Христо Радевски
Сънувам често…

Сънувам често, че съм гост

на село.

        И навред е пролет.

И нейде чурулика кос

в разлистените гъсти стволи.

 

Сред върбалака с ясен глас

рекичката все тъй бълбука.

И хорски глъч.

                        И сякаш аз

не съм се и делил оттука.

 

Минавам каменния мост,

през който толкоз съм минавал

и в пепелта съм щрапал бос —

когато жегата настава.

 

Но къщите, които знам,

не са ония стари къщи.

Сега като левенти там

се дигат здания могъщи.

 

И дето кръчма с дървен праг

по-рано беше на площада,

стои висок универмаг —

сияйна стъклена грамада.

 

Паваж калта е заменил,

из улиците шетат хора.

И вижда се автомобил

из много двори зад стобора.

 

За поздрав дигам аз ръка

към срещнатите хора:

                        — Здрасти!

Кажи,

нали и ти така

обичаш родното си място?