Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Christmas Holiday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dune (2014 г.)

Издание:

Съмърсет Моъм. Една любов в Париж

Американска, първо издание

Превод: Катя Петрова, Димо Петров

Редактор-стопанин: Славчо Атанасов

ИК „ВЕК 22“, София, 1992 г.

ISBN: 954-416-052-3

История

  1. — Добавяне

Глава VIII

На следния ден се събудиха сравнително рано. Закусиха в леглото, всеки с отделен поднос пред себе си. След закуската Чарли изпуши една лула и прочете свой „Мейл“. В това време Лидия направи маникюра на ръцете си с цигара в уста. Ако ги погледнеше човек, заети всеки със себе си, би ги помислил за младоженци, чиято първа страст е отстъпила място на спокойно приятелство. Лидия лакира ноктите си, а след това ги разпери върху завивката, за да изсъхнат. В това време хвърли дяволит поглед към Чарли.

— Ще ходиш ли днес в Лувъра? Дойде в Париж уж да гледаш картини, нали?

— Така мисля.

— Тогава да ставаме и да вървим.

Когато камериерката им донесе кафе и вдигна завесите, дневната светлина нахлу през прозореца откъм двора също тъй оловносива, както всяка сутрин преди това. Ето защо и двамата се изненадаха, когато слязоха на улицата и забелязаха, че времето изведнъж се е променило. Беше още студено, но грееше слънце, а облаците бяха бели и светлееха. Въздухът беше толкова мразовит, че кръвта започна да бие силно в жилите им.

— Да вървим пеша — предложи Лидия.

Във весело игривата светлина Рю де Рен не изглеждаше мрачна и сивите стари къщи сякаш не бяха тъй схлупени и жалки, както преди; над тях се беше спуснала приятна топлинка, както върху много стари жени, изпаднали в бедност. След като слънцето им се усмихваше, сградите се чувствуваха също тъй самоуверени, както и разкошните нови здания по другия бряг на реката, а и по-малко тъжни и самотни.

Трябваше да прекосят площада Сен Жермен де пре, където цареше безнадежден хаос от автобуси и трамваи, таксита, камиони и частни автомобили, и всички префучаваха на разни страни с главоломна скорост. Лидия улови Чарли за ръка. Тъй, хванати под ръка, като влюбена двойка или като някой градинар, тръгнал с жена си в неделя следобед на разходка, двамата се запътиха през тясната Рю де Сен. Тук-там се спираха пред витрината на някой магазин за картини. После стигнаха до кея. Там ги посрещна истински зимен ден с всичката си хубост. От гърдите на Чарли се изтръгна възторжен вик.

— Харесва ли ти? — запита Лидия, усмихната.

— Същинска картина от Рафаел! — дойде му наум един стих от стихотворение, прочетено от него в Тур: „Le vierge, le vivace et le bel aujourd’hui“[1].

Във въздуха се долавяше известна кристалност, но тъй плътна, сякаш човек можеше да я вдиша или да я остави да се сипе като бисери между пръстите му, както водните струи на някой извор. Очите на Чарли бяха привикнали на мъгливата далечина и на сивото було, надвиснало вечно над Лондон, затова въздухът му се видя поразително прозрачен. Сградите, мостът, перилата по брега на реката се открояваха рязко, с истинска елегантна яснота, но при все това очертанията им бяха толкова нежни и изящни, сякаш някоя чувствителна ръка ги беше изляла. А нежни бяха и багрите — багрите на небето, на облаците и на камъните. Също като багрите от пастелните рисунки на художниците от осемнадесетото столетие. Тънките клони на оголените дървета се открояваха пурпурночервени срещу синьото небе и образуваха все нови и нови величествени видоизменения от все същия изящно преплетен образ. Тъй като беше виждал картини със същия този пейзаж, Чарли можа да се наслади без изненада, с обич и разбиране, като на нещо познато. Картината със своята хубост не го порази с непознатост, не го обърка с неочакваното си изпъкване, а по-скоро го изпълни с чувство на приятна интимност, каквато някой странник би изпитал, когато след дългогодишно отсъствие се върне в родното си място и види своята любима улица.

— Не е ли великолепно да живееш! — каза той, възбудено.

— Великолепно е човек да е така млад и с възторг в душата си като тебе! — отговори Лидия и му стисна леко ръката. Тя потисна и една своя въздишка, но той не забеляза това.

Чарли познаваше добре Лувъра. Когато идваше с родителите си по за няколко дена в Париж (за да има възможност Венеция да си набави рокли от малката шивачка, която също тъй добре шиеше, както скъпите магазини по Рю Роял или Рю Камбон), те винаги считаха за свой дълг да заведат децата си в Лувъра. Лесли Мейсън съвсем не прикриваше мнението си и открито заявяваше, че предпочита новите картини пред старите.

— Както и да е, да разгледа човек големите художествени галерии в Европа, значи да допълни общата си култура, а когато хората говорят за Рембранд и Тициан, ти ще стърчиш като пън, ако не можеш да вземеш участие в разговора. И това трябва да ви кажа — по-добър гид от майка си не можете да намерите. Тя разбира много от изкуството и знае кое колко струва, затова изобщо не си губи времето в прости работи.

— Не искам да кажа, че дядо ви е бил голям художник — казваше мисис Мейсън със самоуверената скромност на човек, който знае какво представлява, без да бъде суетен, — но той разбираше от хубавото. Всичко, каквото разбирам от изкуството, от него съм научила.

— Но разбира се, и чудесно носле имаш за такава работа — добавяше мъжът й.

Мисис Мейсън се замисляше за миг.

— Да, може и да си прав, Лесли. Аз имах, както се казва, „добър нос“. Тогава беше по-лесно бързо да „свърши човек с Лувъра“ и да извлече полза, защото още не беше преустроен. „Четвъртитата зала“ включваше почти всички картини, които мисис Мейсън считаше достойни за вниманието на нейните деца. Щом влизаха в помещението, направо се запътваха към Леонардовата Джоконда.

— Аз мисля, че човек трябва винаги най-напред нея да разгледа — казваше тя. — Създава ти точно такова настроение, каквото ти трябва за Лувъра.

Тогава четиримата заставаха пред картината и се заглеждаха със страхопочитание в беглата усмивка на тази свенлива хладна млада жена. След полагаемото се време за обстойно разглеждане мисис Мейсън се обръщаше към мъжа си и децата. По това време тя вече имаше сълзи в очите си.

— Думи не мога да намеря да ви изкажа какво чувствувам пред тази картина — каза тя веднъж с дълбока въздишка. — Леонардо е бил велик художник. Аз смятам, че всеки трябва да го признае.

— Признавам с готовност, че съм зелен, когато се отнася до старите майстори — заяви Лесли, но в тази картина има нещо je ne sais quoi[2] на което човек не може да противостои, не може да се отрече. Помниш ли още онова място в Патер, Венеция? Честна дума, чудесно го е налучкал.

По устните на мисис Мейсън се появи сянка от тъжна усмивка и тя издекламира с тих, но покъртителен глас прочутите редове, които преди две поколения толкова много опустошения бяха причинили сред младите почитатели на изкуствата.

