Съмърсет Моъм
Една любов в Париж (7)

Глава VII

Чарли не искаше да чете репортажа на Саймън в присъствието на Лидия. След като се раздели с приятеля си, отиде в кафене „Дом“, поръча си кафе и разтвори изрезките. Приятно му беше да се запознае с едно общо, последователно изложение върху убийството и делото, защото откъслечните разкази на Лидия му бяха дали доста объркана представа. Тя му беше разправила в основни линии, но не последователно, както събитията се бяха разиграли, а тъй, както сърцето й подсказваше. Трите дълги репортажа на Саймън бяха смислено, последователно изложение. Макар че Чарли знаеше от Лидия някои подробности, неизвестни на Саймън, той бе успял да намери една обща нишка, лесна за проследяване. Саймън пишеше почти както и говореше — на лек вестникарски стил, но имаше превъзходен начин да обрисува основните положения, от които се бяха породили описваните събития. Получаваше се мрачна картина за един необуздан свят на диви страсти, в които гангстери, контрабандисти на наркотици, посредници по обзалагания, агенти по надбягвания живееха своя тъмен и бурен живот. Измет от населението на големия град, те преживяваха само благодарение на своята дързост, вечно недоверчиви един към друг, готови да предадат и най-добрия си приятел, стига да имат лична облага от предателството си. Щедри, дружелюбни, самодоволни циници — в известно отношение дори и със силно развит усет за хумор, — те се наслаждават изглежда на своя живот, изпълнен с опасности и превратности; живот, в който трябва постоянно да са нащрек, и затова вечно със съзнанието, че непрестанно живеят. Всеки един от тях се стреми да узнае намеренията на ближния си, това обаче ги принуждава да придобият такава необикновена гъвкавост, че тя ги опиянява. Свят, в който всеки е готов за нищо и никаква дреболия да застреля другаря си… но същевременно е и в състояние да занесе и цветя, и плодове на болния си приятел в болницата — разход, равносилен за тях на немалка жертва.

Саймън беше пресъздал произшествието не без известна ловкост, и то в такава атмосфера, че тя изпълваше читателя със странен смут. Познатият му свят, спокойният, щастлив свят на повърхността приличаше на приятно езеро, в което се отразяваха бели, пухкави облачета и ливадите покрай брега, по което безгрижни младежи караха своите лодки, а девойките, седнали до тях, плъзгаха пръстите си по тихата синя вода. Ужасно беше да си помисли човек, че под повърхността, на неголяма дълбочина, опасни виещи се растения протягаха пипалата си, за да ги сграбчат; ужасно беше да си помисли човек и за всички други чудно страшни неща, риби със смъртоносни уста, отровни змии, които там, долу вечно водят неспирна война едни срещу други. От някои отделни думи Чарли дойде до заключението, че Саймън беше надникнал със захлас в тези дълбини, затова се запита какво го е накарало да го разгледа с такова цинично снизхождение — дали чисто любопитство или го е принудила зловещата притегателна сила на тези мошеници и издайници.

В този свят Робер Берже се беше чувствувал напълно в своята стихия. Като човек от по-висш обществен слой и с по-добро образование от почти всички други, той се радвал там на известна почит. Неговият чар, неговото непринудено държание и общественото му положение привличали другарите му, но същевременно ги карали да бъдат вечно нащрек спрямо него. Те знаели, че той е престъпник по душа, но нещо доста странно, почти го ненавиждали за това, защото бил „un garçon de bonne famille“, т.е. момче от добро семейство. Той работел най-вече сам, без съучастници, и никому не се доверявал. Те подозирали, че той ги презира, но винаги им правело силно впечатление, като го чували например, след като отивал на концерт, да им разказва за него с въодушевление и с разбиране, доколкото те можели да преценят. Те не разбирали, че той се чувствува чудесно самотен и притеснен; дразнело го бездействието, налагано му от живота на тези почтени буржоа. Когато бил осъден за кражбата на автомобили, казал веднъж на Жожо, изпаднал в един от редките си мигове на доверчивост:

— Отсега нататък нямам вече нужда да разигравам комедии. Жалко, че не е жив баща ми, защото щеше да ме изгони от къщи и тогава щях да бъда свободен да водя живот, какъвто единствено ми се харесва. А сега не мога да оставя майка си. Аз съм за нея всичко на света.

— Няма сметка в престъпленията — отговорил му Жожо.

— Напротив, както ми се вижда, за тебе добра сметка е имало — разсмял се Робер. — Но на мене не ми е до пари; прави ми удоволствие вълнението и да се чувствувам силен. Също както ако скачаш от високо във вода. Водата е страшно дълбока, но щом се решиш да скочиш и после излезеш на повърхността, е-ех, майка му стара! Ех, че е доволен човек от себе си!

