Христо Радевски
Нашата гордост и слава

У нас над кревата виси на стената

портрета на моя мил дядо.

Уж дядо, а черна му още косата,

лицето му гладко и младо.

Нито белокос е, нито белобрад,

нито е набръчкан, нито очилат.

 

Но баба разправя, че славно загинал,

когато бил млад като татка.

Загинал начело на бойна дружина

в жестока и кървава схватка.

Било то през месец септември. На бой

с фашизма се дигнал народът-герой.

 

И много и дълги години минават

от оня, далечния месец,

когато народът към подвиг и слава

червеното знаме понесъл,

под бойния призив „Другари, напред!

Да сринем фашисткия кървав гнет!“

И пламнала в боеве люти страната,

борбата била величава.

 

Туптели сърцата от смелост крилата,

загинал и дядо тогава.

На нашата партия верен войник,

загинал геройски от вражия щик.

 

Но пътя на дяда днес татко поел е,

след татка аз весело расна.

И светли са нашите родни предели,

родината става прекрасна.

И дават обилно полетата плод,

и дигат се димно завод след завод.

 

Такава обичам аз мойта родина

с червените ярки звезди.

Защото за нея е дядо загинал

и татко сега я гради.