„Върху тази глава, от всички неща на света, последното се вече спуща, и клепките й морно се затварят. Красота душевна се излъчва и плътта й озарява всички клетки до една, отражение на мисли чудни, на блянове потайни, фантастични и страсти отбрани.“

Изслушаха я мълчаливо, със страхопочитание. Тя, замлъкна, с грейнало от възторг лице, и каза този път с обичайния си глас:

— Да, сега ще отидем да погледаме малко Рафаел.

Въпреки всичко нямаше как да отминат, без да се спрат пред грамадните картини на Паоло Веронезе, окачени насреща.

— Струва си труда да им хвърлим един поглед — заяви мисис Мейсън. — Дядо ви много високо го ценеше. Изтънченост или дълбок смисъл Веронезе няма. Липсва му душа. Но изключителната му дарба да съчетава композиции е безспорна; никой друг не може тъй хармонично и тъй естествено като него да съчетава голям брой фигури. Картините му заслужават да им се удивлява човек, макар и само заради чисто физическата сила и жизненост, които Веронезе вероятно е притежавал, щом е могъл с такива грамадни картини да се справя. Но аз смятам, че в тях има и нещо повече. Като ги гледа, човек остава с впечатлението, че от тях блика многоликият живот на онази епоха и на разгулния езически дух, тъй характерни за Венеция на патрициите през златния й век.

— Често съм се опитвал да преброя лицата на „Сватбата на Кана Галилейска“ — каза Лесли Мейсън, — но всеки път излиза все различно число.

И четиримата се заловиха да броят, но всеки от тях стигна до различен резултат. Запътиха се към Голямата галерия.

— Тука е, значи, „Човекът с ръкавицата“ — каза мисис Мейсън. — Не съжалявам, че най-напред видяхте Веронезе. Тогава особените заслуги на Тициан още по-силно изпъкват. Спомнете си, обърнах ви внимание, че Веронезе няма душа. Ето, достатъчно е само да погледнете „Човекът с ръкавицата“, за да забележите, че Тициан тъкмо това има: душа!

— Дебела глава! — заяви Лесли Мейсън. — Доживял до деветдесет и девет години, а и тогава трябвало чумата да дойде, за да го събори.

Мисис Мейсън се усмихна едва.

— Няма да се поколебая да ви кажа, че считам този портрет за един от най-хубавите в света, нарисувани досега. Естествено, не бива да го сравняваме с портретите на Сезан нито дори на Мане.

— Не бива да забравим да им покажем Мане, Венеция.

— Не, няма да забравим. Ей сега ще стигнем до него. Още нещо исках да ви кажа: човек трябва да има предвид стила на времето, когато известна картина е била рисувана; ако не изпускаме това обстоятелство, тогава никой не може да отрече, че този портрет е шедьовър. Дори и само като рисунка стои над всяка похвала, но и извън това е единствен със своята елегантност и въображение. Не си ли и ти на същото мнение, Лесли?

— Напълно.

— Като бях още малко момиче, по цели часове можех да стоя и да го гледам. Такава картина е, че кара човек да изпада в мечти. Лично аз го смятам за по-добър портрет, отколкото „Папата“ на Веласкес, онази в Рим, именно защото оказва по-силно въздействие. Веласкес е бил много велик художник, признавам, и е упражнил извънредно голямо влияние върху Мане. Но едно нещо не забелязвам в него, тъкмо каквото Тициан има: душа.

Леели Мейсън погледна към часовника.

— Не бива много да се бавим, Венеция — обади се той, — иначе ще закъснеем за обед.

— Добре, тогава ще отидем да разгледаме Енгр и Мане.

Отминаха, а пътьом хвърлиха само бегли погледи върху картините по стените отляво и отдясно, но мисис Мейсън не намери нищо да заслужава да се спрат пред него.

— Няма смисъл да обременяваме ума им с твърде много впечатления, само ще ги объркаме — каза тя на мъжа си. — Много по-добре е да насочат вниманието си само върху най-същественото.

— Съвсем вярно — отговори той.

Влязоха в „Залата на съсловията“, но мисис Мейсън се спря на прага.

— Този път ще оставим картините на Пусен — заяви тя. — Човек трябва да дойде в Лувъра да ги види, без съмнение, защото той е велик художник, но е повече художник за художниците, не за публиката, а аз мисля, че сте още малки, за да можете правилно да го прецените. Някой друг път ще го разгледаме както трябва, когато станете големи. Аз мисля, че човек трябва да е малко по-образован от нормалното, за да може основно да го разбере. Идваме сега до деветнадесетото столетие. Аз мисля да оставим и Делакроа. И той е бил художник за художници, затова вие едва ли ще намерите в него онова, което аз намирам. Вие ще трябва чисто и просто да ми вярвате, като ви уверявам, че и той е бил, бележит художник. Съвсем не незначителен колорист, е имал и силен романтичен усет. А за Барбизоновата школа няма защо да си блъскате главата. Аз като бях малка, много й се възхищавах, но тогава още не бяхме разбрали импресионистите и за Сетан и Матис още нищо не бяхме чували. Те са без значение; затова можем с чиста съвест да ги отминем. Искам най-напред да видите „Одалиската“ от Енгр и после „Олимпия“ от Мане. Много добре са поставени една до друга, така че човек може едновременно да ги наблюдава и да си направи своето заключение.

След като го каза, мисис Мейсън се запъти към помещението редом с мъжа си, а Чарли и Патси ги последваха на две крачки зад тях. Но погледът на мисис Мейсън се спря върху „Класосъбирачките“ от Мийе.

— Искам да се спрете, само една минутка да я погледате. Няма нужда да й се удивлявате, но трябва поне един поглед да й хвърлите, защото навремето е била високо ценена. Срам ме е да си го кажа, но като бях още малко момиче, веднъж тази картина стана причина да ми потекат сълзи от очите. Толкова хубава и трогателна ми се видя. Сега като я гледам, не мога да разбера какво съм намирала в нея едно време. Това показва колко много се менят разбиранията, когато човек става по-възрастен.

— Освен това ни показва, че и най-младите могат да грешат — каза Лесли и се разсмя лукаво, сякаш той самият беше измислил тези думи.

Обърнаха се и застанаха на мястото, откъдето според Венеция най-добре можеше да се съзерцават картините, на които двете им отрочета трябваше да се удивляват. Майката застана със същото победоносно изражение на лицето, с което магьосникът измъква живи зайчета из шапката си.

— Ето!

Застанаха няколко минути в една редица, като заковани. Мисис Мейсън впи възхитения си поглед в двата голи образа, после се обърна към децата си:

— Сега ще ги погледаме малко и съвсем отблизо.

Застанаха пред „Одалиската“.

— Нищо не струва, Венеция — каза Лесли. — Може да съм филистер, но не мога да търпя този цвят. Розовият цвят на тялото е също като крема за лице, който ти нощно време си слагаше, докато най-сетне те помолих да се откажеш от него.

— Не биваше да откриваш пред тези невинни деца тайните на нашата спалня — каза Венеция с престорена, но същевременно и дяволита усмивка. — Но аз съвсем не твърдя, че Енгр е бил велик колорист; въпреки това смятам, че това синьо е много приятно и често съм си мислила дали няма да направя добре да си ушия една вечерна рокля точно в този цвят. Ти какво ще кажеш, Патси, няма ли да бъде много младежка за мене?

— Не, мамичко, ни най-малко.