Чарли прибра изрезките от вестниците, сложи ги в джоба си и като смръщи леко вежди от напрежение, опита се да слее известните му вече подробности из живота на Робер Берже и да си създаде от тях обща картина, за да си състави окончателна представа за действителния човек Берже. Лесно би могло да се каже за него, че е незначителна твар и че човешкото общество трябва да се радва, че се е отървало от него. Естествено такова заключение беше вярно, но твърде просто и повърхностно. Чарли се замисли; бавно започна да го озарява мисълта, че хората са по-сложни същества, отколкото той си ги е представял. Човек не отива твърде далеч, като каже на някого, че е такъв и такъв. Например страстното влечение на Робер към музиката, особено към руската музика, която ги беше събрала… за нещастие на Лидия. Чарли обичаше твърде много музиката. Знаеше каква наслада беше тя за него, наслаждение отчасти чувствено, отчасти душевно — когато се опияняваше от мелодиите, които отекваха в ушите му; когато напълно ясно можеше да проследява и да оценява заслужено изтънченото изпълнение на тематиката от страна на композитора. А когато чрез почти невиждано още самоизпитание се опитваше да си уясни какво чувствува, като слуша някоя от великите симфонии, обземаха го смесени чувства: възбуда, а същевременно и покой, любов към хората и копнеж да сътвори нещо за тях; желание да бъде добър и влечение да се радва блажено на доброто; приятно жадуване и странно чувство на волност, като че се носи високо над света и че за него са без всякакво значение всички земни неща и събития. И… може би; ако човек трябва да слее всички тези чувства заедно и да ги нарече с едно име, то би било: щастие! Но какво ли е преживявал Робер Берже, когато е слушал музика? Без съмнение, нищо подобно. Или пък — не е ли може би несправедливо да отсичаме, — че всичко преживяно от него е било низко и незначително? Не изглежда ли по-вероятно в музиката да е намирал успокоение от демона, който е господствувал в душата му? Успокоение от демона, който е бил по-силен и Берже не можел да се отърси от него… да, дори не можел и да пожелае да се освободи от него? Успокоение от напора, който го тласкал към престъпления, защото са били израз на покварената му природа? Защото чрез борбата срещу силите на закона и на реда е давал действителен израз на своята личност? С други думи, не е ли възможно да е намирал в музиката покой от тази деспотична сила и за миг да си е отдъхвал в божествено успокоение, сякаш е съглеждал през разкъсаните мрачни облаци далечното видение на любовта и добротата?

Чарли знаеше какво значеше да обича. Знаеше, че човек бива добър към всички; знаеше, че тогава човек е готов да направи всичко за любимата си девойка; знаеше, че тогава човек не може да понася мисълта да й причини болка; знаеше, че човек постоянно се учудва какво собствено намира в нея и все пак тя му се струва безспорно дивно същество. И ако човек е честен и почтен спрямо самия себе си, тогава трябва да си признае, че не е достоен връзките на обувките й да развърже. Чарли смяташе, че щом по такъв начин чувствуваше любовта, тогава и всички други, следователно и Робер Берже, е трябвало да я чувствува по същия начин. Без съмнение Робер обичаше Лидия пламенно, но ако любовта му към нея му вдъхва такова чувство на… (Чарли се сепна пред думата, която му мина през ума, и почти се изчерви, че изобщо можа да си я помисли)… значи, ако го изпълва с такова чувство на святост, тогава много странно е, че той може същевременно и такива отвратителни престъпления да върши. Тогава сигурно в него обитават двама души. Чарли се смути, а и нищо чудно, защото той беше едва на двадесет и три години, а дори по-възрастни и по-мъдри от него хора не бяха могли да разберат, че един подлец може също тъй честно и беззаветно да обича, както и един светец. А възможно ли е Лидия дори — и сега с все същата беззаветна преданост да обича съпруга си, когато той наистина съвсем не го заслужава?

— Човек трябва да притежава малко по-голяма схватливост, за да може да проумее човешката природа — каза си той тихо, сам на себе си.

Без да го съзнава, той изрече с тези думи една голяма истина.

Но когато се натъкна на въпроса за любовта на Лидия — любов, която я разяждаше и господствуваше над всички нейни дела и мисли, та придаваше на всекидневния й живот глъбина и мисъл, както симфоничният съпровод на мелодията, — той можеше само да се оттегли в ужас и страхопочитание, тъй както човек бяга от някоя пламнала гора или придошла река — ужасен, но и непонятно привличан. Пред това неговата житейска опитност се оказваше безсилна. Той разбра, че в сравнение с нея неговите собствени преживелици са само банални флиртове и че онова чувство, което в доста монотонния му живот от време на време му придаваше малко обаяние и веселост, не е било нищо друго освен момчешка сантименталност. Той просто не можеше да си представи, че в тялото на тази обикновена, бледна и дребна женичка може да се побира толкова мощна страст. Това проличаваше не само от нейните думи, но човек го долавяше и по пътя на вътрешното си прозрение, схващаше го по дълбочината на проницателния й поглед, по свитите й устни, когато тя не знаеше, че я наблюдава. Долавяше се в сподавените тонове на припевния й глас. Нейната страст нямаше нищо общо с културните чувства, познати на Чарли; в нея имаше нещо диво и животинско, та въпреки високите си токове, копринени чорапи и костюми, Лидия нямаше вид на модерна жена, а на някоя дивачка с първобитни инстинкти, която някъде из най-тъмните кътчета на душата си още приютява маймуноподобното същество, от което човек произхожда.

— Боже, в каква каша се забърках? — запита се Чарли.

