Христо Радевски
Снимка

У нас виси пейзаж обрамен.

Портрет на село.

                        Правен бил,

когато бил дете баща ми,

а аз не съм се бил родил.

 

Личат на снимката къщурки

сред дворчета,

в градинки с плет,

като смълчани костенурки

край уличките в кал и смет.

 

И туй съвсем не е селото,

в което днеска аз раста.

Не виждам тука ни школото,

нито красивите къщя,

 

които, стройно наредени,

ни сочат ширния площад

и много покриви антени

за телевизори красят.

 

Не виждам парка, язовира,

ни стадиона на простор,

където шумно се тренира

в игрите нашият отбор.

 

Аз гледам тая снимка стара,

а татко маха ми с ръка:

— Това е старата България,

ний нова я строим сега!