— Не е там работата. Енгр е бил може би най-великият рисувач на света. Аз не мога да си представя как може човек да погледне тези енергични, но и привлекателни линии, без да почувствува, че се намира пред една от най-великите изяви на човешкия дух. Още си спомням, татко ми разказваше, че веднъж дошъл с един свой състудент, който още не бил виждал картината. Когато насочил очи към нея, толкова силно бил поразен, че буквално припаднал.

— Аз пък мисля, че е припаднал, защото е дошъл по време, когато нормално хората отдавна се били вече наобядвали и е припаднал от глад.

— Не е ли баща ви за срам и позор? — усмихна се мисис Мейсън. — Сега ще отделим още пет минутки за „Олимпия“, Лесли, и после, ако ме питате, можем вече да вървим.

Минаха вкупом от другата страна, пред голямата картина на Мане.

— Когато човек застане пред такъв шедьовър, може само да замлъкне и да му се възхищава. Останалото е мълчание, както казва Хамлет. Никой друг не е могъл да нарисува така човешката плът, както Мане; нито Реноар, нито дори и Ел Греко. Вижте само дясната гърда. Колко е прелестна! — същинско чудо! Просто дъхът ти замира! Дори и горкият татко… той не можеше да търпи модернистите, а казваше за тази гърда, че била хубаво нарисувана, е? Питам ви аз. Мисля, че виждате около фигурата едно черно очертание. Нали, Чарли?

Чарли заяви, че виждал.

— Ами ти, Патси?

— Да.

— Аз пък не виждам! — заяви тя победоносно. — Отначало и аз виждах. Знам, че го има, но честна дума, не го виждам вече.

Тогава отидоха да обядват в един малък ресторант, открит лично от мисис и мистър Мейсън, и където не се срещаха никакви англичани. Той изобщо не падаше по-долу от модерните ресторанти, където постоянно ходеха чужденци, а цените му бяха само наполовина. Днес беше доста препълнен и… чудна работа: на масата вдясно седяха англичани, вляво американци, насреща им двама високи руси шведи, а малко по-нататък — японци. А на масата се чуваха много езици, но не и френски. Лесли огледа посетителите недоволно.

— Венеция, струва ми се, че и тук скоро ще бъде занемарено.

Четиримата получиха по един голям лист, изписан с лилаво мастило. И те зачетоха в захлас. Лесли затри ръце от радост.

— С какво да започнем? Мисля, че във Франция е най-добре да живеем като французите. Какво ще кажете, най-напред охлюви, а после — жабешки бутчета?

— Не ставай толкова глупав, татко! — каза Патси.

— Ти само проявяваш невежеството си, детето ми, като говориш така. Ами че те са истински деликатеси! Не мога да ги намеря в листа! — той не можеше изобщо да запомни дали grenoui означаваше обикновена жаба или пък crapaud брадавична жаба, или обратното. Той изгледа оберкелнера, застанал до него, и го запита с провлачения си английски акцент: — Гарсон, est-que vous avej des crapauds?

Оберкелнерът изобщо не обичаше да го наричат гарсон, но отговори почтително, че не им било сега времето.

— Ех, че отвратителна работа! — викна Лесли. — Хм… Ами охлюви? Escargots?

— Татко, повдига ми се, като ям охлюви!

— Той само те дразни, миличка — обади се мисис Мейсън. — Аз мисля, че е най-добре да си поръчаме по един хубав омлет. Омлет — най-сигурното нещо във Франция!

— Вярно е — съгласи се Лесли. — Където и да отидеш във Франция, навсякъде ще намериш хубав омлет. Добре, тогава. Гарсон, une omelette pour quatre!

После си поръчаха телешка пържола алангле, за да направят удоволствие на децата. След това младите получиха ванилов сладолед, а старите си поръчаха сирене камамбер. В Англия често го ядяха, но и двамата бяха на мнение, че във Франция било някак си особено. Привършиха обеда си с кафе от цикория и мисис Мейсън заяви, докато пиеше своето кафе с наслада, на малки глътки:

— Човек трябва да дойде във Франция, за да разбере истинския вкус на кафето.

 

 

Чарли поведе Лидия самоуверено и влезе в Четвъртитата зала, тъй както добрият играч на тенис влиза в добре познатото му игрище, защото познаваше добре тази прочута галерия и беше добре подготвен от майка си. Той просто изгаряше от нетърпение да покаже на Лидия любимите си картини и си помисли как точно ще й обясни защо всъщност са толкова възхитителни. Но той остана изненадан, че всички картини бяха прередени, поради което не можа никъде да съгледа „Джокондата“, пред която искаше да заведе най-напред приятелката си. Останаха в залата само десет минути. Когато Чарли идваше с родителите си, винаги се бавеха повече от час и въпреки това майка му казваше, че не били изчерпали всички съкровища. „Човекът с ръкавицата“ си стоеше на мястото и Чарли отведе Лидия пред нея. Младата жена се загледа в картината.

— Удивително, нали! — каза той и я стисна нежно за ръката.

— Да, много хубавичка… Какво собствено й харесваш?

Чарли се сепна рязко и извърна бързо глава. Такъв въпрос никога досега не му бяха задавали.

— Какво искаш да кажеш, за Бога? Този портрет е един от най-хубавите на света. От Тициан!

— Добре де! И какво толкова голямо значение има лично за тебе?

Чарли просто не знаеше какво да й отговори.

— Хм… ами… много хубава картина… чудесно нарисувана. Вярно, че няма твърде голямо съдържание, ако това искаш да кажеш.

— Не искам това да кажа — отвърна тя усмихната.

— Мисля, че наистина няма никаква връзка с мене.

— Че тогава какво толкова ти е притрябвала?

Лидия отмина и Чарли тръгна след нея. И към другите картини тя хвърли само един равнодушен поглед. Чарли се слиса от нейните думи, помъчи се да разбере смисъла, прикрит зад думите й. Тя му се усмихна насмешливо.

— Ела — каза тя. — Сега аз ще ти покажа няколко картини.

Тя го улови под ръка и двамата закрачиха из галерията. По едно време Чарли съгледа „Джокондата“.

— Ето я! — викна той. — Най-напред на нея трябва да се нагледам. Винаги се спирам да й се нагледам, когато дойда в Лувъра.

— Защо?

— Я гледай ти! Ами че тя е най-прочутата картина на Леонардо! Една от най-важните картини на света…

— Важна за тебе?

Чарли не можа да разбере какво собствено искаше Лидия да каже, но постепенно тя започваше да му става досадна. Все пак като благовъзпитан младеж и през ум не му мина да й се разсърди.

— Една картина може да бъде важна, без непременно да е важна лично за мене.

— Но то зависи само лично от тебе. Доколкото се отнася лично до теб, картината може да има само едно-единствено значение, а именно: значението й лично за тебе.

— Много фантастичен начин да се гледа на нещата.

— Наистина ли тази картина ти прави впечатление?

— Разбира се. Но едва ли бих могъл да го изразя по-добре, отколкото Патер го е изразил вече. За съжаление нямам силна памет като майка ми. Тя помни наизуст целия пасаж.

Но още докато го казваше, Чарли долови, че този му отговор е твърде слаб. Постепенно започваше да му става ясно какво искаше да каже Лидия. Обзе го неприятното чувство, че в изкуството трябва да има нещо, за което още нищо не са му казвали. Добре че поне си спомняше какво беше казала майка му за „Олимпия“ на Мане.

— Впрочем аз изобщо не знам защо трябва да се приказва за картините? Или ти харесва една картина, или не ти харесва.