Той извади отново репортажа на Саймън. Очевидно авторът беше положил големи усилия, защото стилът му беше по-елегантен от обикновените криминални репортажи. Репортажът му представляваше упражнение в ироничен стил, очевидно написан от човек, който стои по-високо от всички тези неща, но между редовете се долавяха безпокойството и любопитството, с които Саймън се беше справил с характера на този човек, сдържан не от угризения на съвестта и не от страх от последиците. Репортажът му представляваше остроумно есе, но написано с толкова хладнокръвна грубост, че човек не можеше да го чете, без да изпита известно неприятно чувство. При опита си да извлече всичко възможно от тази богата тема, Саймън беше забравил, че се отнася за хора и за човешки чувства. Вярно е, че читателят неволно се усмихваше — не липсваше злъчен хумор, — но се усмихваше с досада. Саймън беше съумял изглежда да се промъкне в малката къщурка в Ньой. За да създаде известна представа за обстановката, в която Берже беше живял, той описваше с язвителен хумор безвкусната, задушна, но мебелирана с големи претенции стая, където го поканили да влезе. В стаята имало два пълни комплекта мебели — единият в стил Луи XV, а другият — в стил ампир. Мебелите стил Луи XV били от дърво, украсено с инкрустации и резба, с калъфи от копринен плат на мънички розови цветенца. Мебелите в стил ампир — със светложълта сатенена тапицировка. В средата на стаята имало маса, украсена богато с позлатени орнаменти и резба, с мраморна плоча. Очевидно и двата комплекта са били доставени от някой магазин по булевард Сент Антоан, където произвеждали модерни мебели на едро. Първоначалните им собственици са искали да се отърват от тях и така семейство Берже са ги купили на някоя разпродажба. Между двата дивана и множеството столове човек трудно можел да се движи, само с голяма предпазливост, а никъде не можело да се седне удобно. По стените висели големи, но долнокачествени картини с маслени бои, в тежки позлатени рамки, очевидно купени на някоя разпродажба, и то само защото са можели да ги вземат на безценица.

Прокурорският паркет беше възпроизвел убедително произхода на произшествието. Ясно беше, че Джордан е имал известна слабост към Робер Берже. Доказваше го държанието му — плащал обедите му, давал му комисиони, давал му и пари на заем. Най-сетне Берже се съгласил да му отиде на гости в квартирата. За да не бие на очи, че излизат заедно от заведението, наговорили се единият да излезе малко по-късно от другия. После се срещнали, както се били уговорили, а за да бъде портиерката сигурна, че тази вечер никой не е ходил при Джордан, навярно двамата заедно са влезли в къщата. Джордан живеел на партера. Берже не свалил новите си ръкавици, седнал и изпушил една цигара, а в това време Джордан побързал да донесе от малката си кухничка уиски и сода, както и торта. Той имал навик да стои у дома по риза и затова съблякъл сакото си. Поставил една плоча. Грамофонът бил евтин, старомоден, без автомат за сменяване на плочите. Когато Джордан понечил да смени плочата, Берже пристъпил зад него, уж да види коя е, и забил ножа в гърба му. Глупаво било да се твърди, както защитата заявявала, че Берже нямал силата да нанесе такъв силен удар, както личало от аутопсията. Той бил жилаво момче. Хора, които го виждали да играе тенис, свидетелствували пред съда, че бил известен със силния си замах при подаване на топката. Ако не успял да си пробие път до челната редица, то не било поради липса на сила, а по някакъв психологически недостатък, който разколебавал волята му за победа.

Саймън се присъединяваше към гледището на паркета. Според него прокурорът правилно е схванал фактическото положение. Вярно било и предположението за причината, поради която Джордан поканил Робер да му отиде на гости. Но той беше на мнение, че паркетът се лъжел, като предполагаше, че Берже го е убил заради парите, за които му било известно, че англичанинът бил спечелил. Самото купуване на ръкавиците показвало, че Берже бил решил да извърши престъплението преди още да е знаел, че тази вечер Джордан ще разполага с такава голяма сума. Макар че парите никъде не можели да бъдат намерени, Саймън не се съмняваше, че Берже ги е взел — но само ей тъй, между другото. Щом имало и пари, той ги е взел с голяма радост, но те не били подбудата за престъплението. Полицията твърдяла, — че той откраднал петдесет — шестдесет автомобила, а нито веднъж не направил опит да продаде някой от тях. Оставял ги из града, понякога след няколко часа, най-много след ден-два. Той ги „реквизирал“, защото било приятно човек да си има кола, когато му потрябва, но още повече защото искал да упражни и развие смелостта и самообладанието си. Малко изкарвал от кражбите си, при които с толкова проста хитрина задигал чантите на дамите. Те представлявали по-скоро палави лудории и отговаряли на чувството му за хумор. Тогава трябвало да поставя в ход своя чар, а тъкмо това му доставяло удоволствие. Той се усмихвал от самодоволство, като си помислял как тези дами остават като втрещени безмълвно насред пустата улица, докато той офейквал. Накратко, за него било един вид спорт и всеки път, когато неговата лудория завършвала с успех, го изпълвало все същото чувство на задоволство, както когато на тенис с един ловък удар топката му профучавала край самия му противник или удряла в земята зад самата мрежа и той спечелвал една топка. Придавали му самоувереност. А за да се забърка в контрабандата с наркотици от Белгия за Франция, го съблазнили не толкова големите печалби, колкото необходимостта да запазва хладнокръвие и бързо да взема решения в моменти, когато изглеждало, че ще бъдат неизбежно заловени. Приличало на изкачване на някой главоломно стръмен планински връх, когато човек трябва да стъпва на здраво, на сигурно място, и да запазва хладнокръвие. Тогава животът ти зависи от твоите нерви, от силата и от инстинкта ти. Но след като победиш всички трудности и постигнеш целта си, след като преживееш ужасното напрежение, колко великолепно е чувството на облекчение, колко дивно е опиянението на победата! Разбира се; за човек като Робер, с неговите ограничени средства, открадната сума от борсовия посредник, където работел, била грамадна, цяло богатство. Но той я задигнал не наведнъж, а капка по капка, а също тъй капка по капка я изхарчвал, за да посещава с Лидия нощни заведения или просто да се весели с другари в бар Жожо. Когато го арестували, нямал вече нито стотинка, а арестуването му дошло за него като истинска изненада. Възприетият от него похват при кражбата бил толкова ловко измислен, че можел вечно да го продължава. И тука пак изглеждало, че вършел престъпленията си по-скоро за удоволствие, отколкото за пари. Както Робер признал открито пред адвоката си, борсовият посредник бил толкова дълбоко уверен в собствените си способности, че Робер не можел да устои на изкушението да му даде един малък урок, да му „окачи една обеца на ухото“, както той казвал.

