Христо Радевски
Септември

1. ХУБАВ МЕСЕЦ

Хубав месец е септември!

Още лято е почти.

Хем дъхтят овошки, хем ви

тежка жега не гнети.

 

Няма вече птича песен,

ни ливадите цъфтят.

Ала въздухът е пресен,

мек е, топъл е денят,

 

И щурците нощем свирят

тъжно — не като през май.

Сещат, няма го зефирът

и на лятото е край.

 

А са нощите прозрачни,

И когато е луна —

сякаш в приказки юначни

спи любимата страна.

 

Сякаш спомня други нощи,

друг септември…

                Бой с врага…

Подвига, за който още

се говори досега.

2. ДЯДО РАЗКАЗВА

Дядо разказва:

                — То беше отдавна…

Месец септември бе.

                Като сега

помня — срещу ни картечница лавна,

беше картечницата на врага.

 

Бяхме излезли ний — отбор другари —

там над селото, на близкия рът.

Чакахме своите, а ни превари,

а ни засече в засада врагът.

 

Лунна нощ беше.

                И светеше пътя

през необрания жълт кукуруз.

Нейде ехтеше оръдеен тътен,

пътят бе ясен, тревожен и пуст.

 

И командирът тогава отсече:

„Само напред!“

                И в задружно ура

хвърлихме се върху залпа картечен.

Нашият залп тишината раздра.

 

Схватката беше жестока.

                        Врагът ни

беше до зъбите въоръжен.

Сякаш и днеска в ушите ми тътне

боят.

        Привърши на другия ден.

 

Сложиха буйни глави най-добрите…

Трупове помня през дим и през прах.

Чръвнаха се от кръвта ни тревите,

сам не разбирам аз как оцелях.

 

После — мъчения, съд и затвори,

дълги години далеч от дома.

Дълго народът за туй ще говори,

за септемврийската страшна война.

 

Беше септември на двайсет и трета.

Времето беше размирно тогаз.

И запомнете за пример, момчета,

как сме воювали ние за вас.

3. ПРЕД ГРОБА

Отрядът ни в почит стои

пред стария гроб затревясал.

И вятърът тихо струи,

далече отнейде довтасал.

 

И реч произнесе тогаз

отрядния ръководител:

„Герой е погребан пред вас —

сведете за почит главите.

 

Загинал е в лютия бой

през двайсет и трета година.

Мечтал и воювал е той

за нашата днешна родина…“

 

И ние стояхме и в смут

оглеждахме гроба, венеца,

смутени от страшния труд,

от страшната смърт на бореца.

 

И вятърът сякаш на свой,

незнаен език ни повтаря:

— Мечтал и воювал е той

за свойта родина —

                България.