— Ами тази наистина ли ти харесва? — запита го тя с малко следователски тон.

— Много.

— Защо?

Той се замисли за миг.

— Ами… виж, зная я, откакто се помня.

— Значи обичаш я по същата причина, по която обичаш и приятеля си Саймън, нали?

Този отговор му се стори не твърде почтен.

— Добре, покажи ми ти тогава на тебе какви картини ти харесват.

Сега ролите им изведнъж се размениха. Не вече той я развеждаше, както беше очаквал, не вече той й обръщаше внимание върху шедьоврите на големите майстори, обичани от него открай време, а по-скоро тя започна да го води. И то добре. Той беше напълно готов да се остави в нейни ръце, за да види как ще върви.

„Разбира се, каза си той, рускиня е. Човек трябва да бъде малко снизходителен.“

Закрачиха покрай дълги редици окачени платна, цели километри, от една зала в друга, защото Лидия мъчно можеше да се оправи в този лабиринт, но най-сетне се спряха пред една малка картина, която човек лесно би могъл да отмине, ако не я търси нарочно.

— Шарден — каза Чарли. — Виждал съм я вече.

— Но заглеждал ли си се в нея?

— Ах, да! Шарден посвоему съвсем не е бил лош художник. Майка ми има много високо мнение за него. Неговият стил много й харесва.

— Само толкова ли те впечатлява? На мене пък сърцето ми се къса, като я гледам.

— Тази ли? — викна Чарли съвсем слисан. — Един хляб и една кана вино? Разбира се, много хубаво са нарисувани.

— Да, прав си. Много хубаво са нарисувани. Нарисувал ги е с чувство и обич. Не е само един хляб и една кана вино, а хлябът на живота и кръвта на Исуса — но не хлябът и виното, запазени за онези, които са гладни и жадни за тях, или пък които свещениците при разни тържествени случаи милостиво раздават. Нарисувал е насъщния хляб на всички живеещи жени и мъже. Толкова смирено скромни, толкова естествени, толкова изпълнени с доброта — хлябът и виното на бедните, които нищо друго не искат, освен да ги оставят на мира да ги припечелват с труда си и на спокойствие да изяждат тази си проста храна. Този е повикът на презрените и прокудените. Тази картина ти казва, че човек е добър, колкото и да е грешил. Този хляб и тази кана вино са символ на радостта и грижите на всички натъжени и отрудени. Те надават вик за милост и доброта; говорят ти, че са от една и съща плът и кръв с тебе. Говорят ти, че животът е кратък и тежък, а гробът студен и пуст. Не е просто един хляб и една кана вино; в тях се крие тайната на хората по земята, пламенният им копнеж за малко приятелство и обич; крие се смирението на тяхното примирение, когато разберат, че ги лишават дори и от тези прости дарове.

Гласът на Лидия затрепера, сълзи потекоха от очите й. Тя ги избърса веднага.

— И не е ли удивително как този добродушен старец е успял да създаде такова чудно хубаво нещо, с нищо друго освен тези прости неща, с благородната си и чувствителна душа на художник, та чак до дъното на душата ти те трогва? И е искал може би несъзнателно, почти без самият той да го предугажда, да ни покаже, че човек може да сътвори хубост дори и от болките, потисничеството и коравосърдечието на другите, стига самият той да има достатъчно обич и състрадание. Нали?

Тя замълча и се загледа продължително в картината. И Чарли се загледа, но с недоумение. Картината беше много хубава. Досега той нито веднъж не се беше заглеждал внимателно в нея, затова се зарадва, че Лидия му обърна внимание, и че тази творба посвоему е трогателна. Но разбира се, той не можа да види в нея всичко онова, което Лидия виждаше. Чудна, непонятна жена! Беше малко мъчително да я гледа разплакана на публично място, в картинната галерия. В какво неудобно положение могат да поставят човек тези руснаци! Кой би могъл да допусне, че една картина може да впечатли толкова силно? Той си спомни думите на майка си как един състудент на дядо му припаднал пред „Одалиската“ на Енгр; но то е станало много отдавна, още през деветнадесетия век, когато хората са били много романтични и впечатлителни. Лидия обърна към него лицето си, с лъчезарна усмивка по устните си, че той се слиса, като я видя тъй бързо да минава от плач на смях.

— Да си отиваме ли вече? — запита тя.

— Не искаш ли да видиш други картини?

— Защо? Нали видях една, чувствувам се щастлива и спокойна. Какво ще спечеля, ако видя и други?

— М… да. Добре тогава.

Какъв смешен начин да се посещава картинна галерия! За картините на Вато и Фрагонар изобщо не се огледаха. Майка му сигурно ще го пита дали е видял „Отпътуването за Китера“. Някой й разказвал, че тази картина била почистена и сигурно щеше да полюбопитствува дали цветовете са излезли сполучливи.

Направиха някои покупки, после отидоха на обед в малък ресторант по отсрещния бряг на кея. Лидия се нахрани както обикновено — с голямо желание. Обичаше да се намира сред много хора и сред оживеното движение и шума на улиците. Беше в добро настроение. Силното душевно вълнение й беше подействувало, изглежда, като очистителна баня за духа. Заговори с подчертана веселост за банални неща. Но Чарли беше замислен. Не му беше така лесно да се отърси от обзелото го безпокойство. Обикновено Лидия почти не забелязваше настроението му, но вътрешната му борба се отразяваше толкова ясно върху лицето му, че най-сетне тя не можа да не го долови.

— Защо си тъй мълчалив? — запита го тя със съчувствие и дружелюбно усмихната.

— Бях се замислил. Знаеш, открай време съм се интересувал от изкуството. Родителите ми са големи негови почитатели; мнозина биха ги нарекли и интелигенти, мисля. Винаги са искали аз и сестра ми да се научим да разбираме изкуството и аз си мислех, че можем. Сега се безпокоя, като виждам, че всъщност го разбирам по-малко от тебе, въпреки всички мои усилия и възможностите, които ми бяха дадени.

— Я гледай ти! Ами че аз нищо не разбирам от изкуство! — отвърна му тя със смях.

— Но го преживяваш много силно, а аз мисля, че изкуството е въпрос на чувствата. Не че не обичам истинските картини. Всъщност много обичам да гледам картини.

— Не бива да се измъчваш с такива мисли. Много естествено е ти да гледаш другояче на картините, не като мене. Ти си млад и здрав, щастлив, добре ти е. Не си глупав. За тебе картините са само една от многото радости. Когато ги гледаш, изпитваш известно чувство на топлота и задоволство. Да се разходиш из някоя картинна галерия за тебе е много приятен начин да прекарваш един свободен час. Какво повече искаш? Но аз, знаеш, винаги съм била бедна, често пъти и гладна, и понякога страшно самотна. За мене картините са били истинско богатство, храна и пиене и дружба. Когато работех, а господарката ми пак ме довеждаше до отчаяние с постоянното си мърморене, изтичвах до Лувъра по време на обедната почивка и така забравях изобщо за нейните мъмрения и караници. Когато после майка ми умря и не ми остана никой на света, картините ми бяха утеха. През дългите месеци, когато Робер лежеше в предварителния арест — а аз бях бременна, — сигурно щях да посегна на живота си, ако не можех да отивам там, където никой не ме познаваше и не се втренчваше в мене и можех да оставам насаме с моите приятели картините. Те означаваха за мене спокойствие и мир. Вдъхваха ми нова смелост. Не ми помагаха великите, всеизвестни шедьоври, а малките, скромни картини, на които никой не обръщаше внимание; струваше ми се, че те се радваха, като се заглеждах в тях. Тогава започваше да ми се струва, че нищо в живота не е така важно, защото всичко отминава. Търпение, търпение! Там го научих. А и съзнавах, че над всички ужаси, над всичката мизерия и жестокост на света има нещо по-велико и по-важно от всичко това и то помага на човек да понася изпитанията: човешкият дух и красотата, създадена от него. Толкова ли е чудно наистина, че такова голямо значение има за мене картината, която тази сутрин ти показах?