Но Берже изчерпил постепенно всички възможности, продължаваше Саймън да развива ръководната си нишка, и престанал да намира удоволствие в по-малки злодеяния. Когато веднъж се намирал в предварителния арест, запознал се с някакъв пропаднал младеж и останал възхитен от разказите му. Младежът бил изпечен крадец на скъпоценни камъни и умеел да разказва подвизите си извънредно увлекателно. Най-напред трябвало да си избере жертва, после да наблюдава търпеливо навиците й и да се запознае точно с мястото и обстановката. Трябвало не само да подуши къде се съхраняват скъпоценните камъни и как се влиза в помещението, но и да проучи каква възможност има за измъкване, ако му стане много „горещо“. Щом всичко това бъдело веднъж проучено, трябвало дълго време да се чака за удобен случай. Често изминавали месеци между възникването на плана и изпълнението му. Но такова нещо съвсем не било по характера на Робер. Той имал смелостта и присъствието на духа, необходими за такава работа, но нямал търпение за сложната подготвителна работа, изисквана от касоразбиваческия занаят.

Саймън сравняваше Робер Берже с човек, който години наред е биел яребици и фазани, но на когото сръчността не му доставя вече удоволствие и затова копнее за някой друг вид спорт, в който всички отделни изстрели са свързани с опасности, и така постепенно преминава към лов на едър дивеч. Никой не бил в състояние да каже кога за пръв път се породила у Робер мисълта да извърши убийството, но можело да се предположи, че тя постепенно започнала все повече и повече да го завладява, както художникът, в чийто ум назрява идеята за известно творение и постоянно напира да възприеме вид и образ, та не му дава нито минутка покой и мир, докато най-сетне не се облекчи от своето бреме, тъй и Берже чувствувал, че едва като убие човек ще постигне своето истинско аз. Съзнавал, че като даде пълен израз на своята личност, след това ще намери покой и ще може да поведе с Лидия честен и почтен буржоазен живот. Тогава инстинктите му щели да бъдат задоволени. Знаел, че се касае за чудовищно престъпление; знаел, че поставя живота си на карта, но тъкмо тази чудовищност го блазнела и тъкмо тя си струвала труда.

Щом стигна до това място, Чарли остави отрязъка с репортажа. Саймън беше отишъл твърде далеч. Чарли можеше да си представи, че в момент на необуздана ярост би могъл навярно да извърши убийство, но и при най-големи усилия на въображението си не можеше да си представи как човек може да върши такова нещо, и то дори не за пари, а просто от любов към спорта, както Саймън го схващаше — защото нещо в душата му го подтиквало да унищожи жертвата си и по този начин да изяви своето аз. Действително ли Саймън вярва на своята теория? Или я е изградил само колкото да напише впечатляващ репортаж? Чарли взе пак отрязъка, макар и с неохота, и смръщи чело. Навярно, продължаваше Саймън, Берже би се заловил само да си играе с тази мисъл, ако обстоятелствата не му бяха тласнали в ръцете неговата жертва. Когато е седял на чаша вино с приятели, често трябва да е обмислял дали ще му се падне случай да убие, и трябва да се е отказвал от намерението си, когато трудностите са му се виждали твърде големи, или пък се е чувствувал сигурен, че ще го заловят. Но когато слепият случай го събрал с Теди Джордан, тогава трябва да му е минало през ума, че тъкмо той е човекът, за когото толкова време е чакал. Джордан беше чужденец, имаше голям кръг познати, но нито един близък приятел, а и живееше сам в една затънтена уличка. Той беше тъмен тип, замесен в контрабандата с наркотици. Ако някой ден го намерели убит, полицията сигурно щяла да предположи, че е паднал в някое сбиване между гангстери. Дори и да не знаела полицията за неговата полова извратеност, след смъртта му сигурно щяла да го узнае и по всяка вероятност щяла да сметне, че е бил убит от някой хомосексуален тип, който е искал повече пари, отколкото Джордан бил съгласен да му даде. Предвид на големия брой хомосексуалисти, изнудвачи, контрабандисти на опиати и другите долни типове, за които щяло да бъде допустимо да са извършили убийството, полицията не щяла да знае върху кого да насочи подозрението си. Пък и се касаело за един нежелателен чужденец и по начало властите щели да се радват, че е бил премахнат. Щели да търсят убийците, но ако издирването не дадяло резултат, бързо щели да се откажат от тях и да препратят преписката в архивата. Берже схванал, че Джордан имал известно влечение към него, затова започнал да го върти, както риболовецът подмамва с въдицата си пъстървата. Уговарял с него срещи, а не отивал. Давал полуобещания, а не ги изпълнявал. А когато Джордан казвал, че Берже само си играе с него, и заплашвал да скъса, тогава Робер отново поставял в действие своя чар и омагьосвал англичанина да има отново търпение. Джордан се смятал за преследвач, а Робер за преследвания, Но Робер се подсмивал. Той вървял по стъпките на Джордан, както ловецът в джунглите ден след ден дебне по дирите на някой плах и недоверчив звяр, докато най-сетне му се представи случай животното да му падне в ръце въпреки инстинктивната си предпазливост. А тъй като Берже не изпитвал към Джордан никакви лични чувства, нито го обичал, нито го мразел, той можел преспокойно да се отдаде на този приятен лов. А когато престъпното деяние най-сетне било извършено и дребният англичанин паднал мъртъв пред нозете му, Робер не изпитал нито страх, нито угризения на съвестта, а само наслада, и то толкова пламенна, че просто го опиянила.

