи, че сме в тази къща? Фегор се усмихна и каза с притворени очи:

— О! Това беше така трудно, така ужасно мъчно. Трябваше да се трудя да те следя, когато ти излезе от дома, да не те изгубвам от очи и най-после да науча къщата, в която се скри. Всъщност последното не представляваше за мен трудност, понеже не за пръв път влизам в нея.

— Но да не бъде за последен — пресече го Хирам и кимна с глава: веднага няколко войници се изправиха с голи мечове до вратата. По този начин пътят за отстъпление на шпионина бе пресечен.

Фегор забеляза, че последните чакат само знак да се нахвърлят върху него, но това изобщо не го обезкуражи.

— Хм! — започна той със спокоен и насмешлив тон. — Дойдох при вас с най-приятелски намерения, а вие да ме посрещате така. Изглежда, всичко решавате предварително.

— Да, когато въпросът се отнася до хора с приятелски намерения като твоите! — презрително му отвърна Сидон.

— А нима ти ги знаеш? — без да се обръща, попита Фегор. — Пък и какво може да пречи на нашата дружба?

— Наистина! — каза сериозно Хирам. — Дружбата на един професионален предател е доста ценна…

— О, богове! — извика Фегор, като вдигна нагоре ръце, — всеки прави това, което може, нали? Някои като теб са родени моряци и им е съдено да изчезнат в някое блато. Други от самата съдба са обречени да бъдат войници и да си разбият медната глава в някой щит, а аз съм бил роден шпионин. Дали е по-добро, или по-лошо — това знаят боговете, ако изобщо знаят нещо. И после — защо това презрение към моята професия? Кълна се, че тя с нищо не е по-лоша от вашата: дори е много по-опасна. Аз съм винаги открит за неприятелите си, докато вие имате време за почивка и спокойствие.

— Стига си бъбрил! — пресече Хирам апологията му за шпионството. — Кажи защо си дошъл?

— Много си груб. Веднага се вижда, че умееш да въртиш само меча. Ида, за да предам, разбира се, някого. Без предателство бих паднал в собствените си очи. Но сега предаденият няма да бъде Хирам, а Герман. И този, който ще заплати, няма да бъде Герман, а Хирам. Надявам се, че последният ще бъде по-щедър от първия.

— Уф! Не мога повече да го търпя! — промърмори Хирам, а после попита високо: — Ще ти бъде ли достатъчен един талант?

— Един талант — извика Фегор. — Кълна се в боговете, не мислех, че си бил такъв изгоден клиент. Ако го знаех по-рано, щях да бъда на служба при теб. Досега за един талант трябваше да работя четири-пет години.

— Значи ще ни помогнеш да намерим и вземем Офит?

— Да! Но при условие че ще ми помогнат всичките ти хора. Теоур се страхува от нападение и е взел всички предпазни мерки.

— Добре замислено — отвърна Хирам. — Ако този път по изключение казваш истината, то всичките ми другари са на твое разположение. Кога мислиш да започнеш?

— За всяка работа най-доброто е, както казва пословицата, да смажем скорпиона, докато лази — отговори Фегор. — Но за нашето дело бързината само би ни навредила. Няма да почнем нито днес, нито утре. Докато тук цари известен ред, каквото и да извършим, би било глупаво. Но ти сигурно си чул вече за злочестината, която иде върху Картаген?

Хирам кимна утвърдително с глава.

— Е, това е! Богове, каква суматоха ще бъде в града съвсем скоро! — продължи с някакво злорадство Фегор. — И тогава колко глупости ще направят хората, които сега се мислят за умни. Сигурен съм, че не само гордият Герман или нежно влюбеният Теоур; но и премъдрият Съвет на сто и четиримата ще стои безпомощен като дете! Тогава именно ще започнем да работим.

— А готвят ли се в града за отбрана? — попита Хирам.

— Да се готвят за отбрана? — иронично каза Фегор. — Няма защо. Картаген е напълно спокоен. Нощес се върнаха посланиците от Рим. Бяха отишли там, за да се оплачат от постоянните нападения на Месинис. Но в Рим им се присмели, казали, че за всичко е виновна самата Република, и дали срещу покровителството си най-унизителни условия. Картаген, разчитайки на милостта на Сената, ги е приел.

— Без съпротива? Без борба? — подскочи Хирам със стиснати юмруци.

— А кой би се съпротивлявал? — спокойно попита Фегор. — Или си забравил, че вече нямаме армия?

— Но имаме флота, която може да оспорва победата на римляните!

— Нашата флота е обезоръжена!

— Как обезоръжена? Какво говориш?

— Да. Съветът обеща, че ще предаде на Рим всичкото оръжие, което се намира у нас. Утре повече от двеста хиляди ризници, мечове, лъкове, катапулти ще бъдат натоварени на нашите кораби и откарани в Рим. А след това ще има война. В това няма никакво съмнение. Но Картаген няма да е вече победител.

Хирам с дива ярост стискаше дръжката на меча си. След кратко мълчание Фегор се извърна към вратата и каза:

— Имам много работа, довиждане. А ти, Хирам, бъди доволен от получените сведения. Гълъбчето ти е живо, тук е, не го грози никаква опасност. После ще решим какво да правим.

Всички бяха като попарени.

Спомниха си годините, когато тяхното отечество се славеше; когато могъщата флота бе господарка на сърдитото Средиземно море, на стълбовете на Херкулес и на водите, миещи тайнствените брегове на мрачния и далечен Запад. Спомниха си и за походите, завършвали всякога с победа, като се мъчеха да си обяснят как тъй Картаген е дошъл до унижението робски да се подчинява на исканията на Рим, под чиито стени до неотдавна стоеше страшната армия на Анибал.