За да използуват колкото може по-добре хубавото време, те се запътиха нагоре по оживения булевард Сен Мишел, а като стигнаха до края му, завиха в Люксембургската градина. Седнаха и заследиха движението, без да разговарят много; следяха главно как гувернантките бутат пред себе си детските колички и за съжаление не носеха вече дълги копринени панделки, както в миналото. Следяха и старите дами в черно облекло, които надзираваха търпеливо малки деца, следяха и по-възрастните мъже, завити чак до носа с вълнени шалове и унесени в мисли. Радостно наблюдаваха палавите игри на дългокраките момченца и момиченца и се питаха какво толкова сериозно може да разискват двамата млади студенти, които току-що минаха покрай тях. Съвсем не приличаше на градска градина, а по-скоро на домашна градина за всички обитатели от левия бряг на Сена — в цялата картина имаше нещо трогателно и интимно. Все пак студените лъчи на залязващото слънце й придаваха известна меланхолия, а се долавяше и нещо недействително с нейната желязна преграда, която я делеше от трескавото бързане и безпокойство на големия град. Като наблюдаваше човек възрастните хора, които вървяха по посипаната с пясък алея, и децата, чиито викове се сливаха в една обща радостна глъчка, оставаше с впечатлението, че не хора, а призраци се разхождат и играят и като сбирщина от духове ще се разпръсне в мрака като цигарен дим, щом наближи утринният здрач. Стана много студено и Чарли и Лидия се запътиха към хотела — мълчаливо, но като добри приятели.

Когато се озоваха в стаята, Лидия измъкна от куфарчето си малка тетрадка с ноти за пиано.

— Донесох някои неща — Робер постоянно ги свиреше. Аз самата свиря толкова лошо, а при Алексееви няма пиано. Ще можеш ли да ги изсвириш?

Чарли прегледа нотите. Руска музика. Някои от пиесите му бяха познати.

— Мисля, че ще мога — отговори той.

— Долу има пиано, а сега тъкмо няма никой в салона. Хайде да слезем долу.

Пианото беше много разстроено, клавиатурата пожълтяла от старост, а клавишите малко употребявани, затова съвсем затегнати. Пред пианото имаше високо канапе и Лидия седна до Чарли. Той постави върху стойката една позната му пиеса от Скрябин, удари няколко акорда, за да опита пианото, и засвири. Лидия започна да следи с очи нотите и да обръща страниците. Чарли беше учил в Лондон при най-добрите учители, а се беше и упражнявал усърдно. Беше свирил на концерти в училище, а по-късно и в Кеймбридж и по този начин беше придобил известна самоувереност. Имаше лек приятен удар. Свиреше с истинска наслада.

— Тъй — каза той, когато свърши.

Чарли беше много доволен от себе си и уверен, че е свирил в духа на композитора, и то в ясния непринуден дух, тъй характерен между пианистите.

— Изсвири нещо друго — помоли го Лидия.

Тя избра една пиеса — потпури от народни песни и народни танци за пиано. Чарли не беше чувал нищо за композитора, който ги беше написал. Изтръпна, като видя името на Робер Берже, изписано върху нотите със смел самоуверен почерк. Лидия се загледа мълчаливо в тях и обърна един лист. Чарли хвърли бегъл поглед върху това, което трябваше да свири. Запита се какво ли си мисли Лидия. Така както сега седеше до него, така е седяла и до Робер. Защо го измъчваше и го караше да свири тези потпури и така да разбужда горчивите спомени за своето краткотрайно щастие и нещастие след него.

— Е, започвай.

Чарли свиреше добре от пръв поглед, а и музиката не беше трудна. Стори му се, че е изпълнил задоволително задачата си. След заключителния акорд зачака похвала.

— Много хубаво го изсвири — каза Лидия. — Но къде остана руското в него?

— Изкажи се по-ясно. Какво искаш да кажеш? — запита той малко обиден.

— Ти го свириш така, сякаш се намираш в Лондон в някой неделен ден следобед, когато всички са облекли най-хубавите си дрехи и се разхождат по кръглите празни площади и имат само едно-единствено желание — да стане по-скоро време за чай. Но съвсем не е тъй. Тази музика е старата песен на селяните. С нея оплакват краткия си тежък живот, пеят за златните си ниви, за мъката и труда си да приберат реколтата в хамбарите; пеят за голямата букова гора, за копнежа на хората на труда по земята да настъпи царството на мира и благосъстоянието; предаден е и буйният танц, с който те поне временно забравят тежката си съдба.

— Добре, изсвири го ти по-хубаво.

— Аз не умея да свиря хубаво — отговори тя, но веднага го избута и седна на мястото му.

Чарли се заслуша. Лидия свиреше лошо, но въпреки това съумя да извлече от музиката нещо недоловено от него. Макар, и с голямо усилие, тя успя да изрази бурните чувства, и тежката меланхолия предаде и ритъма на танца с варварска жизнерадостност, която кара кръвта на човека да лудува. Но Чарли кипна:

— Право да ти кажа, не мога да разбера защо смяташ, че можеш по-добре да изразяваш руската атмосфера, като свириш фалшиви ноти и постоянно натискаш с крака педала за шумно свирене — каза той, когато тя свърши.

Лидия прихна да се смее, метна двете си ръце около шията му и го целуна по бузите.

— Много си сладичък — изрече тя.

— Много мило от твоя страна, че ми го казваш — отговори той студено и се освободи от прегръдките й.

— Обидих ли те?

— Съвсем не.

Тя поклати глава и му се усмихна с топла, нежна усмивка.

— Много хубаво свириш, но не бива да си въобразяваш, че можеш да свириш руска музика — не можеш! Посвири ми нещо от Шуман. Шуман сигурно ще ти се удава.

— Не. Нищо вече няма да свиря.

— Защо не ме набиеш, като си ми толкова сърдит?

На Чарли му идеше да се изсмее, но се сдържа.

— Ех, че си глупавичка! Жалко, че още не ми е минавало такова нещо през ума — впрочем и съвсем не съм сърдит!

— Толкова си голям и силен, и хубав! Понякога съвсем забравям, че си още момче — тя въздъхна. — А пък съвсем не си подготвен за живота. Като те гледам понякога, тъй ми се свива сърцето, сякаш с нож ме пробождат.

— Недей започва пак по руски и със сантименталности.

Лидия умееше да увещава, когато желаеше. Чарли се усмихна — признак, че самоувереността му бе разколебана, и пак седна пред пианото. Шуман беше наистина любимият му композитор; Чарли знаеше наизуст много негови творби и свири на Лидия цял час, но когато реши да прекъсне, тя го помоли да посвири още. Младата касиерка полюбопитствува да види кой свири на пианото и надникна в салона. На връщане тя се усмихна на портиера лукаво и многозначително и му прошепна:

— Гургуличките се забавляват.