Чарли стигна до края на репортажа. Изтръпна. Не му беше ясно кое повече го беше ужасило, дали грубото вероломство на Робер Берже и хладнокръвната му дързост или хладнокръвният и равнодушен начин, по който Саймън описваше психологическия механизъм на този покварен и сложен по душа убиец. Наистина това описание беше плод на въображението на Саймън, но какъв страхотен подтик го е тласнал да наднича в тази бездна от низост и да намира там удоволствие? Саймън се беше надвесил над душата на Робер, тъй както човек се надвесва над някоя страхотна бездна, и читателят оставаше с впечатлението, че гледката го е изпълвала със завист. Чарли не можеше да си обясни как бе стигнал до тази мисъл, защото в тези грижливо подбрани думи и изрази, в тази полуравнодушна ирония нямаше нищо, което да я оправдае. Но той оставаше с впечатлението, че Саймън си е задавал въпроса, докато е пишел репортажа си, дали и той, Саймън Фанимър, би имал смелостта за едно толкова отвратително жестоко, а същевременно и безсмислено деяние. Чарли въздъхна.

— Близо петнадесет години откакто се познавам със Саймън — каза си той. — Въобразявах си, че го познавам до мозъка на костите. Но сега започвам да мисля, че изобщо нищо не зная за него.

Но в следния миг той се усмихна щастливо. Спомни си за баща си, за майка си и за Патси. Утре ще се върнат от Тери-Мейсънови, изморени от оживените дни, прекарани в шеги и смехове, но пък и ще се радват, че пак се връщат в светлата си, приветлива и изящно подредена къща.

— Слава Богу, че са почтени, обикновени хора. Човек знае какво може да очаква от тях.

Беше минало доста време. Лидия може да се е върнала, а той не искаше да я остави да чака. Горката, толкова самотна ще се чувствува в мрачната хотелска стая. Чарли натика репортажа и другите изрезки от вестниците в джоба си и се върна в хотела. Оказа се, че нямало нужда да се безпокои — Лидия не беше дошла. Той взе „Менсфийлд парк“, единствената книга, която си беше донесъл, освен стихотворенията на Блейк, и се залови да чете. Приятно му беше „да се чувствува в обществото на тези благовъзпитани хора“; и днес, след повече от сто години те му се струваха точно толкова живи, както хората, с които се срещаше. В добре подредения им живот имаше някаква изящна лекота, а объркаността, от която страдаха, не беше толкова сериозна, за да развали настроението на читателя. Не ще и дума, Пепеляшка скучаеше отвратително, а очарователният принц беше чудовищен педант. Не ще и дума, човек би могъл да желае доброто й сърчице да бъде пленено не от дъртия бухал, а от пленителния и духовит палавник. Но човек с готовност се примиряваше с непоколебимото решение на Джейн Остин да възнагради доброто и да накаже злото. Нищо не беше в състояние да намали насладата от очарователната ирония и язвителния хумор. Книгата отклони вниманието на Чарли от кашата, в която по такъв странен начин се беше забъркал. Тя го измъкна от нечистата безрадостна стая и той започна мислено да се вижда в приятна лятна вечер седнал на моравата под някой кедър, а откъм полята отвъд градината ветрецът донася мирис на полски треви… Започна да огладнява и погледна часовника си. Осем и половина, а Лидия още не се връщаше. Може и изобщо да не се върне. Няма да бъде много прилично от нейна страна да го остави така, без нито една думичка за обяснение или за сбогом. Тази мисъл развали настроението му, но той сви рамене.

— Ако не иска да се върне, добре, нека не се връща.

Той не виждаше защо трябва още да чака. Обади се на портиера къде ще се намира, за да може Лидия да отиде при него, и се запъти към ресторанта. Не му беше твърде ясно дали му правеше удоволствие, дали го ласкаеше или дразнеше, като виждаше служещите от хотела да се отнасят към него с един вид интимно съчувствие, сякаш изпитваха някакво лично задоволство от неговата любовна история, за която бяха твърдо убедени, че съществуваше. Портиерът му се усмихна доброжелателно, а младата дама на касата — с живо любопитство, Чарли се усмихна при мисълта как разочаровани и изненадани биха се почувствували, ако знаеха колко невинни са отношенията му с Лидия.

Чарли вечеря сам и се върна, но пак не намери Лидия. Прибра се в стаята си и се залови отново да чете. Но сега се наложи да полага големи усилия, за да съсредоточи вниманието си. По едно време реши ако Лидия не се върне до полунощ, да не я чака повече, а да излезе сам из града. Глупаво беше да се намира в Париж цяла седмица, а още да не се е повеселил. Скоро обаче вратата се отвори и Лидия влезе, носейки малко охлузено куфарче.

— Ех, че съм уморена! — каза тя. — Донесох си някои неща. Ей сега ще се измия и после ще отидем да вечеряме.

— Още ли не си вечеряла? А аз ходих вече на вечеря.

— Ах…

Тя го погледна учудено.

— Ами че единадесет минава.

Тя се разсмя.

— Какъв сте англичанин! Трябва ли все в определен час да се храните?

— Бях гладен.

