Христо Радевски
От влака

Влакът през полетата те носи.

Ти седиш замаян до прозореца,

гледаш дървесата къдрокоси.

Колко ведри родните простори са!

 

Блесне нейде язовир и сетне

бързо се закрие зад чукарата.

Сетне — някой град с квартали спретни

и с усмихнати лица по гарата.

 

Ето влакът профучи, просвири

край село с градини разпланирани,

а отсреща пасище се шири

и по него са стада разтирени.

 

Сякаш тия планини тревожни

и полята — всичко е сънувано.

Сякаш всичко туй от смел художник

е обмислено и нарисувано…

 

И се питаш:

                Откъде е тази

гледка толкоз чиста, толкоз любава?

Слънцето

и хората с труда си

правят я такава хубава.