Когато най-сетне Чарли престана да свири, Лидия си въздъхна само доволно.

— Аз си знаех, че тази музика ти се удава. Тя е също като тебе: здрава, мила и приятна. Свеж въздух, слънчево сияние и прелестно ухание на борова гора лъхат от нея. Подействува ми много добре, докато я слушах, много добре ми подействува и като поседях с тебе. Майка ти сигурно много те обича.

— Е, стига!

— Защо си толкова добър към мене? Аз съм отегчителна, скучна и сигурно те нервирам. Не съм ти особено приятна, нали?

— Чарли се замисли за малко.

— Да… право да си кажа, не много.

Тя се разсмя.

— Тогава защо изобщо си с мене? Защо не ме изгониш на улицата?

— И аз самият не зная.

— Да ти го кажа ли аз? От доброта. Нищо друго, освен чиста, проста, глупавичка доброта.

Нахраниха се в Латинския квартал. Чарли не си правеше никакви илюзии, че Лидия може да изпитва някакво влечение лично към него. Тя приемаше неговата дружба, както човек приема дружбата на спътниците, с които е принуден да прекара няколко дни заедно на парахода, и по тази причина е заставен да живее в известна интимност с тях. Но всъщност му е все едно откъде идват и що за хора са; те изскачат изневиделица, когато идват на парахода, после се разделят, щом пристигнат в пристанището и всеки поема своя път. Чарли беше толкова малко суетен, че това съвсем не го обиждаше; той бе принуден да признае, че нейните собствени грижи и главоболия бяха извънредно големи и поглъщаха цялото й внимание. Ето защо той доста се изненада, когато го помоли да й разкаже нещо за себе си. Той й разказа за влечението си към изкуството, разказа й за отдавнашното си желание самият той да стане художник. А тя сметна, че е постъпил много благоразумно, като си е избрал най-сетне подсигурения живот на търговец. Дотогава не я беше виждал толкова весела и човечна. Тя познаваше английския семеен живот само от Дикенс, Такър и Х. Дж. Уел, затова имаше голямо желание да узнае какъв е животът в богатите трезви къщи в Бейз-уотърс, които тя беше виждала само отвън. Тя го запита за неговото семейство и домашната им обстановка. Той винаги изпитваше удоволствие да говори за това. Разказа й за баща си и за майка си с лека, насмешлива ирония, но Лидия я долови само като маска, зад която той прикриваше обичта и възхищението си към своите родители. Без сам да знае, той обрисува пред нея приятната картина на едно нежно сплотено щастливо семейство, което прекарва живота си в непридирчиво и скромно охолство, доволно от себе си и от света и без ни най-малко да се тревожи, че сигурността му може някога да бъде застрашена. На така описания от него живот не му липсваше прелест и достойнство, той беше нормален и здрав, а тъй като се интересуваха от всевъзможни духовни ценности, не беше напълно насочен към материалното. Хората, които водеха такъв живот, бяха обикновени и почтени, без амбиции или завист, готови да изпълнят своя дълг към ближния си и към държавата, тъй както го разбираха; с една дума, безвредни и незлобиви хорица. Лидия навярно долови колко много от това добродушие и дружелюбност и от това съвсем не неприятно самодоволство се дължаха на отдавна осъзнатото и заздравено благосъстояние на Англия; тя може би долови смътно, че един ден то може да бъде отнесено от някой пролетен порой, както пясъчните кули, каквито децата си правят край морския бряг. Но кога, не й беше ясно.

— Колко сте щастливи вие, англичаните! — каза тя.

Самият Чарли остана малко изненадан от въздействието върху него на собствените му думи. В този свой разказ той за пръв път се видя с очите на наблюдател. Досега беше живял като актьор, който играе ролята си, но нито веднъж не е виждал цялата пиеса откъм зрителната зала и затова има само обща, неопределена представа за цялото. Би било пресилено да твърдим, че това съзнание го е обезпокоило; то го смути малко, когато си представи, че баща му, майка му, сестра му и самият той бяха заети от ранна утрин до късна нощ — никога не им достигаше денят, каквото и да предприемеха. И все пак, ако се замислеше човек какъв живот водеха те година след година, не би могъл да се отърси от неприятното чувство, че никой от тях нищо не вършеше в истинския смисъл на думата. Така както става с много комедии: декорите красиви, дрехите хубави, диалозите артистично изпълнени, така че човек прекарва една приятна вечер, но след една седмица вече нищо не си спомня.

Щом се навечеряха, наеха един автомобил и отидоха на кино на другия бряг. Даваха филма на братята Маркс и Чарли и Лидия се смяха до припадане на непринудения хумор на тези отлични клоуни, но ги разсмиваха не само духовитостите на Гручр и комичните лудории на Харпо, но и собственият им смях. Към полунощ филмът свърши, но Чарли беше в такова весело настроение, че не можеше и да помисли за спане. Затова запита Лидия дали не иска да отидат някъде, за да потанцуват.

— Къде искаш да отидем? — запита го Лидия. — Монмартър?

— Където ти искаш, само да бъде весело — а тъй като си спомни за вечното и почти никога неизпълнено желание на своите родители при посещенията им в Париж, той добави: — Където няма толкова много англичани.

Тя го изгледа с насмешливо-палав поглед, какъвто той вече на няколко пъти беше забелязвал у нея. Този й поглед го учуди донякъде, но му допадна. Учуди го, защото не отговаряше на неговата представа за характера на Лидия; допадна му, защото по него заключи, че въпреки тежките си преживелици Лидия все още носеше в душата си известни остатъци от веселост и известна склонност към приятно-насмешливо дразнене.

— Ще те заведа на едно място. Не е много весело там, но е може би интересно. Имат една рускиня, пее руски песни.

Изминаха доста път с автомобил. Когато колата спря, Чарли видя, че се намираха на кея. Двете кули-близнаци на Парижката Св. Богородица се очертаваха ясно в мразовитата звездна нощ. Изминаха няколко крачки нагоре по една тъмна улица, влязоха през тясна врата, слязоха надолу и Чарли се озова, за голяма своя изненада, в голяма изба с каменни стени, а край тях бяха наредени дървени маси без покривки. Масите бяха толкова големи, че по дървените пейки около тях можеха да насядат по десетина-дванадесет души. Беше горещо до припадане, а въздухът сив от тютюнев дим. На свободното място в средата на помещението много двойки танцуваха нагъсто под звуците на някаква меланхолична музика. Не много чист келнер по риза намери две места за новодошлите и прие поръчката им. Някои и други измежду посетителите от околните маси започнаха да поглеждат към тях и после да си шепнат помежду си. И нищо чудно: Чарли с добре скроения си тъмносин костюм и Лидия с черната си копринена рокля и елегантната си шапка, гарнирана с перо, изпъкваха твърде очебийно сред останалото общество. Мъжете не носеха нито яки, нито вратовръзки, танцуваха с шапки на глава, а от устните им висяха недоизпушени цигари. Дамите не носеха шапки и бяха силно гримирани.

— Доста ми приличат на апаши и гангстери — каза Чарли.

— Точно такива са. Повечето от тях са лежали вече в кафеза, а които не са, имат си го в кърпа вързан. Ако се скарат и започнат да се замерват с чаши или измъкнат ножовете, застани до стената и не мърдай.