Все пак стори му се, че тя би трябвало поне една думичка да намери и да изкаже съжаление, задето го е оставила толкова дълго да чака. Но очевидно такива мисли съвсем не я занимаваха.

— Добре тогава, няма значение. Не ми трябва да вечерям. Боже-е, какъв ден! Алексей беше пиян. Скарал се тази сутрин с Павел, защото миналата нощ не се върнал вкъщи, а Павел го ударил. Евгения ревеше и постоянно повтаряше: „Господ ни наказва за греховете ни! Доживях да видя синът ми да бие баща си! Какво ще стане сега с нас?“… И Алексей плачеше! „Край на всичко“, казваше. „Децата не почитат вече родителите си. Ех, Русия, Русия!“

На Чарли му идваше да се изсмее с глас, но разбра, че Лидия гледаше най-сериозно на тази сцена.

— И вие плакахте ли?

— Ами разбира се! — отговори тя с известна студенина.

Тя се беше преоблякла, носеше черна копринена рокля. Много скромна кройка, но добре ушита. Отиваше й. Гладката й кожа изглеждаше още по-нежна, а сините й очи още по-дълбоки. С черна шапка, много дръзка наглед с черното си перо, но много по-добре й стоеше от старото черно плъстено токче. Спретнатото й облекло оказваше въздействие върху нея, роклята й придаваше по-голяма елегантност, в държанието й се долавяше някаква изящна самоувереност. Лидия не изглеждаше вече като продавачка, а като млада дама от по-отбрано общество и по-хубава, отколкото се беше виждала досега на Чарли. Но сега още по-малко можеше да му мине мисълта, че с нея може да „стане нещо“, както обикновено се казва. Докато по-рано имаше вид на честна и почтена девойка, която умее да се пази, сега тя правеше впечатление на млада дама, напълно в състояние да вразуми който и да е прекалено предприемчив млад мъж.

— Днес сте облякла друга рокля — каза Чарли, чието лошо настроение започваше вече да изчезва.

— Да, единствената ми свястна рокля. Рекох си, че сигурно ви е неприятно да излизате пред хората с такава смачкана като мене дама. В края на краищата един хубав, млад, елегантен мъж може поне толкова да изисква, когато отиде в някой ресторант, хората да не си кажат: „Как е могъл да тръгне с тази повлекана! Сякаш е облякла дрехите на някоя метачка!“ Нали трябва да се опитам поне дотолкова да се докарам, че да не ви излагам, като излезете с мене.

— Добре, ще излезем, за да можеш да се нахраниш. Ще ти правя компания. Ако не се лъжа, толкова си гладна, че ще можеш цяло теле да изядеш.

И двамата бяха вече в добро настроение. Той изпи чаша уиски със сода и изпуши лулата си, а Лидия изяде десетина стриди и един бифтек с пържени картофи. Тя му разказа подробно за посещението си при своите приятели руснаци. Тяхното положение я тревожело твърде много. Пари имали съвсем малко — само колкото децата им изкарвали. Днес-утре Павел щял да изгуби желание да подпомага родителите си и щял да потъне в съмнителния нощен живот на Париж, а по-късно, когато изгуби младостта и хубавия си външен вид, ще завърши, ако има късмет, като келнер в някой хотел с лоша слава. Алексей все повече се превръщал в готованин, та дори и когато си намирал някоя службица, не бил вече в състояние да я задържи. Евгения била съвсем изтощена, нямала сили да се справя с мъчнотиите, които на всяка крачка срещала. Никаква надежда нямало вече — за никого от тях.

— Знаеш, двадесет години минаха, откакто са избягали от Русия. Години наред си мислеха, че ще настъпи някаква промяна и ще могат да се върнат. Но сега вече знаят, че нищо няма да излезе от тази надежда. Лошо нещо излезе революцията за хората като тях. За тях и за цялото им поколение не остава почти нищо друго освен да умрат.

Но Лидия разбра, че Чарли не се интересуваше много от непознати хора. Не можеше да си обясни какви черни мисли го вълнуваха, докато му разказваше за своите приятели. Чарли пък си мислеше, че ако схващаше правилно намеренията на Саймън, той тъкмо такава съдба готвеше за него самия, за баща му, за майка му и сестра му Патси и за приятелите му. Лидия промени предмета на разговора.

— Какво си правил днес следобед, когато остана сам? Ходи ли да видиш картините?

— Не, ходих на гости при Саймън.

Преди това Лидия го гледаше с любовна снизходителност, но като чу отговора му, смръщи вежди.

— Не мога да търпя приятеля ти Саймън — каза някак рязко: — Какво толкова му харесваш?

— Познавам го още от малък. Заедно ходихме на училище и в Кеймбридж. Винаги ми е бил приятел. Защо не можеш да го търпиш?

— Студен е, сметкаджия, безчовечен.

— Мисля, че грешиш. Никой не го познава по-добре от мене, способен е на истинско приятелство. Той е сам в живота, никого си няма. Мисля, че копнее за любов, но такъв е по природа, че не може да я вдъхне у никого.

Очите на Лидия светнаха насмешливо, но и този път зад насмешката й се криеше душевна мъка.

— Много си сантиментален. Как може човек да очаква да пробуди любов у другите, щом той самият не е готов да даде любов? Макар и да го познаваш от толкова години, аз се питам дали го познаваш тъй добре, както аз. Той много често идва в „Сарай“. Не отива често с момиче горе в стая, но и когато отива, не го прави защото иска да я има, а само от любопитство. Мадам се мъчи да му угажда, от една страна — защото често води чужденци, а те пият много шампанско. Той обича да разговаря с нас, но нито веднъж не му минава през ума, че може да ни се вижда отвратителен.