— Мисля, че не им е много приятно, като ни виждат тук — каза Чарли. — Изглежда, че много ги бодем в очите.

— Смятат ни за туристи, а тогава винаги им настръхва козината. Но скоро ще им мине. Аз лично се познавам със съдържателя.

Когато келнерът им донесе поръчаната бира, Лидия му каза да повика съдържателя. Едва изминала и една секунда, и той се появи. Веднага позна Лидия. Към Чарли погледна недоверчиво, но когато Лидия му го представи като един от нейните приятели, съдържателят му стисна горещо ръката и каза, че му било приятно да се запознаят. Той седна при тях и поговори с Лидия няколко минути със сподавен глас. Чарли видя, че мъжете от съседната маса проследиха малката сцена и си намигнаха един другиму. Сега те мигновено се успокоиха. Танцът привърши и хората от масата на Чарли и Лидия се върнаха. Те изгледаха непознатите враждебно, но когато съдържателят им обясни, че били приятели, един от тях стана — мрачен наглед младеж, с белег по лицето си от порязване с бръснач — и не закъсня да им предложи по чаша вино. Скоро след това всички забъбриха весело и до един се надпреварваха да дадат възможност на младия англичанин да се почувствува сред тях колкото се може по-приятно. А един от мъжете, седнал до Чарли, побърза да го увери, че били добри момчета, макар и да изглеждали малко груби, а и сърцето им не било наопаки в гърдите им. Той беше вече малко на градус. Чарли скоро превъзмогна първото си притеснение и се развесели.

Скоро след това саксофонистът стана и премести стола си напред. Появи се с китара в ръце и рускинята певица, за която Лидия беше споменала. Посрещнаха я с бурни ръкопляскания.

— Маришка! — каза пияният съсед на Чарли. — Втора като нея няма по света. Била метреса на един от комисарите, но Сталин го разстрелял, а и нея щял да разстреля, но тя успяла навреме да се измъкне от Русия.

Чу го една дама от отсрещната страна на масата.

— Що за глупости му разправяш, Лулу — викна тя. — Маришка е била приятелка на един велик княз преди революцията, всички го знаят. Имала брилянти за милиони, но болшевиките всичко й взели. Преоблякла се като селянка и така избягала.

Маришка беше жена на около четиридесет години. Имаше вид на съвсем изтощена и гледаше мрачно; чертите й бяха мъжки, кожата мургава, очите — грамадни и пламенни, под гъсти, черни, извити вежди. Тя запя с много силен, дрезгав глас някаква тягостна, безрадостна песен и макар Чарли да не разбираше руските думи, ледени тръпки го полазиха. Бурни ръкопляскания отговориха на певицата. После тя подхвана една сантиментална балада на френски — жалбата на една девойка за любимия й, който на следната утрин щял да бъде разстрелян. Слушателите полудяха от възторг. Накрая Маришка им изпя още нещо — този път весела, жива руска песен. Мъжкото трагично изражение по лицето й изчезна, вместо него се появи груба, брутална веселост и певицата даде воля на дебелия си дрезгав глас. Всички пламнаха, сигурно ликуваха в душата си, но същевременно бяха и покъртени, защото под вакханалната веселост се долавяше отчаянието на напразно пролети сълзи. Чарли погледна към Лидия и долови насмешливия й поглед. Той се усмихна добродушно. Тази измъчена жена извличаше от музиката нещо извън неговия досег — това му стана ясно сега. Нови бурни ръкопляскания й благодариха в края на изпълнението й. Но Маришка стана от мястото си съвсем равнодушно, сякаш не ги чуваше, и дойде при Лидия. Двете жени заговориха на руски. Лидия се обърна към Чарли.

— Пийва й се чаша шампанско, ако й предложиш.

— Разбира се!

Той махна с ръка на келнера и поръча бутилка шампанско, после, като хвърли поглед към пет-шестимата души, насядали на масата, промени поръчката си:

— Две бутилки и няколко чаши! Ще ми позволите, господа и дами, да ви предложа по чаша.

Силна врява от вежливи благодарности последва поканата му. Донесоха виното, Чарли напълни няколко чаши и ги раздаде по масата. Чукнаха се и пиха за общо здраве:

— Vive l’Entente Cordiale!

— A nos allies!

Създаде се много интимно, весело настроение. Чарли остана възхитен. Но той беше дошъл тука да танцува, затова, когато музиката засвири отново, покани Лидия. Дансингът скоро се запълни с хора и Чарли забеляза, че от всички страни отправяха любопитни погледи към Лидия. Сигурно сред посетителите се е пръснала новината коя е. На Чарли му стана доста неприятно, като си помисли, че тя привлича любопитството на всички тези грубияни и на дамите им. Самата тя обаче съвсем не забелязваше, че я оглеждат.

Скоро след това дойде съдържателят и сложи ръката си върху рамото на Лидия.

— Искам да ви кажа няколко думички.

Лидия се освободи от ръката на Чарли, отдели се настрани с пълния съдържател и го изслуша. Чарли забеляза, че тя се сепна. Очевидно съдържателят се опитваше да й посочи с очи някого; Чарли видя, че тя проточи врата си, но многобройните танцуващи двойки й пречеха да вижда и тя последва съдържателя до другата страна на избата. Изглежда съвсем забрави Чарли. Засегнат до известна степен, той се върна на мястото си. Там седяха две двойки и спокойно си наливаха от неговото шампанско, поздравиха го от все сърце. Вече всички се държаха много интимно с него и го разпитваха къде е оставил малката си приятелка. Той им обясни какво е станало. Между тях имаше и един нисък набит мъж с червендалесто лице и големи мустаци. Разкопчаната му риза разкриваше косматите му гърди, а задушната горещина го беше накарала да свали сакото си и да запретне ръкавите си нагоре: целите му ръце бяха покрити с татуировка. Той седеше с една девойка, която изглеждаше с двадесет години по-млада от него. Тя имаше много гладко причесана черна коса, разделена по средата на две, завързана отзад; лицето й беше напудрено с дебел слой бяла като вар пудра, устните й кървавочервени, под очите й черни сенки. Мъжът я бутна с лакът.

— Я слушай, защо не потанцуваш с англичанина? И ти пи от неговото винце, е?

— Нямам нищо против — каза тя.

Когато затанцуваха тя се притисна силно в него. Беше много напарфюмирана, но не достатъчно да прикрие миризмата на чесън, с който вечерята й вероятно е била силно подправена. Тя се усмихна на Чарли прелъстително.

— Наш’то хубавичко англичанче трябва да е доста отракано — изгугука му тя и заогъва като змия гъвкавото си тяло в черната си, но прашна рокля.

— От къде на къде? — усмихна се той.

— Ам’че който не е отракан… ще ходи ли с жената на Берже?

— Сестра ми е — отвърна Чарли весело.

Тя сметна думите му за твърде остроумна шега, затова ги преповтори пред цялата компания, когато музиката престана да свири, и се върнаха на масата. Всички се разсмяха с цяло гърло, а ниският набит мъж с косматите гърди потупа Чарли приятелски по рамото.

— Ах ти, мошеник такъв!

На Чарли не му беше приятно да го смятат за „мошеник“, но му беше приятно да блести в тази компания. Той разбра, че минава за нещо като знаменита личност, щом му е любовница жената на такъв прословут убиец. Всички започнаха да настояват да идва по-често тук.