— Можеш да бъдеш сигурна, че никак не би го обидило, дори и да го знаеше. Само щеше да предизвика у него любопитство да узнае причината. Съвсем не е суетен.

Лидия продължи, сякаш не беше чула забележката на Чарли.

— Той едва ли ни счита за човешки същества. Презира ни, а търси да дружи с нас. Добре се чувствува при нас. Смята ни за толкова низки, предполагам, че може пред нас напълно да се отпусне, докато навън трябва да носи маска на лицето си, тъй да се каже. Извънредно дебелоок е. Смята, че може всичко да си позволява спрямо нас и ни задава такива въпроси, че просто се червим от срам, и съвсем не забелязва колко жестоко ни наранява.

Чарли замълча. Той знаеше много добре, че Саймън с ненаситното си любопитство може да постави човек в най-неловко положение, а после сам се чуди и дразни, когато разбере, че хората остават недоволни от прекаленото му разпитване. Тъй като той от своя страна беше напълно готов да разкрива душата си, никога и през ум не му минаваше, че сдържаността на хората съвсем не означава доказателство за ограниченост, както той го смята, а признак на душевна свенливост. Лидия продължи:

— Все пак в състояние е да върши неща, каквито човек никога не би могъл да очаква от него. Веднъж едно от нашите момичета се разболя внезапно. Лекарят каза, че трябва незабавно да бъде оперирано. Тогава Саймън лично го заведе в една клиника, за да не бъде принудена да отиде в общинската болница, и плати операцията, когато колежката ни започна да оздравява, Саймън я изпрати на свои разноски на курорт за възстановяване. А нито веднъж не беше спал с нея.

— Това съвсем не ме учудва. Той не отдава никакво значение на парите. Тъкмо това показва, че е способен на постъпки, лишени от каквото и да е себелюбие.

— Или, не смяташ ли, че е искал по-скоро да опита върху самия себе си какво чувство е това добротата?

Чарли се разсмя.

— Във всеки случай ясно е, че ти не можеш да се разбираш с горкия Саймън.

— Той много често е разговарял с мене, и то продължително. Искаше да чуе от мене всичко, каквото знаех за руската революция; искаше да го заведа и при Алексей и Евгения, за да разпита и тях. Знаеш, че предаваше на техния вестник за делото на Робер. Опита се да изтръгне от мене всичко по-интересно. Дори и спа с мене, защото смяташе, че по този начин ще му разкажа повече. Написа един репортаж по делото. За него всички наши мъки, всички наши страхове и цялото нещастие бяха само един добре дошъл случай да нареди духовити и бомбастични думи. И ми го даде и да го прочета, за да види как ще ми подействува. Никога няма да му го простя. Никога!

Чарли въздъхна. Той знаеше, че Саймън е поразително безчувствен спрямо чувствата на другите хора и затова не й е дал своя ужасен репортаж с цел да й причини болка, а воден от искреното си и почтено желание да види какво въздействие ще окаже върху нея, за да установи по този начин до каква степен нейното познаване на нещата ще потвърди фантастичната му теория.

— Чуден човек е той — каза Чарли. — Бих казал, че има много качества, които бихме предпочитали да ги няма, но има и твърде добри качества. Във всеки случай едно нещо можем да кажем за него: вярно е, че не проявява никакво зачитане към другите, но и към самия себе си се държи също тъй. Цели две години не го бях виждал, в това време той значително се беше изменил и все пак, без да искам, неговата личност ми прави силно впечатление.

— А аз бих казала, че се плаша от нея.

Чарли се местеше неспокойно по плюшеното кресло, защото — той бе принуден да си го признае, за свое най-голямо неудоволствие, че точно същото чувство изпитваше и той към Саймън.

— Трябва да имаш предвид, той води необикновен живот. Работи по шестнадесет часа на ден. Жилището му е неописуемо мрачно и неудобно. Приучил се е съзнателно да яде само веднъж на ден.

— И с каква цел?

— Иска да засили и да кали характера си. Иска да стане независим от всички външни влияния. Иска да се подготви за ролята, която ще бъде призован един ден да играе.

— А казвал ли ти е каква ще бъде тази роля?

— Не много точно.

— Чувал ли си за Дзержински?

— Не.

— Саймън ми е разказвал много неща за него. Едно време Алексей бил виден адвокат с либерални разбирания и защитавал Дзержински по едно от делата му. Това съвсем не попречило на Дзержински да арестува Алексей като контрареволюционер и да го заточи за три години в Александровск. Впрочем тъкмо тази беше една от причините, за да иска Саймън толкова много от мене да го заведа при Алексей. А когато отказах, защото ми беше непоносима мисълта да му дам възможност да види колко ниско е паднал този нещастен сломен човечец, той ми зададе няколко въпроса, та аз от моя страна да ги задам на Дзержински.

— Кой е бил този Дзержински? — запита Чарли.

— Дзержински беше председател на ЧК. Той беше истински господар на Русия. Имаше неограничена власт над живота и смъртта на цялото население. Чудовищно жесток човек — хиляди изпрати в затвора, хиляди подложи на изтезания или ги изби. Отначало ми се виждаше много чудно, че Саймън проявява не толкова голямо любопитство към този отвратителен човек. Видя ми се възхитен от него до захлас, но после се досетих за причината. Такава именно роля си мисли да играе той, когато избухне революцията, за която работи. Саймън знае, че щом един човек има полицията в свои ръце, има и цялата страна в своя власт.

Клепачите на Чарли потрепнаха.