— Но идвайте сам — каза момичето, с което беше танцувал.

— Ще ви намерим някое момиче. Защо сте се захванал с рускиня? В която и страна да отидете — тамкашно ще пиете — тъй му е приликата!

Чарли поръча още една бутилка шампанско. Не беше пиян, не можеше и дума да става — само се беше развеселил. Тъй се запознава човек с живота! Когато Лидия се върна, го завари да бъбри и да се смее с новите си приятели, сякаш ги познаваше открай време. Чарли изигра следващия танц с нея. Той забеляза, че тя не следеше стъпките, затова леко я разтърси.

— Ти не внимаваш.

Тя се разсмя.

— Извинявай. Уморена съм. Да си отиваме.

— Да не е станало нещо?

— Не. Само е много късно, пък и е страшно горещо.

След като се сбогуваха най-сърдечно с новите си приятели, излязоха и потърсиха такси. Лидия се отпусна на седалката, капнала от умора. Чарли се чувствуваше щастлив, избиваше го на нежност, затова улови ръката на Лидия и я задържа в своята. Изминаха целия път, без да си продумат нещо.

Легнаха си и още след няколко минути равномерното дишане на Лидия подсказа на Чарли, че беше вече заспала. Но той беше толкова възбуден, че не можеше да заспи. Разходката му беше допаднала твърде много, сега той се чувствуваше съвсем бодър и весел. Той изреди в паметта си всичко, случило се тази вечер, и се усмихна, като си помисли каква чудесна история ще има да разказва, като се върне у дома си. Запали лампата, за да прочете нещо, но не успя да се съсредоточи върху стихотворенията на Блейк. Хаос от мисли се въртяха из главата му. Угаси лампата и веднага изпадна в лека дрямка, но след няколко минути отново се разбуди напълно. Тялото му изгаряше от желание. Той се заслуша в спокойното дишане на заспалата жена и някаква особена вълна на чувства разтуптя сърцето му. С изключение на първата вечер в „Сарай“ освен състрадание и приятелство никакви други чувства не беше изпитвал към нея. След като я беше наблюдавал няколко дни от сутрин до вечер, той вече не я намираше дори за хубава; не можеше да търпи ъгловатото й лице, издадените й напред лицеви кости, плоските й очи — нито хлътнали, нито изпъкнали; понякога му се виждаше съвършено незначителна. Въпреки живота, който тя водеше — Господ знае по какви странни и неестествени начини — тя му правеше впечатление на такова скучно до смърт благоприличие, че сякаш го задушаваше. Нейното равнодушие към всякакви полови връзки му действуваше като студен душ. Тя гледаше с презрение и отвращение на мъжете, които търсеха от нея платено удоволствие. Страстната й обич към Робер я издигаше над всички човешки чувства и убиваше всякакво пожелание. Но Чарли и иначе не вярваше да изпитва някакво особено влечение към нея. Тя често биваше намусена и почти винаги равнодушна. Каквото и да направеше той за нея, тя винаги го приемаше като свое право. Наистина никога нищо не му искаше, но все пак преспокойно би могла да прояви към него известна искрица на признателност за всичко, каквото той беше направил за нея. Стана му неприятно, като си помисли, че може би му се подиграва и го използува. Ако наистина е вярно, онова, което му беше разказал Саймън, че в този публичен дом искала само да спечели пари, за да улесни бягството на Робер, тогава тя не е нищо друго освен коравосърдечна лъжкиня. Лицето му се наля с кръв и пламна, когато си представи, че може би се надсмива зад гърба му на неговото глупаво лековерие. Не, тя не го привличаше и колкото повече се замисляше, толкова по-ясно му ставаше, че не можеше да я търпи. И все пак тъкмо в този момент той просто се задушаваше от страст по нейното тяло, а гърлото му се свиваше, сякаш някой го душеше. Тя не се мяркаше пред погледа му тъй, както той от сутрин до вечер я виждаше — като неугледна смачкана женичка или като някоя учителка от неделното училище, а както се яви пред него първия ден: с широки турски шалвари, със синя чалмичка, украсена със звездички, с яркочервени устни и начернени в ъглите клепачи. Той виждаше пред себе си тънката й талия, светлата и мека златисторумена кожа и твърдите й гърдички с розови пъпчици. Той се мяташе из леглото и не можеше вече да сдържи влечението си. То се превърна в истинско мъчение. Не, не е справедливо тъй. Той беше млад, здрав, нормално развит. Защо тогава да не си позволи и той известна наслада, щом има възможност? Пък и тя за това беше дошла, нали самата тя си го беше казала? Какво го интересува, че щяла да го сметне за скот? Той толкова любезно се беше държал с нея, затова заслужаваше и тя да прояви известна любезност към него. Тихото шумолене на спокойното й дишане го възбуди странно силно, сърцето му затуптя още по-буйно. Той предвкусваше вече сладостта на меките й устни, когато ще впие устата си в нейната; усещаше вече как ще стисне в ръцете си малките й гърдички; чувствуваше гъвкавото й тяло в ръцете си, крачетата й притиснати в неговите. Той запали лампата с надеждата младата жена да се събуди. Надвеси се над нея. Тя лежеше по гръб, с ръце скръстени на гърди, като някаква каменна надгробна статуя; изпод затворените й клепачи течаха полека сълзи, устата й беше разкривена от болки. Тя плачеше насън. Както лежеше, правеше впечатление на дете; по лицето й беше изписано същото изражение, както на децата, когато се чувствуват безкрайно натъжени — детето не знае, че грижите са преходни, както всичко друго на света. Чарли се задъха. Толкова силно отчаяние беше изписано по лицето й, че той не можа повече да го гледа; плътското му желание съвсем изгасна, задуши го състраданието, което се надигна в душата му. През деня тя беше спокойна, готова за весел разговор, дори и общителна, та му се беше сторило, че се е отървала — поне временно — от черната си мъка, за която той предугаждаше, че е пуснала корени дълбоко в душата й. Но насън мъката й отново я потискаше; виждаше се много ясно какви страшни сънища я измъчваха. Той въздъхна дълбоко.

Сега Чарли изпитваше още по-малко желание за сън от преди. Стори му се непоносима мисълта пак да си легне. Той обърна абажура на лампата така, че Лидия да не бъде смущавана от светлината, седна на масата и напълни лулата си. После отмести тежката завеса от прозореца, седна пред него и се загледа надолу към двора. Всички прозорци бяха тъмни с изключение само на един, затова сега той правеше още по-зловещо впечатление. Чарли се запита дали в тази стая лежи някой болен, или пък някой там сега стои буден, унесен в тежък размисъл върху загадките на живота. Или пък може някой мъж да си е довел жена, та сега, след като са уталожили своите страсти, лежат спокойно в прегръдките си. Чарли запали лулата си и запуши. Стори му се, че нищо на този свят не го засяга. За нищо особено не мислеше. Най-сетне си легна и заспа.

Бележки

[1] Фр. Недокоснат, дълготраен и хубав ден. — Бел.пр.; Първият стих от сонета „Лебедът“ на Стефан Маларме („И девствен, и тъй гъвкав, и недостъпно бял“, прев. К. Кадийски) — Бел. NomaD

[2] Фр. Не знам какво. — Бел.пр.