— Ледени тръпки ме побиват, като говориш така. Но в края на краищата Англия не е Русия. Мисля, че Саймън ще трябва страшно много да чака, докато стане диктатор на Англия.

Но по този въпрос Лидия съвсем не беше подготвена да разбира от шеги. Тя изгледа Чарли мрачно.

— То се знае, че ще трябва да чака. Не е ли чакал и Ленин? Ти още ли вярваш, че англичаните са замесени от друго тесто, не като останалото човечество? Смяташ ли, че пролетариатът не съзнава все по-силно своята мощ, та ще остави твоята класа, вечно да държи в свои ръце сегашните си привилегии? Ти вярваш ли, че след една война без оглед дали ще бъде тя спечелена или изгубена, ще има други последици, а не един голям обществен обрат?

Чарли не беше проявявал никакъв интерес към политиката. Той си имаше либерални разбирания също като баща си, с лек социалистически оттенък (стига да не отиваха отвъд границата на разумното, с което той разбираше несдържано неговите приходи и неговото удобство да не бъдат накърнени), и на драго сърце предоставяше с управлението на страната да се занимават други хора, чиято професия е да се занимават с това, но сега не можеше да остави без отговор предизвикателните въпроси на Лидия.

— Ти говориш, като че ли ние не правим нищо за работническата класа. Ти не знаеш, изглежда, че през последните петдесет години невъобразимо много сме променили положението им. Сега те получават за по-кратък работен ден по-голяма надница, имат по-добри жилища. Фактически ние самите полагаме всички усилия да премахнем мизерните жилища от собствените си имения, и то колкото може по-бързо, доколкото стопанските условия позволяват. Дадохме пенсия за старост на работниците в Англия, а когато са безработни, получават помощ, достатъчна да преживяват. Ползуват се с безплатно учение и безплатно лекуване в болниците, а сега започнахме и да им даваме безплатен отпуск. Аз наистина не вярвам английските работници да имат твърде много от какво да се оплакват.

— Ти не бива да забравяш, че благодетелят и облагодетелствуваният може да бъдат на различни мнения. Ти наистина ли очакваш работникът да ви благодари за облекченията, които е изтръгнал от вас с револвер в ръка? Ти да не смяташ, че работникът не знае на какво дължи дадените му подобрения — не на великодушие, а на страх!

Чарли нямаше желание да се впуща в безполезни политически пререкания, но не можеше да не подчертае едно.

— Не допусках, че положението, в което ти и твоите приятели руснаци се намирате, ще ви накара да смятате господството на тълпата за голям напредък.

— Тъкмо това е най-печалното в нашата трагедия. Колкото и да го отричаме, в дъното на душата си съзнаваме, че всичко, каквото е станало, все сме си го заслужили.

Лидия го каза с толкова трагична убедителност, че до известна степен Чарли се смути. Тя имаше тежък характер. На нищо не можеше да погледне леко. Спадаше към онези хора, които дори и за сол не могат да те помолят, без да породят впечатление, че няма нищо смешно. Чарли въздъхна — помисли, че трябва да бъде снизходителен към нея, защото й е отредена такава тежка съдба, горката женица! Но наистина ли е тъй черно бъдещето?

— Кажи ми още нещо за Дзержински — каза той, като се запъна малко, докато изрече трудното име.

— Мога да ти кажа само това, което Алексей ми е разказвал. Той казва, че забележителното в Дзержински била силата на очите му. Той имал необикновена дарба да втренчва очите си извънредно продължително в своя събеседник и леденият поглед на разширените му зеници всявал ужас. Бил много висок и необикновено слаб — в затвора заболял от туберкулоза. Не бил грозен, имал изразително лице. Бил много едностранчив — в това се криела тайната на могъществото му. Имал студен, неприветлив темперамент. Смятал, че в живота си нито един миг не е изпитвал каквото и да е истинско удоволствие. Имал влечение само към едно — към работата си. Работел денонощно. Когато бил на върха на кариерата си, живеел в малка стаичка, където нямало нищо друго освен маса, износен параван и зад паравана тесен железен креват. Разказват, че по време на глада, когато му занесли по-добра храна вместо конско месо, той я върнал обратно и поискал от същата храна, каквато давали и на другите служещи при ЧК. Живеел за ЧК и за нищо друго. Не познавал никаква човечност, никакво съжаление, никаква обич, само фанатизъм и омраза. Бил страшен и неумолим.

Чарли изтръпна. Той разбра защо Лидия му разказа за този терорист. И наистина удивително беше сходството между характера на описания от нея злокобен човек и характера на Саймън, както той поразително се беше очертал. Същият аскетизъм, същото равнодушие към удобствата на живота, същата способност за работа и може би същата безогледност. Чарли се разсмя с обичайния си добродушен смях.

— Разбира се, Саймън си има своите грешки, както всички хора. Човек трябва да го търпи, защото е живял живот нито щастлив, нито лек. Може би копнее за любов, а не може да я намери, защото нещо в характера му отблъсква хората. Той е ужасно чувствителен и нещо, което е незначително за обикновените хора, го засяга до дъното на душата. Но всъщност е добро момче и великодушен.

— Лъжеш се, като го мислиш за такъв. Приписваш му своята собствена доброта и липса на героизъм. Аз пък ти казвам — опасен е. Дзержински беше тесногръд идеалист, готов за своя идеал да разори цяла страна, без окото му да трепне. Саймън дори и толкова не е. Той няма сърце, няма скрупули и щом работата стигне дотам, ще жертвува и тебе, най-добрия си приятел, без колебание и угризения на съвестта.